ИЗ "ЕЛАДА ПИНЬО И ВРЕМЕТО"

Керана Ангелова

web

В единия край на град Бургас, на брега на едно блато, има касапница. Касапинът Тано е дребен, черен, с метални зъби, с космати ръце, прекомерно развити от работата със сатъра - когато ходи, пръстите им стигат до коленете. Касапницата е на приземния етаж на къщата, над нея има прозорци с алени мушката по первазите. Много рядко иззад мушкатата наднича облото лице на жената на касапина. Тя гледа известно време ципестата зелена пяна, която покрива блатото, гледа и по-нататък към хоризонта на морето, след това се скрива задълго.

Понякога в стъклото на прозореца забива нос слабичко светло момче. Тогава жената застава до него и тревожно го наблюдава - очите й, дълбоко черни под сърповете на веждите, блестят с трескав блясък. Косата й е като златен облак, който неукротимо се измъква изпод бялата забрадка, тази коса променя жената по необикновен начин, променя дори походката й, придърпва я нагоре и жената не ходи, а се приплъзва, сякаш на педя от земята. Жената на касапина не прилича на еврейка, но е еврейка.

Замислените очи на момчето следят полета на гларусите. В далечината на морето обикновено приличат на бели летящи цветя, но когато времето се разваля и рибата панически се скрива в дълбините на ревящата бездна, гларусите, освирепели от глад, се втурват като небесна глутница към двора на касапницата - там винаги димят купчини от пресни животински вътрешности. Нахвърлят се върху плячката, кълват яростно и често се вдигат във въздуха, като влачат с човките си дълги кафяви черва. Момчето гледа безмълвно. Прибира се навътре в стаята, сяда в най-скришния ъгъл, разтваря книга и потъва в четене до дъно. Лицето му постепенно се отпуска, осветява се по особен начин, сякаш слънчева светлина, разплискана във водите на невидим кладенец, го осветява и се движи по бузите и челото му. Понякога на двора се надига ужасяващият рев на животно, което касапинът зашеметява с чук, преди да си послужи с ножа. Тогава момчето започва да чете на глас, все по-високо и по-трескаво, Като дете, като малко дете, ти си сънувал как падаш от огромна височина, сънувал си, че летиш във въздуха, както летят крилатите създания,... чувал си други гласове, виждал си други лица... и си се заглеждал в изгреви и залези, по-други от тези, които виждаш сега или си виждал някога в миналото, което можеш да събудиш в спомените си, животното на двора хърка под ножа, касапинът нещо високо се кара на чирака, гларусите кръжат с остро грачене, а момчето още по-треперливо, но ясно и отчетливо изговаря думите, като заклинание някакво, Тези видения са от други светове, от други съществувания, видения на неща, които никога не си видял точно в този свят, откъде са дошли те тогава, на двора най-сетне настава тишина, момчето също млъква. Затваря книгата, дълго и замислено поглажда грапавата й корица.

В деня, в който момчето навършваше петнайсет години, майката облече най-новата си рокля с дантелена якичка, свали забрадката и с мокър гребен укроти облака на косите си. Отивам в центъра, поглежда с лъчисти очи момчето и излиза, колко е необикновена с тази приплъзваща се походка, а днес наистина повече от друг път е на педя от земята, нетърпелива и тържествуваща, и ето, вече се връща, отдалече с поглед целува момчето по челото, приземява се с лека въздишка и пъхва в ръцете му шумолящ пакет. Момчето го опипва и със светнал поглед благодари - книгите му стават вече четири.

А вечерта, докато вечерят, касапинът изпива на глътки кана тежко вино и слага върху рамото на сина си ръка като чук, тежка и неотстъпчива.

- Вече си голям, от утре ще помагаш на чирака в касапницата, защото с него не насмогваме, а работа дал господ, нали така. Ще работиш на ваната.

Майката се опитва да възрази, лицето й угасва, угасва облакът на косите й.

- Той ще учи.

Бащата отива до отворения прозорец, изхрачва се.

- Той ще работи, едно време аз започнах на десет.

На другия ден момчето се върна от училище, слезе в касапницата и застана мълчаливо на вратата. Баща му си свирукаше. Не го погледна: Ще носиш вода от блатото. Ще ги миеш, докато станат чисти като сълза... Момчето остана само в задната стая, без прозорци е, циментирана догоре и усойна, от тавана монотонно капе тежка капка. Дълбоката вана е пълна с отрязани агнешки главички.

Усеща да го полазва студ.

Гледа прехапаните посинели езици и оцъклените бели очи. Не помръдва, вкопано в циментовия под и краката му стават циментови. От тавана капката продължава да капе и да пръска на пода с влажно пльокане, сякаш някой невидим плюе отгоре. Внезапно очите във ваната оживяват, десетки бледосини бебешки очи. Тънко блеене изпълва помещението. Момчето опитва да хукне навън, но циментовите му крака не помръдват. Напряга всичките си сили, отлепя се най-сетне от пода и с клатушкане тръгва. Слънцето го ослепява, блъсва го в слепоочията, момчето ги разтрива с пръсти - пръскат се от напрежение, двете му слепи очи: Какво ще стане, ако прогледнат и слепоочията... Имам чувството, че от болката наистина са прогледнали, а не искам да виждам толкова много.

Момчето повръща над лехата с наболи градински карамфили.

Вечерта бащата дълго крачи из стаята, свирука си най-кръшната свирня, която знае, дунавска ръченица, съобщава им, след това нещо му хрумва, ставай, тръгвай!

Майката пребледнява:

- Не!

Бащата смъква момчето на двора и вече са долу в кланицата, жената топурка след тях по стълбите, недей, влиза задъхана, застава пред момчето, телцето й трепери. Мъжът я гледа безкрайно изненадан, ти, безлична малка еврейка, нямаш думата, нямаш я. За пръв път й говори по този начин. Майката издърпва от главата си бялата забрадка, мачка я с две ръце. Гледа право в мъжа и очите й се уголемяват, заемат цялото лице. Мъжът е смаян, ти, нищожна семка еврейска, млъкни, макар че жената не обелва дума. Лъхва в лицето й алкохолни пари, тя извръща глава, аха, малката бяла еврейка се гнуси от касапския дъх, предпочита миризмата на мушкато и на гръцка дъвка, и на арабско ливанто, миризмата на леш и животински лайна я отвращава... нищожната малка еврейка забравя, че с тези две лайнени ръце вадя аз хляба, чистия бял хляб вадя... не си знае мястото еврейката, налага се да й го припомня.

Мъжът гърбом изтласква момчето навън, зарезва вратата. Жената закрива с длани лицето си и продължава да трепери. Касапинът се връща, сега... ще ти припомня... мястото ти... в този... живот..., подхваща я под коленете и я вдига, събаря я върху касапската маса, жената се опитва да го отблъсне, крехките й ръце се мятат в тъмното като подплашени гълъби, о, моля те, мъжът свирука свирепо, роклята й виси на парцали, белите й нозе също се мятат, сиянието им прави тъмнината наоколо гъста и непоправима. Мъжът я похлупва, тласъците на дребното му жилаво тяло тресат масата, петите му рият въздуха, отвсякъде приижда миризма на животински вътрешности, розова и сладникава, жената опитва да повърне, както си лежи с обърната настрана глава, мъжът изригва в стенания, възторжено, как не се е сещал досега, върху масата, навън момчето клечи в лехата с карамфили, запушило ушите си с пръсти.

