ЗА МЯСТОТО НИ ПОД СЛЪНЦЕТО
Втора част

Александър Попов

web | За мястото ни под слънцето

Глава втора

Общината отстъпи малката си заседателна зала за срещи на Димков с гражданите, един път седмично, в събота. Първите, които посетиха приемната, бяха Траян и Танка Данкови, на възраст около петдесетте, скромни хорица, жената цялата в черно. Чувстваха се притеснени. Разговорът подхвана Траян, тихо и някак умолително, след малко заговори Танка. Беше дребна женица, с бледа, унила физиономия. Но с всяка нейна дума изражението ставаше все по-напрегнато, решително, твърдо.

Поводът беше двойното убийство през лятото на 1984-а година край близкия язовир. Полковник от армията и съпругата му бяха простреляни една нощ в колата им. Мъжът умира веднага, а жената - девет дни по-късно в Окръжната болница. Предполагаемият убиец е заловен през деня край язовира. Оказва се единственият син на семейство Данкови - Зарко, 24-годишен, който прави пълни самопризнания. В последвалия наказателен процес е осъден на смърт и екзекутиран.

Сега Димков трябваше да научи от родителите, че никога не са приели за достоверни аргументите на обвинението и не ще се примирят с присъдата. Никой не могъл да върне живота на сина им, но те държали да възстановят честта на семейството. И най-вече Истината: сполетялото ги нещастие могло да връхлети и всеки друг, ако случаят се потули и тя не излезе наяве. Демократичният процес им вдъхнал надежда. Молбата им към народния представител беше да ги свърже с изтъкнат специалист по наказателните дела, който да се заеме със случая. Димков обеща да го стори. Но и пожела, ако разполагат с копия от съдебната документация, да му ги предадат за сведение. Не беше юрист, но дългогодишната му практика на лекар-диагностик се родееше с разследването: да се добереш до фактите, да откриеш връзката между тях и разсъдил, да стигнеш до същината на проблема.

След седмица вече разполагаше с документацията. Пристъпи към този съдебен казус, воден от чувството си за справедливост и законност. Но и с предчувствието, че той може да му разкрие бездна от равнодушие, лицемерие, подлост и жестокост. На моменти беше готов да се откаже от начинанието. Но скоро разбра, че в личната драма на този рано прекършен живот са замесени толкова много и различни хора, че в нея се оглежда драмата на българското общество по време на комунистическия режим. А тя трябваше да бъде осветлена, осмислена и съпреживяна. Особеното в тоя казус беше, че осъденият не е чужд агент, "враг на народа" или поне хулиган, а деен комсомолец, доброволен сътрудник на милицията, млада издънка на две комунистически фамилии по бащина и по майчина линия.

* * *

Добро или лошо, Великото народно събрание отразяваше състоянието на страната по това време. Излъчено след относително демократични избори, то представляваше огледало, в което обществото трябваше да се види и разпознае. Не беше съставено по предварителен план: определeно съотношение между двата пола, възрастта и партийната принадлежност, на практика една. Затова не представляваше скована схема, а жив организъм. Никой депутат не беше врял и кипял в същинската политика, защото тя предполага освен власт и опозиция, каквато липсваше досега. Поради това в залата заседаваха 400 дилетанти, които тепърва трябваше да се учат на професионализъм, най-вече от грешките си.

Мнозина от хората, избрани да управляват държавата, не умееха да управляват себе си: своята суета, честолюбието, страстите си. В края на двадесетия век се бяха навъдили многознайковци - вещи, сведущи по всичко: правото, икономиката, здравеопазването, културата... Всъщност предъвкваха отдавна известни всекиму неща. Малцина съумяваха да се поберат в определеното време и спорът с председателя се повтаряше многократно. Словесното разточителство беше най-очебийният признак за отсъствието на самоконтрол. Ако липсваше политическа зрялост, нямаше откъде да се вземе, оскъдна и в обществото. Ако имаше кръшкачи, това беше познато, типично явление.

