МЯСТОТО НА ТЕКСТОВЕТЕ В ПЕРИОДА НА ОГРАМОТЯВАНЕТО В МУЛТИКУЛТУРНА СРЕДА
Интервю с Весела Фламбурари

Даниел Полихронов

web

- Госпожо Фламбурари, Вие сте популярен детски писател. Завършили сте НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" със специалност "Актьорско майсторство за куклен театър". Куклените театри привличат деца от предучилищна и начална училищна възраст, а Вашите книги са насочени както към деца от тази възраст, така и към юноши. Как да осъществим приемствеността между детската градина и началното училище, а впоследствие и към прогимназиалния етап на основната образователна степен? Как, чрез какви подходи, бихме могли да задържим интереса на децата към литературните текстове?

- Ритъмът, при който израстват днешните деца, е много бърз. Това прави вътрешния ритъм на живот при децата ни просто устремен. Съзерцанието е вече истинска рядкост. В този смисъл, грижата за доброто и интересно протичане на среща между автор и детска публика е много важна. Срещите с детските автори са много добър подход зa поощряването на детското четене. В тези срещи авторът трябва да намери начин, с който да задържи подскачащото детско съзнание в една мисъл. Дори Андерсен е разказвал приказките си пред детска публика, като е изрязвал героите си от хартия. А това е било през деветнадесети век... Много важна част от живота на една книга са нейните представяния пред публика. Говоря наистина за представяне, а не за премиера на книгата. Премиерата е еднократен акт, който събира автора и негови приятели и почитатели в една вечер, която е посветена само на новоизлязлата книга. Представянето на книга или автор, от своя страна, може да се случва постоянно. Винаги, когато има желание, нужда и воля за това. Авторът може да е съвременник, но може и да е отдавна наложил се класик. Разбира се, когато авторът е жив, срещата едновременно с него и неговото творчество би могла да е много интересна. Стига авторът да се погрижи за интересното представяне на своите книги... Това важи с особена сила при детската литература. Повечето представяния на книги се организират за деца. Всъщност това е така, поради изключително самоотвержения труд на библиотекари, учители и възпитатели с децата.

Друг много важен подход са усилията на възрастните в процеса на детското четене.

За всички родители и възпитатели, които се питат как децата да започнат да четат повече... За тях формулирах моите три закона на детското четене. Законите не са абсолютни аксиоми, но дават пълна гаранция за успешно влюбване на децата в четенето.

Абсолютно сигурно!

ТРИТЕ ЗАКОНА НА ДЕТСКОТО ЧЕТЕНЕ

от Весела Фламбурари

1. Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.

2. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва, детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора... да ги вижда с книга в ръка. Колкото повече детето вижда големите в поддържаща книгите ситуация, толкова повече ще им подражава... тоест, толкова повече ще чете.

3. Да се чете на детето на глас. Не само за "Лека нощ!", а винаги, когато е възможно. Дори когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас. Да се достига дори до крайност и да се продължи четенето на глас, докато възрастният може, независимо колко е пораснало детето.

- Връзката между фонетиката и литературата е ключова в процеса на ограмотяването - това е и полезна, и нова, и перспективна, и необходима комбинация. Как да осъществим комплексния подход в обучението по български език и литература за изграждане на фонематичния слух у децата чрез поезията?

- Както подчертах и по-горе, на децата трябва да се чете на глас. За мен няма значение дали текстът ще е поезия или проза. Прозата също носи своя определен ритъм и музика. Имам предвид добрата проза... Просто е нужно на децата да се чете на глас и когато те самите се научат да четат, ролите да се сменят. Да се сменят така, че и детето да чете на глас на възрастния. Всичко трябва да е на игра, но забележете - голямото усилие трябва да го направи възрастният. Може този възрастен да е родител, учител или възпитател. Но усилието за четене трябва да тръгва от възрастния, а не от детето. И е най-добре текстовете да са най-различни, с най-различна трудност за четене.

- Кои текстове са подходящи в периода на ограмотяването - тези в учебниците, учебното съдържание или всички текстове? Необходим ли е баланс на текстовете - както по отношение на корелациите: класически, утвърдени образци - съвременни, модерни теми и форми; български - чужди автори, така и по отношение на техните обем и форма (стихотворна или белетристична).

