|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
МЕСАРСКИ МАГАЗИНДрагомир Димитров Георги имаше месарски магазин. Всяка сутрин, още по тъмно, той вървеше към наподобяващата барака, едва покриваща изискванията за такава дейност, месарница. Изваждаше връзката с ключове - всичките едни и същи - и нервно опитваше един по един, докато не намери правилния. После се захващаше за работа. Улица "Клопка", където беше разположен магазинът, а и самият квартал, си бяха спечелили славата на бедняшки район. При Георги често идваха самотни майки с деца, възрастни хора, дето си нямаха никого, и бездомници, късно вечер, искайки малко от „бракуваното“. В интерес на истината той такова нямаше. Колкото и малко да успееше да продаде през деня - другото всичко раздаваше. Не отказваше на никого и винаги преди да затвори го приближаваше някой нов човечец, търсещ помощ. Самият Георги носеше вкъщи на двете си деца - за тях пазеше най-доброто.
Беше се стъмнило. Мъжът тъкмо беше запалил цигара, след изпушването на която се канеше да затвори магазина. След няколко продължителни дръпвания я притисна в ламаринения перваз на един от прозорците и я хвърли встрани. Обърна се и започна да търси из букета от ключове. - Момче... прощавай, момче! - извика зад него една запъхтяна бабичка. Георги надникна и видя приведената от бързане жена да му маха с 5 лева в ръката: - Моля ти се, моето момче... дай ми за тия пари нещо - примоли му се бабата. - Дойдоха си внуците от чужбина... трябва да ги посрещна с нещо! Георги се усмихна: - Не ти ща парите, влез. - Амаа, как така? Не може то тъй! - възмущаваше се, докато влизаше, жената, но в очите й грейна радост. - Хайде, хайде, ела отзад - Георги дръпна завесата и я покани с жест. Изненада бе за децата му, когато двама полицаи го изведоха с белезници идната сутрин. Бабата така и не се прибра. Магазинът не отвори цял ден. Отпред виеха сирените на няколко патрулки. За пръв път замириса на мърша.
© Драгомир Димитров |