Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ГРАДИНА
web
В мъждукащия час на залеза
вървяхме с тебе през градината.
И ябълките капеха до нас.
Спомням си, тогава отбелязах,
че това са часове звънтящи
върху циферблата на земята.
И беше толкова естествено
ти да ми подадеш най-зрялата.
От туй познание закръглено
лепнеха душите и телата.
Обгръщаше ни пустото поле.
Ни стопанин, нито куче се яви
да ни прогони от парчето райско.
В листо, от лятото завършено,
паяче чакаше знак да му дадем,
за да метне блестящото си ласо
и да завърже с него времето.
Да спре този миг завинаги.
Но ние не разбирахме езика му,
не знаехме знаците му да четем.
Днес полето като гарван крачи,
зад него мъглата ме обгръща.
От градината - този килер
на миналото, излизам лепкав
и омотан в паяжина. И виждам
как виси в клоните луната -
ябълка подранила и нахапана.
Но няма кой да слепи парчетата й,
нито да ми я поднесе там,
в мъждукащия час на залеза.
1975 г.
© Ангел Русков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.01.2019, № 1 (230)
Други публикации:
Ангел Русков. Дим. Пловдив: Хермес, 2018.
|