ЖЕСТОКИЯТ СВИДЕТЕЛ
или за звездния пратеник и неговия посрещач

Ангел Русков

web

Звездният пратеник е поетът Николай Кънчев, а неговият посрещач е поетът и писателят Марин Георгиев. Пратеници от звездите не идват всеки ден, ако стане веднъж на сто години, си е жив късмет. А да си посрещач, да си в точното време, на точното място, не е въпрос на личен избор. За тази висока чест трябва да си одарен свише с някои качества, като например трето око, за да видиш това, което другите не виждат, слух за музиката на небесните сфери, добротна душа и изострени сетива за възприемането на истинската поезия. Накрая и самият пратеник да те избере.

Всичко това, а и още нещо, за което ще стане дума по-нататък, прави книгата "Звезден пратеник" (съвместно издание на "Литературен форум" и "Нов Златорог", 2016 г.) необичайна за българската литература. Аз лично не мога да се сетя за друга такава книга, написана от български поет за друг български поет?! Сещам се за една книга, която се казва "С подскоците на скакалеца" - бележки за поезията на Кирил Кадийски. Но тя пак е написана от Марин Георгиев.

Като се има предвид, че Марин Георгиев е написал портрети, творчески и житейски, за редица още стойностни български писатели като Васил Попов, Атанас Далчев, Петър Ковачев, Славчо Красински, Петър Алипиев, Андрей Германов, Ивайло Петров, Тончо Жечев, Светлозар Игов, Димо Боляров, Христо Кацаров, Иван Николов и още няколко други, това си е един класически рецидив. Няма друг български поет, освен Марин Георгиев, който да е в състояние да избута встрани собственото си неминуемо огромно его, и да седне да пише добронамерено за друг български поет. А Марин, както стана вече дума, го прави многократно, завършен рецидивист в тая област. Пише с любов, нежност и покъртителна проникновенност.

Това е първото ми основание да нарека тази книга необикновена. Второто ми основание е начинът: нейното написване и нейната компазиция - тази симбиоза между мемоар и анализ, които са в абсолютен баланс; като нищо не е подценено за сметка на другото. Те са неотделими и равнопоставени. И това прави книгата така четивна; човек чете заинтригуван и напрегнат. Защото авторът борави само с факти, доказани и проверени; обляга се на слонската си памет и най-вече на добросъвестно водения си дневник. Затова аз го наричам жестокият свидетел.

Преди да продължа нататък, искам да кажа няколко думи за феномена: четене на прозата и поезията на Марин Георгиев. Според Марина Цветаева, четенето е съучастие в творчеството. А съучастието, откъдето и да го погледнеш, е един сериозен ангажимент. Четенето на Марин Георгиев те засмуква в сюжетите, прави те съучастник. За мене четенето на този писател не е просто четене - еднопосочно, натам, където те води авторът, просто следене на мисълта. За мене неговото четене винаги е било водене на диалог, или по-точно на приятелски разговор: той ми подава реплика, аз я доразвивам. В този факт има очарование и обяснение - живели сме успоредни животи. Той е от село Биволаре, аз съм от село Овча могила, селата ни са през няколко баира, дето се вика. И двамата сме деца на равнината, мизийци. Разликата между нас е само две години. Раснали на село, чели едни и същи книги, гледали едни и същи филми, близък език, даже близък диалект. Но това не му пречи винаги да успява да ми каже нещо ново, разширява ми света, кара ме да го гледам от друг ъгъл, разширява ме процепа, през който гледам всичко наоколо.

Четейки неговите творчески и житейски портрети на писатели и близки, виждам в Марин един много добър, неподражаем художник, който ще остане в литературата. Но също така, категорично мога да кажа, че той не става за придворен художник, длъжност, за която има толкова голям наплив, защото той не разкрасява. Неговите богове са точността и фактът, а те не всякога са лицеприятни и приемливи за портретуваните и техните приближени. Не случайно Петър Алипиев му пише: "Страх ме е от селската ти наблюдателност, от езика ти, от преценките ти, от присъдите ти". И по-нататък: "...ти си наблюдател, уж наивен, а всъщност си свещената нравствена мяра за нещата".

Такъв поразително точен, безпощаден и на места стряскащ е и портретът на обичания и почти обожествяван от него и от мене поет Николай Кънчев. На някои, не навикнали на такова портретуване, им е трудно да преглътнат начина на работа на Марин Георгиев. Аз тях ги разбирам, но и съжалявам, че не могат да оценят красотата на истината. А ако не можеш да служиш на истината, какъв е смисълът тогава въобще да се занимаваш с писане?!

