ЧУДЕСА

Димитър Ст. Атанасов

web

I

Име: Кентавър.

Парола: *******.

Влез. Натиснах бутона. Екранът премигна за миг и профилът ми се отвори.

Добре дошъл Кентавър. Нямате нови съобщения.

Такаа, пак няма съобщения. Вече цяла седмица пращам покани за разговор и никакви отговори. Тия жени защо въобще се регистрират? Я да видим новите.

Търсене. Възраст: От 30 до 35. Тегло: до 55 кг. Град: Варна. Цел на контакта: Неангажираща връзка. Публикувана: Последната седмица. Търси.

Излязоха четири нови регистрации. Нямат снимки - това е добре, тези със сериозни намерения едва ли ще си публикуват снимките. Едната даже е онлайн. Ще започна от нея.

Здравей, искаш ли да разменим няколко думи, а може би и снимки :). Изпращане. Копирах съобщението и го изпратих и на останалите три. Когато изпратих и последното, забелязах примигващото: Имате 1 ново съобщение. Най-сетне. От тази е, която беше онлайн. Отворих го.

Kami: Здравей, Кентавър! Приятно ми е Камелия:)

Кентавър: Камелия е много хубаво име :) Как си Ками?

Kami: Благодаря...добре съм, разпускам в почивния хладен ден :) Ти как си, с какво се занимаваш по принцип?

Кентавър: Ако питаш за професия - инженер съм. Често пътувам, смятам работата си за интересна, някой път прекалено :). А ти?

Kami: Това е много хубаво! Аз съм в сферата на здравеопазването:) Какво цениш в жената?

А сега де? Що за тъпотия? Това да не ти е "Искрено и лично". По добре да не отговарям конкретно, а нещо по-завоалирано.

Кентавър: Ох, това е въпрос, по който мога да изпиша тонове мастило. Обаче ще отговоря просто: не правя дълбоки анализи, предпочитам интуитивно и емоционално привличане. Ако трябва да се огранича в три думи - външност, интелект, емоционалност. Сега очаквам и от теб реципрочен отговор :)

Браво пич!

Kami: Харесвам възпитани, чаровни, интелигентни, открити мъже.

Да бе, да! Принцове! Време е за атака!

Кентавър: Е, Ками, искаш ли да разменим снимки?

Kami: Ок. Удобно ли е на скайп?

Йес!!! Първи успех! Само дето нямам скайп.

Кентавър: Нямам скайп :( На мейл или вайбър?

Kami: Удобно ми е на скайп.

Уфф, сега какво да правя. Трябва да инсталирам скайп. Май ще е най-добре направо на телефона.

....

Кентавър: Добре, инсталирах Скайп.

Kami: Благодаря за жеста :) скайпът ми е Kameliq.shopova.

Такаа, тука съм приготвил една снимка, на която съм пич отвсякъде, небрежна поза и усмивка, хем на природен фон. Цък... Оппаа, и аз получих снимка. Отворих я: хубава фигура в синя лятна рокля. Увеличих за да видя по-добре лицето. Хм, интересни черти, но снимката не е достатъчно добра за да се видят детайли.

Кентавър: Харесваш ми :) Какъв цвят са очите ти?

Kami: Сиви. А твоите?

Кентавър: Сини.

Kami: Ще изтрия снимката.

Кентавър: Защо?

Kami: Женен ли си?

Кентавър: Разбрах, предпазлива си. И аз ще изтрия моята... Какво търсиш Ками?

Kami: Страст, разнообразие... адреналин. А ти?

Кентавър: Ами и аз същото, но не бях го формулирал толкова добре като теб. Искаш ли да ми кажеш нещо повече за себе си?

Kami: Ами ... аз съм много позитивна, спортна натура с хормони на 18-годишна и обичам да експериментирам.

Мале, мале!

Кентавър: Ух! Целият настръхнах!

Kami: Хихи

Времето беше доста напреднало и трябваше да излизам по задачи. Пък и може би е по-добре да приключа разговора сега, за да остане нещо недоизказано и любопитно за по-нататък.

Кентавър: Ками, аз трябва да излизам. Много ми беше приятно, че се запознахме и искам да продължим разговора при възможност.

Kami: И на мен ми беше приятно! До скоро.

