ЗА МЯСТОТО НИ ПОД СЛЪНЦЕТО
Първа част

Александър Попов

web | За мястото ни под слънцето

Глава четвърта

По едно време д-р Янко Димков усети, че нещо се крои около него. Не бе за пръв път, беше се случвало и преди. Потръгнеше ли му в живота, неочаквано възникваше някаква пречка. Все по-често си припомняше думите, които Габеров изпусна в автоработилницата. Поводът бе необходимостта от лекарски кабинет в рентгеновото отделение, напълно обусловена и законна, но досега неосъществима. "Да зависеше само от мен..." - беше казал Главния. А от кого зависеше още? Димков бе вече наясно - от партийния секретар Жан Лешников, окопал се там и твърдо решен да го задържи. На пръв поглед отношенията между двамата изглеждаха нормални и непроменени, но се усети известно охладняване. Лешников не поздравяваше вече доктора с "Бон жур", а с "Добър ден", кимваше и отминаваше. Димков, от своя страна, се въздържаше да постави ребром въпроса пред него. Разчиташе на ръководството на болницата, в лицето на Габеров и Бинева.

Веднъж Гена, дошла да почисти кабинета след стомашните прегледи, се приближи до "шефа" си, както го наричаше, огледа се да не я чуе и друг, и го запита:

- Докторе, защо оня, Лешника, те е нарекъл "Комитата", бе? Така си шушукат санитарките. Като те гледам, не приличаш на комита.

- Ами питай колежките си. Те знаят и са наясно с всичко, което става в болницата, пък и в града.

Значи, и тук се заплете тайната мрежа. Повтаряше се всеки път, когато не се примиряваше с условности и практики, които посягаха безцеремонно върху най-елементарни граждански права, негови и чужди. Случвало се бе и в ученическите му години, и в студентските, и в началото на лекарската му кариера. Не беше единствен, имаше и други като него. Млад санитарен лекар бе постановил временно затваряне на един цех, след като усилията му за подобряване на вредните трудови условия останаха без резултат. Обявиха го за саботьор в изпълнението на държавния план и го наказаха.

Нещо подобно бе преживял и Димков преди година. Работеше в курортната поликлиника на подбалкански градец - сам, с една лаборантка. Но тя напусна. В продължение на три месеца кандидатка не се появи, не бе и потърсена. Не се назначи и лаборантката от местната болница, пожелала да работи тук по съвместителство. Димков сам правеше снимките, обработваше ги и разчиташе. След няколко предупреждения реши да откаже да работи и като лекар, и като лаборант. Заяви го пред управителя и чу от него: "Недей да се перчиш! Зная кой си и какъв си". Този управленец не можеше да позволи някой да му съперничи тук като лекар, гражданин и личност. Ако се появи, гледаше да се отърве от него. За Димков това беше човек с комплекс на малоценност, който се мъчеше да надмине другите - знаещите, можещите, и виждаше само във властта начин да се наложи, утвърди и преуспее. Димков върна първия изпратен от него пациент. Не беше спешен случай.

Управителят, осведомен за миналото на колегата си, за някои прояви на нелоялност, имаше за какво да се хване. Най-вече за буржоазния му произход - за баща му, бивш предприемач в дърводобива, член на ВМРО на Иван Михайлов - в техните очи разколник и насилник. Димков беше наказан със строго мъмрене. Подаде жалба до Централата на профсъюза на здравните работници, откъдето потвърдиха заповедта. Била законна, макар и в пълно противоречие с Кодекса на труда. Като чу казаното от Гена, Димков се запита: "Дали и аз не присъствам в тайните им папки с прозвището "Комитата?"

И Жан Лешников му беше вече ясен. Той не бе човекът, който ще защити своето притежание - уютния кабинет, открито, ясно и обосновано. Нямаше да успее, защото бе незаконно. Но за него имаше и други възможности: тайните уговорки, натиска, заплахите. В разговора си с Габеров му бе подхвърлил да изостави тази работа, защото може да се разкайва после. Никой не беше безгрешен, съвършен и незаменим. Габеров трябваше да размисли и да отстъпи.

*

Беше неделя в края на април. Ружа приготви масата за обяд. Хапна надве-натри и се оттегли в хола, заета с писмена работа. Надето и баща й, поизгладнели вече, посегнаха първом към купичките със зеленчукова супа, която Ружа им бе сготвила. По-нататък следваше печеното пиле с ориз и специалният десерт на готвачката - крем със сладко от ягоди.

Изкушен, Илко посегна към него, но баща му го плесна през ръката.

- Това накрая!

Димков съзнаваше, че моментът не е подходящ за мъмрене и поучения, но не можа да се сдържи: "Ще му дам да разбере - закани се наум на сина си, шестокласника. - Няма да търпя у дома си използвач и готованко".

- Не съм сляп и виждам какво става - подхвана. - Превърнал си Надето в своя прислужница. Обувките ти лъска, чантата ти носи, тя - по-малката и по-слабата. Блъска се в голямото междучасие да ти купи закуска. И какво се получава? В семейството на двама отрудени родители расте някаква привилегирована персона.

- По-простичко, моля ти се! - отвърна синът му, вперил в него синьо-зеленикавите си очи. - Привилегия вече знам какво е. Ами "персона"?

- Това е личност... важна особа.

Шестокласникът отскочи до шкафа, измъкна тетрадката си за чужди думи. Записа старателно новата чуждица, заедно със значението й на български. После се върна на трапезата.

- Оттук нататък ще помагаш на майка си в къщната работа - продължи родителят. - След ядене почистваш масата, измиваш съдовете... Постоянна задача. И това си запиши.