Касапинът най-сетне слиза от жената. Краката му са омекнали от мощната тръпка, която продължава да гърчи тялото му като голям дъждовен червей, той залита и се смее тихичко. Жената остава да лежи върху ламаринената маса с разкрачени бели крака. От раменете надолу висят пречупените й криле, опитва се да ги прибере и да ги разпери, но жестока болка превърта раменете й и тя се отказва. Ще си направя благ мехлем, с мед и топъл восък, и шепа исиот ще сложа вътре, и извлек от хвощ, и ще ги излекувам, пък тогава ще видим.

Навън мъжът влиза в лехата с карамфили, вдига момчето за яката, изправя го: Мъжете, мъжки, трябва да научават живота, както се учи азбуката от А до Я, тръгвай да те правя мъж.

Водата капе равно и тежко. Това е най-тежката вода, момчето е чувало, че ако човек стои продължително под такава капка, тя ще пробие черепа му, ще разкашка мозъка му, ще го убие по-сигурно от куршум. В циментираната стая е тъмно като в биволски рог, пълен с катран, белеят само отрязаните агнешки глави във ваната. На момчето вече му е все едно, отдавна се е вцепенило като отрязано дърво - само слепоочията му си пулсират и се опитват да прогледнат, внезапно проглежда и окото между веждите, едно трето око. Момчето мислено опипва там, усеща мека подутина. Насред челото му е третото око, грешка няма, всевиждащо, широко отворено и невинно, обърнато към дълбината на кладенец, пълен със светлина. Момчето някак знае, че е прогледнало в себе си, стисва двете си очи, за да вижда по-ясно с третото. Болката в слепоочията е престанала и нищо не отвлича вниманието му. Всяка фибра на тялото му е отдадена на пълен покой. Гърбът му приплъзва по влажната стена. Капката кънти далече, но по-могъщо, кънтежът й сега е друг, ярък и тържествуващ, и заслушано в песента на гигантската капка, момчето потъва в кладенеца - там светлината е нежна, виолетова и цялата е любов, от която сладко боли.

И тъй като тялото му е размекнало костите си, затворило е клапите на кръвта си, из вените му тече единствено светлина по силата на богатирското въображение на момчето. Тази сила обаче бързо се изчерпва, светлината избледнява, превръща се в сива мъгла, която се източва през отвореното око на кладенеца. Тялото му отново се втвърдява, налива се с олово и момчето се опитва да го раздвижи. Простенва и отваря двете си очи. След светлината мракът става още по-гъст и лепкав, момчето е забелязало, че светлината прави мрака по-непрогледен.

Капката продължава да капе от тавана равно и тъпо, звукът й събужда от дълбокия сън агнешките главички и бледите им ангелски очи започват да фосфоресцират в тъмното. Нежно, треперливо блеене изпълва помещението. Момчето затиска с длан ушите си, опитва се да се върне в кладенеца, но светлината му е угаснала и само мрак е, безнадежден и вечен.

Втурва се към заключената врата, юмруците му блъскат по нея. От другата страна е опасно тихо и равнодушно. Зад гърба му блеенето се превръща в плач, нежен и жалостив. Юмруците му вече кървят, тишината зад вратата е по-чудовищна от мрака тук. Момчето не иска да съществува повече и от двете страни на вратата.

Хуква към ъгъла, сяда под капката, намества се, кап, коп, кап, коп до ужас, до безпаметство, от устата на момчето излиза жалостиво блеене, надмогва треперливия агнешки хор, блъска се в четирите стени и тавана, усилва се от кънтенето на ехото. Прехапва език. Трябва да мълча. Трябва да съм силен. В този мрак, в лепкавия катран да съм силен, мъжете, мъжки, трябва да научат живота от А до Я, той е прав, не мога да стоя със скръстени ръце и да чакам наготово светлината от кладенеца да излезе и да напълни света, и всичко отново да е любов. Обаче не мога да мълча повече.

Разсъмва. Из дворовете започват да кукуригат петли, алените им гласове нахлуват в тъмницата, дрезгаво и огнено крещят, кълват очите му с невидими криви човки. Това е животът, наоколо ликува животът, повтаря си думата, но не разбира смисъла й, колкото повече я повтаря, толкова повече тя остава без смисъл. И понеже я убива съзнателно, смисълът на думата се превръща в противоположното на онова, което означава. Момчето е готово да унищожи и всеки следващ смисъл, докато остане без думи, защото по-силно от думите е онова, което не може да бъде изговорено, сега то може да бъде разказано само с нежно агнешко блеене.

Когато на зазоряване майка му се промъкна по скърцащата стълба и през касапницата отключи вратата на циментираната стая, намери го с прехапан език, посинял и твърд като камък, а ризата на гърба му бе подгизнала от кръв.

Майката залитна и припадна върху момчето.

Направих го, защото не исках да растеш такъв. Исках да станеш силен мъж, нищо да не те плаши в тоя живот. Мамка му и животът... Книгите изнежват душата на мъжа, кекав го правят. Майка ти в това е виновна, защото книги ти купува, а не знае Зелма, че мъжът се ражда войник, понеже животът си е война, борба за оцеляване е животът, как ще оцелееш ти с тази копринена душа.

Прост човек съм, сине, една книжка през живота си не съм прочел. Ама, не съм злодей. Мисля даже, че съм почтен човек и не друго, ами работата ме прави такъв. Мислиш, че не разбирам ли, гнусиш се от мене, от окървавените ми ръце се гнусиш, а майка ти се потриса още повече, сякаш човек убивам, а не прост добитък, дето Господ за туй го е отредил. В очите на Зелма аз съм жесток човек, бои се от мене тя и понеже го чувствам, ставам наистина жесток понякога... като в онзи момент, прости ми, ти ми прости за тогава... Зелма е малка еврейка с бяла душа и аз треперя да й е добре... обичам я Зелма и тебе обичам, ръцете ми може да са омърсени, ама думите, които сега изричам с всичкото неудобство на душата си, са чисти, не съм и помислял, че ще ги изрека някога на глас. Повярвайте ми и двамата, не съм лош човек аз, вярвайте ми, за да не съм лош човек... Мамка му и животът... Нали виждате, че на бедните в тоя град всяка събота месо без пари раздавам и за семействата им се грижа... само дето си мисля, че работата прави човека човек, а не книгите, тъй мисля.

И от пиенето ще се откажа, обещавам ти, защото главата ми яко размътва, виж, тогава по-лош от добитък ставам... той добитъкът, де, представа си няма какво е да си човек, колко е трудно... затова от ракията ще се откажа, дяволска направия е тя, а онази вечер пиян бях до ушите, та затова стана всичкото, което стана... Вярвай ми, сине, и аз душа нося, знаеш ли колко песни в нея пазя, искаш ли сега да ти изпея една, най-хубавата, Станкиното лице на лимонь мирише, на лимонь мирише и на жълта дюля, Станко-Стефанко, мари, калдъръм коконо, хубава е, нали, като майка ти е тази песен.