Така се случи, че през този ден не можах повече да разговарям с жената от мрежата. Когато имах възможност, тя не беше на линия и т.н. Някак си усещах едно приятно гъделичкане от неизвестността и възможностите. Ловна треска ли да го нарека, що ли? Определено светъл лъч в еднообразното ежедневие. Следващият ден отново беше почивен и по някое време отново отворих Скайпа. Тя беше на линия.

Кентавър: Здравей Ками. Как си днес?

Kami: Здравей, добре съм.

Кентавър: Удобно ли е да разговаряме?

Kami: Ами ... долу-горе. Когато мога, ще пиша.

Кентавър: Какво правиш в момента?

Kami: Опитвам се да се отпиша от сайта за запознанства. Нещо не става.

Кентавър: Защо се отписваш?

Kami: Омръзна ми. Само да се регистрираш и веднага всякакви мъже налитат като гларуси, хихи. Нямам толкова време за губене.

Ааа, ясно защо повечето не отговарят като им пишеш. Явно мъжкият наплив е досадно голям. Но пък щом се отписва, това е добре. Конкуренцията намалява. Я да пусна комплиментче.

Кентавър: За хубавите жени винаги има много мераклии.

Kami: Еми аз нямам снимка на профила.

Вярно бе! Няма значение, важното е, че комплимента мина. Дали не е време за следваща стъпка?

Кентавър: Ками, смяташ ли, че между нас може да излезе нещо?

Kami: Ммм, не знам.

Кентавър: Защо?

Kami: Много си интелигентен.

Шок! Това пък какво означава?

Кентавър: Ха, че това пречи ли? Ти за неинтелигентна ли се смяташ?

Kami: Средна работа. Няма да те задоволи.

Не мога да повярвам! Не очаквах подобно развитие.

Кентавър: Виж, ако това е начин да се измъкнеш, не е честно. Просто ми кажи.

Kami: От какво да се измъкна?

Кентавър: Ами да ме отсвириш.

Kami: Просто ти казах какво мисля.

А, стига бе! Възможно ли е след такова обещаващо начало, всичко да пропадне по толкова тъп начин? Тя наистина ме приема за твърде интелигентен и изглежда се чувства некомфортно от това. Трябва някак си да се възползвам, да я разсмея и да разсея напрежението.

Кентавър: Виж сега, щом твърдиш, че съм по-интелигентен, това означава, че мога по-добре да преценя дали има смисъл да продължим, нали така?

Мълчание. Изчаках малко и продължих.

Кентавър: Нали каза, че си позитивно настроена, погледни от позитивната страна - интелигентните хора имат по-голямо сексуално въображение.

Отново мълчание. Реших да изчакам по-дълго. След малко се появи съобщение.

Kami: Има логика.

Аха, май ще клъвне!

Кентавър: Ще трябва да се подчиниш на висшия интелект :).

Kami: Хихи.

Кентавър: Ще те превърна в секс робиня на висшия разум. Уау!

Това беше блестящо! Но дали не прекалих?

Kami: Хихи. Ако съм... твоя за няколко часа какво ще направиш с мен?

Оппа, май обърнах мача! Сега какво да отговоря? Тъпо е да навлизам в еротични подробности. По добре да се измъкна някак загадъчно и да оставя на въображението да работи.

Кентавър: Знаеш ли, по интересно ми е какво си представяш, че ще направя.

Kami: Мммм.

Начина по който се изрази "Ако съм... твоя... какво ще направиш с мен" какво говори? Алоо, интелигентния!

Кентавър: Струва ми се, че харесваш да бъдеш доминирана.

Kami: Дааа.

Отново попадение! Сега малко да успокоя топката, да сменя темата. Изчаках малко за ефект.

Кентавър: Какво по-точно работиш в здравеопазването, ако не е тайна?

Kami: Медицинска сестра съм. Офталмология.

Тъкмо съм набрал инерция, ще взема да продължа.

Кентавър: Хм, върти ми се в главата един етюд с медицинска сестра в бяла престилка и касинка.

Kami: Хихи.

Кентавър: Мръсното ми подсъзнание подсказва, че сестрите ходят само по бельо под престилката.

Kami: Хихи. Отдавна не носим престилки и касинки.

Кентавър: Ами какво?

Kami: Панталони и туники. Но за бельото си прав, хихи.