Илко не отвърна. Не изглеждаше подплашен от строгостта на баща си, който бързо забравяше какво им е казал и разпоредил.

- Хайде, яжте сега!

Надето трябваше да чуе още една подкана, за да посегне към лъжицата. Не помръдваше от притеснение, навела глава. Дали батко й нямаше да си помисли, че се е оплакала от него? Нищо подобно нямаше. Той й помагаше в уроците, особено в смятането, и тя се радваше, ако можеше да му се отплати с някоя дребна услуга.

Илко се хранеше с апетит, сякаш нищо не е било. Като се позасити, стана дори словоохотлив. В голямото междучасие преборил момчетата в класа на канадска борба. Никой не могъл да му се опре.

- Татко, искаше ли да се опитаме, а?

Първата мисъл на Димков бе да го скастри. Що за самонадеяност? И време ли беше сега за борба, макар и канадска? Но реши да използва случая, за да натрие носа на сина си.

Двамата залепиха длан за длан. Ръчицата на Илко се загуби в бащината му.

- Дръж се! - подвикна синчето и натисна с всичка сила. Тежката ръка на баща му не помръдна. Илко се задъха, лицето му пламна. Надето остави десерта си и се изправи, стиснала юмручета от напрежание. Решителен и дързък, баткото беше в очите й истински герой. Бащата изчака натискът да поотслабне и без особено усилие залепи ръката на Илко върху масата.

- Признаваш ли се за победен?

- Още съм малък - пъхтеше синчето и се закани. - Ама почакай. Догодина ще видим...

След обяда Илко се захвана да прибере масата и да почисти. Нямаше настроение, не толкова от "женската" работа, която бе заставен да върши, колкото от претърпяното поражение. Котката се мотаеше в краката му, ритна я по задника. Тя се претърколи и побягна.

- А в неделя, в състезанието по аритметика, реших и трите задачи - подхвана малкият честолюбец. - Единствен аз ги реших.

- Сигурни са били лесни - подхвърли баща му и се изправи.

- Аха, лесни... Да ти кажа ли най-мъчната? Разстоянието между Варна и Шумен е 96 километра. От Шумен до Варна пътува колоездач... Ей сега ще ти го запиша.

Намери бързо листче и химикал, седна на масата и го записа.

- Добре - съгласи се бащата, пое листчето и приседна. Нямаше да позволи на един хлапак да го учи. Но скоро схвана, че е на крив път. Отново зачете условието: "Колоездачът се движел с 15 километра в час. След като изминал 51 километра, срещнал мотоциклетист, който пътувал от Варна за Шумен..." Така, сега всичко му стана ясно.

- Бъркаш, татко, бъркаш! - обади се синът. - Ще извикам мама. Нали тя е по сметките.

Ружа се появи след малко.

- Я да видя! - рече.

Седна и пое листчето. Зачете се, после пое химикалката. След две минути задачата бе решена.

- Бравооо! - развикаха се децата й.

И бащата плесна с ръце. Отдавна знаеше и признаваше, че Ружа го превъзхожда с изострения си практически усет в материалните проблеми, без чието разрешение нормалното семейство е немислимо. А правилото за успеха на един брак беше: да узнаеш в какво твоят съжител те превъзхожда, да го признаеш и да се съобразяваш с това. Нали още през ХVІІІ век немският философ Имануел Кант бе написал: "Мъжът и жената заедно правят човека". Заедно постигаха и равновесието в своя брак, допълвайки се един-друг. А Илко си беше такъв, какъвто трябваше да бъде. Може би той, таткото, не беше бащата, какъвто това умно и амбициозно момче заслужаваше.

- Ружа, приключи ли с отчета? - запита.

- Приключвам - бе отговорът.

- Така. Следва кратка почивка. После, разходка в гората.

- Ухааа! - подскочиха децата.

Беше се уговорил с Главния за два часа в неделята, освободен от дежурството по спешност - за разходка извън града. Гората бе на десет минути пешком от дома им, а за по-далечен излет използваше колата си.

След час поеха към боровата гора и нагоре по стръмна пътека. След студената зима природата се съживяваше бързо, нетърпелива да се разгърне в цялата си хубост и мощ. Беше време, когато Димков навлизаше в нея с товара на мислите, грижите, тревогите, които изпълваха дните му. Присъстваше телесно, ала съзнанието му беше обременено и общението с природата - непълноценно. Нейният живот му оставаше чужд и недостъпен. Но скоро осъзна, че трябва да отхвърли товара на привичното всекидневие, да отвори сетива, ум и сърце за този живот, да разгадае езика му и да заговори на него.

Илко и Надето подтичваха напред и майка им едва успяваше да ги задържи:

- Не тичайте! - подвикваше след тях. - По-полечка, да не паднете и ожулите колената!

Птичета пърхаха с крилца над тях от клон на клон. Наблизо свирукаше в захлас славей. Невидим кълвач почукваше упорито отнякъде. "Катеричка!" - провикваха се децата от време на време и я сочеха, покатерила се по стройна борика.

Изведнъж се стъписаха - на пътечката пред тях лежеше по гръб някакво животинче и махаше безпомощно нагоре с късите си крачка. Баща им се приближи - беше дребна костенурка, свлякла се от високия камънак над нея и се прекатурила. Протегна ръка и я обърна. Тя не помръдна цяла минута, после се посъвзе и закрачи надолу.

На полянка съгледаха мравуняк. Наоколо пъплеха хиляди мравчици, улисани в своите грижи и занимания, напълно безразлични към няколкото странни създания, зяпнали в тях. Пришълците ги подминаха, намериха голяма поляна и седнаха да починат.