Прости ми, сине.

Пък езика ти ще го излекуваме, най-добрите лекари ще намерим, думите да ти върнат, живите твои думи, а сега прошка от Зелма ще отида да взема, не ме гледай, сине, с такива очи, защото трябва да продължим...

На брега на морето, недалече от града, живее жена на неопределена възраст. Колибата й е кацнала на високото, закътана между скалите, а върху пясъка долу лежи старата лодка, с нея жената при добро време влиза в морето. Наричат я Рибарката, защото е единствената жена, която се препитава от улов на риба. Останалите рибари живеят в съседния по-голям залив, но жената не припарва там, нито рибарите търсят жената, защото може и да урочаса рибата им - говори се, че е магьосница и заклинателка.

Един следобед Рибарката бързо заприбира мрежите, които бе кърпила дотогава. Откъм морето прииждаха облаци, надвесваха се над водата като черни небесни канари, за броени минути цялата околност потъна в мрак. Рибарката струпа мрежите в дъното на колибата, върна се да залости вратата и погледна от високото към града - мрачината е захлупила касапницата, нататък кварталчетата са осветени все още от слънцето, спокойни и неподозиращи. Рибарката постоя неподвижно, обърна се, отново огледа околността. Веждите й се събраха, челото й се набърчи: долу в ниското трепкаше светла фигурка, местеше се от камък на камък, пълзеше и се свличаше по стръмното, и пак пълзеше нагоре.

Все така неподвижна, изчака човекът да изкатери височината. Беше слабо, бледо момче. Момчето застана пред жената, като трепереше зиморничаво. Само ти ми липсваше, тросна се Рибарката. Заплющяха камшиците на дъжда, жената хвана момчето за рамото и го блъсна да влезе в колибата. Залости вратата, подсили огъня, надипли мрежите. Едва тогава се обърна към неочаквания гостенин:

- Само ти ми липсваше!

Момчето стоеше насред колибата, жената повдигна с пръст брадичката му, надникна в очите му:

- Господи!

Чаят в чугунения чайник завря, капакът заподскача, жената наля жълт чай в черно канче и го пъхна в ръцете на момчето. Пий! То остави канчето на пода, седна до него, загледа се в пламъците на огъня. Навън вятърът фучеше, дъждът шибаше от всички посоки и колибата се тресеше. Жената хвърли още дърва в огъня. Седна и тя и също се вторачи в огнените езици. Дойде отнякъде рижав котарак, опъна блажено гръб, сви се на пода в краката на момчето. Рибарката излезе неохотно от унеса: ако мислиш, че си избягал, хич не си. Човек е там, дето са неговите мисли. Котаракът е тука, щото котешките му мисли са тук, затуй така сладко мърка. И аз съм тука, щото съм се научила тук да бъда и никъде другаде, теб лъжа, мене истина. Човеците са едновременно на много места, затуй не могат да найдат душевен покой. Запомни това нещо и затвори най-сетне тия твои очи, защото ме боли да гледам през тях!

Момчето послушно стисна клепачи. Жената протегна ръка и без да докосва лицето му, от разстояние го погали. Вдигна канчето от пода и заотпива. Тъй като веке си ми дошел, няма да те питам как намери пътя, ясно е, че пътят сам те е довел.

Момчето климна глава и се стресна.

- Опитай се да дремнеш. Пусни за малко душата си от дупката, в която си я приклещил, тебе думам!

Както си седеше, момчето заспа. От време на време тялото му се олюляваше. Когато се събуди, дъждът бе спрял, наоколо лежеше тишина. Чуваше се само как морето блъска долу в ниското.

Жената скочи, хвана момчето за ръка, изведе го навън. Слънцето ги ослепи, късно слънце, окъпано от дъжда. Тръгнаха по разкаляната земя, стигнаха до самия ръб на стръмнината. Долу морето преобръщаше вътрешностите си като хлъзгаво люспесто чудовище. Жената се разнежи, усмивка огря коравото й лице:

- Виж каква е страхотия, глей каква е чудесия туй моето море!

Момчето широко отвори очи. За пръв път виждаше такава бездна. Представи си как тръгва по ръба й, по ръба на бездната, по ръба й, на един крак, едвам, над пропастта, и е свлачище ронливо светът, грозен е, и дишам хрипаво с рибя уста, някаква бъдеща песен напираше в момчето, някакви бъдещи думи се раждаха. Няма нищо по-мамещо, нищо по-могъщо и разтърсващо от вика на бездната. Момчето чу този вик и се вкопчи в жената. Тя въздъхна:

- От това място исках да се хвърля преди много години, затуй се изкачих, долазих с нокти и зъби, също като тебе преди малко. Виж, да ме убиеш, не помня защо, никак даже не помня! Пристигнах от далечно село, защото знаех, че морето или ще ме убие, или ще ме спаси. И се научих да управлявам моето си време, да бъда тук и никъде другаде. Онова нещо, дето ме доведе до този бряг, е от другаде и веке не ме засяга. Теб лъжа, мене истина! Защото остана в другото ми време!

Момчето обърна към нея очи, жената отново надникна в тях и отново, без да иска, възкликна:

- Господи!

Стояха над бездната и се държаха за ръце.

- Мислех да полетя от най-високото, защото човеците могат само така да летят, надолу. Нагоре лазят, пълзят, зорят се, вкопчват се в тръни и тревички, надолу летят. Защо, мислиш, чучнах колибата тук на високото, та всякой ден да слизам стръмното до водата и пак да качвам по брега? Ами, да не забравям туй нещо, за летенето надолу, дето е по-лесно от лазенето нагоре... Измамно нещо е такова летене, така да знаеш. Виж ти, виж ти, такова нещо е човекът, момче, додето не познае какво е времето.

Тръгнаха обратно по хлъзгавия път. Седнаха на припек пред колибата върху два камъка. Наоколо земята димеше.

- Щом пътят те е довел при мене, слушай тогава и помни какво ще ти река, аз, простата жена. Хората погрешно определят своето време. Въртят се там едни стрели в оная играчка, в часовника, де, уж, времето се движело там - те ще ми кажат на мене. Ами, ако взема да стрия с петата си часовника на сол, какво ще стане? Времето е онова, дето се движи вътре в човека! Обаче, човеците - не, та не, имало такова, онакова и още някакво си време! Таратанци! Кой да им каже, че ние сме играчките на времето и отминаваме ние, а не времето.

Момчето слушаше грубоватия глас на Рибарката и гледаше как по калния й ботуш пълзи розов червей. Потръпна. Я недей да се гнусиш, момче, я не се гнуси. Нещата от живота не всякога могат да са красиви. Обаче чуй за времето, по-скоро, гледай!

Жената се обърна към котарака, който се припичаше на слънцето върху плосък камък:

- Пс-с-т!