- Определено и твърдо смятам, че децата трябва да се научат първо да четат за удоволствие, а чак после - за да се образоват. Не харесвам идеята за "задължителни ваканционни списъци" и всякакви форми на литературно насилие. Единственият критерий, по който аз разделям книгите, е дали те са интересни за детето, или не са интересни за детето. Възрастният, който предлага една книга на дете, трябва да помни, че детето има нужда първо да си прекарва приятно. Ако възрастният наистина иска да заинтригува детето и да го спечели за четенето, той трябва да превърне четенето в игра. Възрастният трябва да положи началното усилие, не детето... Големият човек трябва да се помъчи да използва изразните средства на театъра и детската игра за тази цел. И тогава детето ще се заслуша в текста и ще се засмее. Ще се заиграе. Играта ще му достави удоволствие и то ще разбере, че в книгите има удоволствие! Само това усетено на практика удоволствие може да го поощри да намери начин и да се отдаде на самото четене. Да открие и други книги и да ги прочете... И тогава възрастният ще си е свършил работата наистина добре.

- Необходимо ли е да се осъществява контрол върху текстовете по отношение на употребата на архаизми и чуждици?

- Не, не мисля, че трябва да има такъв контрол. Ако книгата е достатъчно интересна, архаизмите няма да затруднят нейното прочитане. Всичко се свежда до това, кое е интересно за четене за децата и кое не... Имам особено мнение по този въпрос. Когато една история е достатъчно интересна на детето, то възприема естествено непознатите му думи. Просто пита и ги научава. Когато текстът не е интересен, тогава детето се "спъва" в непознатите думи.

- Как бихме могли да решим проблемa, който възниква при деца, които имат голям интерес към литературата, но имат ограничени възможности за разбиране? Доколко би следвало да се прави компромис със съдържанието? В тази връзка доколко са подходящи кратките и не винаги заредени със смисъл и послание текстове в първи клас ("Мама мие Еми" и др.)? Използването на визуални опори и речник биха ли помогнали?

- Не вярвам в този вид компромиси. Просто възрастните трябва да положат усилието, както казах и по-горе, и да поднесат оригиналните текстове по-интересно.

- Кои са актуалните теми, които вълнуват 6-7-годишните деца?

Не вярвам и в така наречените "актуални теми". Вярвам в интересните истории. Книгите, написани по "определена тема", според мен са направо опасни. Защото изваждането на определени теми и представянето им пред публика води до клиширани и плоски текстове. Интересните истории никога нямат само една "актуална тема". Интересните истории винаги са комплицирани и създават интересни ситуации, както и пълнокръвни образи и характери. Така наречените "актуални теми" водят до дидактика. А за съжаление, както споменах по-горе, дидактиката в изкуството е не само скучна, а е направо опасна. Думата "дидактика" идва от гръцката дума "дидактикос" и означава - "поучителен", "назидателен". В литературата се използва и терминът "дидактизъм" (тоест - "склонност към назидание"). Терминът може да звучи внушително, но всъщност става дума за старото изпитано "конско евангелие", както си го казва, на смях, нашият умен народ.

Но на мен не ми е никак смешно. Защото добрата, фантазийна, игрова детска художествена литература се бори с дидактиката още от 19. век. Векът, в който същата тази добра детска литература се превръща в протест, реакция, бунт на светлите умове на Англия и Европа срещу педагогическата школа на Питър Парли. Една школа, която препоръчва на децата "книги с фактология". Добрата детска художествена и игрова литература притежава характерни смели хипотетични или нонсенсови светове, впечатляващи необичайни персонажи, действен сюжет, фабулни обрати, поетичен картинен език... тоест всичко, което може да изскочи, когато фантазията и талантът на добрия писател се развихрят. (Първият фентъзи роман, например, е "Водните дечица" (1863) на Чарлс Кингсли. Кингсли е бил професор по литература в Кралския колеж в Лондон и професор по история в Кеймбриджкия университет. Той измисля една история за омагьосано дете, превърнато от феите във водно същество. Следват двете книги за Алиса: "Алиса в страната на чудесата" (1865) и "Алиса в огледалния свят" (1872) на Луис Карол. Карол също е бил университетски преподавател. А тенденцията - добрите детски книги да бъдат писани от университетски преподаватели, водещи учени във всички направления на науката, както и от брилянтни в работата си хуманитаристи и хора на изкуството - остава до днес). Добрата детска литература успява да се пребори, за тогавашният момент, с дидактиката в книгите за деца.

Нооо... днес, през новия 21. век, чудовището на дидактиката отново е заело твърди позиции в художествената литература за деца. (Сякаш човекът, малък или голям, е изгубил отново способността си да мисли... и да разграничава доброто от лошото). Дааа... и този факт дори не е странен, щом има толкова родители, които някак обичат чудовището на дидактиката в детските художествени книги.