Наоколо - напъпили и разцъфтели горски цветя. Димков имаше особена слабост към тях - стари познайници, с които се беше сбогувал през есента. Появяваха се едни подир други на своето място, в своето време, за да изпъстрят поляните, да възрадват нечии очи и да изчезнат незабележимо, както са се появили. Трогателно нежни и крехки създания в борбата да просъществуваш, да оцелееш и да изпълниш предназначението си. Тях никой не отглеждаше в саксии, градини, оранжерии. Те бяха самички срещу стихиите. Прекършени, но здраво вкоренени, щяха да намерят сила и воля да разцъфнат отново след година. Не притежаваха нито пищните форми, нито разкошните багри и благоухания на градинските цветя. Хората крачеха край тях, тъпчеха по-дребните и ги отминаваха. А имаше толкова прелест в изкусно изваяните им чашки, венчета, тичинки и плодници, в пъстротата им. Толкова свенлив и умолителен беше ликът им! "Човече, спри за миг!" - сякаш шепнеха. - Порадвай ни се. За теб сме се появили на този свят".

Ружа бе поседнала край него, премрежила очи, унесена в мисли и тя. Личицето й, чисто и невинно като цвете, беше порозовяло и разхубавило още повече от пролетното слънце. Той я прегърна през рамото и притисна до себе си.

- Маме, виж! Нося ти минзухарче - доприпка Надето и го подаде. Дотича и Илко с букетче. - Маме, как се казват тия цветенца? - Ружа започна да ги сочи едно по едно.

- Това е звездицата. А това - тъжника. Ето я и малката чаровница. А това не знам, кажи им го - обърна се към баща им.

- Кандилката - отзова се веднага родителят, поклати глава и добави:

- Поет е бил българинът, който пръв ги е назовал. - Погледна часовника си и изкомандва: - А сега - към дома!

Малко по-късно напуснаха гората и градът се разкри цял пред очите им. Димков си припомни думите на писателя, чиято книга му бе попаднала преди месец: "Щастието, по което копнееш, се спотайва някъде около теб. Поеми нагоре по самотната горска пътека, вслушай се в птичата гълчава, оплакни очи в цветните поляни, поеми дълбоко дъх. И проветрил душа, ще се усетиш свой в живота, който щъка наоколо, бръмчи, пее, расте и гине без жалба и горест, под бащинското крило на Създателя".

И се запита: "Дали и аз - лекарят, гражданинът, бащата и съпругът, не съм един от неосъзналите се щастливци в този малък град?"

*

Един ден, като се прибра от работа, Димков се зачете в записките на д-р Ковачев. В далечната 1929 година завършва медицина в Австрия с отличие - с европейска диплома, а не с диплома pro oriente, валидна само в Ориента. Негови професори са световно известни имена в медицината. Младият лекар пристига в този край, за да разкрие здравен участък. Първите няколко страници запознаваха читателя с хигиенната и епидемиологична обстановка тук и в околните селца с българомохамеданско население, пръснати из планината. Авторът не беше многословен, позоваваше се само на важни и красноречиви факти. По това време въшливостта била доста разпространена. Всяко пето новородено умирало до края на първата си година. Хората нямали достъп до съвременна медицина, разчитали на народната, на врачките и ходжите. Епидемиите от петнист тиф, коремен тиф и дифтерия не били рядкост. В тия условия младият лекар започва работата си целенасочено, енергично и настъпателно.

Една зима учителите от малкото село Гранка му съобщават, че сред населението се шири тежка болест. Доктор Ковачев заминава веднага и претърсва цялото село, къща по къща, за да добие вярна представа за размера на епидемията. Хората крият болните си от лекаря, но той е упорит, наднича и рови навсякъде, дори и в купите сено по дворовете. В една от тях намира детенце, покрито с конски самар, да не се задуши. Неизвестната болест се оказва петнист тиф. Епидемията взема вече първите си жертви. По нареждане на лекаря училището е затворено и превърнато в болница. Предприема се поголовно обезвъшляване. Всяка сутрин лекарят преминава на кон 10-те километра до селото и следобед се връща, за да прегледа болните в амбулаторията. Една сутрин се събужда трескав и казва на жена си: "Хванал съм и аз петнист тиф". След час губи съзнание. Цяла седмица преминава в бълнуване. Идва да го лекува и наглежда лекарят от съседния участък. Едва успява да се възстанови и заработи отново.

Нищо не е в състояние да го отчае и обезвери. Добрите резултати не закъсняват. На десетата година от разкриването на участъка може да отчете трикратно намаляла детска смъртност. Чрез ваксинацията някои от тежките инфекциозни болести са изкоренени, а здравната култура на населението е значително пораснала. В същата тази 1939 година през амбулаторията му са преминали над 9 000 души.

В началото на октомври 1944 година е мобилизиран. Полкът, в който служи, се насочва срещу немската армия в посока Пирот, Ниш, Лесковац. След тежко сражение е принуден да изостави част от позицията си. Съобщават на лекаря, че в разположението на противника е останал ранен боец. Без да се колебае д-р Ковачев тръгва натам с двама доброволци. Под обстрел успяват да прехвърлят ранения в санитарния пункт. За смелата му проява е награден с орден за храброст. Семейство Ковачеви нямаше деца. Бяха прибрали и отгледали трите сестрини деца на София. Баща им, селски кмет, бил убит от партизаните през 1943 година. Тази човешка постъпка не беше се понравила на някои от местните големци. На стари години, със скромна пенсия и забранена частна практика, загрижени хора се бяха постарали да му издействат званието "заслужил лекар". Подал молба, но местният изпълком не й дал ход. Подразбрал все пак мотивите на отказа. На младини бил царски офицер, а на това отгоре отгледал и децата на "народен враг".