Рибарката съсна, котаракът скочи и се стрелна към скалите, всичко стана за по-малко от секунда. Жената сбута момчето:

- Видя ли, малкия, туй е то, това "п-с-с-т" е настоящето. Само толкоз. Беше и го няма. Докато ти говоря това, докато изрека моите думи и то вече е отминало. Идва бъдещото, казваме му п-с-с-т и то вземе, та на мига се превърне в отминало. Ще ти река, че няма по-уплашено нещо от мига, на който казваме настояще. Затуй се научих да гледам само в бъдещото, дето приижда в лицето ми, научих се да го правя, откак се покачих тука и заживях на ръба на пропастта. През рамо не по-глеж-дам!

Момчето я погледна, очите му я молеха. Рибарката метна глава, а, не, то така не става изведнъж и не знам как става, дарба някаква ще да е, рядка дарба, защото иначе всякой човек щеше да знае как да гледа само напред, нали тъй. Кураж трябва да е. Може да е силен характер. Може пък да е сън, а? Глей сега, гледай, гледай, гледай, сън! Ама, че работа! Слушай, малък, ще ти призная нещо: седя си тука горе и защото ми е самотно понякога, разказвам си приказки, ама, сама си ги измислям, сетне си ги разказвам на глас и се плаша от тях, ако са страшни, и се разсмивам, ако са смешни, и плача, и страдам, и обичам онези, измислените от мене - тебе лъжа, мене истина, наистина ги обичам. Някой път ще ти разкажа някоя такава история. Та, мисля си сега, дали и Господ не ни измисля нас миг по миг, тъй де, развлича се той с нас, разсмива се, страда, може и да ни обича, нали тъй казват, а може и да ни сънува, а, дали не е животът ни човешки Господовият сън, а? Леле-е-е! Е, не се плаши, де, нали ти рекох, че обичам да измислям разни такива, разни-безобразни!

Момчето се изправи и погледна натам, откъдето бе дошло.

- Тръгваш си, значи. Изкатери стръмнината, само за да се смъкнеш по задник по нея. Тъй ще е то. Ама си малък, мъничък си, та, тъй трябва да е. А сега да ти река за онова, твоето бъдещо, дето го видях през очите ти. Ще се оправиш. Ще си спомниш своите думи. Повече думи ще изговориш без уста, отколкото някои хора с езици колкото змийки в устата. Тебе лъжа, мене истина. Дълъг път те чака, свят ще видиш, хора ще срещаш и няма да са случайни твоите хора и твоите пътища. Ще вярваш, че не човек управлява съдбата си, а съдбата управлява човека и туй няма да ти е от голяма полза. Една жена ще погледне в сърцето ти, очите й са сини като небе, скоро няма да бъде, още си малък - когато пораснеш за нея, тогава. Обаче съвсем скоро в едно око ще погледнеш, то ще те спаси от празното. Хайде, иди си сбогом, с Бога си иди! Друм да те няма!

Момчето се готвеше да заслиза по стръмното.

- Хей, момче, и не забравяй, дето времето е в тебе, защото ти човекът си времето. Ние го движим него, не то нас. Нашите сърца са часовниците. Обаче в някои човеци е само отминало време, в други е повече бъдещо. В тебе е само сегашното, стои си приклещено там вътре, не ще да помръдне толкоз дълго, откак се случи онова, с баща ти. А баща ти не от лошотия го направи, той не е толкова лош и за твое добро го стори, защото така разбира доброто. Ти остави настоящето да се превърне в забравено време, тогава ще ти олекне, истина ти думам. И престани да размишляваш, като че си стогодишен, защото наистина ще останеш без време. С Бога, хайде!

Момчето тръгна и не се обърна.

Още няколко пъти се опитва да избяга, но от всичките му малки бягства не можеше да се получи единственото голямо и спасително бягство. Всеки път се прибираше с наведена глава, заставаше зад саксиите с мушката, дълго гледаше блатото и летящите бели цветя над него.

Кой знае защо, винаги се опитваше да избяга нагоре.

Веднъж успя да се изкатери до върха на старата топола, най-високото дърво в града, от него по-висока беше само кулата на пожарната. Дълго стоя горе, премисляйки бавно защо не може да отлепи ръце от грапавата кора на дървото - не изпитваше страх, нито някакво друго чувство, но ръцете му бяха вкопчени здраво. Когато се смъкна на земята, тръгна да върви като парализиран, който внезапно е проходил.

Друг път успя да се отскубне от бдящия поглед на майка си по време на служба, пробяга на един дъх всичките три етажа на синагогата, намери капандурата и се покатери на покрива. Седна, замръзна там в една поза и не помръдна, докато майка му тичаше по околните улички да го търси: от високото я гледаше как влачи след себе си бялата си забрадка, как кърши ръце, как спира минувачите и трепетно им обяснява нещо.

Наоколо му гълъбите шумно пърхаха, гукаха гърлено, стрелкаха се в небето и кръжаха над синагогата, долу майката седна насред улицата и зарови лице в коленете си, но нещо я накара да вдигне очи към покрива, гълъбите сигурно, о, момчето ми, за да полети, на човека също са му нужни криле, силни криле са му нужни, небесни криле и на синовете, и на техните майки са нужни, моите са пречупени, с благ мехлем ги мажа и вярвам да оздравеят, твоите, сине, едва сега набождат, я какви са ти остри лопатките, а сега слез оттам, мъничкият ми, да са ти здрави крачетата, цялата земя да пребродят, дръж се здраво за земята, сине, защото небето само изглежда, че е толкова близо, майката говореше и говореше на момчето със здраво стиснати побелели устни, говореше му наум, защото мислеше, че по-добре ще я чуе така, момчето обаче нищо не разбираше, даже и думите, изричани наум му бяха непонятни вече, даже и майчините думи, изречени наум. Душата му беше празна и пуста като Голямата австралийска пустиня, за която толкова беше чело, по-празна беше дори от нея, в пустинята живееха и се придвижваха аборигени, пълзяха влечуги, трепкаше омара над оазисите, а в него беше пусто от край до край. Момчето слезе на улицата и тръгна с наведена глава. Една гълъбица кацна на рамото му и отлетя чак когато стигнаха махалата край блатото. Майката вървеше отзад на разстояние, спъваше се от време на време и продължаваше да влачи бялата забрадка.

Вали дъжд. Една жена стои неподвижно и гледа в дъжда с очи на птица. Момчето се прислонява до нея и също започва да гледа дъжда. Къщата, до която стоят, има еркер и те двамата са на сухо, на крачка от водата. Тя се излива от небесното ведро, плющи по каменистата настилка на улицата, в локвите се образуват балончета и е много весело там, където се пукат мехурчетата и бълбука водата. Момчето обръща лице към жената. Тя продължава да стои неподвижно и все така гледа през дъжда с очи на птица. Момчето пребледнява. Не може да свали очи от лицето на непознатата, макар да полага отчаяни усилия. Минават минути, часове, векове. Момчето тръпне, вторачено в това застинало женско лице. Жената стои, опряла червеникавия си кок в стената и е необикновено, че през всичките тези минути, часове и векове дългите й клепки не потрепват нито за миг. Приисква му се да я целуне право в отворените очи, да я помоли за милост. По скулата на жената се търкулва дъждовна капка. Не ме гледай така, болно е, когато момче на твоите години гледа по този начин.