Кентавър: Няма престилки и касинки? Ти уби всичко детско в мен! Отишла си е една епоха. Накъде отива светът?

Kami: Хихи.

Кентавър: Говори се, че медицинските сестри са много сексуално разкрепостени. Аз обаче съм имал връзка с една и това не се потвърди. Но трябва да се натрупа статистика ;)

Известно време нямаше отговор. Може да прави нещо и да не може да пише в момента. Или пък прекалих? Минаха около 15 минути и реших отново да пробвам със смяна на темата.

Кентавър: Ками, не знам дали ти казах, но имам известен афинитет към поезията. Виж това:

Неясен лик, откраднат взор
Така внезапно ме запали
Не зная аз ли бях това
Или Кентавърът в кръвта ми.

И сега ако не реагира, значи няма смисъл от по-нататъшни опити.

Kami: Много е хубаво. Твое ли е?

Кентавър: Да.

Kami: Често ли пишеш?

Кентавър: Много рядко, само когато съм вдъхновен. Като сега. И показвам творчеството си само на отбран кръг хора. Сега ти си от тях.

Kami: Благодаря! Много мило.

Ето това е! Накарах я да се почувства специална! Май е време за следваща крачка.

Кентавър: Слушай, какво ще кажеш да се видим. Омръзнаха ми тези игрички. Сериозно говоря.

Kami: Какви игрички?

Кентавър: Ами в широк смисъл. Например чатене до безкрайност.

Изчаках петнайсетина минути, но отговор не се появи.

Кентавър: Ехо, там ли си?

Мълчание.

Кентавър: Ками, да не те засегнах с нещо?

Отново мълчание. Писах още няколко пъти, но нищо. Ех, по дяволите, какво стана?

До края на деня проверявах от време на време, но така и не се получи нищо. На другия ден отново писах няколко съобщения, без какъвто и да е отговор и така разбрах, че всичко приключи. Къде сгреших? Нещата вървяха добре и като се стигна до реална среща - край! Следващите дни от време на време се сещах с известно огорчение за безславния край на флирта, но ежедневните проблеми полека-лека го изместиха и животът си потече по обичайното русло.

II

Около седмица след това влязох в Централна поща, свалих шапката и ръкавиците (началото на декември се оказа доста студено) и се запътих към централния салон, където се изплащаха пощенските парични преводи. Открай време получавах парите за служебни разходи по този архаичен начин. Краят на годината наближаваше и вероятно заради това на гишето се беше заформила солидна опашка. Предколедни и новогодишни преводи към студенти, роднини и кой знае какво още. Наредих се и зачаках стоически, зяпайки разсеяно наоколо. Опашката вървеше бавно, възрастни женици с очила с големи диоптри попълваха бавно преводните бланки под погледа на търпеливата служителка. Вляво от мен имаше импровизиран щанд с коледни картички и други такива. От време на време се спираше клиент и купуваше по нещо. По някое време погледнах натам и видях жена в тъмновишнево палто и плетена шапка с пухкав помпон (изглежда бяха модерни за този сезон) да разговаря с продавачката. Беше с гръб към мен и не чувах добре какво говори, но продавачката й подаваше голям жълт пощенски плик. Жената взе плика, обърна се и мина покрай мен, като се оглеждаше търсещо към гишетата в другия край на салона. Докато се разминавахме, видях добре лицето й. Трепнах неволно и усетих, че стомахът ми се сви. Откъде ми е познато това лице, откъде? Възможно ли е? Едва ли, чудеса не стават, дори по Коледа. Редът ми наближаваше, но се чувствах разсеян и объркан. Обърнах се и видях жената да се привежда на едно далечно гише. Не е възможно, забрави. Или е възможно? Ами ако... Бързо реших - ако е в салона след като получа парите, ще я заговоря. Застанах на гишето и започнах да попълвам формуляра. Веднъж обърках и се наложи да го попълня втори път. Разсеяно прибрах парите във вътрешния джоб на палтото и се отдръпнах настрани, оглеждайки салона.

- Господине, забравихте си личната карта.