Записките завършваха с цитат от книга на местен автор:

"Ако си грамотен и вече на години, седни и запиши нещичко от преживяното - своето, на родителите си, на дедите си, каквото си запомнил. Положи и твоето камъче в многоцветната мозайка на времето, върху която да стъпи историята - истинската, а не съчинената."

*

Лаза Габерова страдаше отдавна от разширени вени на краката. Преди години се бе оперирала, но синкавите, извити върви под коленете й се появиха отново. Понякога се възпаляваха, разраняваха се и кървяха. Специалисти й препоръчаха повторна операция с нововъведена методика и добри резултати. Престраши се и помоли мъжа си да я настани в някоя водеща хирургическа клиника.

Габеров взе присърце работата и бързо уреди приема й в Центъра по сърдечно-съдова хирургия в столицата. Един ден я отведе с ладата и я настани. След прегледа уточниха и деня на операцията. Като се накани да си тръгне, Лаза едва не се разрева.

- Дръж се, де! Не си дете - смъмри я съпругът. - На хората тук сърцата им оперират, а ти си се паникьосала зарад едни варици.

- Тоя мой късмет... - подсмърчаше Лаза. - Току-виж, останал Дончо без майка.

- Успокой се! Ще бъда тук в деня на операцията.

Каквито и да бяха отношенията им, тя беше негова законна съпруга, майка на сина му, и Габеров имаше ясно съзнание за съпружеския си дълг. Беше я оставил в ръцете на най-добрите специалисти. Надяваше се всичко да мине благополучно и да си я върне здрава вкъщи.

В деня на операцията стана рано, стегна се набързо за път и потегли с колата. С изненада откри, че е неспокоен. Операцията не беше от тежките. Лаза не страдаше от друго, сърцето й бе здраво, кръвното налягане - нормално. И все пак можеше ли човек да бъде абсолютно сигурен? Всяка операция, голяма или малка, носеше своя риск.

Сестрата, която го посрещна в клиниката, го позна и се сепна, като го видя. Габеров предвиди: нещо неприятно се беше случило.

- Какво става? Операцията почна ли?

- Не, не... Жена ви си събра багажа и си отиде, докторе.

- Как така? Кога?

- Ами тази сутрин. Отивам да я подготвя за операцията, а тя вече готова за път. Нещо я бе прихванало, не искаше никого да чуе, даже професора.

Габеров стоеше слисан и не знаеше какво да каже. И през ум не беше му минавала такава възможност. Макар че сам нямаше никаква вина, почувства се страшно неудобно. Все пак се сети да поиска извинение от професора. Но той беше влязъл вече в операционната. Лаза не бе единствената, включена в оперативния ден.

Навън ръмеше дъжд. Тръгна към колата си, паркирана наблизо. Остана малко под дъжда, за да охлади пламналата си глава. Беше го връхлетял ненадейно един от ония пристъпи на гняв, редки, но необуздани и разрушителни, от които сам се плашеше. Ако Лаза му попаднеше сега в ръцете, лошо щеше да си изпати. Да разиграва него, както и да е, беше обръгнал. Но тя си го позволяваше и спрямо другите - хората от медицинския екип, усърдни, загрижени, добронамерени, които най-малко го заслужаваха. Постъпката й не беше само лекомислена и безотговорна, за него беше направо просташка. Мина с колата покрай трамвайната спирка, нямаше я там. Огледа се за телефонна кабина и се спря пред една. Звънна на близко семейство, после на друго. Лаза не беше се обаждала. След десетина минути се намери в чакалнята на Централната гара. Нямаше я там. А на автогарата автобусът за техния град беше заминал.

Пое с колата си към дома. Все още не можеше да се успокои. Да бие толкова път, да си загуби цял ден, а тя не само да избяга от клиниката, но и да не го дочака някъде около паркинга. Не, нямаше да й се размине леко.

Като пристигна, ядът му беше попреминал. Изплашила се жената в последния момент и побягнала - това можеше всекиму да се случи. Сигурно щеше да се почувства гузна сега, да моли за снизхождение и прошка. Беше готов да приеме случилото се и да го забрави. Но у тях го очакваше втора изненада. Жена му лежеше по гръб върху дивана в кухнята, повдигнала нозе върху две възглавници. Не си направи труда дори да помръдне. Посрещна го с язвителна усмивка:

- Не стана, както я кроеше. Навреме ти предугадих намеренията.

- Какво... какво? - стъписа се съпругът.

- Майсторски го беше замислил, ама не стана. Усетих се навреме. Ти искаше да се отървеш от мен, нали? Признай си!

- Какви ги плещиш?

Свали сакото си, разхлаби вратовръзката. Беше жаден, пиеше му се нещо разхладително. Отвори хладилника, извади шише бира.

- Много хитро я беше скроил, ама една санитарка ми отвори очите - продължи жлъчно Лаза. "Мъжът ти - вика, - сигурно си има някоя, затова те е довел тука, да се отърве от теб. Каквато си дебелана, няма да издържиш. Ще се откъсне някой съсирек и като заседне някъде и... без теб, в гробищата. Ти си луда - вика, - да си рискуваш живота, заради едни вени". Вечно ще й бъда благодарна на тази жена. Както се бях хванала на твоята въдица, щях да си отида без време.

Беше способна, без никакво колебание или свян, да извърти всичко наопаки в своя изгода. Възмутен, съпругът се провикна:

- Каква въдица, бе? Ти ми изкара душата да те настаня в най-добрата клиника. Искаше професор да те оперира. И това уредих.

- Аз не съм била за операция.

- Кой ти го каза, санитарката ли? Тя ли е най-големият капацитет в съдовата хирургия. Ти си неблагодарна, проста и дива жена. Няма да си мръдна повече и пръста за теб.