Между посетителите в приемната на Димков имаше и хора, обърнали се преди месеци с писма и жалби към Събранието, останали без ответ. Депутатът се заинтересува какво е станало с тях. Въведоха го в малка стая на горния етаж. Беше задръстена с чували неразпечатена поща. Служителка му обясни, че доскоро комисията по жалбите не разполагала с помещение и персонал, който да обработва кореспонденцията. Никой не беше надникнал дори в едно от хилядите писма. Тия забравени чували под покрива на парламента, натежали от молби, човешки терзания и болки, представляваха взривоопасна смес. За момент му се стори, че може да се подпали, да избухне и да ги затрупа под развалините на залата. Това беше началото на попарените надежди, на излъганото доверие, на безответните жалби на един многострадален, объркан и злочест народ.

"Поживяхме няколко десетилетия под режим, който не търпеше другомислието - разсъждаваше Димков. - Призоваваше непрестанно към идейна бдителност и чистота. Напразни бяха напъните му да създаде хармонични ренесансови личности, социалистически копия на Леонардо да Винчи. Политическата опора на системата рухна. Но заразата на тоталитарния манталитет - тесногръд, студенокръвен, агресивен е проникнала сред нас, потърпевшите поданици. За мнозина светът се дели на бял и черен и те се отъждествяват с ангелски белия. Освен простосмъртните демократи, появиха се и свръхдемократи, осенени сякаш свише. Опита ли се някой да им противоречи, незабавно бива обявяван за глупак, изменник, дори престъпник."

* * *

Беше неделя, месец юни на 1991 година. Димков тръгна към градския пазар в центъра, да напълни чантата с плодове от сергиите. Като напазарува, пое към площада. По пътя се натъкна на Сава Чакъров, и той с пълна чанта в ръка. Не бяха се виждали и разговаряли от месец. Димков му предложи да поседнат в близкото кафене.

Насреща гористият рид се снишаваше, достигнал сърцето на града. Пред него се издигаше монумент в памет на загиналите в съпротивата срещу буржоазния монархически режим. И двамата отправиха поглед натам. Пръв заговори Чакъров:

- Изчукани, откъртени имена... Не е ли това вандалщина?

- Да, разбира се! Един ден ще бъдат възстановени. Идеализмът и жертвоготовността го заслужават. Наред с тях ще се появят имената и на другите жертви, от противната страна. Ние, българите, не сме чак толкова много, че да се изтребваме при всеки политически завой. Трябва да ни боли за всеки българин, погинал от ръката на българи. Затова по каменните плочи нека четем имената на всички, станали жертви в политическите борби. Съгласен ли си?

- Съгласен - прозвуча категорично отговорът. - Бог да ги прости! И едните, и другите...

Пийнаха от кафето и се загледаха отново нататък.

- Само палачите нямат място там - заключи Димков.

Преди седмица беше присъствал на помен за убитите без съд и присъда шестима селяни от близкото село Борково - в края на септември 1944 година. Дъщеря на един от тях произнесе трогателно слово. Димков разполагаше с писмения текст, беше го запаметил. И го предложи на вниманието на събеседника си: "Скъпи покойници, коленичим пред вашия общ гроб - начеваше словото. - И с горещи сълзи ви молим: простете ни, че едва сега, след толкова години, сме на това злокобно място, където загинахте. Ние, вашите невръстни деца, не проумявахме каква е вината ви, за да заслужите тази нечовешка смърт. Тя е залегнала в душите ни, мъчи ни и гложди досега. Не познахме какво е радост в живота, защото виновни бяхме, че сме ваши деца. Нямаше съд, нямаше присъди, имаше убийства в тъмните нощи, имаше жесток страх в душите ни. И пак ви молим: простете ни, че безкръстните ви гробове не са посещавани, не са поменавани, преливани... Кой забраняваше нашето човешко право да скърбим, да почитаме паметта ви? Нека това легне върху съвестта на палачите ви. Нека те отговарят пред Бога за всичките разбити човешки съдби, за всичката нечувана, невиждана жестокост на вашата гибел."

Умълчаха се и двамата, надгробно... Макар и поседнал, Чакъров се задъха, пръстите му затрепериха. Нещо напираше в главата му, търсеше изход. Най-сетне проговори:

- ЦК на БКП изпраща писмо до Георги Димитров на 25 септември 1944 година със следното съдържание: "Готов е законопроектът за Народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки."