Николай Кънчев се е врасъл в нашите биографии още през шейсетте години на миналия век. Марин ме връща към онова време, когато за пръв път прочетох в периодичния печат емблематичните стихотворения на Кънчев "Ван Гог" и "Сняг". И които веднага си преписах на специална тетрадка, която пазя и до днес. За разлика от Марин, първата книга на Кънчев "Присъствие" (1965 г.) пропуснах, защото тогава в родното ми село още нямаше книжарница. Но през 1968 г. вече бях студент в Свищов, града, в който Николай Кънчев е завършил гимназия, успях да си купя оня маслено-зелен блестящ полиграфически продукт наименуван "Колкото синапеното зърно". Малко е да кажа, че бях поразен и очарован, почти невярващ, че българин може да създаде такава поезия, толкова различна от скудоумието, с които пълнеха литературните страници на вестниците и списанията. И така този автор, вече повече от петдесет години не е само пред очите ми, но и част от мене. И после покрусата, когато Димитър Танев посече книгата във вестник "Пулс".

Две години по-късно, някъде 1970 година трябва да е било, прочетох в списание "Тракия" стихотворението на Марин Георгиев:

В следобедните часове на есента, когато си отива,
под стинещето слънце, спряло за малко да ни освети,
без шум под камъните пъпли влагата лютива
и на стада се местят сенките с изстинали пети.

Въздишката ти дълго през устните се ниже
и облачето над скалите закълбя се, расте.
Играе си с огън планинарчето и паяжина
в прозрачното усещаш как паякът плете;

как соковете слизат към корена последни
и закъснял мравуняк ври сред сухите треви,
как детелината от циганското лято гледа
и към листото си четвърто загрижено върви...

("Тишина")

И вървят след мене тия сенки с изстинали пети вече толкова години, като моя сянка ме следват неотлъчно. Подир това срещах името Марин Георгиев на страниците на великотърновския вестник "Борба", "Студентска трибуна" и сп. "Септември" и го четях с "лупа". Под това тривиално име стоеше оригинална, органична поезия, близка ми по дух и оркестрация. За пръв път го видях на живо и му чух гласа на едно литературно четене във Велико Търново. Той не четеше, той рецитираше:

Още един човек от село си отиде...
И гробището ни расте. И селото ни се смалява.
И сякаш чувстват живите рождения си ден като обида.
И сякаш че живот на село не имало отдавна...

Камбаната, която чувахме насън, сега наяве бие. Тихо!
Падат гарвани, снежни парцали, облаци падат от звъна й ударени.
Черни кърпи със вятъра хълмът високо, високо издига
и извиква плачът думи тъмни и стари - отдавна забравени.

("Януари")

И вече бях сигурен, че в българската литература навлиза един голям и различен поет. Но истинското ни запознанство стана след излизането на дебютната му книга "Село". Един открояващ се дебют, не само с предизвикателното си заглавие, но и с подхода и разработването на иначе толкова дъвканите от "селските" поети теми. Да пишеш за селото и да си различен се иска много талант и явно, Марин Георгиев го притежава. После... После втората, най-трудната за поетите книга "Памет", която затвърди мястото му в българската поезия. Следващата беше "Праг". Проза. Но пак за селото. Едно своеобразно отваряне на творческата лаборатория на поета. Същите сюжети и сюжетни линии, веднъж разработени в стихове, сега ги четем като проза. Но пак хваща за гърлото. Много поети се провалят, когато седнат да пишат проза. Прозата ползва друг инструментариум и малко поети, пък даже и прозаици, са обзаведени с него. Марин Георгиев и в прозата плува в свои води. И тук Господ му е сипал башка. "Записки на слугата" и особено "Третият разстрел", разлаяха кучетата. Разлаяха ги защото са силни физиономични книги. Докато при други автори, с натрупването на книги и опит, писането им става все по-рутинно и равно, при Марин Георгиев става точно обратното, с всяка написана и преведена книга, поетическите му сечива сякаш все повече се изострят, книгите му стават все по-бистри и точни.

Не мога да отмина годините на мълчание на писателя. И той като Николай Кънчев има един дванайсетгодишен период на принудително мълчание. Докато мълчанието на Кънчев беше наложено отвън, Георгиев сам си стъпи на гърлото, притиснато от работата му като директор-стопанин на вестник "Литературен форум". Вестника от няколко години вече го няма. Празнината, която зейна след него в нашия летературен живот, още не е запълнена. И това е жалко. Но затова пък, освободен от тази тегоба, Марин Георгиев се върна към основното си призвание - писането. "Благодарение" на това имаме книгата "Звезден пратеник". Марин Георгиев може би не го подозира, той е нашият специален пратеник по "пограничните райони на безкрая", в които се движеше и Николай Кънчев. Ония погранични райони, които носим в душите си. А той има какво още да ни донесе оттам.

© Ангел Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.02.2018, № 2 (219)