- Аз съм дива, а ти садист! Иска ти се да ме махнеш, да ме няма на белия свят. Ама не ще го бъде.

Отгатнала го бе по изражението на лицето му. Наистина в този момент му се дощя да я удуши. Както бе полегнала с ръце на тила, нямаше и да гъкне. Щеше да я сграбчи с яките си пръсти за шията и да стиска, да стиска... Очите й щяха да се изблещят, краката - да приритат. И край... Но вместо да го стори, надигна шишето и го изля в гърлото си, до дъното. После приседна край масата.

- Ако искам да се отърва от теб, не е необходимо да те пребия. Ще поискам развод и никой не може да ме спре.

- Никой ли? Хе-хе-хе! - разсмя се жена му. - Аз мога.

- Как?

- Досещам се за някои работи. Ако се разприказвам, лошо ти се пише.

Нещо трепна в гърдите му, после се сгърчи и го притисна. Позна кое е - сърцето. Опита се да си припомни дали някога не бе изтървал нещо пред нея, за което един ден да съжалява. Не, не беше откровеничил, беше я държал винаги на разстояние от себе си, затова предупреждението й не го разтревожи особено. Стана, оттегли се с вестника си в хола и потърси предпочитаната от него криминална и съдебна хроника.

*

След излета им в планината Габеров търсеше сгоден момент да разговаря с Ваня Бинева насаме. Намери го този ден, надвечер. Тя имаше прегледи в поликлиничния си кабинет и вече приключваше. Завари я седнала зад бюрото, подпряла с ръка глава, умислена.

- Хайде да поговорим - рече. - Или си уморена?

- Малко - отвърна тя и му посочи стола. - Седни!

Анани го придърпа, седна до бюрото и се облегна с ръка.

- Нека поговорим откровено - започна. - Кажи ми какво те смущава, какво те плаши? Миналото ли? Онова, предишното, няма да се повтори. Аз съм друг човек, много преживял и препатил. Мога да различа доброто от лошото, истинското от лъжливото.

Тя се облегна назад и въздъхна:

- Ох... Друг, казваш. Но мога ли да съм сигурна? И какъв всъщност? Дали си достатъчно надежден, човек на когото мога да разчитам в тежки часове, дни, времена? Тая думичка се е загнездила в главата ми. Не благороден, любящ и така нататък, а просто надежден. Това ще ми стигне, на повече не разчитам. Но не те виждам ясно и определено. Ти ми се изплъзваш. Има нещо неустановено, колебливо, противоречиво в теб.

- Може би си права. И тъкмо затова си ми нужна, защото търся опора. Искам да имам един човек до себе си - разумен, чувствителен и великодушен. Като теб. Ти можеш много да ми дадеш.

Тя се усмихна с горчивина.

- Мога, разбира се. Но не съм вече млада, наивна и се питам какво ще получа в замяна. Преди да ме увещаваш да започнем отново, трябва да сложиш ред в живота си. Може би ще се обидиш, но ще ти го кажа: ти си нерешителен и малодушен. Макар да се изсилваш понякога, дори да гърмиш и стряскаш подчинените си. За пръв път се изплаши сериозно, когато се разболях. Какво си помисли тогава? Че животът ти пропада, нали? Обхвана те паника, побърза да се ожениш и налетя на жена, която съвсем не беше за теб. От години твоят брак е дълбоко разстроен, но ти нямаш куража да се разведеш. Търпиш и се вайкаш.

- Тук вече... Не, не мога да се съглася. Като ме наричаш малодушен, ти забравяш: аз съм участник в антифашистката съпротива. Рискувал съм живота си. Фурнаджията Лако, при който работехме, го пребиха в полицията и почина. Оцелях по една случайност. Страхливците тогава пасуваха, изчакваха.

- Не си бил никакъв ятак, а черноборсаджия. Главният готвач, Миладин, твоят стар приятел и съратник в борбата ви, го каза. Лако ви е плащал за това, което сте вършили, криел е от вас къде отива хлябът, брашното, храната... Видях го да излиза пиян от складчето за продуктите. И се нахвърли върху мен: "Ти ли ма, ти ли ще ме изхвърлиш оттук. На...!" - и ми посочи средния си пръст. - Габера е в ръцете ми. Не бяхме ятаци, а черноборсаджии. Лако ни плащаше".

Aнани примигна и пребледня. Прониза го остра, непоносима болка в гърдите. Затресе се целият. Захълца, от очите му рукнаха сълзи.

Бинева скочи, отвори шкафчето на стената и измъкна опаковка. Подаде му хапче.

- Под езика! Бързо!

Вдигна телефона и се обади в спешната помощ.

- Стаменов, ти ли си? Веднага в кабинета ми, с количка! Доктор Габеров е с остър пристъп на ангина пекторис.

Извади кърпичка, избърса очите му. След малко го настаниха в кардиологичния сектор. Бинева се захвана незабавно с лечението, подпомагана от Минчо Стаменов. Опасяваха се да не развие сърдечен инфаркт. Но в кардиограмата не се откриха данни. Полека-лека силната болка беше овладяна.

- Кураж, чичо Нане! - стисна и двете му ръце Минчо. - Ти си мъжага. Ще се справиш.

Баща му и Габеров бяха връстници, знаеха се и дружеха от деца.

- Ще те предложа на Дирекцията за вакантното място. Подготвил съм ти и характеристика - прошепна едва-едва Габеров.

- Благодаря, чичо Нане! Ще се почерпим по случая. Знаеш къде...

- Как да не знам, Мине? В Свърталището.