- Откъде го знаеш?

- Ами, добрах се до Централния партиен архив.

- Всеки не може...

Смълчаха се и се загледаха нанякъде. Пръв с обади Чакъров.

- Усещам, че си го научил, ама си траеш... Бях кадър на Държавна сигурност. И се чудя как ти ме завербува - ха-хааа... С какво?

- И аз се питам - подхвана темата Димков. - Май че има някакво родство между нас. Уж се разровихме в миналото - на родителите ни, на дядовците и бабите ни. Но не открихме нищо.

- Ами тогава да минем към прадядовците и прабабите, а? Моят прадядо по бащина линия е панагюрец, конник в Хвърковатата чета на Бенковски. Загива в сражение.

- А моят е сестримец, свещеник. Посреща тържествено четата, с хоругва и света литургия в църквата. Осъден на смърт, на бесилка... Може пък оттам нещо да се е пръкнало в душиците ни.

- Дай, Боже! - добави Чакъров.

* * *

На 12 юли 1991 година от всичките 400 народни представители Конституцията на Република България беше подписана от 313, в това число и от доктор Янко Димков. Това беше първата крачка в изграждането на новото демократично общество. Беше неотложна. Тоталитарното държавно устройство трябваше да се смени с демократично, в рамките на една парламентарна република, за да се разчисти пътят за нормален политически живот. Като всяко човешко дело, Конституцията не можеше да бъде съвършена и вечна. Затова в глава девета бяха залегнали процедури за нейното изменение и допълнение.

Депутатът от парламентарната група на Димков, обещал да се заеме с казуса "Зарко Данков", не го направи. Беше речовит, говореше разпалено от трибуната за потъпканите права и свободи, за върховенството на закона, за моралните ценности, загрижен за съдбата на народа си. Но когато се наложи да го докаже на практика, в посочения случай, измъкна се с мъгливи, несъстоятелни оправдания. Разочарован, Димков се обърна и към друг мастит юрист от демократите. Резултатът беше същият. Дали и тук не играеше роля парата, користолюбието? Семейството беше със скромни възможности - пенсиониран милиционер и съпруга с инвалидна пенсийка. "Май ще трябва да почнем отдолу - рече си Димков. - На местна почва, с гражданска инициатива за възобновяване на делото."

В конституцията беше записано: Член 4.(2) Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество. Член 7. Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Член 127.(3). Прокуратурата предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове.

Приключило с работата си, Седмото Велико народно събрание се разпусна.

* * *

Оттук-нататък д-р Янко Димков се оттегли от активната политика. Предстояха избори за Обикновено народно събрание. Получи покана от партийна коалиция за включване в листата, но отказа. Съзнаваше, че не е роден за професионален политик, а още по-малко за властник. Чувствителен и лесно раним, едва ли щеше да издържи дълго в политическата борба, с нейните чести безогледни, груби, безсъвестни похвати. Не беше сред послушниците, които се подчиняват, без да разсъждават. Успял да се справи с липсата на лекарски кабинет, попълни и щата с лекар и лаборантка. Разполагаше с добре подготвен и сплотен екип, който не се задоволяваше с постигнатото. Стремеше се към напредък, към признание и уважение от страна на болните хора.

Но бяха налице и друг тип болести - в обществените взаимоотношения, понякога с тежки последици. Присъдата над младежа Зарко Данков и екзекуцията му представляваше натрапчив пример. Най-напред трябваше да се открие причината на тази болест, да се диагностицира, и след това да се премине към лечението, дори хирургично, радикално, ако се налага. Димков се запозна най-старателно с документацията, която му подаде семейство Данкови, но не се задоволи само с това. Снабди се с правна книжнина: кодекси, нови учебници по криминалистика и съдебна медицина. Направи внимателна справка в архива на Окръжния съд, който бе постановил присъдата. Последва негова публикация по казуса в местния седмичник и в окръжния всекидневник. Но и съзнаваше, че проблемът е сложен, тежък и непосилен за един човек. Трябваше да подбере съмишленици, почтени и разумни хора, с доказано гражданско съзнание. А и самият той да го развие и утвърди в себе си.