Обърнах се. Момичето, което беше след мен на опашката ми подаваше картата. Офф, и нея съм забравил. Благодарих и се обърнах отново към салона. Жената я нямаше. Огледах внимателно, като обиколих гишетата, но не, нямаше я. Излязох в голямото фоайе и отново се огледах внимателно. Не, нямаше я и там. Ами така било писано, и без това граничеше с фантастика. Преди да тръгна към изхода, ми хрумна нещо. Тя купи плик за пощенска пратка, т.е. ще изпраща такава. Пощенските пратки се приемаха в другия салон в дъното на фоайето. Дали да не проверя и там? Бутнах летящата врата и погледнах, без да влизам. Там беше! Стоеше с гръб към мен до едното гише и подаваше плика. Бързо се върнах и застанах до изхода на фоайето с лице към салона. След малко вратата се отвори, тя излезе и тръгна към мен. Погледът й беше вперен в бележката, която държеше - вероятно квитанцията от пратката. Приближи се и ме подмина, без да отделя поглед от листчето. Усетих, че пулсът ми се ускорява, но стоях безпомощно и не събирах кураж да предприема нещо. Ако ме беше погледнала, щеше да ми е по-лесно да я заговоря, но тя не го направи. Тръгнах бавно след нея по стълбището към изхода. Еех, така ли ще свърши всичко? Тя излезе, направи няколко крачки и спря на тротоара, правейки нещо на телефона си. Сега или никога. Приближих се бързо.

- Прощавайте, сигурно греша, но... Камелия ли се казвате? - Гласът ми излезе дрезгаво. Тя ме погледна изненадано.

- Да...

- Медицинска сестра ли сте? Офталмология?

- Да.

Поех си въздух и казах тихо:

- Здравей, аз съм... Кентавърът.

Тя ахна и видях как очите й се разшириха.

- Аз... но как...?

- Да, знам, че това е невероятно, но се случва. Ще ти обясня, но предлагам да седнем някъде на кафе, защото от такова вълнение ми се подгъват краката. - Усмихнах се напрегнато.

- Добре.

Тръгнахме към близкото кафене, но се оказа, че няма свободни маси.

- Знаеш ли - наруши неловкото мълчание тя, - тук наблизо има един китайски ресторант. Отдавна се каня да опитам чая, който правят там. Ти пиеш ли чай?

- Амии, не съм голям почитател, но за случая ще се прежаля.

- Чудесно - засмя се тя - хайде тогава. - Гласът й беше мелодичен и леко алтов.

Ресторантът беше почти празен. Седнахме на една маса и почти мигновено се появи китайско момиче с меню. Камелия поръча особения чай, който искаше да опита, аз също.

- Кой знае на какво приличам в главата - каза тя, докато сваляше шапката и оправяше косата си.

- Приличаш точно на Камелия Шопова, щом успях да те позная - усмихнах се аз, вече възстановил самообладание.

- Извини ме за малко.

Тя взе чантата си и се запъти към тоалетната. Когато се върна, беше сресана и долових аромат на току-що пръснат парфюм. Добър знак - притеснява се как изглежда, значи, съм я впечатлил. Междувременно китайката беше донесла чая и насочихме внимание към него, като неутрална тема.

- Как точно се манипулира с това? - повдигнах за синджирчето поставената в чашата кръгла цедка, пълна с чай.

- Трябва да стои във водата около пет минути, не повече, като може да го разклащаш от време на време.

- Аха.

Известно време разклащах мълчаливо цедката по указания начин. Тя правеше същото, като избягвахме да се погледнем в очите.

Все още не мога да повярвам, че това се случва. Опитвам се да пресметна каква е вероятността в град с триста и петдесет хиляди жители, двама от тях, запознали се преди седмица в нета, да попаднат по едно и също време на едно и също място. И при условие, че съм видял снимката ти за не повече от минута, да те позная. Струва ми се, че е едно към доста милиони. Май трябва да играем тото!

- Всъщност как стана това? Разкажи ми.

- Разказах й. Опитах се да го направя забавно и, изглежда, успях.

- Наистина невероятно. - Тя се смееше, но в очите й все още се четеше несигурност. Отпих от блудкавия чай и я погледнах.

- Не вярвам в хороскопи, астрологии, съдбовни линии и прочие глупости, но това което се случи, тази феноменална среща ми казва едно - трябвало е да се срещнем.

- Аз също вярвам, че човек сам кове съдбата си. Винаги имаш избор, но... трябва да внимаваш, защото това, което сам си причиниш...