Това бе стаичка в избата на Стаменови, специално обзаведена за мъжки спивки с винце и ракийка, собствено производство. На вратата пишеше "Само за мъже".

Извикаха Минчо в спешната помощ и той изхвърча. Ваня поседна на леглото до Анани.

- Да се обадя ли у вас? - запита.

- Не, в никакъв случай. Ако ме бе сполетяла тази сърдечна криза вчера, у дома, там и щях да си пукна. Но сега не е моментът да разказвам. И за другото, най-важното - по-нататък. "Защо се разплаках?" - се питам. За пръв път, откак съм пораснал. Какво ме раздруса толкова? Не мога да ти го обясня, не мога...

- Сега поспи - каза му Ваня и го покри до раменете с одеялото. - Оставаш под наблюдение тази нощ. Дано е лека!

Линейката я откара до квартирата й. По пътя, а и дълго след това не преставаше да мисли и да се пита: "Защо бяха тия сълзи, какво ги бе предизвикало?" Като порой след буря, след светкавицата, която блесна изневиделица и освети мрака. Не беше ли това първият знак на очищението, което щеше да последва, на прераждането, на новия живот - истинския, а не привидния, лъжовния?

*

Преломната 1944 година завари Анани Габеров ученик в гимназията. Втората световна война бушуваше с пълна сила. След първия срок училищните занимания бяха прекратени в цялата страна. Двамата работници на фурнаджията Лако Кирчев бяха мобилизирани в армията. Слабоват и болнав, Лако и жена му едва се справяха с работата, а се зададе и курортният сезон. Привлякоха на работа двете момчета Анани и Миладин. Бяха купонни години, работата се засили, стана по-тежка и по-отговорна. Появиха се нелегални, заговори се за партизанска чета горе в планината. Не стигаха насъщни хранителни продукти, избуя черната борса. Партизанското движение се разрастваше, в градеца се настани жандармерийска част. През задния вход на фурната влизаха и излизаха по тъмно непознати хора, мъкнеха торби и чували, а после други ги изнасяха.

Лако събра двете момчета в стаята си на горния етаж и им каза:

- Виждате какво става. От вас не може да се скрие. Дойде време и ние да забогатеем, да заживеем като хората. Вижте на какво към заприличал... А сега черноборсаджиите са най-добре. Пари направиха. Каквото ви плащам досега, малко е, ще ви го увелича двойно. Само да си траете и мълчите. Тук са парите за месеца - и извади портфейла. - Приготвил съм ги. Съгласни ли сте?

Пръв се обади, без да му мисли много, Миладин.

- Съгласен.

Последва го и Анани. Лазо разтвори портфейла, измъкна две банкноти:

- Като начало. На теб и на теб...

Беше един от каналите, по който се снабдяваха нелегалните в гористите дебри на планината. Чираците се опаричиха. Анани си купи радио, Миладин - ръчен часовник. Но каналът бе разкрит. Арестуваха фурнаджията. На разпита се държа мъжки и не призна нищо. През нощта го подложиха на тежък побой. Малко му трябваше, за да се строполи и да загуби съзнание. Опитаха се да го свестят, но не успяха. На сутринта почина.

Бяха прибрали за разпит и двете момчета. Подплашиха ги с бой, но те отричаха да знаят нещо за нелегален канал.

Полицията побърза да приключи със случая, виновна, но и безотговорна за нелепата смърт на арестувания.

Дойде 9 септември. Анани завърши гимназията. Пожела да следва медицина и бързо го включиха в списъка за кандидат-студенти в местния партиен комитет. Постъпваха във висшите учебни заведения без изпит. За комитета Анани беше наше момче, участник в съпротивата срещу фашисткия режим. А Миладин завърши курс за готвачи и заработи в ресторант. Нямаше по-големи претенции и амбиции.

Габеров беше приет без възражения за член на БКП. Изчака да почине и съпругата на Лако, наясно с истината, за да подаде молба да бъде признат за активен борец срещу фашизма и капитализма. Намери и свидетели, които да го потвърдят.

Излъга. Но за разлика от мнозина други съвестта му проработи и никога не се примири с тази лъжа, не го остави на мира. Доброто и злото в душата му бяха в непрестанна схватка, която не стихна до последния момент. Напротив, с годините се разгорещяваше. Анани изостави младата болна жена и побягна, обхванат от малодушие и страх. Но и това не можа да забрави и да си прости. Острата сърдечна криза не го връхлетя случайно. Всичко това се трупаше през годините, предизвикваше изблици на грубост и гняв, но и на самосъжаление и самообвинение. Дори не събра сила сам да се разобличи и осъди, а изчака друг да го стори. Оплака с горещи сълзи самия себе си.

Но всяка криза е и шанс за избавление, лекарката Ваня Бинева го знаеше много добре. Потвърди го и женският й предусет. Това беше подтик и тласък към нов живот, в който да откриеш и докажеш себе си - истинския, почтения, а не измамния, двуликия.

*

Санитарката Гена бе приседнала да отпочине на столче в командното помещение и пресмяташе нещо на ръка. Когато завеждащият отделението влезе, тя се изправи веднага, но продължи да прегъва пръсти и да си мърмори нещо. Димков седна, включи негативоскопа и започна да разчита натрупаните върху бюрото снимки.

- Станаха шест - обади се Гена.

- Какво броиш?

- Броя колко лекари са починали в нашата болница, откак съм тука. Горе-долу на три години по един. Ама така ще е, като загърбихме старите обичаи.

Димков завърши описанието на снимката. Написа заключението и едва сега се обърна:

- Не те разбрах. Какво общо имат тук старите обичаи?

