РАЗКАЗИ КАТО ЖИВОТА

Йордан Нанчев

web

Макар да не е историческа, новата книгата на Деян Енев - сборникът с разкази "Гризли" - по същество е своеобразна част от самата история, от днешната българска история. Историята като литература. При това истинска, а не политизирана, за живота ни такъв, какъвто е бил, какъвто е и какъвто ще бъде. Нашият живот, на обикновените хора. "На моите години разбираш - казва един от героите в тези "нови разкази", че животът, или, как да кажа, поуките от живота се побират в няколко прости фрази. Като например тая: генералите седят на топло, а редниците - на студа. Или тая другата, дето ти казах, на писателя Димо Димовски - че жената е като ореха, отвън не може да се разбере дали вътре има ядка, или мухъл"...

И по-нататък: "Животът е като панаирджийско колело, млади човече. Качваш се на люлката, завъртиш се, весело, момичетата пищят. Но докато се усетиш, трябва да слизаш"... ("Редникът от резерва").

Това, от една страна, а от друга, животът на човека може да е и "една дълга песен с много куплети. Със старостта куплетите изчезват един по един, всички думи изчезват, но мелодията на песента все пак остава"... ("Песента").

"Абе, живот. Ама ще го бутаме некакво" ("Едно ферари с цвят червен") или на друго място: "Избутаха някак животеца" ("Свещеникът").

Биха могли да се цитират и други примери. И на фона на всичко това, на тази вече до голяма степен примиренческа, а всъщност вглъбена и преосмислена заради опита и възрастта, представа, заглавието на книгата - "Гризли", и самата мечка на корицата за мнозина ще се сторят като че не на място и ще им направят странно впечатление. Ще породят въпроси. Както и авторовата бележка отзад, която е колкото предизвикателство, толкова и своеобразен "жокер" за съдържанието. С нея аз имам чувството, че писателят сякаш се сбогува с някаква част от себе си и насърчава читателите си да го продължат. Мечтата на всеки майстор в занаята - да бъде продължен от учениците си. Не надминат, разбира се. Никой майстор не може да бъде надминат, ако наистина е майстор. Стига им на учениците да станат и те такива като него. И те майстори. "Ученикът не е по-горен от учителя си; а всеки ученик, когато се усъвършенства, ще бъде като учителя си" - казва най-благият Учител на човечеството в евангелието от Лука (6:40).

Но да поговорим за "гризли". Да, мечката "гризли". "Гризли винаги идва, рано или късно. Гризли идва тогава, когато не я очакваш" - по това спор не може да има. Тя очевидно също е част от нашия живот. Или неговият край може би. Който е неизбежен. Сега няма да назовавам с истинското му име този край, на който сме обречени по рождение. Срещата с гризли е тъкмо това - онази последна черта, зад която вече няма нищо и след която всеки ден нечия книга си остава захлупена и недочетена. Като дните му, като живота, който е спрял за миг и после е отминал. Пък и защо не? Та нали е такава участта на човека, животът на всеки от нас е като незатворена книга. С мечтите и с разочарованията, с метафорите и представите, които имаме за себе си и които със сигурност ни предстои да изстрадаме, ако не сме се примирили с тяхната неосъществимост. Ако продължим да сме подвластни на изкушенията и суетата. И на литературата, която също е суета и изкушение, но която все пак ни издига над битието, за да ни накара да се вгледаме в него. И да не бъдем изненадани от гледката, от пейзажа. Говоря за голямата, за истинската литература, разбира се.

Е, никой разказвач не създава само шедьоври наистина. Включително и Деян Енев, който сам пише, че точно по тази причина е харесал безусловно осем от своите тридесет и шест разказа в тази книга. Че само те са "много добри". А останалите двадесет и осем? От тях половината били по-добри от другата половина. Е, добре, опитайте вие да ги разграничите по този критерий. Аз не се наемам. Поне публично. Очевидно няма да стана "много добър читател", каквато е уговорката. Може би защото бях такъв някога, в основното училище. Но всяка подобна уговорка е субективна, естествено. Явно, все още не съм и ценител, макар да оценям високо началото и края на книгата - стихотворенията в проза "Последният поет" и "Казанът за ракия, вехтият" - прологът и епилогът. Поетът, когото животът, не, по-скоро светът е направил неразпознаваем. Превърнал го е в клошар, в отрепка, пройдоха или гарван. Как ще го разпознаем? "Не знаете. И аз не знам... Той сам не знае вече кой е"...

Може би защото стиховете му сега изглеждат "само дух и перушина, невидима по видело" и "само кост във гърлото на здрача". Освен онова вече забравено четиристишие, "което струваше торба с пари". "Самар със злато. Еееех! Едно четиристишие. И то потъна като всичко друго в нищото". Това са все цитати, както, сигурно, се досещате.

