ЗА МЯСТОТО НИ ПОД СЛЪНЦЕТО
Втора част

Александър Попов

web | За мястото ни под слънцето

Глава първа

Беше месец юни на 1987 година. Приключил в столицата курса по рентгенология, д-р Минчо Стаменов положи изпит по специалността и зае мястото си в отделението на Районната болница. Тази неделна сутрин реши да поразходи кученцето си Лалка в околностите на града, пък и да си отдъхне донякъде от напрежението през последните дни. Тръгна нагоре срещу течението на реката. Беше сенокосно време, с топъл слънчев ден. Отляво над ливадите се издигаше стръмен рид с гъста борова гора, отдясно шумеше реката, придошла след вчерашния обилен дъжд. Повяваше с дъх на смола ветрец.

Стигна и последната ливада. Из нея крачеше с вила в ръцете и преобръщаше окосената трева Цонко Партов. Беше възрастен човек, eдър, бабанка. Стаменов го срещаше често из поликлиниката. Посещавал беше и дома му, повикан по спешност. Обитаваше с жена си двуетажна къща. През курортния сезон даваше стаи под наем, а семейството се пренасяше в избената одая. Общината бе определила таван за броя на леглата, които можеше да договориш, но за Цонко това не важеше: влиятелен човек, заслужил. Държеше частно хотелче... На такива се разрешаваха неща, запретени за другите.

Покрил глава с бяла кърпа, Цонко крачеше напред, но и спираше, за да избърше чело и да отдъхне. До барачката, в която отпочиваше, а понякога и преспиваше, лежеше овчарски пес. Като видя дребната Лалка, подскочи и се завъртя около нея. Двамата мъже се познаваха, но отдавна не бяха разменяли и дума. Разминаваха се само с кимване, но тук вдигнаха и ръка за поздрав. "В града сме хора, в планината - човеци", хрумна му на Стаменов.

Часът беше девет. Пътеката зави наляво и пое нагоре. Минчо изкачи билото и седна да отпочине и похапне. Поднесе и закуската на кученцето си.

На връщане, като наближи Цонковата ливада, дочу тревожен кучешки лай и ускори крачка. Не видя стопанина му отвън. Кучето ту влизаше в бараката, ту изскачаше и ситнеше наоколо, без да млъкне. Призивният лай отекваше в пустата клисура, но нямаше кой да го чуе.

Партов лежеше по гръб върху нара, разперил ръце. Единият му крак висеше над пода. Дишаше тежко и хъркаше, разчекнал уста. "Не спи, в безсъзнание е, дъхти на урина - рече си Стаменов и се опита да си спомни диагнозата му. Май нещо бъбречно беше. - Днес се е преуморил. Сгорещил се е и прегрял на слънцето. И ето ти една уремична кома". Единствената му възможност да преживее кризата беше да бъде настанен незабавно в интензивния сектор на болницата.

Пресметна: мостът е на километър по течението на реката. Не беше лесно да помъкнеш такъв товар нататък, нито да го пренесеш през буйната вода, с камънак по дъното, и да продължиш към шосето.

Време за губене нямаше. Напрегнат, прехапал устни, излезе навън и се огледа. Не видя наоколо жива душа. Само кучето скимтеше на прага. Беше повикало жив човек и той щеше да помогне. Но човекът не помръдна.

...Заслугите си Цонко дължеше на масовата колективизация на обработваемата земя. Хората се опъваха, не искаха да влязат в текезесетата. Там, където агитацията не помагаше, властта разполагаше и с други средства: заплахите, уволнението, ареста, пердаха. Цоньо беше сред най-ревностните колективизатори. Единственият, който претърпя всичко и не преклони глава, беше Сербез Минчо, дядото на Стаменов. Старият си остана непоколебим. "Да ми вземат земята - повтаряше непрестанно, все едно да ми изтръгнат душата!" Не му я взеха, а му я замениха, заедно с тази ливада, с келяви парчета в края на землището, сухи, песъчливи.

Не мина и година и дядото си отиде скоропостижно. Като започнаха да преотстъпват парцели за лично ползване на домакинствата, Цонко хвърли око на тази ливада и я получи.

Стаменов стоеше като закован пред бараката. Господ беше призовал вече този сметкаджия, отъркалял се около властта, пред Небесния съд. Нали той възмездяваше. Нима трябваше да му се меси в работата? Но чувството за дълг и чест в душата на младия човек надделя.

Цонко хъркаше все така задавено, появиха се и гърчове, тялото се бореше отчаяно с гибелта. Минчо коленичи до него и го издърпа към себе си. Подпря го на лявото си рамо, изправи се с пъшкане. И като се клатушкаше, излезе навън и пое към реката. Стигна и нагази в нея. Силното течение едва не го отнесе. Все пак успя да излезе на брега. Постоя малко, да отдъхне, и тръгна към шосето. Спря камион. След четвърт час се озоваха пред болницата. Прехвърлиха Цоньо в интензивния сектор. С лечението се зае и главната лекарка доктор Бинева.

На сутринта Минчо Стаменов намина да го види. Беше в съзнание, отмалял, но с лек и чист дъх. Протeгна ръце към Минчовите, разцелува ги и се разплака.

* * *

С новата лаборантка Николина, пъргава и засмяна девойка, и с втория рентгенолог в отделението, напрежението се овладя и работата потръгна по-добре. Сега д-р Янко Димков разполагаше с повече време: да поправи нещо в къщата си и да се поогледа наоколо в хората, сред които живееше. Да се почувства един от тях и да помогне с нещо, според възможностите си.

Наложи се да разкопае ров в двора си, за да смени счупена тръба на канализацията. Утре щеше да дойде майстор да я положи. Повикал е циганина Черньо да копае и изхвърля пръстта, а той да му помага. В съседния двор на дядо Анго е тихо и пусто. Дори кокошките му се спотайват на сянка. Дядото излиза от стайчето си в приземния етаж, отбива се в градинката, разкопчава панталона и се обръща гърбом към улицата. Намерил му е леснината...