- Как да нямат... Когато се вдигна тая болница, не направиха курбан, та да има здраве за всичките, късмет и управия. И стана тя каквато стана... Трима си отидоха от инфаркт, един го отнесе черната жълтеница, друг катастрофира с линейката, а шестия... шестия го заклаха.

- Кога е било? Не съм чувал.

- Сбили се две пияндета. Скочил да ги разтърве и те го намушкали.

Димков поклати глава.

- Де да можеше всичко да се оправи с един курбан...

- Ами да опитаме! Решила съм да говоря с Кайзера по този въпрос. Нека се оправи човекът, пък тогава.

Димков се засмя. С това звание бяха отличили д-р Габеров в отделението, разпространи се бързо и в другите.

- Коя от вас го измисли. Ти ли?

- Опазил ме Господ! - изплаши се Гена. - Знам, ама не казвам. Стигнало и до него, до Кайзера - Главния, де. Подпитвал санитарките кой го е кръстил така.

- Аз се досещам. Това е Витка, нали? Друга не може да бъде.

- Ти го казваш... - измрънка Гена. - Ето я и нея.

Като си подсвиркваше, Витка влезе в помещението, нагласи данните, викна "не дишай!" и щракна. Гена се измъкна навън. Що й трябваше да споменава тоя прякор. Ами ако Главния я подгони. Къде ще се дене?

Щом станеше сутрин, Витка пускаше веднага радиото. Някоя мелодия й се набиваше натрапчиво в главата. Не можеше да се отърве от нея и си я подсвиркваше, и я тананикаше през целия ден. Това дразнеше Вирджиния и тя й се караше. Стигаха и до сръдни и дори обиди. После се сдобряваха, сякаш нищо не е било.

Към обяд се появи и Стаменов. Димков разчете с него няколко снимки, после преминаха в скопичния кабинет. Там ги чакаше пациент. Димков сложи защитната престилка, Стаменов застана зад него и се заслуша в обясненията на рентгенолога. Натъкнаха се на типична крупозна пневмония и обсъдиха заедно случая. Димков свали престилката и я подаде на младия си колега, да опита как ще му стои. Той я навлече, поогледа се и се хареса.

Младежът допадаше на рентгенолога. Беше добре подготвен, бърз и разпоредителен. Под неговото ръководство звеното за спешна помощ беше укрепнало и се справяше добре с тежката си задача. Тъкмо такъв човек му бе нужен. Появяваше се тук без слушалка около шията, ясен знак, че е решил да се раздели с нея.

- Тежичко е, защото съм сам - сподели Димков. - Но двамата ще работим спокойно, без излишно и уморително напрежение. Като навлезеш в практиката, ще схванеш колко интересно е, дори увлекателно, да проникнеш зад привидностите и се добереш до същината. Да заковеш твърдо една диагноза и никой след теб да не може да я оспори.

Беше хванал ръкохватката на екрана и я стискаше като ръка на приятел, надарен с ум и воля. Двамата, човек и апарат, изглеждаха здраво свързани и немислими един без друг. Спокоен и съсредоточен, рентгенологът приличаше на човек, който не може да си представи живота без този кабинет, професията, семейството, приятелския кръг. Но беше ли всичко това достатъчно, за да се усетиш пълноценна личност, развита, осъществена докрай? Едва ли. Нещо не достигаше...

- Когато човек застане зад екрана, той не е вече същият - продължи Димков. - Стои гол пред теб не само защото е съблякъл дрехите си. Той е отхвърлил и много други неща: житейски сметки, честолюбие, суета. Останал е първичният, дълбоко вкоренен страх от болката и смъртта. Трябва да го разберем и да пристъпим към него внимателно, загрижено, отговорно.

Млъкна. Помисли малко и продължи:

- Никога не бива да забравяме, че и ние сме като хората, които минават всеки ден през кабинета ни. Ще дойде и нашият ред да застанем зад екрана, обхванати от същата тревога, от същия страх. Затова, като гледаме сега човешкото сърце, затупкало пред очите ни, нека почувстваме неговия трепет. Закоравеем ли, никога няма да можем да вдъхнем на болния надежда, сила и воля за живот и да получим от него признание, благодарност и почит.

Младият човек не изпускаше нито дума. Беше отхвърлил решително съмненията си, колебанията. Трябваше да поеме протегнатата ръка и да не я изпуска. Още в първия миг, когато зърна този човек в кабинета на Главния, почувства, че животът му ще бъде свързан по някакъв начин с него. Всичко досега му се стори маловажно - търсене, лутане, докато голямото тепърва предстоеше.

- Докторе, пазете се от Парвенюто - каза неочаквано.

- Кой, кой е той? - учуди се Димков.

- Жан, партийният. За санитарките той е "Фръц-фръц", за сестрите - Бел-Ами, а за лекарите - Парвенюто. Рядко благоволява да говори с нас. Няма го на сцената, образно казано. Крие се зад кулисите и оттам наднича. Оня ден ме повика в кабинета си и ме предупреди да не слушам и коментирам западните радиостанции. Инак щели да ме "консервират" в спешната помощ и нямало да мръдна оттам.

- Я виж ти!

- Има хора, които слухтят и му донасят. Трябва да съм проговорил някъде. Обещах му, но сега преминах към "Огоньок", московското издание, най-популярното в Съветския съюз. Ето, нося ви го да го прегледате. Получаваха го в читалището, но сега го крият. Нещо се надига в Съюза. Чували сте за "перестройката", за "гласността", нали?

Измъкна броя от десния джоб на престилката си и го подаде.

- Изпратиха ми го от София. Обърнете внимание върху статията на десета страница.