- Определено мислим по един и същ начин! Винаги съм смятал, че отговорността за съдбата на човека е в неговите собствени ръце. Да, има и случайности, но те са изключенията, които потвърждават правилото.

Известно време отпивахме мълчаливо от чашите си.

- Не разбирам много от чай, но този ми изглежда пълен блудкач. - Наруших мълчанието.

- Да, определено не оправда очакванията ми.

Отново мълчание.

- Не можах да разбера защо изведнъж престана да ми отговаряш. В скайпа имам предвид.

Тя остави бавно чашата си, без да ме поглежда.

- Твърде много настояваше да се срещнем. Не понасям да ме притискат.

- Струва ми се, че погрешно си ме разбрала. В никакъв случай не съм искал да те притискам.

- Може и да си прав. Лошото на чата е, че не може да се усети интонацията.

Продължаваше да не гледа към мен.

- Добре, приемаме, че е станала грешка. В такъв случай... занапред ще ми отговаряш ли?

- Ами... мисля, че да. - Тя се усмихна и най-накрая ме погледна в очите.

Известно време се гледахме. Усещах как топла вълна се издига към гърдите ми. Боже, исках да й кажа колко много я... харесвам.

- Очите ти не са точно сиви, както ми каза. По-скоро са синьо-сиви, подобно на моите. Приятно синьо-сиви.

- Ами да. - Тя се усмихна, леко смутена.

- В крайна сметка, в България трудно може да се намери човек с истински, по англо-саксонски наситено сини очи. Така че, нашите минават за сини.

Продължаваше да се усмихва, но дискретно погледна часовника си. Ами да, времето си тече.

- Ками, ти сигурно имаш и друга работа. Аз малко така те... отвлякох.

- Да, извинявай, но имам някои ангажименти.

- Ама разбира се, аз също трябва да се връщам на работа.

Потърсих с поглед китайката. Не я видях и затова станах и отидох до бара, където тя бършеше чаши. Платих и когато се върнах до масата, Камелия вече се обличаше. Излязохме от ресторанта и застанахме един до друг. Протегнах ръка.

- Много ми беше приятно, че се запознахме, Ками. Надявам се, че пак ще се видим?

- Може би.

Държахме ръцете си известно време и се гледахме.

- Ами... аз ще тръгвам. - Тя отдръпна ръката си. - Чао.

- Чао.

Целият ми работен ден мина като насън. Правех всичко механично, а умът ми блуждаеше. След работа минах през близкия супермаркет да взема нещо за хапване и се прибрах у дома. Вечерях и изгледах разсеяно новините - обичайните политически драми, тежки автомобилни катастрофи и протестиращи за нещо граждани. Накрая не издържах, взех телефона и отворих Скайп. Камелия беше на линия.

Кентавър: Ехо, какво правиш?

Kami: Ехо, чета книга.

Кентавър: Коя?

Kami: На изток от рая.

Кентавър: Опитвал съм се да я чета, но се отказах. Много харесвам Стайнбек - "За мишките и хората", "Улица Консервна", "Тортила Флет", но тази ме измъчи. Това е класика, но американска класика. Само те си я разбират, изглежда.

Kami: И аз май няма да успея.

Кентавър: Знаеш ли, чувствам се много приятно след тази феноменална среща.

Kami: Аз също.

Кентавър: Наистина ли?

Kami: Да.

Кентавър: Искаш ли пак да се видим?

...

Kami: Май да.

До късно не можах да заспя. Толкова вълнения в един ден, и то приятни, отдавна не ми се бяха случвали. Толкова отдавна, че ги смятах за окончателно изгубени за мен. Възможно ли е отново да се влюбя? Възможно ли е старите рани да са заздравели дотолкова? И дали го искам? Смятах се за имунизиран и това ми харесваше... досега...

III

Срещнахме се отново след два дни в една пицария. На първия етаж беше шумно и пълно с обядващи, затова седнахме на втория, където почти нямаше хора. Лицето й като че ли изглеждаше по-изпито от предната среща и очите й бяха някак... посърнали. Или така ми се струва? Докато чакахме пиците си, разговорът ни вървеше така непринудено, сякаш се познавахме отдавна.

- Виж, Ками, малко ми е неудобно, но трябва да изясним нещо. Аз съм... разведен от около две години. На този етап за подробности около това не ми се говори. Хм... бих искал да знам...