На Димков се иска да поведе разговор с наетия работник, но не му се удава. Черньо нарядко ще изтърве някоя дума, колкото да хвърли в недоумение доктора. Все пак не се отчайва и пита:

- На колко години си, Черньо?

Този път помагачът не подминава въпроса. Започва да пресмята. Опитва се да снади в едно късчетата живот, разпилени по околните краища. Не спира да копае, ще спре само когато отмалее съвсем. Посвоему усърден, дори упорит. Захване ли се с нещо, не го оставя наполовина. С черна, сплъстена брада, на места посивяла. Едноок, става ти страшно, като те погледне с облещеното си кръвясало око. Ружа го пооблече, като го видя дрипав. Самотник, обитаваше съборетина край града, над циганската махала. Обикаляше къщите наоколо, цепеше дърва, прекопаваше градинките, чистеше дворовете. Пари не искаше и не вземаше. Достатъчно му беше да го нахранят, и да му подадат нещо за вкъщи. От десетина дни моли за три банички, преди да си тръгне надвечер, без да обяснява за какво са му дотрябвали.

Слънцето преваля зад близкия хълм. Захлажда се. Дядо Анго отново се отбива в градинката. После вика към помагача:

- Ей, Черньо, чуваш ли ме, бре?

Едноокият не вдига глава, вторачен в дупката.

- Утре да минеш край нас, чу ли? Имам дърва за цепене.

- Га съмне ша видим - мънка неразбрано Черньо.

- Що рече?

Димков обяснява на стареца, че едноокият не приема поръчки. Утрешният ден е за него нещо отвлечено, несигурно. Най-добре е дядото да го причака ранко на улицата.

Ето че пристига и Илко, зачервен, потен и прашен. Игра му не стига. Но не е забравил поръчката на баща си - да купи три банички и да ги донесе в пликче. Палтото на Черньо виси на близката круша. "Доставчикът" пъха плика в единия джоб и изчезва.

Време е за вечеря, но изкопът не е завършен. Окъсняха. Домакинът пали фенер. По едно време съзира наблизо три неясни фигури и се вглежда. Деца са.

- Какво има? Кого търсите?

Босоногите хлапета се приближават мълком. Най-малкото е с дълга до петите рокличка, другите са момчета.

Едва сега Черньо ги съглежда. Оставя лопатата, измъква се непохватно от изкопа и тръгва към крушата. Вади плика, връща се и раздава на всяко дете по баничка, без да продума. Навярно се чувства виновен. Чакали са го напразно и са тръгнали по мръкнало да го търсят. Децата поемат навън.

- Ей, малките, чии сте, бе? - вика Димков подире им.

- На Филка - дочува отговор.

Познава я, чисти улиците. Вдовица.

Досега Черньо не си даваше труд да пресмята какво дава на другите и какво получава в замяна. Стигаше му, ако го нахранят и му подадат веднаж-дваж в годината дрешки, обувки и някоя непотребна на дома вещ. За пръв път нарушаваше правилото си, па макар само с три банички, обещани на сирачетата. Единак, днес беше нарушил сиромашката си независимост и свобода. Бродеше като отнесен, задяван и навикван от децата. Отминаваше мълком, за да се появи навреме там, където бяха нужни две работливи ръце. Някъде ще го нагостят добре, другаде ще бъхти цял ден за един хляб. Нито ще благодари, нито ще възроптае. И някак неусетно, незабележимо той се превръщаше в необходима, неразделна част от живота, заключен между тия улички. Хората не си даваха сега сметка за това. Едва когато неговата подгърбена, тромава снага изчезнеше завинаги от погледа им, едва тогава щяха да го почувстват. И може би някому щеше да хрумне, че този толкова изпаднал, за съжаление, човечец, ги беше изпреварил далеч в човещината.

След вечерята Димков изпрати донякъде Черньо и дълго гледа подире му, все с тия странни мисли в главата.

* * *

Тази сутрин завеждащият отделението работеше в кабинета за прегледи. След два стомашни, дойде редът на един белодробен. Болният се оказа Христето Рашков, съученик и негов приятел от юношеството, винаги усмихнат, чист и спретнат. Увличаше го спорта. На волейбола имаше най-високия отскок и най-силния удар. Добре стоеше и на всеки пост на футболното игрище. Само тук проявяваше старание, амбиция, хъс. В клас беше тих като мушица, почти незабележим. Поддържаше гълъбарник, общуваше с гълъбите си както с дечицата, следеше захласнат волния им летеж.

Сега се показа възблед, поотслабнал и някак изфинен. Прегледът показа сериозни болестни именения. Снимките, фас и профил, откриха данни за злокачественото заболяване лимфогрануломатоза. Лабораторното изследване потвърди диагнозата. Нещо потръпна болезнено в гърдите на лекаря. Имаха толкова хубави общи спомени! Христето беше незлоблива душа, романтик, мечтател, а какво го сполетя... И как да му обясни сега що за болест е тази и какво го очаква? Постара се да наблегне върху последните лечебни методи, които вдъхваха надежда.

Следващият пациент беше мъж на средна възраст, изпратен с вероятна диагноза бронхопневмония. Откри интересна находка. Касаеше се за "сачмен бял дроб", една от формите на силикозата. Попита пациента за професията му, оказа се горски надзирател. Нямал нито ден миньорски стаж. Продължи да го разпитва целенасочено, докато не се добра до интересен факт. Като трудовак работил три месеца в строителството на тунел в подбалканската железопътна линия. Буренето било сухо, запрашаемостта - голяма. На лекаря се видя невероятно този къс срок да е довел до развитието на силикоза. Литературната справка показа, че подобни случаи са наблюдавани и описани в работна среда с висока концентрация на силициев двуокис.

В диагностичната си практика Димков срещаше и по-нататък подобни изменения при мъже, отбивали военната си служба като трудоваци. Някои бяха изпращани и в уранови мини с висока радиоактивност.