Момчето се сепва. То просто гледа как гледа тя. Иска да обясни, че е страшно и необятно и когато една жена гледа по този начин. Някакви думи се връщат в него, раждат се отново, кървят, докато импулсивно излизат от утробата на битието. Момчето продължава да прибелява, без да отмества очи от лицето на непознатата. Милост. Твоите очи са обърнати към други светове, погледни ме с тях в сърцето, а аз ще те целуна по топлите зеници. Жената не го поглежда, сякаш е прочела мислите му: Има други светове, те съществуват едновременно с нашия. Вглеждай се в бълбукането на мехурчетата в дъждовната локва или в пламъците на огъня в огнището и ще ти се отвори пролука за там. Вярвам, че ти се е случвало, на всеки човек му се случва, но не всеки си дава сметка. Тялото ти се вцепенява и времето спира, докато съзерцаваш онези светове. Прави го често, съзерцавай ветровете, залезите, пламъците на свещите, водата на дъното на кладенец, това също е възможност да избягаш, но не крие опасност за твоето тяло. Не се лишавай от тялото си, само го вцепенявай и без страх излизай от него в другите светове, ти правиш обратното, влизаш в себе си, а това е опасно за момче на твоята възраст. В световете, за които ти говоря, също има блаженство и светлина и когато сетне се прибереш в корубата си, ще бъдеш по-силен, а може би и по-мъдър. Неизвестно защо, след като не си положил никакви усилия да го постигнеш. Но ще бъдеш, заклевам се.

Жената не иска да го погледне в сърцето, затова момчето отлепя гръб от стената и тръгва през дъжда. Не се сърди, подвиква тя след него, не съм аз тази, която може да погледне в сърцето ти. А ти върви, миличък, върви направо през дъжда, от цял град хора ти сега си единственият, който не се крие от него. В края на краищата, той е само нещо мокро, ако го гледаме отстрани и му се боим, ако спрем да се страхуваме от него, е нещо повече, момчето ми, от вода, тогава е дъжд.

Една нощ насън момчето наистина се превърна в пустиня. Усещането беше грандиозно, разпростираше се по начин, който го караше да познае истински безмълвието. Никакво присъствие наоколо, само набраздени от някогашно вълнение пясъци. Нямаше ден и нощ, светло и тъмно се редуваха без промяна, без движение, без памет. Изпаднало в състояние на абсолютно незнание, момчето изпитваше блаженство. Усещаше, че е навсякъде и че всичко се случва едновременно, защото дори в това застинало пространство нещо продължаваше да се случва. Рибарката е права, помисли в съня си момчето, възвърнало най-важните си думи, времето не е онова, което си мислим, че е - тук човек може първо да умре, а после да се роди и това ще е без особено значение, а може смъртта и животът да се случват едновременно, после нахлува пространството и ги разделя, само че те пак се случват едновременно. Поне в съня ми е така, а какво пречи този сън да е някаква действителност...

Момчето сънуваше и знаеше, че сънят е повече от сън. Беше абсолютната свобода да не си. Или може би тъкмо обратното - абсолютната свобода да си единствено себе си. Малко преди да се превърне в пустиня, бе сънувало своя неизменно един и същи кошмар, това дори не беше сън, а гола мисъл, която всяка вечер оживява и пълзи из гънките на мозъка му, безгранична и страховита, беше една-единствена, но съдържаше всичко, което може да се узнае. Мозъкът му се пръскаше от величието на познанието, не издържаше могъществото му и започваше да се гърчи, безсилен да ограничи тази мисъл в пространството на възможното. И понеже цялата беше в него, и заплашваше да взриви жалкото му физическо тяло, момчето плачеше в съня си скръбно и безутешно. В мига, в който мозъкът му сякаш запушваше, безкрайната пустиня нахлуваше широко и властно. Тогава познанието се превръщаше в блаженото абсолютно незнание.

Момчето въздъхваше благодарно. Сега пустинята също въздъхна някъде издълбоко и оживя, появи се ненадейно вятър, раздвижи морето от пясъци, остри рижави песъчинки напълниха очите му и момчето излезе неохотно от съня. Под клепачите му пареше. Слезе на двора, загреба с шепи от бакъра и наплиска широко отворените си очи. Стана му по-зле - ирисите му горяха и пускаха жълти искри, усещаше как се пукат из склерите фини кръвоносни съдове, затова седна на земята и загледа с кръвясалите си очи нощното небе. Грееха звезди, луната криеше в зелено було облото си лице и само понякога замислено надничаше. Момчето гледа нагоре дълго време. Беше се завърнало някъде оттам. Опита се да разгадае урока, който му бе даден: веднъж постигнато, ако може изобщо да бъде постигнато, познанието се превръща в изначално блажено незнание - може би някой се опитваше да внуши на момчето, че не бива да се плаши нито от едното, нито от другото и че незнанието понякога съвсем не е невежество, а само спасително убежище за някой нетърпелив буден ум. Неговият беше болезнено нетърпелив да научи тайната на всички тайни, но тя, подобно на луната горе, само понякога разбулваше за миг лицето си, принуждаваше момчето да зажуми срещу ослепителната й мощ, да рухне в подножието на небето й и да моли за милост, и в следващия миг се забулваше отново.

На него не му оставаше нищо, освен да очаква последващия миг, в който неистово да изговори малката си човешка молба - кажи ми кой съм аз - засега знаеше нищожно малко, подозираше, че познанието цялото се намира в самия човек, а външният живот съдържа разноликите обстоятелства, които могат да тласнат душата към взиране в правилната посока. Или в обратната. Този някой се опитваше, изглежда, да му внуши, че в определен момент, стъписан от грандиозността на непонятното, човек е длъжен да се остави доброволно на произвола на съдбата и че за момента това е правилният път, и знаеше, че е рано още да пита, рано е на тази възраст.

Изправи се на крака, погледа още малко просветляващото небе. Сетне излезе от двора и тръгна да пресича улицата. Отсреща светеха прозорчетата на сладкарската работилничка. Момчето отиде и залепи нос в стъклото: гъркинята Маньо се е навела над масата и меси, тялото й се олюлява ритмично, голите й ръце огъват, преобръщат, мачкат набухналото море от тесто, над рижавата й глава витае облак от аромати, въздишки и уют, момчето ги усеща оттук. До пещта, полегнала на дървена пейка, дреме Ферсо, дъщерята на сладкарката, към пода текат алените й коси, потрепва брадичката й с дълбока трапчинка и момчето неволно се усмихва, докато я гледа. Подрасква с нокът по стъклото, Маньо вдига глава и усмивка огрява и нейното лице: влизай!

Момчето влезе, седна на стола близо до спящата Ферсо, опря гръб в топлата стена и потрепери, чак сега усети колко е сковано от утринния хлад. Маньо продължаваше да се бори с грамадата тесто, от време на време хвърляше към гостенина си искрящ поглед, стопляше го с усмивката си; блаженството на съня беше вече далечен спомен, дрезгавината на утрото нахлуваше през замъглените прозорци, неспокойна и напориста, и момчето още веднъж потръпна: дали пък сега не сънувам - и Маньо, и топлината на огъня, и Ферсо, дали понякога действителността не е истинският сън. Съзнаваше, че е опасно момче на неговата възраст да си задава непосилни въпроси, макар и насън, искаше да е като Маньо и Ферсо, и като всички нормални хора по света.