В болницата Димков нямаше още близки хора - дотам, че да споделя откровено политически преценки и становища. Само пред Кочо Ламбов се отпускаше понякога. Пък и Гена му беше подметнала за "Комитата". И сега се въздържа. Само предупреди младия човек да внимава в приказките и го посъветва:

- Готви се за курса по рентгенология. Това е най-важната задача за теб в момента.

Димков също слушаше вечер "черните" радиостанции, и най-вече "Дойче веле". Заглушаваха ги - да ги слушаш беше истинско изтезание за ушите. Въпреки това хиляди слухтяха с часове край радиоапаратите, за да се доберат до различна, а не контролирана и цензурирана информация. Неизвестни до тоя момент факти и коментари се предаваха от ухо на ухо. За дни и седмици те обхващаха цялата страна. Благодарение на тия радиостанции тоталитарната държава не можа да постигне никога тотален контрол върху информацията. Редовното им слушане представляваше истински задочен университет, създал, образовал и възпитал своя многохилядна аудитория. При едно служебно посещение в окръжния град Димков беше намерил време да изгледа новия съветски филм "Покаяние" - немислим по-рано с критичната си позиция към общество, затънало в летаргия и фалш.

Покани Стаменов да отскача дотук от време на време, когато е свободен. Като се прибра вкъщи, разтвори списание "Огоньок" и прочете: "В резултат на политическите репресии в Германия загиват петкратно по-малко хора, отколкото у нас. Боим се от употребата на тази дума, но ако там е имало фашизъм, как да назовем извършеното от нас?"

*

Събитията в болницата се развиха стихийно бързо. Габеров подаде оставка. Отказа се от званието активен борец срещу фашизма и капитализма, върна и партийната си книжка. Намери си място като участъков лекар в кметство, горе в планината. За временен изпълняващ длъжността главен лекар беше назначен завеждащият детското отделение д-р Каранешков, близък на партийния секретар Жан Лешников. Последва искова молба на Габеров до съда за развод.

Всичко това се разискваше оживено не само в болницата, но и в града. Едни одобряваха постъпката му, други я преценяваха като закъсняла, трети го осъждаха остро за измамата, наричаха го долен кариерист и користолюбец. За повечето служители в болницата, и най вече за лекарите, назначението на Каранешков бе прибързано, немотивирано и предвещаваше лоши последици. Никой не беше се допитал до тях, бяха подминати с пренебрежение. Така ставаше и преди, тогава си мълчаха и траеха, сега нямаше да го подминат. Събираха се по двама-трима в кабинетите и обсъждаха разгорещено положението. Опасяваха се, Каранешков можеше да стане по-късно и титуляр. А не можеха да го приемат. Като подготвена и заслужила този пост сочеха д-р Ваня Бинева. Най-убедени и твърди в подкрепата й бяха д-р Янко Димков и колегата му д-р Радко Панов, който оглавяваше хирургическото отделение.

Усещаше се някакво раздвижване и във високите етажи на обществото. Вестник "Здравен фонт" подхвана дискусия на тема "Управление на медицинското дело". Бяха публикувани статии от водещи медицински специалисти, както и от редови труженици. Всеобщо беше неудовлетворението от ниското управленско равнище, но критиката бе половинчата и беззъба.

Димков реши да участва в дискусията и подготви статия. Подчерта факта, че средното трудово възнаграждение на здравните служители е по-ниско от това на заетите в материалната сфера, което е несправедливо. И посочи: заплатата на завеждащия отделение в районна болница беше по-ниска от заплатата на шофьор в градския транспорт. Насочи вниманието и към уравниловката в самата система на здравеопазването. Добри и лоши лекари, усърдни и нехайни биваха заплащани еднакво. За ръководители на здравни заведения се назначаваха често хора без необходимите качества, без име и престиж в обществото. Получаваше се пълно разминаване между наложената административна йерархия и естествената йерархия в съзнанието на хората. И така нататък...

След няколко седмици статията беше публикувана, макар и доста окастрена. Направи впечатление, предизвика засилен интерес към повдигнатите проблеми и бе обсъждана в някои здравни заведения. Публикува я и местният седмичник. Д-р Бинева и други колеги в болницата поздравиха автора. Започнаха да се срещат и разговарят по-често и да обсъждат как да действат при създалата се тук тревожна обстановка.

*

Местните големци бяха често в устата на хората. По техен адрес се пускаха какви ли не приказки. Гражданската критика, с разрешението на партийния комитет, беше твърде вяла. Затова пък стоустата мълва не пропускаше нито един управленски гаф, любовно похождение или злоупотреба. Тя беше спонтанно противодействие на всеобхватната цензура и никой не успяваше да я овладее и задуши.

Мълвата не подмина и главния счетоводител на районната болница Жан Лешников. Правеше впечатление, че няма свой приятелски кръг в града. С лекарите в болницата се държеше строго служебно, с изключение на д-р Каранешков от детското отделение, с когото си допадаха по характер и интереси. С течение на времето на хората направи впечатление факта, че му гостуваха често компании от столицата, мъже и жени. Настаняваше ги в първостепенен хотел край града. Пристигаха още в петък вечерта и се прибираха в София в неделя по мръкнало.

Разполагаха с истински комфорт: ресторант, вани и малък басейн, кабинети за масаж и физиотерапия, гимнастическа зала. С една дума, това беше място за отдих и възстановяване, толкова необходимо за претоварени с грижи и задължения важни хора. Но можеше ли нещо да се потули в тоя курортен градец? Започнаха да шушукат тук-там. Двойките не били семейни и често се подменяли. Релаксацията, разтоварването, не включвало само бани, масаж и фитнес, ами и други неща... Когато женчетата не стигали, предлагали се и тукашни.

© Александър Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.12.2017
Александър Попов. За мястото ни под слънцето. Варна: LiterNet, 2017