* * *

Янко Димков и Кочо Ламбов, съседи и приятели, поддържаха редовно своите срещи у дома - веднъж у единия, после у другия, на мъжки приказки с гроздовица и мезе. Домочадието се отдръпваше, за да не ги смущава. Този ден, седнали и чукнали чашките, пръв заговори Кочо. Въпросът го занимаваше отдавна, но се колебаеше дали да бъде прям и да представи нещата пред Янко, каквито са.

- Що прави другарят Сава Чакъров? - запита. - Как е със здравето?

Това беше началникът на културния отдел в общината.

Димков се позасмя.

- Какво да ти кажа: един ден кефалия, на другия - делия, според другарите му. Здравеняк, а си измисля болести. Какво ли не снимахме, от горе до долу? Ще започне разговора кротко, и полека-лека ще се задъха, изчерви и провикне. Инак... чете много, та и пише. Гледаш го, як мъжага, а нежен и прочувствен стихотворец.

- Тъй ли? Не го познавам отблизо. Ама...

Домакинът усети, че гостът му се кани да сподели нещо, но се притеснява.

- Слушам те - заяви.

- Чакъра не е добър човек.

- По какво съдиш?

- Нали събирам моята тайфа чат-пат в пилчарника. И като попийнат, плямпат какво ли не. Ама аз проверявам, подпитвам тук-там, да се добера до истинското.

"Я го виж ти" - рече си Димков. Възприемаше Кочо като открит, бърз в оценките си, спонтанен, а той "проверявал".

- Добре. Продължавай.

- Пази се от този човек, мери си приказките... Защото е доносник. Понякога критикува началниците, колкото да подлъже хората да се отпуснат, да доверят нещо скришно.

Изненадан, домакинът се замисли. Година, след като се беше завърнал в родния си град, усети, че интересът на Чакъров към особата му се засилва от ден на ден. Беше го поканил в неговия кръг от културни дейци, в който се обсъждаха местни проблеми, идеи, проекти. А в личните разговори тежестта падаше върху литературата, българската и чуждестранната. Малцина знаеха, че е стихотворец. Сред тях попадна и лекарят Димков. Беше му подарил папка с негови стихотворения, за да чуе оценката му. Тя се оказа положителна. По-нататък настоя за участието на Димков в конкурс за къс разказ на столичен вестник. Оказали се близки по интереси, доброжелателен, лекарят го послуша. Изпрати своя пръв разказ "Раздумка", който беше отличен с втора награда. В него хорица споделяха болки и тревоги с глухонемия си съсед, който нито можеше да ги чуе, нито да им проговори. Но беше единственият, пред когото се осмеляваха да разкрият душа - без свян и без страх.

Кочо усети колебанието и недоверието по лицето на съседа си и добави:

- Кабинетът му е превърнат в тайна явка.

Вдигнаха чашки и се чукнаха пак. Кочо подхвана друга тема и след половин час си тръгна, самодоволен. Беше изпълнил приятелския си дълг.

След вечерята Димков потърси папката на Чакъров, за да я прегледа отново. Откри я, седна в хола и се зачете. Остана с впечатлението, че душата на този човек се тресе от някакъв трус, който не може да овладее. Стихът му, пределно сбит, подсказваше за потаен стремеж към простор, полет, волност... Не можеше да си обясни как такъв човек е попаднал в тайната мрежа. Кочо не беше наивник, нито лапацало. Налагаше се Димков, диагностикът, да бъде внимателен, да вникне в подробностите, и да постави своята точна, безсъмнена диагноза.

* * *

В семейството на д-р Димков животът течеше спокойно, без спорове, кавги, раздори. Ружа беше не само добра домакиня, грижовна майка и съпруга, но и веща, изпълнителна и уважавана като служител в "Почивно дело". В свободното си време се занимаваше с плетене, следеше сериали по телевизията, общуваше с приятелки. Но най-любимото нейно занимание бяха кръстословиците. Малцина можеха да се сравняватс нея. Съпругът се опита, но пропадна.

Трябваше да си признае, че Ружа го превъзхожда и в друга област - интуицията - вродения усет да стигнеш до прозрението, до истината, без участието и подкрепата на разума и опита. Оценката на един човек от пръв поглед, по израза на лицето, думите, крачките, почти винаги отговаряше на действителността. Отдавна беше казала на мъжа си: "Чакъров е съмнителен, крие нещо". С течение на времето хоризонтът на нейните видения се разшири. Усещаше присъствието на лица и събития, все по-далеко нея. И още: тревожеше я предчувствието за лошотия, досещаше се къде и как ще се случи. Потвърдено, усещането се превръщаше в предсказание.

Илко, вече гимназист, се увлече в пещерното дело. На юг, в планинските дебри, пещера беше събудила интереса на местната управа. Изследвана от специалисти, открили подстъпи към нови зали, тя можеше да се превърне в атракция за гостите на града. Една вечер Илко, вече гимназист, се прибра вкъщи целият мокър и окалян, с фенера в ръка и почерняло от дим лице. Връщал се от пещерата, тръгнал с приятелчета да я разгледат. Баща му го смъмри, а майка му се хвана за главата и едва не проплака:

- Олеле! Виждам човек, пропада, удря глава в камънака. Ох, клетия!

Съпругът едва успя да я успокои.

Няколко дни по-късно прогърмя известие: един от експертите-пещерняци беше пропаднал в дълбока яма и загинал.

Ружа се опасяваше и за мъжа си, който си позволяваше понякога да скита самичък из планината. След произшествието, тя му забрани. "Щом толкова те тегли гората - рече, - търси другари. Ако не намериш, ще тръгна аз с теб. Чу ли ме?"

Беше слушала доста за близката местност Скалите, любопитството й растеше и постепенно се превърна в примамване, в шемет. Настоя пред мъжа си да се разходят дотам, заедно с Надето. И една неделя той ги поведе нагоре.