Кой знае защо, на контролния преглед доктор Бедрос най-напред погледна в очите му, ако иска, някой ден може би ще проговори, майката мачкаше в малката си шепа батистена кърпичка и не искаше да погледне сина си в очите. Излязоха от доктора, момчето я улови за ръка и я поведе по кривия калдъръм. Стигнаха синагогата, там гълъбите пърхаха и от гукането наоколо беше бяло и тихо. Подминаха. Стигнаха книжарничката, майката се опита да насочи клатушкащия се синхрон на стъпките им натам, към думите, с крехка надежда, но момчето извърна глава. Стигнаха пристанището: тръбяха корабчета, ослепителни чайки летяха, миришеше на солен йод и на рапани, повървяха върху килим от мидени черупки, хрус, хрус, големият и малката, с еднакво безкрайни очи, върнаха се при корабите и тогава момчето посочи с поглед и майката прочете на глас "Реджина Испания". Разбра, погледът й се сви и се прибра навътре, все едно извор потъна в пясъците си, реджина испания, толкова далече ли, простена в себе си, но се опомни, той и сега е толкова далече.

- Добре, ще напиша писмо на Мириам, но ще мине време.

Върнаха се в града и влязоха в православната църква. Вътре беше здрачно, треперливите пламъчета на свещите раздвижваха въздуха, целият храм се люлееше от талазите на светлината. Запалиха свещичките си, вторачиха се в сърцевината на пламъчетата и не отместиха поглед, докато восъкът омекна и клюмна. Момчето продължаваше да гледа в празното, сякаш беше напуснало себе си - Господи, останали ли са му поне думи за молитва! Момчето се молеше без думи, вторачено в спомена за огънчето на свещта, животът в него отново бе замлъкнал, свит до размера на бяла точица, не по-голяма от спомена за угасналата свещ.

Защо не в синагогата, защо влязохме в православния храм... Господи, той се моли за него, не за себе си. Момчето продължаваше да гледа в окото на свещта, която майката побърза отново да запали с треперещи ръце; окото заплака с горещите си восъчни сълзи и най-сетне момчето намери няколко трудни думи наум, о, моля те, плачи вместо него, плачи вместо мене и вместо майка ми плачи, моля те, с най-горещите сълзи на света плачи, моля те, ако не мислиш, че е нередно Бог да плаче вместо човеците, плачи вместо нас, Господи; горещите лоени капки падаха върху ръката му, изстиваха върху нея на тънки корички, без да оставят следи.

Излязоха от църквата и тръгнаха да си проправят път през тълпа от хора, прашни и навъсени, това са бежанци от Одринско, прогонили ги от къщите и църквите им, животът им е останал там, сега са временно без своя живот, обясни майката. Момчето спря да погледа как бежанците влизат един по един в храма: мъжете сваляха калпаци още на входа и ги притискаха до гърдите си, жените всичките гледаха в земята, както гледат жените по време на погребение, а не погребваха никого. Навярно са дошли при Бог да им помогне да се примирят, рече майката, а момчето си помисли, че също е бежанец.

Изведнъж сред всичкия този мълчалив народ на площада едно момиче запърха като синя пеперуда. Синя е фустата му, по-сини са очите му, лицето му е скулесто, опалено от диви ветрища, косите му са синкаво черни, но на слънцето повече синеят, малеййй, че цръква, диви се момичето и се блъсва в момчето, не исках, пардоне моа, хубаво е този, църквата, аз не говори добре български, жьо парль ън пьо, ън маль, аз говоря само малко, момичето сияе с ярките си очи, завърта се около себе си и плясва с ръце, хубав град Бургас, много; отлита, изгубва се от очите им със синята си фуста, със синьото в ирисите и с радостта си, с която се е закичило като с бяла ружа.

Денят угасва, момчето и майката се обръщат и търсят момичето с поглед - обаче съм българка, българка съм, усмихва им се отдалече то и потъва някъде в тълпата, зад петите му се извива вихрушка от синкав прашец.

Вечерите са ясни, из острия въздух пропукват искрички скреж. Гларусите са гладни, кръжат над двора на касапницата и грачат като гарвани, кривите им клюнове ровичкат шупналите купчини животинска леш. Момчето запушва ушите си с тампони, притиска ги с длани, така не чува и как бащата след вечеря, след като е изпил стъкло ракия, изтопурква по дървената стълба надолу към кланицата, как след дълго мълчание се потътрят и стъпките на майката, станали изведнъж тежки и каменни, сякаш из къщата пристъпва, току-що проходил, Сфинксът от книгата за пирамидите. Момчето не чува как след малко започва да се тресе и скърца касапската маса, нито вижда: майката лежи разпъната върху хладната ламарина на масата, крилете й висят от двете страни, снежнобели и сакати, прегърни ме най-сетне с тия твои ръце, Зелма, какво си ги виснала като счупени, сърди се мъжът, петите му рият въздуха, розовата миризма на касапница сладни и пълни ноздрите на жената, о, Боже, започва да повръща както първия път и за да не се задави, обръща глава настрани и се изпразва с широко отворена уста, празни се до последния гърч на ужасените си вътрешности; мъжът също се празни, гърчавото му тяло излива бялата топла течност върху корема на жената, виж колко е силна, като биволско мляко е, гледай, гледай, гледаййй, вие мъжът, сетне слиза от жената, залита омекнал в тъмното, излиза на двора и пикае в лехата с карамфили, струята плющи мощно и мъжът тихичко се смее: като бик съм и пикнята ми е бича, и силата ми, ако и да съм дребен, но съм жилав, Зелмааа, чуй каква пикня, някой път ще я изпикая в тебе, ще те подпаля с нея като с газ, ако продължаваш да лежиш като саката под мене, наистина ще го направя, ей Богу, Зелма...

Заизкачва се по стълбите укротен.

Жената най-сетне успява да прибере някак си оловните си криле, избърсва с полите на раздърпаната си рокля повърнатото от лицето си, смъква се на пода и тръгва изправено с вдигната глава. Вдървено се спъва понякога, над нея гларусите грачат, неистовият им хор озвучава пътя й чак до блатото, където жената нагазва и се потапя до кръста в ледената вода; след това се прибира все така изправена, от нея тече малък тъмен дъжд, жената зъзне, но не бърза да се качи горе; коленичи пред хралупата на изсъхналия орех, изважда кутия от халва тахан, пълна с благ мехлем, специален мехлем за сакати криле; смъква парцалите на роклята от раменете си и започва да втрива мазилото, с лявата ръка гали дясната лопатка, с дясната ръка - лявата, внимателно, нежно напипва корените на крилете, болят като изгнили; след това прибира кутията от тахан халва в корубата на дървото, смъква от себе си всички парцали, утре той ще се извини и ще й купи нова рокля, все по-скъпи рокли й купува, но сега жената просто ще се завие с крилете си, с шумолящите си снежнобели криле и ще се заизкачва тежко по стълбите като тромав каменен сфинкс.

Един ден момчето излезе навън, без да се обади на никого. Беше вече зима, локвичките бяха покрити със снежна ципа и пукаха под стъпките. Вървя дълго, краката му сами го водеха.