За негова изненада колегата му Минчо Стаменов прояви силен интерес към казуса. Не беше очаквал от своя прилежен помощник и талантлив китарист подобно нещо. Завършил езиковата гмназия в окръжния град, владееше отлично немския език, и задоволително - английския. Заряза естрадния състав в кварталното читалище и прехвърли вниманието си към съдебните теми и куриози в пресата. За месец претупа цялата правна книжнина на шефа си.

* * *

Не се наложи доктор Смиленов, от окръжната болница, да бъде убеждаван за участие в гражданската инициатива. Беше застанал вече сам зад нея и дори привлякъл още двама от неговия близък кръг - прависта Николчев и езиковеда Тошков. Беше време групата да се срещне с пострадалото семейство Данкови, да се опознаят и да обсъдят общ план на действие. Родителите бяха преживели тежко екзекуцията на сина им, но мъката не успя да ги смаже. С течение на времето тя закоравя някак и премина в съпротива, в непримиримост с присъдата. Бащата беше по-овладян, наглед с меко, благодушно изражение. Майката, дребничка на ръст, на вид смирена, заговореше ли за чедото си, се превръщаше в припрян, строг обвинител.

В този почивен ден тя посрещаше гости: тукашните Димков и Стаменов, заедно с тримата от окръжния град Смиленов, Николчев и Тошков. Настани ги в гостната на приземния етаж. Обзаведена в скромен битов стил, с няколко саксии на прозорците и градински букет на масата, тя представляваше уютно място за общуване с близки хора.

Нетърпелива, домакинята първа подхвана разговора:

- Добре сте дошли! Ние вече, с другарите Николчев и... Ох, извинявайте! С господата Николчев и Тошков направихме опит да възобновяване на делото. Жалвахме се пред окръжния прокурор. Моят девер, чичото на Зарко, нали е свидетел по делото. С неговата ловджийска пушка било стреляно. Ама той вика, и това го писахме в жалбата, че от три до пет метра такива дупки по москвича и ладата тя не може да стори. Прокурорът отвръща, че деверът ми не бил..., не бил...

- Компетентен - подхвана домакинът и продължи: - Ей тук, зад тая врата - и посочи, - беше стаята на момчето ни. Там, на стената висеше ловната ми пушка, а под нея кутията с патрони. Ще я зареже и ще хукне на 60 километра оттук, към селото на брат ми, да краде неговата пушка. И ще разбива катинар и прозорец, за да влезе в къщата. Ами ние знаехме къде брат ми и снахата държат ключа, и сина ни го знаеше.

- Да добавя - обади се Николчев. - Уж следствието било правило дактилоскопско изследване, за пръстови отпечатъци по катинара и прозореца, а в протокола на съдебното заседание няма такова нещо.

- И още - продължи бащата. - Ден преди това от ТКЗС-то искат от брат ми пушката, да стреляли по врабците в двора. И после му я върнали. Ами в селото има сума ти ловджийски пушки. Баш на неговата се спрели, май за проверка: пука ли, или не пука. Скалъпена работа... Не можело да се почне възобновяване на делото, трябвало ново разследване... Ами по закона това е негово задължение, на прокурора. Какво се прави на разсеян... Още тук тази история започва да намирисва.

- Мен ме интересуват данните от аутопсията - обади се д-р Смиленов. - Какво пише съдебният лекар?

- Тук нека чуем Минчо Стаменов - отвърна Димков. - Като студент, отличник по съдебна медицина, поема длъжността помощник-асистент. Има думата.

Минчо се замисли. Поклати глава и заговори:

- Какво да ви кажа? Бъркотия... Разминаване между записаното в експертизата и в обвинителния акт, без да са налице обяснения. Но по-интересно е другото. Младежът търси кола, да я грабне и стигне с нея до Черноморието, там пък да грабне скутер и да бяга в Турция.

- Нито кола може да кара, нито скутер, няма шофьорска книжка - уточни бащата. - Не е служил в армията, имаше дефект в очите, по рождение.