Илко го привличаше техниката. Беше се сдобил вече с инструменти, държеше ги в куфарче. Оправяше ключалките на вратите, крановете на чешмите, привлече го и електротехниката. Надето имаше разностранни интереси: литература, музика, живопис. Още не беше избрала най-важния за нея, най-подходящия, присъщ на природата й. Все още рисуваше портрети на чичо си Кочо, но не вече детински, в които той не можеше да се познае, а все по-сполучливи, стойностни. Кочо позираше сега с удоволствие и се отплащаше с подаръчета. Нито Илко, нито Надето проявяваха интерес към медицината.

След час стигнаха до местността. На билото, в края на широка поляна, се надигаше скална грамада, надвиснала над дълбок дол. Денът беше слънчев, безоблачен, с небе, разчертано от белите опашки на самолетите, които прелитаха високо над града. На север погледът достигаше до бледосинкавото било на Стара планина, под което тъмнееха очертанията на Средногорието. Рееше се на воля към остро изсечените белочели върхове на Рила и Пирин, за да спре и полегне върху мощния лоб на родопския връх Сютка. Странно усещане обхвана и тримата излетници. Почувстваха се окрилени, отдадени. Това беше тяхната родина и те бяха нейни, единосъщни, неразделни, като Светата троица. И тъй до гроб...

Ружа подръпна назад Янко, застанал в края на скалната маса. Една крачка напред и щеше да полети надолу.

Наблизо, сред гъста борова гора, се натъкнаха на останки от старинен градеж, край него ров и каменяк. Историята му тънеше в мрак и неизвестност. Дали и тук, край езически култов знак, не беше възникнало християнско оброчище? И защо тъкмо в това незнайно, трудно достъпно място? Дали откровение свише не беше довело човека в този пущинак, за да копае и съгражда, усетил присъствието на неведома сила? Ружа стоеше като замаяна, унесена. Нещо смътно, неуловимо, мистично витаеше наоколо, за което днешният човек беше загубил сетиво. Но тя го бе усетила и потръпнала.

На другия ден съпругът потърси в читалищната библиотека подробности за тази местност. И откри интересна находка: тук, на Скалите, меридианът на 24 градуса източна дължина пресичаше паралела на 42 градуса северна ширина. Две числа с едни и същи цифри, но в обратен ред. Сега и в неговите очи тази местност придоби многозначителност, оказа се сред величините от планетарен порядък. "Случайно съвпадение", щеше да отсече трезвото научно съзнание. "Нищо подобно" - да възрази интуитивното. Според нумерологията числата говореха на свой език, отправяха послания. Така или инак тази местност не беше сред обикновените. Подсказваше, че зад видимото и осезаемото имаше и друго, свърхестествено присъствие, което човек можеше да усети в редките мигове на духовно просветление и прозрение.

* * *

Доктор Анани Габеров разтрогна брака си с Лаза, напусна апартамента и се настани под наем в нов жилищен блок. Синът му остана при майка си. Година по-късно Анани сключи брак с Ваня Бинева, главния лекар на Районната болница. Кумуваха д-р Янко Димков и съпругата му Ружа. Новото семейство закупи къщичка в края на града, под гората, с фасада и план на хижа. Налагаше се основен ремонт и пристройка. Кумът се нае да намери майстори, с подкрепата на Кочо Ламбов, който изпълняваше бързо поръката. Подбираше зидари, бояджии, дърводелци - граждани и селяни, християни и мюсюлмани, безпартийни и партийци, с единственото си мерило: доказан майсторлък, добросъвестност и пипе. На обяд, седнали да похапнат, си позволяваха шеги и закачки, а вечер се случваше, след някоя и друга чашка, да повишат глас и подхванат спор. На сутринта всеки беше на работното си място, с единствената мисъл да не изостане от другите, да не сбърка в нещо и се посрами. Сплотяваше ги общата цел и воля. А сега, поканени от семейството на прощална вечеря, се бяха разположили в хола около дългата трапеза, в отлично настроение. Бяха изпълнили задачата си, превърнали това място, запуснато, поостаряло, в уютен, съвременен кът за живеене. Присъстваха съвсем заслужено кумът и приятелят му Кочо Ламбов, "Отракания", както му викаха. С обслужването се оправяше докторицата домакиня, с цъфнала на лицето благата усмивка. А подбраните питиета бяха грижа на домакина Анани. Знаеше вече кому какво да предложи.

Този ден Ваня Бинева беше и готвачката. Чак като се събраха и заживяха заедно, Анани разбра, че бившата председателка на профсъюзната организация, завеждаща вътрешното отделение, кардиологът е и самоук специалист в кулинарията. Не случайно се беше заловила упорито със задачата да подобри качеството на храната в болницата. И успя, но с неочаквани последици. Главният готвач си отиде сам, но повлече след себе си и главния лекар Габеров. Сега домакинята се беше постарала да прегледа няколкото готварски книги в домашната си библиотека, но си припомни за кюфтетата по чирпански на майка си и баба си и се спря на тях. За десерт реши да предложи на гостите си тиквеник, слабостта на Анани. Една тава не му стигаше.

Беше 10 ноември 1989 година. На телевизора, включен на Канал 1, никой не обръщаше внимание. Наближи часа на новините и някои от гостите се загледаха. След малко един извика: "Чакайте! Чакайте! - и посочи телевизора. - Нещо става там, в Софията...".

Всички се загледаха и заслушаха. На състоялия се пленум на ЦК на БКП Тодор Живков беше подал оставка като Генерален секретар и член на ЦК. Дългоочаквано, истинско събитие! Най-сетне бе направена решителна крачка към промяната, за която бяха изприказвани толкова думи. Спогледаха се едни други с немия въпрос: "Какво ли ни готви бъдещето?" Усещаха, че ще бъдат въвлечени в събитията, и всеки един щеше да участва в тях със свой принос, незначителен, но и смел, дързък. И да носи отговорност за последиците. Мислите, тревогите, въжделенията се насочиха към него - бъдещето. Бяха си свършили достойно работата тук, с една цел и обща воля. Но предстоеше друга, много по-тежка, истинско изпитание за всеки от тях: да се превърнат от верноподаници в граждани на страната си.