Да, да... обичат я! Ами, че дидактиката е толкова лесна за усвояване... Къде по-простичко е авторът на книжката за "Лека нощ" да си е написал черно на бяло какво иска да каже. Едно назидателно, морализаторско изводче за край... Защо не? Капналият от грижи и умора родител няма нужда да говори повече с детето си за книгата. Всичко е ясно... Детето спи. Родителят е отбил номера. Прекрасно! И точно това е начинът, по който учим собствените си деца да НЕ мислят. Значи, на нас ни е мързеливо да мислим и да говорим с децата си... Как и защо тогава очакваме от тях да се научат да мислят и да разговарят с нас? Затворен кръг, нали? Да, затворен и омагьосан кръг! И хързулвайки се по пазарния закон на търсенето и предлагането, услужливи детски автори се втурват да произвеждат шаренки детски книги, в които липсва литература. Но какво от това? Важното е, че децата ни уж могат да научат нещо ново... Разбира се, винаги става дума за някой гол факт допълнително и никога за осмисляне на света. Но същият онзи мързеливичък родител е още по-доволен... Мдааа...

Децата не приемат и не вярват на неща, които са им поднесени като нравоучителна притча. (Да вдигнат ръка онези възрастни, които обичат другите да им се налагат!

А, никой не вдига ръка... значи няма възрастни, които да обичат другите да ги командват. Защо тогава си мислим, че на децата ще се хареса някой да им се налага открито!) Нравоучителната притча от книжката за "Лека нощ!" е сигурният начин да накараме децата отрано да НЕ обичат книгите и мисленето... Защото децата ясно усещат желанието на родителя или на автора на притчи да им се наложи. Да закове в главите им своя поглед върху живота, своето "страхотно решение" за разправа с всички житейски предизвикателства. Да спусне във вид на закон своите ценности. Но ценности не се налагат с размахан пред лицето на някого пръст! Децата (поне до пубертета, а да не говорим за самата тийн възраст) са все още с много ясен, жив и ярко запазен усет (интуиция, отвореност към света) и затова трудно възприемат диктат. Отстояват твърдо емоционалните си позиции и ако все пак големият им се наложи - страдат! Всъщност ценностите (каквито и да са те) се възприемат само с личен пример - факт! А това означава - възрастният пръв да прави нещата, които иска да правят децата му и по този начин да им дава своя пример. Тогава детето ще приеме идеите, които възрастният иска да му внуши!

"Аз взимам една идея за възрастни и я разказвам на децата. Но винаги съм убеден, че бащата и майката ще чуят приказката и може би ще се поразмислят над нея!" - пише Андерсен в един от дневниците си.

Ханс Кристиан Андерсен и Карло Колоди са велики именно с това, че са освободили писането за деца от чудовището на дидактиката. И те, наред с добрите съвременни детски писатели, винаги ще си останат големи разказвачи на истории, защото разбират, че над книжките трябва да се "поразмислим" и когато ги пишем, и когато ги четем.

- Вие лично как избирате темите на текстовете за буквари, в чиито авторски колективи участвате? От какви критерии се ръководите, когато създавате такива текстове? Съобразявате ли се и с факта, че голяма част от учениците са в мултикултурна среда в училище?

- Избирам и предлагам текстове, които харесвам. И затова нерядко се налага да обяснявам избора си на педагогическите кадри, които участват в процеса на работа върху читанките. Хората с педагогическо образование гонят свои дидактични цели. В случая дидактиката си е на мястото, тъй като става дума за училищни помагала. Ето защо аз гледам да уравновесявам текстовете си. Тоест, гледам да са и интересни, и педагогически ефективни.

- Ограмотяването в мултикултурна среда е много специфично. То е различно както от ограмотяването на майчиния език, така и от обучението по чужд език. Често обаче те се осъществяват паралелно. Какво е Вашето мнение по този въпрос?

- Имам наблюдение върху българските деца, които израстват в Гърция. Мисля, че децата просто се справят, стига обучението да не включва някакъв вид духовно насилие.

Аз съм съвременен български детски автор. Животът ми е така организиран, че по повод книгите ми се срещам с българчета от България, но и с българчета от чужбина. И зная колко е лесно националната идентичност на едно дете да бъде просто пропусната. И колко е трудно да го убедиш после, че е българче. Съвсем скоро, на една от моите срещи с деца в Атина, имах следната случка: Едно от хлапетата, седнало най-отпред, още в началото заяви на гръцки език, че няма да участва, защото не разбира български. Родителите му - българи и двамата - само гледаха притеснено отстрани. Но в разгара на играта, когато всичките деца (не бяха малко - около 50 на брой) се включваха в разказването на мои приказки с кукли по един или по друг начин... хлапето отпред изведнъж забрави за заплахата си и проговори български език. Не го говореше съвсем сигурно, но желанието да съучаства в играта, удоволствието от приказките го накараха да се включи, забравило за другото. Българският език, а с него и българската мисъл придобиха за него нова важност. Мисля, че в този момент детето, независимо дали го е разбрало, или не, се почувства отново българче.