- Съдът назначава експертиза - продължи Стаменов, - но тя бива подмината. Имало вероятност колата да пострада, пък и експертът...

Казаното предизвика недоумение. Хем обвиняват, хем не проверяват. Избухна горчив смях.

Нетърпелива да изненада гостите, Танка отново се изправи:

- Крием в едно куфарче предсмъртните писма на сина ни до софийския му адвокат. Опитаха се да ги открият и унищожат, но не успяха. Освен нас, никой друг не ги е чел.

Донесе го, отвори го и изкара някакви пликове. После ги раздаде на гостите, да хвърлят по едно око. Всеки от тях отвори плика и се зачете. Най-напред на всички направи впечатление краснописът, по-нататък съдържанието - смисления текст, представен грамотно, ясно.

- Аха! Чуйте, какво пише - пръв се обади Димков. - "На първичното следствие не бях в състояие да възпроизведа точна картина на убийството, но гражданинът-следовател ме подпомагаше с насочващи въпроси. Когато ме преведоха в Главно следствено управление на ДС, аз вече имах представа, макар и не съвсем точна, за това "какво и как бях извършил". Последните думи, за извършеното, са в кавички. И по-нататък: "Чрез разработване на варианти се стигна до варианта по сдобиването с транспорт, а също и за политическо, а не за икономическо убежище в чужбината".

Доктор Смиленов сложи очилата си и зачете:

- "Гражданинът-следовател ми показа снимка на разбития катинар. Казах му, че това не е моя работа. Той не записа нищо в протокола." И по-нататък, за бягството зад граница: "Това е практически неосъществимо и лишено от всякаква логика".

- Ето ви отказ от мотива на престъплението, много важен факт! - подчерта отново правистът Николчев. - А в съда не отрича нищо от обвинението, бие се в гърдите и заявява, че заслужава най-тежкото наказание. "Като на спектакъл!" - подчертава професорът психиатър в екпертизата си.

Езиковедът Тошков седеше смълчан, но вече зачервен, смръщен. Тупна с юмрук по масата и заговори:

- Всичко в това дело е една безсмислица! Полковникът и жена ме нощуват в ладата, на поляна край язовира, а военната почивна станция е на километър и половина. Убиецът не бяга, не се крие, а се разхожда с пушка на рамо край местопрестъплението. Един от тримата милиционери стреля по него и го ранява, бил се прицелил, а другите двама отричат да е имало такова нещо. И още колко небивалици! Но най-безсмисленото е в мотивите към смъртната присъда...

Извади бележник:

- Цитирам: "Съдът счете, че престъплението е изключително тежко и посочените в Наказателния кодекс цели за превъзпитание на подсъдимия не могат да бъдат постигнати с по-леко наказание и затова наложи най-тежкото - смърт чрез разстрел. Съдът счита, че това наказание, в конкретния случай, ще осъществи лична и генерална превенция." Тоест предовратяване... Невероятно! Превъзпитание и лична превенция на младеж чрез разстрел. Истински съдебен "бисер", пред който смешните ученически "бисери" бледнеят. Навярно единствен в историята на българското правосъдие.

"Времето напредна" - каза си Димков. - Ще се опитам да обобщя."

- След като не получих подкрепа за каузата ни от двамината депутати във Великото народно събрание, инак гръмки оратори, обърнах се към две правозащитни организации. Получих... как да го нарека, "мълчалив отказ". Известни, признати, награждавани... Поддържани от десетина чужди фондации. А тук се снишиха и онемяха. С охота ще приемем и критичните бележки, но такива няма. Пустота... Ще ви припомня известната фраза от древността "Мълчанието е злато". Съвремието обаче ни налага друга интерпретация: "В мълчанието е злото!" От този ден ние представляваме неформална гражданска група за възобновяване на това дело, приключило със смъртна присъда и разстрел на младежа Зарко Данков. Съгласни ли сте?

- Да! - прозвуча в един глас.

- Ще търсим и други съмишленици. Ще бием камбаната на правото и истината, докато проглуши онемелите. Първата задача: да подготвим жалбата на семейство Данкови до апелативната прокуратура. И още: да посочим един от нас за говорител на гражданската ни група.

