ЗА РАЗКАЗИТЕ И РАЗКАЗВАНЕТО В "РАЗКАЗВАЧЪТ"

Божидар Богданов

web

"Разказвачът", новата книга с проза на Сава Василев, съдържа три текста, обединени от съдбата на балканския човек. Сам авторът ги определя в подзаглавието като повести, но читателят би могъл да ги възприеме като дълги разкази или новели. Жанровото ситуиране в случая не е от съществено значение (поне за нас), тъй като имаме работа със зрели и ярки творби, със смяна на гледните точки, топоси и разказвачи.

Първият текст, дал името и на книгата, е сладкодумен низ от истории, фабулирани като разкази в разказа. Стъпил окончателно на сушата, морският капитан държи под око морето и своите слушатели от крайбрежната кръчма, а живото му слово прелива от дъх на море, персонажи и перипетии. Загубил старото си корито, морският вълк се е "овълчил" до такава степен в разказването, че нищо не може да го изтръгне и спаси от собствените му разкази. По-скоро те са сетното му и единствено спасение от тривиалния бит на брега, от смъртта на дълго очаквалата го съпруга, от ужаса на празния дом. Безкрайните капитански плетеници от думи плетат и разплитат историите на homo faber, щастливо препитаващ се като homo viator. Но далечните плавания са като пяната зад килватера, чезнат брегове и дестинации. Остава живият спомен на разказа и сладостно точещата се нишка на разказването, а капитанът стои на руля на своите истории вече като homo ludens, повествовател и герой едновременно, докато първият повествовател слуша с останалите, вмята ремарки и ни води в лабиринта на своя двойник разказвач. В основата на всичко е онзи морски и екзистенциален сплин, от който няма спасение. А Езикът - море от страсти и преживявания - е сетна утеха и упование. В текста се явява още една rara avis, космополитна персона с българо-балкански корени, чиито разкази (в устна и в писмена форма) са пределна форма на реалното, на възможно достоверното, което към края на повестта влиза в режима на фантастично-сказовото. Така, запушвайки пробойните в трюма на живота си, капитанът разказвач израства до демиург на светове, по-красиви и по-смислени от реалните, които обитаваме.

Безспорно най-силният текст в книгата на Сава Василев е "Непокорният Лука". Имам лични пристрастия към тази повест, защото бях свидетел на раждането ѝ - от повода за написването до първите ръкописи на творбата. Всъщност първите инвенции се родиха в Хърватия, когато в писателското кафене нашите домакини разказваха интересни подробности от живота по Адриатическия шелф. Отвъд това Василев допълнително е разпитвал за характерни антропоними, спецификата на островния живот и пр. В резултат на това "Непокорният Лука" излезе през 2016 г. като самостоятелно книжно тяло първо на хърватски език.

Сюжетът на повестта вплита съдбите на Лука, съпругата му Сафия и зографа Рафаил Левкович, но около този любовен триъгълник, дълго пазен от любопитните погледи, се събират твърде много противоречия от интимен, морален, че и от църковно-каноничен характер. Така спокойният живот на божия служител падре Проваци се превръща в ад, но не заради греха на Сафия и Левкович, а заради капана, който е заложил зографът на съпруга Лука, местният Харон, чиято лодка откарва телата на починалите на друг остров, където се намира гробището. А уловката е проста, но коварна - умиращият художник, неполучил право на последна среща в земния живот, изпраща късо съобщение до Лука, в което се твърди, че сам съпругът един ден ще трябва да му я доведе. Островният живот не оставя друга възможност. Непокорният упорито отказва да извърши погребението, докато тялото пребивава в катакомбите под църквата, както обичайно диктува зимният сезон. Но дните минават, времето се оправя, а Лука не дава никакви знаци за традиционния християнски ритуал. Напрежението сред микрообществото на острова расте, епископът притиска енорийския свещеник. Междувременно къщата на иконописеца е превърната в галерия, сред която блести най-ярката му творба - портретът на Сафия.

И точно когато читателят се пита как ще завърши всичко това, а падрето бърза да хване на тясно своя подопечен, Лука лукаво и безвъзвратно се изплъзва на всички, порейки вълните в неизвестна посока, разлъчил се с предишния си бит, опълчил се на всички - и църква, и общество, и условности на живота и смъртта. Езикът на този текст е богат и деликатно нюансиран. А пространството е ту тясно и ограничено, ту чезнещо и далечно. С времето въпросът стои най-сложно. Поради пространствената откъснатост от сушата, откъснатост от света и глобалните му проблеми, се създава усещането за едно островно релативизиране на хроноса, сякаш събитията протичат в някакво извънвремие. За това помага и двуколката, с която се придвижва свещеникът, догматичната лексика и синтаксис на посланията му, както и писмото на епископ Канепа. Един свят, уж пак балкански, но едновременно и универсално валиден и извечен.

Третата повест носи странното заглавие "Жената и златният Осъм", криещо в себе си езикови и литературни провокации (например Елин-Пелиновия разказ "Жената със златния косъм"). Най-общо там сюжетирането и размислите текат в два плана: на старците, седнали на пейката пред читалището в градчето, и на несекващата космополитна върволица от възрастни туристи, които вървят край Канарския бряг. Първите мъдро са се смирили пред онова, което идва, разтягат масали или псуват на четири балкански езика, придвижвайки се бавно към края на пейката и към края си, а вторите, страхувайки се от края, спасяват физическия живот чрез едно налудно крачене с щеки в пясъка на екзотичните острови. Живот според балканската традиция и живот по Бодрияр. И през цялото повествование тези два типа екзистенции към залеза са в явна или скрита полемика, докато текстът на места напуска границите на литературата, за да се върне във финала си към тях чрез синтеза на двата плана в личността на самия разказвач. Сред най-впечатляващите достойнства на този текст е включването на бастуна, превърнат в жив персонаж под перото на Сава Василев. Подобно на Радичковата пръчка, визираща щастливото и богато на въображение детство, тук атрибутът на старостта влиза във всевъзможни роли, някои от които фантазмено-демонични.

Езикът на "Разказвачът" е жив и богат, различен от така нареченото "професорско" писане, носещо повече знание, отколкото художествени достойнства. Защото професорът у Сава Василев се е смълчал, за да даде свобода на писателя. Нататък е вкусът на читателите.

© Божидар Богданов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.03.2019, № 3 (232)