* * *

Този следобед Димков посвети на леката си кола "Москвич, почистване отвън и отвътре: проверка на гумите, маслото, чистачките... Беше я купил преди шест години. Толкова и чака, докато дойде редът му. Още в началото се откри фабричен дефект - маслото капеше. Оправиха го, но се появи нов.

По едно време дочу рев на жена, сърцераздирателен. Идваше от двора на Ламбови. Приближи се до оградата и погледна. Беше Мара, опяваше своята любимка, хрътката Рони, която лежеше на една страна и не помръдваше. Беше се разболяла преди седмица. Извикаха ветеринар, предписа лекарства. Но не помогнаха. Кочо го нямаше, беше в пилчарника. Димков влезе вкъщи, извади от аптечката си шишенце валериан и хапче бром. Заобиколи и се отби у Ламбови. Мара продължаваше да се тресе и да реве. Вдигна я, хвана я под ръка и я поведе към кухнята.

Хрътката, домашната любимка, се радваше на изключително внимание и грижа. Имаше си колибка. В студа я навличаха с кожухче. Копанката винаги беше пълна с подбрана храна от кучешки деликатеси. Поболееше ли се, викаха ветеринар, понякога и цял консулт.

Красива и напета някога, изкара почти целия си живот завързана в колибката. Претрупан с работа, Кочо рядко се сещаше да я изведе на разходка. А беше родена да тича на воля и да ловува. Откога ли не бе стъпвала в околната пищна долина, в планинския потаен лес? Дали не ги сънуваше? Овладяна от любовна треска, виеше от мъка. Непримирима, прегракваше от лай. Запушваха устата й с обилна храна. С годините Рони ставаше все по-отпусната, ленива, безучастна. Накрая се затвори в колибката си, отчаяна и примирена с горката си съдба. Притежаваше всичко, от което се нуждаеше, но не и най-важното - свободата. Най-сетне смъртта предложи спасение.

Димков се замисли. Случваше се и хората да страдат от тиранична любов: деца от родители, съпрузи един от друг, влюбени от възлюблените си. Но обич ли беше това? По-скоро бездушен егоизъм, незачитане на чуждата личност, правото на предпочитание, на свободен избор, на свой начин на поведение, на живот. Познаваше една деспотична майка, негова пациентка. Беше родила и отгледала двама синове левенти. Израснаха и възмъжаха, но не можаха да се изтръгнат от нейната ледена прегръдка. Майка им не хареса и не пусна в къщата си нито едно от момичетата, по които въздишаха. Синовете останаха ергени. Колкото повече старееше, толкова по-капризна, властна и неумолима ставаше. Накрая се поболя и залежа. Почина. Останали сираци, синовете изпратиха с горък плач строгия си настойник.

Димков изкара колата си и пое към пилчарника, да доведе Кочо.

Като се прибра, полегна в хола и се запита: "Нямахме ли и ние такава любеща майка - партията-държава? Не правеше ли всичко по силите си, за да ни отгледа, възпита, ощастливи? Не бяхме ли нейни обични чеда? Майка, наказала сурово непокорните си деца, не пожелали това натрапено щастие? Имаха друга представа за него и искаха да я осъществят в своя мимолетен живот. Не сме ли заприличали на тази хрътка? Тя имаше покрив над главата си и ядене в копанката, но не беше щастлива, защото липсваше свободата. Дори да я доживеем, дали ще я разпознаем навреме, да се зарадваме? И най-важното - да я заслужим? Та тя е изпитание, тежко, но и велико...".

* * *

В края на ноември Сава Чакъров, навършил 60 години, покани неколцина от близкото си обкръжение на среща в хижа над града. Сред тях се оказа и д-р Янко Димков. Поеха заедно нагоре. Беше паднала слана и тревата белееше. Предупредени от рожденика, гостите се бяха стегнали по туристически. Стигнаха параклиса и го подминаха. В хижата се разположиха около трапезата, заредена вече с мезета и питиета. Гостите извадиха подаръчетата. Последваха поздравления, прегръдки, целувки и няколко наздравици. Хапнаха, пийнаха и настроението се повдигна още повече. Хижарят Дечо домъкна акордеон и седна до тях. Поспориха с коя песен да подхванат веселбата и се спряха на "Болен ми лежи Миле Попйорданов".

Преминаха два часа в приказки, шеги и песни. По едно време на Димков направи впечатление, че рожденикът го няма. Мина половин час, а не се появяваше. Сподели го с Дечо и той се качи да огледа горния етаж, да не е полегнал. Но и там го нямаше. Къде ли се беше дянал?

Неспокоен, гостът излезе да огледа наоколо. Тръгна и надолу по пътя. Показа се параклисът. Пред вратата му седеше човек. Да, това беше Чакъров, покрил с шепи лицето си.

Приближи се, протегна ръце и го разтърси.

- Какво е станало? Защо ревеш?

Чакъров извади кърпа, изтри лице.

- Ох, боли, боли!. Бях 20-годишен, безбожник, фанатик. Ох, моя майко, богомолке, покойнице, синът ти е грешник, убиец, звяр... Дойдох тук и разстрелях иконата на Христа. А сега... - и се тупна в гърдите, - да застрелям себе си... Пред новата икона, като покаяник... Ама затворено. Спасителят не ме иска. Аз съм направо за ада, за адааа...

- Стани! - Димков го подхвана за раменето и го повдигна. - Дай ми пистолета.

Чакъров бръкна в джоба на якето си, бавно, колебливо, и му го подаде.

- Така... А сега да се върнем при гостите. И никому нито дума.

...Като се прибра вкъщи, Ружа го изгледа внимателно, въздъхна и си каза: "Един Янко тръгна, друг се върна".

Мълчалив, съпругът потърси папката на Чакъров. Намери я, седна в хола, прелисти и прочете:

Настанихте се в двора на храма
и продавате дяволска стока
на сакати хора, безоки.
Оглушахте за Божието слово,
бесове във вас се вселиха.
Но къде е Христа, да размаха камшика?
Усетих го по стъпките тихи,
възкръсва в моите стихове...