- Необходимо ли е включването на специфични литературни произведения в периода на ограмотяване на ученици от етническите малцинства? Включването на произведения от автори, които са представители на етническите малцинства, биха ли мотивирали повече тези деца? И какъв следва да бъде обемът и жанрът на тези произведения?

- Ясно ми е, че всички тези въпроси са провокирани от една или няколко конкретни педагогически платформи. Не искам в никакъв случай да омаловажа тези системи. Но, щом става въпрос за четене при децата, за мен винаги се достига до един-единствен въпрос, който в педагогическите среди, изглежда, се възприема по друг начин. За децата няма определени "теми", които да ги мотивират да четат. Те търсят просто интересната история. Мотивационните теми са измислица на възрастни, които прекалено вярват в "чудодейната сила" на дидактиката.

- Като автор на литература за деца мислили ли сте за това, как тя може да бъде използвана от учителите в уроците по български език и литература? За какви упражнения може да служат текстовете в процеса на ограмотяване в мултикултурна среда - препис, диктовки, наизустяване, други? Какъв следва да бъде балансът между упражненията за слушане, четене и писане?

- Не, не съм мислила, защото не смятам, че това е работа за автор на детска литература. Смятам, че в ежедневните задължения на един писател, който пише за деца, влиза всекидневното измисляне на нови светове. Ако новите му светове са достатъчно интересни и описани с хубав и богат език... е, тогава, при всички случаи ще спомогнат за литературното ограмотяване на децата.

- В съвременния свят електрониката все по-често навлиза в нашето ежедневие. Има ли тя място в процеса на ограмотяване?

- Чрез двата подхода - от една страна - традиционната книга, и от друга - електронната книга-игра, днес сякаш се фиксират двете крайности: Първата е в безспорната необходимост от хартиената книга. Хартиената книга, която омайва с красотата на словото. Която провокира към чисто и само собствено тълкуване на образите. Която развива въображението и фантазията само с писания текст. И втората е в нуждата от интерактивната книга. При която има постоянно желание за проверка, преосмисляне и преоткриване на текста чрез играта. ЗА МЕН И ДВЕТЕ СА ЕДНАКВО НУЖНИ ЗА ДЕЦАТА! Първата носи въображението, фантазията, чувствителността, установените във времето нравствени устои; втората - възприемчивостта, изобретателността на активния, взимащ сам решения човек.

Двата подхода постоянно се преплитат и могат да доведат до взаимно обогатяване. Появата на интерактивната мултимедийна книга е закономерност, както появата на съвременната модерна авторова приказка.

- Писането на литература за деца е изключително отговорна мисия! Какъв би трябвало да бъде изходът от ограмотяването? Доколко трябва детето да бъде подготвено? И в тази връзка какви дейности бихте препоръчали за трайност на знанията през лятната ваканция между първи и втори клас?

- Всяко писане би трябвало да е отговорно. По същия начин и писането за деца. Мисля, че трябва възрастните да си свършат работата. Ако те са си свършили работата и на детето му е станало достатъчно интересно да чете, то тогава е достатъчно да му се купуват книгите, които ще поиска за четене. Децата, които четат, започват много бързо да си избират сами книги за четене. Между първи и втори клас обаче все още топката е в ръцете на възрастните. На децата трябва да се чете усилено на глас. А както се разбра, аз смятам, че топката винаги е в ръцете на възрастните. Те трябва да четат на децата на глас. Те трябва да организират общата игра на четене поне докато детето стане на 30 години... И не, не е нито смешно, нито несериозно, че казвам до 30 години!

- Родителите имат активна роля в образователния процес според новата нормативна уредба в сферата на образованието. Как бихме могли да постигнем по-голяма ангажираност на семейството на практика? Вие бихте ли участвали в срещи с родители?

- Аз провеждам срещи с родители и ги смятам за много, много важни.

- Мислите ли, че подобна ангажираност би могла да се постигне и сред представителите на етническите малцинства? Имате ли препоръки за подпомагане процеса на ограмотяване за ученици билингви в семейна среда? Как биха могли да се осъществят и доколко биха били полезни?

- Както казах, имам мнение относно израстването на българчетата от чужбина. Смятам, че в този смисъл привличането на техните родители в учебния процес на българските училища в чужбина е изключително важно. Българите в чужбина са истински заинтересовани от това, децата им да учат и български език. Работата с родителите в българските ни училища в чужбина е не само ползотворна, но и задължителна.

© Даниел Полихронов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.05.2018, № 5 (222)