Последва общ смях и говор:

- Ами ние си го имаме вече... Един нашенски донкихотовец... Не си гледа болните хорица, ами тръгнал да оправя държавата... Ха-ха-хааа!... Па си има и един Санчо Панса - бай Кочо Ламбов.

Д-р Смиленов, вече натрупал доста годинки, се надигна с чаша червено вино в ръка. Тя потрепери.

- Да чукнем чаши за успех на нашето доблестно начинание.

Последваха го всички. Дори и Танка, която до този момент не беше накусила вино.

Димков побутна седналия до него Стаменов.

- Погледни бащата. Пребледня. Едва диша, ще припадне. Провери пулса му. Стаменов подскочи. След малко се натъкна на сърдечна аритмия. Най-напред го съобщи на Димков, после подшушна на домакинята:

- Сърдечна криза... Ще повикам спешната помощ.

- Ох, пак ли? - изохка Танка. - Добре, ще го приготвя.

Станаха и гостите, да се сбогуват. Уговориха и нова среща, след два месеца.

Състоя се, но без Траян, бащата, който се пресели в Оня свят, при момчето си.

* * *

С подкрепата на гражданската инициатива майката Танка обжалва постановлението на окръжния прокурор пред Апелативната прокуратура. Жалбата беше обявена за несъстоятелна. И тук се заложи преди всичко на самопризнанията на осъдения, от които било видно по какъв начин е осъществил престъплението, потвърдено от доказателствата по делото. Нищо ново. Пак пряко предоверяване на прословутите доказателства без юридическа стойност. По същество - защита на "честта на пагона".

Последва жалба до Върховната касационна прокуратура, в която беше записано: "Необясним е опитът на прокуратурата да си затваря очите пред един очевидно несъстоятелен процес. Обвиняваме либийското правосъдие за беззаконие в процеса срещу медицинските ни сестри, а подминаваме равнодушно явните извращения в съдопроизводство от близкото ни минало".

Но и тук жалбата беше "оставена без уважение".

* * *

След смъртта на мъжа си Танка като че ли увяхна. Затвори се в себе си. Рядко се отбиваше при д-р Димков, посещавайки медицинския център заради главоболието и безсънието си. Последният път го уведоми, че е дарила с нотариален акт жилището си на семейство Дренски, с условието да си запази правото на ползване, докато е жива. Похвали се: били добри хора, помагали, уважавали я. А за мъчнотията с възобновяването на делото - нито дума. Нима се беше отказала?

Мина доста време. Веднъж Димков я видя да чака пред хирургичния кабинет. Беше с подуто, посиняло лице, свита, като че ли... пребита.

- Какво става с теб? - запита.

Тя стана, разплака се и увисна на раменете му.

- Ох! Напатих се от лоши думи, обиди, крясъци... А днеска и побой.

- От семейството ли?

- Аха...

- Тръгвай с мен.

Въведе я в кабинета на д-р Панов. Разсъблякоха я. Имаше синини по гърба и гърдите, тук-там и подутини.

- Контузии... Снимка на гръдния кош - разпореди хирургът. - Да не пропуснем нещо.

Не се откриха травматични изменения в ребрата. Д-р Панов подготви и подписа медицинското свидетелство. Гневен, поклащаше глава и мърмореше нещо. Май се заканваше... Ала успя да овладее възмущението си и заяви:

- От днес заставам твърдо зад нея... Можеш да ме впишеш в гражданската си група.

Димков повика санитарката Гена. Помоли я да съпроводи Танка до дома. Веднага след това се обади по телефона на прависта Николчев. Той обеща да се заеме със случая незабавно: жалба заради упражненото физическо насилие. И не само това: иск към Районния съд за отмяна на нотариалния акт с дарението.

Надвечер Ружа и Янко Димкови посетиха пострадалата жена, с кошница плодове и други продукти. Прие ги в стаичката си на първия етаж и веднага заговори за преживяното през последните няколко месеца. Подава жалба до Районното управление на МВР, оставена без внимание. Следва жалба до Районната прокуратура, приключила с отказа за образуване на досъдебно производство. Жалбоподателката си измисляла побоища и дори се самонаранявала. По-нататък се обръща за помощ към Областната дирекция на МВР, но и оттам не получава подкрепа. Решава да напусне къщата, подплашена и за живота си. Намерила си стая под наем. Щяла да се пренесе там.

