ПОЕТИЧНИ СПОМЕНИ И ПРОЗРЕНИЯ

Йордан Нанчев

web

"Да помнят Едем е участ на поетите. И тяхна драма" - казва проф. Валери Стефанов по повод стихосбирката на Данка Калчева с такова заглавие - "Помня Едем"¹.

Така е. Но защо да е само за поетите? Споменът за Едем е исконно отредената участ на всекиго. Съдбовен, изначален код, който човеците носят в кръвта си от векове и за векове. Защото "кръвта е история". Такъв е и насловът на втория от двата стихотворни цикъла, които условно бележат началото и края на старозаветната скръб, потапят читателя в небесния промисъл на онзи "все един и същи сън". Загубата на Живота в някогашната "градина, красива като любов и истина" и възкресението Му - "Любов на Кръст,/ Истина на Кръст,/ разпънато дихание".

Този спомен е траен и незаличим като вечността. Той пулсира у всекиго с ударите на сърцето. Понякога неосъзнато и недоловимо, друг път отчетливо и даже камбанно. Участта на поетите наистина е да напомнят за всичко това. Не на всекиго от тях обаче и не всекиму. Само на избраните и призваните, на осенените и неизкушените от света. На "низшите, на бедните духом", на изстрадалите драмата от онзи така лекомислено погубен копнеж по "царството небесно" (Матей 5:3). На провиделите и опазилите в себе си своя изначален и безкраен "корен от градина". Това пък е заглавието на другия стихотворен цикъл в книгата на Данка Калчева. Която тръгва от грехопадението с неговото печално наследство. С осъвестената памет за "първата земя" и небесното ехо от Божия глас в "разводнения глас на кръвта,/ вгорчения глас на съвестта/ и най-страшния от всички гласове -/ свободата ни" ("Наследство").

Защото "Раят е лице в лице" наистина, а не смокинов лист, обречен да прикрива голотата на душите. "Обърнем ли се гърбом,/ посоката е друга...". И настъпва хаосът - "хаосът от думи - отдалечаване, тревожност и омраза" ("Вавилонски думи").

Омразата, преродена и в безумния акт на братоубийството след това, е смърт, която трагично предхожда смъртта и ни отдалечава още повече от Едем. Грехът е "забравеното познание за любов" ("Белег") и "белязаната от безводие уста,/ която само зло нашепва" ("Близостта").

Грехът и възмездието, бунтът и покаянието, небесната любов и земните страдания съставляват лирическия фон, на който библейската образност, вдъхновила стихотворните послания на Данка Калчева, се откроява колкото ярко и внушаващо, толкова и смирено, богобоязливо. Адам и Ева, змията, която се отдалечава като "най-сигурен знак, че ще се върне", Каин и Авел, Вавилон - "най-високият и нисък град", в чийто градеж "дори и тухла не бе замесена/ с пръст от чистата първа земя", гибелта на Содом и Гомор - "само срутени основи,/ пепел под пепелта,/ вик, затрупан с писъци"... Това са само част от поетичните символи и художествените видения на поетесата.

И над всички тях небесната "дъга, родена от потоп", обещаващият Божи знак на милостта и упованието. И пътят през пустинята, телецът от злато и скрижалите.

Водачо към отчаянието -
най-голямата пустиня,
която човекът може да познае,
и най-огромната полуистина,
на теб ли се покланяхме?"

("Костница")

А заедно с това и дяволският въпрос "Бог или гладът -/ кой е по-голям?"

По-лесно е - негодувание,
отколкото скрижали.
Народът се лута и губи,
иска несломими водачи.
Богоизбрани.
Печално насъщие човешко.
Отдавна вяра без чудеса не може".

("Къде е робството")

После навлизането в Обетованата земя с илюзията за завръщане в Едем - "единствената земя без мъртъвци", останала някъде назад в паметта на кръвта, в невинността на детството и в болката, която също е "бунт". "И гордост" ("И болката е суета").

Все тъй до идването на Предтеча - заченатият "в старост, мълчание и чудо".

Гласът на викащия в света,
дочут в най-дълбокото на паметта,
в най-насъщното на съвестта -
покаянието".

("Предтеча")

И новата надежда - дъхът на Благовещение. "От деня на вестта/ ще започнат дните ни". "Мария става Богородица" - единствена сред живите и безгрешна.

Вече и сираците
имат Кого да нарекат "Отче",
имат кого да повикат: "Майко!"

("Вест")

Но не това е краят. Страданието все още предстои. Както и огънят на инквизицията, който "изтребва в името на кроткия Христос". Време на бунт и на просвещение - "човеколюбие без Бога". И магията на познанието се превръща в изкушение на духа - "по-тежко от земята и по-голямо от небето".

Всяка мъртва империя
оставя като свой надгробен знак
в кръвта на човечеството
живот за нова империя..."

("Копнеж")

Светът ни изглежда вече обречен, щом "вековете пият от водата,/ с която Пилат си изми ръцете". И продължава неистово да отеква въпросът "Що е истина?". Какво ни остава тогава?

Единствено споменът за Едем може би? Или молитвеното съзнание за слабостта на човека и за силата на Саможертвата? За "дървото на живота", което е "смъртно"? Но и "кръстно" след това. И за Любовта, за Божествената истина - "винаги кротка,/неусетна като дихание"? И като самото спасение.

За устоялите в онзи спомен. За незабравилите, за помнещите Едем. За преживелите "до третия ден" след това. Каквото е заглавието на финалното поетично прозрение. Звучащо като призив. И като предупреждение.

"Будувам вече само". Такъв е краят и такова е посланието на тази някак необичайна за нашето време стихотворна изповед. А и на цялата сбирка, в която поетесата Данка Калчева от свое име ни разказва библейската история на света и на хората в него. С надежда да ни приобщи към вярата и към своя светъл свят на християнска мъдрост и небесно смирение. Да ни направи по-истински и добри, да ни избави от "слепотата"...

Хасково, 25.03.2017 г.

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА

1. Първо издание на "Помня Едем" - Варна: LiterNet, 2008 <https://liternet.bg/publish20/d_kalcheva/pomnia/index.html> (17.04.2017).

© Йордан Нанчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.04.2017, № 4 (209)