* * *

В страната започнаха да се възстановяват предишни буржоазни партии: земеделска, демократическа, социалдемократическа, радикална, наред с нови политически сдружения. На 7 декември повечето от тях се обединиха в Съюз на демократичните сили. Процесът не подмина и местното общество. През януари беше основан Координационен съвет. Привърженик на политическата промяна, д-р Янков не се виждаше като член на възникналите организации. Познаваше себе си. Каквато и крачка да направи, с каквото и да се заеме, трябваше да стъпи на твърда, солидна основа: точна информация за политическите програми, за личностите, които се бяха захванали с осъществяването им, за произхода на финансовите средства, на които разчитаха. Беше самостоятелен, независим в мисленето, в преценките си, а членството означаваше и обвързаност. Понятието "партийна дисциплина" не му допадаше, пристрастието му беше чуждо.

Бай Въльо Костакиев, есперантистът, учредител на Социалдемократическата партия в града, го беше поканил на събрание в пионерския дом. Отзова се веднага. Приятел, не можеше да му откаже. Беше малко отнесен, обичаше да философства, но напоследък се стегна. Премерваше думите си, беше убедителен, внушаваше доверие.

Девети септември го завари като кооперативен деец, касиер-счетоводител в местната Популярна банка. По-късно работеше на същата длъжност в държавни стопански предприятия. Сега, в словото си, постави ударението върху кооперативното движение в България, един от крепките темели на партията му.

- Да почнем с историята. След Първата световна война кооперативизмът придобива у нас масов характер, а с времето - истински разцвет. Девизът "един за всички, всички за един" става все по-притегателен. И в нашия край не остана село без кооперация. Дори високо в планината, в махалите, по колибите... Държавата насърчаваше и покровителстваше движението чрез наредби, закони, финансова покрепа - имам предвид най-вече Земеделската банка.

Тук ораторът млъкна, вдигна от масата тефтерче и прочете:

- Девети септември завари страната ни с 3 594 кооперации, с 1 600 000 членове.

И продължи:

- В основите на кооперативното дело стои взаимопомощта, доброволното сдружаване на дребни и средни собственици, независимият граждански статут, демократичното самоуправление... За съжаление, комунистическият режим опорочи кооперативизма с насилствената си колективизация. Още в древността е казано: "Плодовете на насилието са нетрайни". Полека-лека родната земя отмиля на българина...

Това ли беше познатият бай Въльо - бъбрив, закачлив, понякога сърдит, начумерен? А сега се проявяваше като обигран общественик, просветител, а не като агитатор, инструктор, назубрил партийните директиви. По-нататък съумя да онагледи ясно и убедително трудно достъпни за местните хора теоретични построения, с примери от всекидневието, от живота. Присъствието на толкова хора, мъже и жени, впили очи в него, му вдъхваше самочувствие. Пробуждаше и насърчаваше гражданина в слушателите, изразил пряко, без страх и смут това, което лежи на сърцето му.

Взе думата и бай Пенко Славчев, учредител на Земеделския съюз "Никола Петков". Изправи се и започна с глух, протяжен, страдалчески глас:

- Ох, да си споделя най-напред болката. Четири години в лагера, без присъда. Пред очите ми милиционер разстреля двама, уж побягнали. Най-тежкото наказание беше да те завържат в лятна нощ гол под лампата, примамка за рояците безжалостни комари. Истински деликатес бяха водните змии, заспали зимен сън, дори се запасявахме. Но веднъж времето се затопли и те плъзнаха из помещението. Бях доста натежал, когато ме вкараха в лагера, като ме пуснаха, бях се смалил наполовина. На нашата гара първите познати, на които се натъкнах, ме взеха за просяк.

Млъкна и се замисли. Май ставаше въпрос за кооперациите...

- И ние сме били строители на кооперативна България. Знаете ли какво е написал Александър Стамболийски в книжката си "Принципите на земеделския съюз"? Чуйте! "Със собствеността в земеделието започва историческия живот на човечеството. Когато човекът е станал господар на земята и я превърнал в собственост и оръдие, тогаз е започнало и господаруването над собствената му съдба". Остарях, поболях се, ама не съм го забравил.

Отново последва ръкопляскане. На Димков му се дощя и той да вземе думата, но се въздържа. Нека по напред да се изкажат старите, изстрадалите, та да им олекне. Щеше да дойде времето и на по-младите. Какво бе казал възрожденецът Иван Богоров? "Преди да създадем България, трябва да създадем българи". Предстоеше тежка задача. И демокрацията не струваше много без граждани-демократи - хора мислещи, с достойнство, с широк културен кръгозор, труженици, а не готованци. Не като подобия на фанатика-слепец. Впрегнат в идеологията си, бяга от истината, като дявол от тамян.

* * *

Вече се разпролетяваше. Но онова, което занимаваше най-много всички, беше нарастващото политическо брожение. Напрежението растеше с всеки ден. Предстояха избори, но не като предишните: с една бюлетина, правителствената. Да си останеш вкъщи, означаваше да се афишираш като противник на режима и да понесеш последиците. Но и без това избирателната комисия щеше да стъкми резултата, както е угодно на властта. Избори без избор. Резултатът: пасивен, наплашен и безпомощен поданик, без свое лице и воля. Ако се надяваше на промяна, тя можеше да се наложи някъде отвън, без неговото участие, едва ли не свише.

Като човек с ясна представа за обстановката, заел вече своето място в обществото, д-р Димков не можеше да остане безучастен наблюдател на събитията. Наближаваше Великден и темата за възкресението на Спасителя го занимаваше все повече. Тя придобиваше в тази повратна година особена значимост, беше съзвучна на обхваналия хората стремеж към обновление, превръщаше се в символ на промяната. Димков помоли отец Генади от кварталната църква да му възложи слово в среднощната великденска служба.