Като си тръгнаха, Ружа, която не беше продумала и дума, хвана под ръка мъжа си и заговори:

- Разтърси ме тази жена. Тя е обречена. Усетих нещо притаено зад стените, злобно и коварно.

Отдавна си мислеше да помоли съпруга си да изостави тази главоболна и безнадеждна работа, с която се беше захванал. Но не събра кураж, за да му го каже.

Делото на Танка в Районния съд, с иск за защита и възстановяване на отнето владение, приключи успешно. Семейството трябваше да предаде жилището. Стопанката се завърна в стаичката си в приземния етаж, но семейството продължаваше да обитава горния. В изпълнителния лист за въвеждането във владение беше отбелязано: "Държавните органи са длъжни да съдействат за изпълнение на решението". Но месец след месец се натрупаха, а тe все не успяваха да изпълнят задължението си.

* * *

След създадената тук безизходица в опитите за възобновяване на делото, гражданската инициатива реши да предложи на майката-вдовица последната възможност: жалба до Европейския съд по правата на човека в Страсбург, Франция. Танка се съгласи. Потърсиха подкрепата на фондация, специализирана в тази област, поддържана от 12 чуждестранни правозащитни фондации. Последва "мълчалив отказ". След още два неуспешни опита, намери се все пак адвокатска кантора, която да подготви жалбата. Но при едно условие, да остане анонимна. Беше твърде рисковано да се обвържеш с подобен казус, сериозно предизвикателство към прокуратурата. В нейните горни етажи още се подвизаваха бивши агенти на Държавна сигурност, чиито кадри подготвиха и натрапиха в близкото минало смъртната присъда над младежа.

Жалбата се позоваваше на член 2 на Европейската конвенция по правата на човека за правото на живот: на член 6 за правото на справедлив съдебен процес, и на протокол номер 7 на Конвенцията за правото на възобновяване на едно дело. Накрая майката заявяваше: "Под наблюдението съм на злонамерени хора и се опасявам да не ме сполети съдбата на предишния жалбоподател пред ЕСП, убит през 2002 година. Затова Ви моля Вашият отговор на жалбата ми да бъде изпратен с копие до д-р Янко Димков". Следваше пощенският адрес, електронният и номерът на мобилния телефон.

Писмото беше изпратено с обратна разписка и получено в Страсбург след седмица. По това време Танка изчезна. Едва след месец откриха трупа й - удушена и заровена край града. Малко по-късно заподозреният в убийството глава на семейството, бивш милиционер, се самоуби. Едногодишното следствие приключи без резултат. Д-р Янко Димков, упълномощеното лице за кореспонденция на жалбоподателката, не получи задължителния отговор на Съда в Страсбург, въпреки двукратното напомняне. "Няма човек, няма проблем!" - повтаряха известната фраза на Сталин медийни коментатори. А някои определиха пасивното поведение на полицията и прокуратурата, преди убийството на Танка, като "престъпно бездействие". Дали и в българската секция в Страсбург не беше се преселило и насадило нашенското силово задкулисие?

Погребението на Танка закъсня. Поканен от нейна близка, Димков се обади от своя страна на д-р Анани Габеров и адвокат Николчев. Опелото се водеше от млад свещеник. Онова, което впечатли Димков беше цитат от Евангелието: "Няма нищо тайно, което да не се узнае, и нищо скрито, което да не се открие". Проблясна неочаквано в съзнанието му и стихотворението на Дядо Вазов "Не се гаси туй що не гасне":

И ако слънцето изчезне
от тия небеса приветни,
то някой в ада ще да влезне,
главня да вземе, да ни светне...

И си каза: "Колко трудно, дори мъчително е да си факлоносец на Истината и Правдата в многострадална България!"

Обади се Николчев, сякаш доловил мисълта му:

- Да не губим кураж! Доверието в съдебната ни система се срива. Расте недоволството, негодуванието. Дори в средите на самата система...