В двора на пожарната пожарникарите се въртяха около помпите, натоварени на двуколки, шегуваха се и здраво се смееха. Момчето вдигна поглед към кулата, най-високото място в този град, и дълго я гледа хипнотизирано.

Изпръхтя кон, бяха пуснали животните да се поразтъпчат на свобода. Момчето влезе. Мустакат мъж му подмигна, заскача рошаво куче, постави лапи на гърдите на момчето. Запрехвърча сняг, първият за годината. Мъжете се прибраха в сградата, навън останаха мустакатият пожарникар и конете. Едно от животните наостри уши, разшири ноздри и вдиша огромно количество въздух, след това го издиша, кълбета топъл дим обвиха главата му. Конят беше черен и лъскав, с пламъче на челото. Момчето приближи, усети топлината му. Конят остана неподвижен, момчето се загледа в огромното му влажно око. В окото влетя снежинка. Мигът потресе момчето. Беше космически миг, цяла вселена - почувства безграничните му размери, но не се изгуби сред тях. Усети да го изпълва блаженство, внезапно и без видима причина. Пустинята в душата му се разлисти, забълбукаха далечни води, засия небе, и всичко това - защото бе погледнал през окото на коня.

Излезе от унеса и опря чело в топлия хълбок на животното, конят изцвили и притвори заскрежен клепач.

Снегът се усили, мустакатият заприбира конете. Момчето вдигна глава към кулата на пожарната, там вече светеше зелен фенер. Пъхна ръце в джобовете, сгуши рамене, отрупани със сняг, и пое към дома си с неочаквана лекота, сякаш бяха започнали да му пробождат криле.

Гълъбите на покрива на синагогата гукат бяла тишина. От време на време отупват криле и полита нежен пух, керемидите са заскрежени сякаш повече, отколкото е земята, защото гълъбите на синагогата до един са бели.

Гълъбът Зелма седи на покрива сред другите гълъби и гледа с безкрайните си очи небето. Знае, че то не е толкова близо, колкото изглежда, много далече е небето и само гълъби със здрави криле могат да го постигнат, а гълъбът Зелма все още не е сигурен напълно в крилете си, от време на време корените им наболяват като изгнили, но е време, време е, защото момчето с безкрайните очи трябва да забрави гледката на жалкото насилено тяло, време е да разбере, че тялото е без значение, а също и онази гледка: роклята й виси на парцали, краката й осияват тъмницата и по тях шурти кафява урина, и се излива по бедрата, направих го, Зелма, като не искаш да ме прегръщаш с тия твои дървени ръце, видя ли сега, гърчи се виновно дъждовният червей Тано над нея и изригва ракиена отрова, жената повръща безнадеждните си вътрешности, масата се тресе, а на прага на касапницата стои момчето и гледа с тези безкрайни очи, и се втурва изведнъж и се вкопчва в гърба на бащата, започва да удря със слепи юмруци по гърба, по главата, във въздуха, и защото е останало без сили от гледката, мъжът го отхвърля с едно движение на якото си рамо: ти, пале такова... слиза от жената, хваща го за яката и го захвърля на двора, стои над него, от члена му още капе, капките попиват в лехата с карамфилите, казах, че ще престана, казах, но ти, пале, докато не научиш живота от А до Я, мъж от тебе няма да стане.

Жената се надига и усеща как жестока болка провърта раменете й, след това болката внезапно стихва, за пръв път от много време не я боли - и тогава крилете й олекват, целите са светъл пух и нежен порив, Зелма ги прибира към тялото си и слиза от масата: крилете са и да закрилят... Отива при момчето и го обгръща с тези нежни бели криле, тихо, тихо, тихо, момчето ми, макар че то не издава и звук, и на тебе ти пробождат, не ги ли усещаш, я какви са ти остри лопатките, знае ли човек, може пък небето да не е толкова далеко, колкото си мисля, тихо, тихо, тихо, нищо не се е случило... щом аз не го искам и не участвам, то всъщност не се случва - всеки път се издигам със сакатите си криле до тавана и оттам гледам безучастно и в гледката няма нищо, повярвай... така правят охлювите и котките, и кучетата, и лъвовете, и ние се опитваме като тях и това е, нали сме и животни като всички останали, Господ бог навярно ни е лишил от крилете, заради първородния грях сигурно... отнел ни е крилете, но съм сигурна, че сме били от породата на летящите, иначе, защо човеците измислиха аеропланите, нали... тихо, момчето ми, не плачи така, защото да плачеш на сухо боли, не си струва да те боли заради тази работа, не плачи заради жалките неща, защото в живота се случват и други, важни неща, тогава плачи с истински благодатни сълзи заради величието им, заради чудото, че ги има... за мене недей да се страхуваш, защото съм силна, имам криле, момчето ми, затова не бива да плачеш, а да се радваш, покорството ми е само привидно, защото все още съжалявам баща ти, но и защото очаквам от него много... а сега хайде да се качим горе в твоята стая и да ти почета скитникът между звездите, първо да отида малко при блатото и се връщам при тебе, и всичко ще бъде както преди, обещавам ти, защото... защото ние двамата с тебе имаме еднакви очи, момчето ми...

Сега гълъбът Зелма седи върху покрива на синагогата сред останалите гълъби и чака службата да свърши, да излязат навън хората и момчето, което сигурно се чуди къде е изчезнала Зелма, също да излезе и тогава тя ще разпери криле, и най-сетне чудото ще се случи, защото е много важно момчето да разбере, че в живота се случват и велики неща.

Беше последният му ден в Бургас. На другата сутрин с голям параход заминаваше за Испания, леля му Мириам щеше да го посрещне по средата на пътя в едно италианско пристанище. В пролетното утро градът се събуждаше неохотно: лениво трополяха кабриолети, провикваха се с половин уста млекари и вестникарчета, слънцето се опитваше да изплува от морето, зъбато от студ. Момчето вървеше без посока, сбогуваше се с Бургас. Стигна двуетажна къща в тихия център, спря пред портата с потъмняла пиринчена гривна.

Стоя дълго пред чуждата врата. Изведнъж му се прииска да можеше да е живял в нея и никъде другаде, толкова осезаеми импулси излъчваха стените й и това беше енергията на роден дом. Момчето стоеше вцепенено, не можеше да отлепи нозе.

Намери най-сетне сили да тръгне, но след първата крачка забеляза, че източната стена на къщата продължава в тераса, засенчена от черна лоза, а на терасата в плетен стол седи мъж и нещо наглася пред себе си, триножник някакъв. Момчето се върна и похлопа, сърцето му заблъска в гърдите. Влизай, подвикна мъжът, без да извърне глава. Момчето се изкачи на терасата, седна в друг плетен стол, положи длани върху коленете си. Мъжът и сега не го погледна. Започна търсещо да опипва около себе си. Не вижда, досети се момчето, незрящ е. Налей си, кимна слепият към каната с айрян върху ниска масичка. Момчето си наля и отпи, зъбите му изтръпнаха от резливия вкус. Мъжът нагласи върху статива опънато платно, такъв още не си виждал, нали, сляп рисувач не си срещал досега, хващам се на бас!