Не беше виждал тук такъв наплив от хора. Огледа развълнуван огрените от мекия светлик на свещите лица, вперили очи в него, и подхвана:

- Рушат се опорите на мировъзрение, налагано десетилетия от властна, непримирима воля. В настъпилата духовна безпътица човек търси неволно твърдина, върху която да стъпи, вяра, която да го извиси и пречисти. Има такава твърдина, устояла на безпощадното време, надживяла царства, империи, политически и философски системи. Това е Христовото учение, това е хилядолетната българска православна църква. Опазила българщината през вековете, тази църква-мъчениица беше охулена и унизена в наши дни от власт, нарекла себе си "народна".

По нататък продължи в същия дух. Завърши словото си с думите:

- Вече две хилядолетия Христовата църква отбелязва тържествено възкресението на Сина Божи, Спасителя человечески. В този пролетен ден земята се пробужда за нов живот, за цъфтеж и плодовитост. Великден, това е празник на възродения дух, на великото обновление, на човешката надежда. В този свят ден ние огласяваме твърдата си вяра: "Ще възкръсне Истината в нашата измъчена родина! Ще възкръсне Правдата! Ще възкръсне Свободата!"

* * *

Предстояха избори за Велико народно събрание, което да подготви и гласува нова конституция на Република България. Местният координационен съвет на Съюза на демократичните сили трябваше да посочи кандидат в едномандатния си избирателен район. Името на д-р Янко Димков започна да се споменава и обсъжда в опозиционните среди. Срокът за регистрация на кандидатите наближаваше неумолимо. Повечето от лекарите в болницата, начело с д-р Радко Панов и главната лекарка д-р Бинева, застанаха твърдо зад кандидатурата на своя колега. Разсъдлив по природа, Димков не избърза с решението си. Стоеше твърдо зад демократичната промяна. Но беше ли подготвен за участие в битката, която ставаше от ден на ден все по-остра и по-разгорещена? Притежаваше ли достатъчно сила, воля, твърдост, за да издържи? Реши да се допита до Ружа, да чуе нейното мнение. "Тръгвай! - беше нейният отговор. - Ако се откажеш и скриеш, съвестта ще те гризе докрай. Нали те познавам...".

На следващото си заседание Координационния съвет се обедини около кандидатурата му. Предстоеше районна конференция, която да утвърди предложението. Сред изказалите подкрепата си бяха на първо място Въльо Костакиев от Социалдемократическата партия и Пенко Славчев от Земеделския съюз "Никола Петков", последвани от д-р Радко Панов, напорист, категоричен, непреклонен.

Силно впечатление направи словото на учителя Милен Здравков. Беше на средна възраст, мустакат, с рошава глава. Слабичък наглед, но с лик, който излъчваше воля, сила, целеустременост. Гласът му прокънтя в залата и всички впериха очи в него.

Конференцията одобри предложената кандидатура и приключи, но повечето от присъстващите останаха, за да споделят мисли, тревоги, очаквания. Обкръжен от съмишленици, Димков намери все пак време да поговори лично с учителя Здравков. Разговорът потръгна бързо и продължи почти час. В съзнанието на лекаря учителят се очерта като зряла личност - с живо слово, остра мисъл и горещ темперамент. Поднесе изненада, оказа се и пишещ събрат. Не бяха общували до този момент, но само за час се очерта естествена близост в мисленето и чувствата.

Кандидатурата беше одобрена от Националния координацинен съвет. От този момент д-р Янко Димков беше друг човек, много по-организиран, решителен, бояк. Изработил досега житейски стереотип с отликите последователност, равновесие, предвидимост, изведнъж той се промени рязко. Кандидат-депутатът попадна в силовото поле на два мощни полюса на привличане и сблъсък. Ония, които бяха на неговата страна, започнаха да се отнасят все по-топло и по-сърдечно към него, някои дори почтително. Хората от противния лагер, с които поддържаше досега нормални отношения, охладняха към него, а някои го подминаваха без поздрав. По негов адрес почнаха да се разпространяват обидни небивалици, хули, дори закани.

Излезе в отпуск и започна да обикаля селата с приятели, активисти в предизборната кампания. Докачлив, Кочо Ламбов сам се включи в групата, без покана. Водеше се битка, а кой от тия момци се бе сражавал, не с думи, с приказки, а с оръжие - в трясък, гръм и кръв? Ветеран от войната, Втората световна, хладнокръвен и ловък, беше успял да опази живота на ротния си командир при една засада. Предложен е за орден, но му се разминава, бил буржоазна отрепка...

Над леглото му, в кания, висеше войнишки нож.

* * *

Този митинг се водеше от Милен Здравков. Площадът беше пълен с хора, въпреки дъждецът, който ръсеше от време на време. Присъстваха и гости от София, заедно с естраден състав. За да споделят какво им беше накипяло в душите, към трибуната напираха и местни хора. В тази сложна обстановка Милен се видя в чудо как да вреди всички. Вмъкваше свои епиграми, стихчета, духовити хрумки и заедно с естрадния състав съумяваше да стопли и освежи атмосферата. С подобна артистична лекота и находчивост водеше по нататък и митинга в близкото село. Беше своеобразен талант, майстор на прекия, непринуден и заразителен контакт с публиката, роден сякаш за съвременен "театър на улицата".

В съседното българомохамеданско село Димков нямаше как да подмине проблема с насилственото за повечето тукашни хора преименуване. И заговори за отношението на гражданина към държавата. Власт, основана върху насилието, не можеше да разчита на преданост, вярност и защита от страна на безправните си поданици. Демократичната държава зачита човешкото достойнство и гражданските права на всеки. Само в такава държава може да разцъфти съзнанието за принадлежност, вярност и дълг. И продължи:

- За съжаление, всички правителства след Освобождението, както буржоазните, така и комунистическите, допуснаха груби грешки в отношението си към вас. Първите - с пълната немара към живота, към съдбата ви, вторите - с държавния си произвол. Българската политика, разумна и последователна, трябва да се опре върху междуличностните ни отношения на доверие, взаимно уважение и взаимопомощ. Като лекар имам ежедневен контакт с вас, поддържам приятелски връзки с мнозина. Израснах в такъв дом, създадох и мой, в който владее същият дух на протегнатата ръка, на зачитане достойнството на човека.