- Ох! - въздъхна Анани, вече побелял и поостарял. - За смъртта на нашия учител Милен Здравков, десет дни преди избора, бил виновен бездушният асансьор. Танка била жертва на битова разправия, но пакостникът неизвестен досега. Убийците на предишния жалбоподател пред съда в Страсбург се спотайват някъде. И колко още други! Ние оцеляваме, слава Богу!. Предлагам за девиз на нашата гражданска група известната фраза: "Това, което не ме убива, ме прави още по-силен!"

На излизане минаха край гробовете на д-р Алекси Ковачев, първият лекар в краището, и съпругата му София. И тримата бяха опазили по едно букетче за тях.

* * *

Цялата тази история засегна и разтревожи много Ружа. И по-рано беше споделяла опасенията си с Янко, но жестокото убийство на майката-вдовица я ужаси. Съпругът се беше съобразил с наставлението да не излиза сам на разходка в гората, да се прибира у дома по светло, да се оглежда, като върви. "Сега е твоят ред!" - предупреди мъжа си, който си остана само с кратката разходка по пътеката зад болницата, в предобедната почивка. Беше стръмна и камениста, криволичеше.

Този път подмина любимата си полянка, без нито едно оцеляло цвете, и стигна до околовръстния път. Насреща му се изпъчи фасадата на хотела, в който бившият главен счетоводител и партиен секретар на болницата Жан Лешников посрещаше гости. Не беше се мяркал отдавна в града. Пред хотела преброи 20 коли. Една от тях му се стори позната. Да, това беше мерцедесът на Лешников. Наоколо обикаляха гладни кучета, подмамени от апетитен мирис. Погледна часовника си и пое надолу. Стори му се, че някой дебне в храстите. Но преди да се спре и огледа, събори го тежък удар в гърба и се претърколи. На завоя удари чело в камънака и загуби съзнание. Но за малко... Прогледна и надигна глава. Кучешкият лай се беше засилил, съгледа и първите муцуни. Изправи се и грабна камък, нямаше да им се даде лесно. "Ами ако не бях се съвзел?" - мина му през ума.

Едва се дотътри до болницата. Отби се в превързочната, където обработиха раната и я превързаха. Имаше синини и подутини по лицето и ръцете. Изглеждаше замаян. Медицинската сестра го хвана за ръка и поведе към отделението. Изненадани и разтревожени, лаборантките и д-р Стаменов го засипаха с въпроси. "Спънах се и паднах..." - беше отговорът, и нищо повече. Но повика Стаменов в лекарския кабинет и разпореди:

- Отиваш по пътеката нагоре до околовръстното. И проверяваш в хотел "Мечта" там ли е Лешников, пребивавал ли e въобще тия дни. Ще те чакам тук.

Минчо свали престилката, облече якето и тръгна.

В справката, която направи, не откри познато име. Поразаходи се из коридорите. Съседката му кака Павлина, чистачка в хотела, го спря.

- Минчо, да не търсиш Лешника? Беше тук, с един приятел, ама си тръгнаха.

- Не го видях в списъка.

- Е, той е свой човек тука...

Огледа се, поклати глава, и подшушна:

- Половината хотел е негов, докторче.

* * *

От този момент зашумя нова вихрушка: покушението върху д-р Янко Димков. Но такъв беше земния живот - настръхнал, тревожен, непредвидим. В рая нямаше вихрушки, а вечно блаженство. Задоволена с всичко, затънала в безгрижен и сладък живот, нямаше ли да дотегне на душата, да я налегне скука, и домилее отново краткия, размирен, но и свиден земен животец? Напрежението, тегобата, изпитанието - в определени граници, поддържаха жизнеността, укрепваха характера, волята. Липсата им можеше да доведе човека до бездушието и безличието, до загубата на смисъла да живееш. Честито им блаженство на райските обитатели! На земните беше необходима сила и воля, за да открият и защитят Истината: да заемат своето достойно място в неукротимия съдбовен двубой между Доброто и Злото.

"Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят" (Евангелието).

© Александър Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.12.2017
Александър Попов. За мястото ни под слънцето. Варна: LiterNet, 2017