- Разбирам те. - Прекъсна ме тя. - При мен е подобно положението. Бих искала тази тема да не я обсъждаме засега, става ли?

- Разбира се, да говорим на по-приятни теми.

И така, продължихме разговора на по-приятни теми. Вече бяхме на кафето и разговорът се въртеше около облеклото на медицинските сестри и еротичните митове около него.

- Ти беше споменал, че си имал връзка с медицинска сестра преди. - Каза тя, докато се смееше на поредната ми шега. Бях успял да я развеселя и унилото й настроение беше изчезнало.

- Да, това се случи преди доста време. Искаш ли да ти разкажа?

- Ако ти искаш.

- Наистина беше отдавна. Бях в казармата и ме пуснаха в отпуск за сватбата на моя първа братовчедка. Някак си бях решил, че на тази сватба задължително трябва да забия някое гадже. Направо въпрос на живот и смърт! Беше пълно с млади момичета и аз цяла вечер и нощ се вихрих в танци и флиртове. Въпреки огромното ми старание обаче, нищо не се получаваше. То си е обяснимо де - момичетата не бяха дошли на сватбата с цел да си легнат с някой мераклия, пък и сякаш нравите бяха по-строги тогава. И така, в малките часове се озовахме в някакъв бар. Аз - добре подпийнал и вече отчаян, седнах на една маса и се озовах до една колежка и приятелка на младоженката. Те бяха наскоро завършили медицински сестри. Познавах от по-рано тази дама и понеже беше с две години по-голяма от мен и колежка на братовчедката, някак си не я приемах за..., така да се каже, целеви обект. Та тя ме заприказва и ми каза нещо в този смисъл: Цяла вечер те гледам как се задяваш с тези пикли и от самото начало ми беше ясно, че нищо няма да излезе от това. Я ела тука, при кака си, да ти покажа как стават тия работи...

- Ама наистина ли така ти каза? - Камелия се смееше искрено.

- Е, не го каза точно по този начин, но това беше смисълът.

- И какво стана после?

- Ами отидохме у тях и... е ясно какво стана. След това разменихме телефонни номера, но така и не се случи нищо повече. Дори името съм й забравил. Но фамилията помня - сестра Боева.

Посмяхме се още малко и дойде време да си тръгваме.

- Този път ще си поделим сметката! - Настоя тя.

- Моля те! Аз съм от времето, когато мъжете бяха мъже, жените - жени...

- А аз съм от времето, когато жените сами си плащат сметките!

- ...а малките зелени човечета - малки зелени човечета!

- ???

- Това е от "Пътеводител на галактическия стопаджия". - Засмях се аз. - Добре, щом толкова настояваш. Да изкореним дискриминацията по полов признак и средновековните предразсъдъци!

- Наистина си забавен - каза тя през смях.

- Благодаря госпожо. - Поклоних се леко. - Това е най-висшият комплимент за един джентълмен!

На излизане се поспряхме един до друг.

- Ками, досега контактувахме само по Скайп. Не искаш ли да разменим телефонните си номера вече?

- Нека засега да остане така. Моля те не настоявай! - Очите й отново бяха помръкнали.

- Добре. - Въздъхнах.

Следващият ден беше почивен. Пиех първото си за деня кафе и гледах поставения наблизо телефон. Не беше ли още твърде рано? Как ли ще изглежда в нейните очи да пиша припряно от сутринта, като влюбен тийнейджър? Къде отиде мъжкото ми самообладание? Помотах се из къщи, вършейки неща, които иначе не бих правил, само и само да спечеля време. Към 11 часа не издържах и отворих Скайп.

Кентавър: Здравей Ками, наспа ли се?

Kami: Привет! Отдавна, а ти?

Кентавър: Оо, аз съм ранобуден и отрано съм на крак.

Kami: И защо чак сега ми пишеш?

Кентавър: Чак сега ли... ами, признавам си, че от сутринта за това мисля, но ми беше неудобно... чудих се какво ще си помислиш...

Kami: Хей, ти да не си влюбен :)

...

Kami: Ехо, там ли си?

Кентавър: Да, просто... не знам какво да кажа. Отдавна не съм се чувствал толкова добре в присъствието на друг човек.