Последва шумно ръкопляскане. "Бравооо! - чуха се гласове. - Сториха се познати на оратора. Вгледа се и откри сред множеството децата си, Илко и Надето. Бяха се вмъкнали незабелязано в една от колите, с които дойде. И се запита: "Дали са тръгнали по своя воля, или ги е "командировала" майка им, да докладват?"

Възрастен мъж от първит редове се провикна:

- А бе, докторе, да не си ти син на бай Илчо, Комитата, дето му викахме?

- Да, точно така! - беше отговорът.

Мъжът се обърна назад и вдигна ръка:

- Ей, хора, чухте ли? Докторът е син на бай Илчо, дето му бяхме секачи, извозвачи, а на гарата и товарачи. Нали го помните? Дето ни направи моста над реката.

С това събранието приключи. Като се готвеше за път, заедно с децата си, името Илчо Комитата се носеше над площада и Димков сякаш усети присъствието на баща си, долетял от задгробието. След малко летният ветрец го отнесе отново нататък...

* * *

По същото време, в най-отдалеченото кметство се провеждаше предизборна среща, ръководена от хирурга д-р Радко Панов. Предният ден тук беше се състоял голям митинг на ДПС и първото, което чуха гостите ог града, бяха думите на първия оратор: "БСП е голямата змия, СДС - малката!" Залата беше наполовина празна. Доброжелатели посъветваха групата да отложи срещата, но докторът не се съгласи. "Ще си разкажем приказката - реши. - Пък който има ум и уши, нека слуша!"

Заговори, дълбоко засегнат от думите на оратора, който ги беш причислил към отровните влечуги:

- Приличаме ли ви ние двамата, колегата Янко Димков и аз, на влечуги, на змии, па макар и малки? Не сте ли ни вдигали посред нощ - тежко заболели, изпотрошени, простреляни, за да ви помогнем и облекчим страданията, да спасим живота ви? Тогава бяхме добри, сега не искате и да ни чуете. Идваме при вас като приятели, побратими... Ако някога сме ви излъгали, не ни вярвайте сега. Ако сме се подигравали с вас - оплюйте ни! Ако сме ви насилвали и били - пребийте ни, в ръцете сме ви. Но ако сте срещнали разбиране, уважение и човещина, отвърнете ни сега по същия начин.

Развълнуваното му слово беше последвано от мълчание. Но заседна дълбоко в душите на хората. Стигна чрез тях и до другите, които не бяха дошли. В деня на избора синята бюлетина изпревари останалите.

На 1 юни, 1990 година, десет дни преди изборите, загина при твърде необичайни обстоятелства учителят Милен Здравков. Пропадна в асансьорната шахта на жилищния блок, който обитаваше. Тежко ранен, е откаран в болницата, където след няколко часа умира. В джоб на палтото му е намерен ръкописът на последното му стихотворение "Разговор със съвестта", което завършва с думите: "Прекършен падам, без да се превия!"

Нелепа смърт в разцвета на петдесетте му години. Беше първото подобно произшествие в града, остана и последното. Случи се не кога да е, а само 10 дни преди изборите. Не с кого да е, а с изявен опозиционен деец. Милен беше заплашван. В подозрението попаднаха силовите органи на властта. Следствието го отхвърли категорично, касаело се за дефект в техниката. В това разгорещено противоборство резултатът не се възприе като убедителен. Режимът беше разследвал сам себе си...

* * *

След като изборният ден приключи, към клуба на СДС се запътиха много хора. Над него, на втория етаж, заседаваше Районната избирателна комисия, в която пристигаха един след друг протоколите от секциите. В клуба данните се нанасяха върху голямо табло. Напрежението растеше с всяка минута. В залата прииждаха непрекъснато хора - нетърпеливи, развълнувани. Постепенно се очерта преднина на синята бюлетина. Прозвучаха поздравления към Димков, но той призова залата към търпение и спокойствие. Най-сетне преднината му стана недостижима. Качи се на стол и благодари от сърце на всички, които го бяха подкрепили, застанали до него в тази трудна борба.

Прибра се вкъщи към полунощ. Телефонът звънеше непрестанно. Обаждаха се приятели и съмишленици, за да го поздравят.

На другия ден се очертаха и резултатите в страната. Начело застана Комунистическата партия, преименувана в социалистическа, с 210 депутати, последвана с 145 на Съюза на демократичните сили, 23 на Движението за права и свободи, 16 за Българския земеделски народен съюз: и още няколко независими. Макар че не достигна предишните задължителни проценти, близки до стоте, БСП все пак се оказа водеща партия в парламента - единствената сред своите посестрими в бившите комунистически страни.

Този факт не вдъхваше оптимизъм в демократичните среди. И особено у народния представител д-р Янко Димков, който не можеше да се примири със злата участ на човека и гражданина Милен Здравков: на поета свободолюбец, отхвърлил в своите творби натрапените литературни канони, искрен, чистосърдечен, изповеден. Беше потомък на свободолюбци по бащина и майчина линия, заплатили скъпо за веруюто си по лагери и затвори. Неуспял да издаде дори една книжка. Не беше единствен. Тази долина беше родила, отгледала и други даровити мъже и жени, устремени към своето истинско, заслужено място под слънцето, каквото и да им струва.

И се запита дали сред тия гористи ридове и пъстри долини не витаеше все още духът на певеца, поета и жреца Орфей? Та нали и народният ни поет Иван Вазов беше посетил този край и го нарекъл "райска долина". Поседнал на билото над тогавашното селце, прекарва часове, вглъбен в съзерцание и четене. Думите и мислите в човешката книга му се виждат "до смешност" дребни и пусти пред "великата книга на естеството". И пише по-нататък: "Две очи и една душа, и едно сърце са малко, за да се напиеш от невидимата струя на вечното, на тоя мир величествен, и да го побереш в себе си".

© Александър Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.12.2017
Александър Попов. За мястото ни под слънцето. Варна: LiterNet, 2017