Кому е нужен днес Поетът? Ще го разпознаят вече само уличните кучета и котки - "приятелите му по скитане". "Последният поет" отдавна е изчезнал "в ъгъла на лятото. В шпалир от кучета и котки. Като палячо жалък. И съвсем незабележим - като сърцето ви отляво".

Нарочно ви говоря с думите на Деян Енев. Те също идат от сърцето. За да ги чуят и на другите сърцата.

А сега за ракиджиите в епилога, които също си отиват с времето. И като почти всеки от героите в тази книга, чезнат, преселват се и те в оня "малък град от камък, потънал в мъх, оплетен в здравец и бръшлян", откъдето ги гледат олющените снимки на бащите. Били са дванайсет, осем, вече са шестима. А догодина? Но днес са още тук. "Размахват своите гребла от думи. Гребат и бдят". Пътуват "към четирите посоки на света" около казана - "лъщащ като църковен купол". И към "синовете си далечни" пътуват тъй. Гребат в галерата на дните си "и чакат сълзата на ракията да потече". А после пият. "Без думи вече, само с песента, върху гърлата им усукана"...

Това също е своего рода лирика, нали. И драма. Но такива са и другите герои на Деян Енев, такива са и неговите разкази - колкото лирични, толкова и драматични, чийто стилов белег при това е краткостта. В краткостта е силата на словото. Колкото повече думи, толкова по-малко истина. Всеки от тях, от тези разкази, е жив и истински, макар и посвоему, естествено. Не само онези осем, за които вече споменахме. Измежду тях във всеки случай аз бих откроил "Певицата". Колкото вярна, толкова и измислена, историята в него сякаш се случва пред очите ни. Както и тази в "Черно кадифе", който едва ли би останал без отзвук в сърцата на българите извън България. "Стенописът" също. Няма как да отминеш и разказа, озаглавен "Песента", върху който всеки от нас има какво да премисли. "Свещеникът" също ни приобщава към трагедията на самотните стари хора в обезлюдените села. Такива са още "Гергьовден", "Щърков сняг", "Акордеонът", "Свещичката". Не е за завиждане и участта на полуслепия стар писател от едноименния разказ. Разказът "Даскал" пък е близък до онези, които не намират сили да изстрадат докрай кошмара на днешното българско образование. И стават негови жертви. Двата разказа - "Чичо" и "Нула номер", които иначе не изпъкват кой знае колко, са своеобразен диптих с едни и същи герои, описани в различно време и под различен зрителен ъгъл. Обикнат похват струва ми се. Не бих сбъркал, ако продължа да изреждам и другите заглавия. Но вие сами ще си ги прочетете. Пък може и да сте го направили. Затова ще спомена накрая само "Мъри", който все в този дух ни напомня за дебютния сборник на Деян Енев "Четиво за нощен влак", издаден през 1987 година и участвал в тукашната "Южна пролет".

Но както снимките на автора в него и в "Гризли" не си приличат, така и чувствата, настроението тогава и сега е друго. Макар един и същ човек да е позирал на снимките и една и съща ръка да е изписвала тези две книги. Е, недокрай различни, разбира се, но все пак, ако ги прочетете една след друга, ще доловите както приликите, така разликите, плод не единствено на годините и на житейската опитност... Да, "Можеше да е по-весел човек, по-разговорлив, можеше. Но и така биваше, особено когато годините напреднат и дните почват да идват и да си отиват равни и четвъртити като кирпичи" - казва на едно място в новата си книга самият писател, макар и по съвсем друг повод..

Тъжно. Както за героя и за автора, така и за всекиго от нас. Но във всеки случай истинско. Като живота, с който започнах и завършвам своя кратък коментар и тези свои десет минути "слава". И като правдивата литература - магията на този живот с нейните жреци и свещенослужители - писателите. Кои сме ние, та да ги коментираме. Перифразирам пак Деян Енев от финала на един друг негов разказ - "В клетката". Макар може би да не е съвсем коректно да го правя толкова често в присъствието на самия автор - този "стар летописец на крайните квартали, който отдавна не е срещал познат по улиците, а среща понякога единствено героите от разказите си".

Пак той си го е казал това и е неловко, сякаш няма какво да се добави към такова затрогващо признание. И към всичките негови нетолкова стари или нови, колкото вечни разкази и книги, които ще продължим да четем и препрочитаме. А току-виж ни се случило и да ги съпреживеем. Ще ги четат и преживяват, вярвам, и децата ни. А те - кратките и изпитани, мъдрите и тъжни истории на Деян Енев - май все ще си остават недочетени. А кой знае - може би и недописани. Заради онази невидима черта, разделяща всичко на отсам и оттатък. И заради срещата с гризли, разбира се, която не отминава никого...

Хасково, 29 февруари 2016 г.

© Йордан Нанчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2017, № 9 (214)