Kami: Разбирам... знаеш ли, и на мен ми харесва твоята компания.

Кентавър: Признавам си, че много ми се иска да направим следваща стъпка в отношенията си.

Няколко минути не получих отговор и започнах да се тревожа, че пак нещо сгафих.

Kami: Много си смел в признанията.

Кентавър: Просто съм искрен.

Отново пауза.

Kami: Не бях готова за такова предложение. Колкото и тъпо да звучи.

Сега аз не знаех какво да кажа.

Kami: Разбирам, нямаш търпение да разбереш как съм в леглото.

Кентавър: Сега ме обиждаш!

Kami: Извинявай, не исках.

Кентавър: Не ти се сърдя, явно така изглежда отстрани и това не говори добре за мен. Изглежда съм свикнал да се изразявам твърде свободно.

Изчаках няколко минути, но отговор не дойде.

Кентавър: Ехо, там ли си?

Без отговор.

IV

Отново се терзаех. От два дни не бях получил нищо от нея, въпреки че постоянно й пишех и се извинявах за евентуалната си нетактичност. Вечер до късно размишлявах и се опитвах да си обясня цялата ситуация. При първоначалния разговор тя изглеждаше толкова разкрепостена и темата секс не я смущаваше. Когато поисках да се срещнем, тя престана да пише. Сега, след като вече се срещаме, изглежда, че и темата за по-голямо сближаване стана табу. Как да разбирам това? Всъщност може би обяснението беше просто - първоначално е била разкрепостена, защото въобще не е възнамерявала да се срещаме и когато настоях, тя просто изчезна. Всичко е било игра, виртуален анонимен флирт. А после - бум и се срещаме, а в реалния си живот тя далеч не е такава, каквато се представя във виртуалния. Дотук ясно, но нали всичко след това говореше, че ме харесва. Каза ми, че е разведена, т.е. няма такава пречка. Друг мъж ли има? Но защо просто не ми го каже? По инерция взех телефона и отворих Скайп. О, господи - съобщение!

Kami: Извинявай, ти не си виновен.

Кентавър: Ками! Къде изчезна? За какво не съм виновен?

Без отговор.

Кентавър: Ехо, няма за какво да ми се извиняваш, моля те не изчезвай пак!

Без отговор.

Една седмица по-късно вървях към очната клиника, където Камелия ми беше казала, че работи. През тази изминала седмица, първо й писах многократно, но не получих отговор, после се опитах да си я избия от главата, но не се получи и накрая, след дълги терзания, реших, че трябва да направя всичко възможно да я намеря. И без това имах дребни проблеми с очите, ще отида на преглед и ще се оглеждам за нея. Разбира се, може да не е на смяна, но веднъж вече се случи чудо. Пред входа на клиниката спрях нерешително. Какво ще й кажа, ако я срещна? Не знам... ще намеря верния тон. Влязох във фоайето и се огледах. Насреща беше регистратурата, а вдясно имаше указателно табло с кабинетите и имената на лекарите. В момента имаше няколко човека на регистратурата и затова се запътих първо към таблото. Камелия беше споменала, че работи с някаква професорка и това можеше да ме ориентира. Докато обхождах с поглед списъка на кабинетите, нещо залепено встрани привлече погледа ми. Погледнах натам и усетих, че ми се завива свят. Затворих очи, изчаках малко и отново ги отворих...

- Добре ли сте, господине? - Дребна женица с бяла престилка ме гледаше тревожно.

- Да... нищо ми няма - отвърнах глухо. Усетих се, че от няколко минути стоя пред таблото.

- Много сте пребледнял.

- Благодаря, всичко е наред. - Бързо излязох навън. Всичко е наред ли?! Нищо не беше наред! Седнах на една пейка и ужасно съжалих, че бях отказал цигарите. Затворих очи и надписът отново се появи в съзнанието ми:

Напусна ни Камелия Христова Шопова.

Скръбта ни е голяма...

Всички които я обичаха, да продължат да я обичат...

Вечерта се напих. Стоях в празния си апартамент и сълзите се стичаха по лицето ми. Разумът ми отказваше да приеме очевидното. Боже, какво се е случило? Някакъв инцидент ли е станал? Нямах никакви сили да попитам някого в клиниката. Въобще не събрах кураж да вляза отново и да видя некролога й за втори път. Главата ми се въртеше. Гледах тъмния екран на телефона си... сякаш мога да погледна през него в отвъдното... Усетих се, че съм отворил Скайп и пиша.