Момчето отпи още една глътка от айряна, парченце скреж хрупна между зъбите му. Имам ледник в мазето, целия град снабдявам с лед. А ти какво така през цялото време мълчиш, не можеш ли да говориш? Момчето нямаше как да отговори и мъжът се зачуди: виж ти, от нас двамата с тебе, гостенино, може да се получи един пълноценен човек, само трябва да измислим начина. Едва сега момчето го видя в лице: високото чело, изорано от бръчки, острите скули и сивата брада; очите бяха тесни, изтеглени към слепоочията, с изтлели до бяло ириси. Мъжът стана и приближи до момчето, протегна ръка, обходи с пръсти лицето му. Видях те. Трябва да знаеш, че Господ не току-така събира хората. Дошъл си, значи, имаш нужда от мене... а може аз да имам нужда от тебе - най-вероятно двамата имаме потребност един от друг... Започна да опипва с върховете на пръстите си разни четки и да ги подрежда в глинено гърне. Рисувам света, за да не забравя света. Получих отлепване на ретините подир тежка инфлуенца, виждам съвсем слабо, само сенки и някои по-едри цветни петна. Колкото да рисувам, ми стига... Ослепях, гостенче и станах друг човек - истина ти казвам, можеш да вярваш на всяка моя дума. Когато се промени естеството на тялото ти, няма как да не се промени и онова, което е вътре в това тяло. Няма начин. Задействат се компенсиращи енергии, тъй ще е. Започнах да виждам навътре, там е светло и по-ярко, отколкото е навън, можеш да ми вярваш. Кладенецът, помисли момчето. Преди това бях учител по рисуване в Арменското училище, в свободното си време рисувах и си мислех, че съм приличен художник, всъщност, бях бездарен рисувач, но не го разбирах, тъй както глупакът не знае, че е глупак, и бездарният не знае, че е бездарен. Ела, ще ти покажа.

Влязоха в работилницата на рисувача. Покрай стените гърбом бяха наредени много платна. Слепият отиде до едната стена и заобръща картините. Тези са отпреди. Момчето видя: зелени планини, сини морета, кафяви коне, бели лебеди. Виждаш ли, гостенче, каква тавтология. Пълно бездарие. Бях зрящ, а не разбирах, че всяко нещо е много повече от това, което изглежда.

Мъжът заобръща платната отсреща. Груби цветни петна. Момчето се напрегна и с усилие започна да различава чепати дървета, обърнати с върховете надолу, зелени тромави коне с правоъгълни вратове, остра червена трева, виолетови морета... Предметите бяха легнали в безтегловност в пространството: лодки в морето, изправени почти отвесно върху вълните, готови всеки миг да се стрелнат във въздуха; тежка черна биволица с един-единствен овал, полегнала в локва, бели малачета, вкопчени в огромните вимета, по-големи от малачетата; някакъв човек, изобразен с едничко движение на четката, с една тромава мазка, стъпил на ръба на остра като зъб скала, готов да полети над бездната. Момчето си спомни думите на Рибарката: само човеците могат да летят така, надолу; личеше си, че нещо задържа човека от картината на ръба на пропастта, очевидно беше, че все пак няма да се поддаде на тъмния си порив той, ще си остане там, на ръба, цял живот. Момчето потръпна. Рисувачът обърна картините към стената. И пак повтори: всяко нещо е много повече, отколкото изглежда...

Изпиха по още един айрян и момчето си тръгна. Вървеше, привело рамене и си мислеше, че хората, които среща напоследък, по нещо си приличат, като да са кръвно близки - а дори не се познаваха. Даже говореха по един и същи начин, сякаш бяха един и същи човек, но с много лица. Може би така е в живота, няколко подобни си човеци да създават едно цяло, независимо къде живеят и дали се познават... може даже изобщо да не се интересуват един от друг, но да се допълват, да си изпращат невидима енергия и да се обединяват. Хората, които беше срещнал, може би бяха наистина неговите хора, нали така му беше казала Рибарката, и може би насочваха душата му към взиране в правилната посока, защото си приличаха по едно: притежаваха способността да влизат в кладенеца със светлината.

Момчето обаче не беше сигурно, че на него това вече му е необходимо, защото беше се уморило от собствения си живот и смяташе временно да си тръгне от него.

Параходът протръбява, комините му блъвват кълбета дим и замирисва на изгорели въглища, желязното му тяло потреперва от тръпката на нетърпението за път. Момчето стои сред останалите пътници на палубата и гледа към брега. Изпращачите там са спрели да се суетят, стоят и също мълчаливо гледат към пътниците. Всъщност пътуването вече е започнало, макар и корабът да не е вдигнал котва. Момчето търси с поглед майката, но по-напред вижда баща си: смален от собствената си вина, от прошката на Зелма и от алкохола, който му липсва все още, но за нищо на света не докосва оттогава, Тано грижливо и състрадателно крепи майката, а тя мълчи - дребното й, увиснало на патериците тяло се полюлява, готово сякаш за скок и макар че не е възможно това да се случи, момчето се напряга и вижда очите й: широк като прилив, погледът й приижда. Изведнъж нещата започват да се случват едновременно.

...Наоколо е пролет, водата на пристанището искри от слънце, пътниците всичките са нахлупили капели и небето над Бургас сияе непосилно... само над синагогата валеше едър сняг, покривът бе затрупан и гълъбите уплашено запърхаха с криле, посипа се снегът от стряхата и тогава от ръба на покрива полетя гълъбът Зелма, въздухът се раздвижи със свистене и наду полите на разкроеното... палто, шалът на раменете..., по-бял и от снега, също се изду и времето спря; хората стояха неподвижни и не издаваха звук, само гълъбите загукаха неспокойно и от гукането им стана още по-бяло, а Зелма летеше плавно и момчето гледаше отдолу безкрайните й очи и силата на нейните махове, и чу как плющят краищата на белия й шал, то и сега можеше да се закълне, че майка му направи елегантен кръг над главите на хората, преди тялото й да натежи и да се вреже в дълбоката пряспа.

...Зелма и Тано махат за последно, обръщат се, тръгват си. Отдалечават се бавно, момчето вече едва различава приплъзващата се походка на майката, само маховете на патериците й още секат въздуха; Тано върви след нея, зорко наблюдава всяко нейно придвижване, готов да се втурне на помощ подчертано състрадателно; двамата се скриват зад ъгъла на пристанищното площадче и момчето отмества поглед към водата - масленозелена и бляскава на слънцето, тя мирише горчиво и силно на детство. На брега остават килимите от мидени черупки, черните хлъзгави скали, конете в двора на пожарната и веселите пожарникари, остават Рибарката и жената от дъжда, сладкарката Маньо и Ферсо с огнените коси и трапчинка на брадичката, слепият рисувач и онова синьо момиче сред тълпата от бежанци, закичено с радостта си като с бяла ружа, и над всички тях грее златното бургаско слънце, само над синагогата продължаваше да вали и да трупа снегът, и момчето се досещаше, че до края на живота му този сняг ще се случва едновременно с всичко останало на този свят.

© Керана Ангелова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.11.2017, № 11 (216)

Други публикации:
Керана Ангелова. Елада Пиньо и времето. Бургас: Знаци, 2014.