Кентавър: Ками, Ками! Какво стана с теб? Защо разби сърцето ми?

Плачех беззвучно и същевременно се унасях. Изведнъж познат звук ме стресна. Какво беше това? Получено съобщение? Телефонът!?

Kami: Съжалявам, не трябваше да става така.

Гледах невярващо екрана. Какво става? Кой е това?

Кентавър: Кой си ти?

Kami: Камелия съм.

Кентавър: Не е възможно! Камелия е... мъртва. Не те ли е срам да се подиграваш с мъртвите?

Kami: Повярвай ми, Камелия съм!

Кентавър: Лъжеш!

Kami: Не лъжа! Слушай, ще ти докажа. Кой ми разказа за сестра Боева на сватбата на братовчедка ти?

О, Господи!

Кентавър: Ками, ти си наистина! Слава богу, жива си! А какъв беше този некролог в клиниката?

Kami: Остави това. Всичко беше грешка, аз съм виновна и... това чудо, което стана, когато се срещнахме. И пак аз съм виновна, че позволих да продължи всичко това.

Кентавър: Но защо да е грешка? Моля те, обясни ми! Чуй, аз... аз те обичам!

Kami: И аз те обичам и точно това е грешката ми. Не трябваше да го допускам, не трябваше да допускам и ти да се влюбиш в мен. Не мога да ти обясня, просто трябва да ми повярваш. Може би в друг живот ще се срещнем отново и тогава ще бъде наистина хубаво. Прости ми и... сбогом, Кентавър мой!

Кентавър: Ками, недей... моля те, не изчезвай!

Събудих се с ужасно главоболие. Намерих опипом бутилката вода, която предвидливо държах до леглото и пих дълго и жадно. Лежах, съвземах се и паметта ми бавно се връщаше. Подскочих и грабнах телефона. Отворих Скайп и последните чатове - нищо. Никакъв скорошен разговор! Не може да бъде! Да съм го изтрил? Не е възможно! Спомних си, че тя се сбогува с мен и повече не получих нищо. После ... съм заспал. Сънувал ли съм? О, Боже, не! Нека не е било сън! Станах рязко от леглото, но ми се зави свят и отново легнах. Погледнах часовника - минаваше 9 часа. Обадих се в службата и обясних, че съм болен. И без това беше сезона на гриповете. Полежах още малко и внимателно станах. Направих си едно силно кафе, от което ме заболя стомаха, но ми просветна пред очите. Избръснах се, облякох се и тръгнах към клиниката.

Влязох във фоайето и отидох до информационното табло. Некролога си беше там. С нейното име и нейната снимка. Всичко ми изглеждаше като нереално deja vu. Постоях малко и тръгнах към регистратурата. В момента нямаше хора и служителката съсредоточено попълваше някакви регистри.

- Прощавайте, бих искал да попитам нещо.

- Кажете. - Жената вдигна очи.

- Аз... видях некролога на Камелия... - Посочих с ръка към таблото. - Не знаех... какво се е случило с нея?

- Близък ли сте й?

- Бяхме... приятели.

- Нищо ли не знаете?

- Не.

Жената гледаше надолу и въртеше химикалката между пръстите си.

- Камелия... отровила се е... с приспивателни.

- Какво? Но защо...

Вдигна глава и ме погледна изпитателно.

- Доколко близки бяхте?

- Просто приятели.

- Интимни ли?

- Н-не, познавахме се... нищо повече.

Служителката въздъхна и отново измести поглед към ръцете си и химикалката.

- Била е неизлечимо болна... от СПИН.

Вървях безцелно по улиците. Около празника движението беше голямо - колоните автомобили пъплеха едва-едва, а по тротоарите се разминаваха хора с празнични покупки в ръце. Витрините на магазините премигваха с коледните си лампички и бълваха банални коледни мелодии. Дори по лицата на застаналите по входовете на подлезите просяци се беше изписал известен оптимизъм. По това време хората са по-щедри, ще има за ракия и цигари, че даже и за билетчета от лотарията...

Даа, казват, че по Коледа стават чудеса...

© Димитър Ст. Атанасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.05.2018, № 5 (222)