ЗА МЯСТОТО НИ ПОД СЛЪНЦЕТО
Първа част

Александър Попов

web | За мястото ни под слънцето

Глава втора

Тази вечер Габеров се прибра у дома прегладнял. Беше на съвещание в окръжния град. Върна се към два часа следобед, но не можа да хапне. Посрещна чужда делегация, на която трябваше да представи болницата. Освободи се чак надвечер и първата му работи беше да попита по телефона жена си какво има за вечеря. Беше купила пилешки пържоли и не се наложи да се отбива в халите. Заръча да ги сложи на скарата веднага и тръгна към къщи.

Отдалеч усети съблазнителната миризма, която идеше от терасата на апартамента им. Изкачи бързо стълбите. Върху кръглата маса в кухнята бяха сложени вече мариновани чушки, картофена салата и разрязан на две лимон. Съпругът грабна от хладилника бутилка недопито червено вино и го постави на масата. Лаза седеше на столче до скарата, дръпнала глава назад, да се опази от дима.

- Не са готови още - предупреди го.

Но той не можеше да трае повече. Бучна с вилицата мръвка и без да чака да изстине, отхапа парче и задъвка.

- Ама че си стръвен! - подвикна жена му. - Изгори ли си езика, а?

Беше едра, с обло, подпухнало под очите лице. Косата й, къносана преди време, сивееше тук-там. Обливаха я често топли вълни и сега, в края на ноември, седеше по рокля, обула пантофи на бос крак.

След малко двамата се разположиха край масата. Домакинът наля от виното в двете чаши и се залови по мъжки с пържолите. Лаза усети, че не може да го стигне, раздели месото в тавичката на две и прибра своята част в чинията си.

- Не бой се! Няма да те подям - промърмори с пълна уста той.

- Аха, както си ги нагънал...

- Ха наздраве!

Вдигнаха чашите с мавруда, пресушиха ги и облизаха устни.

Той привърши с порцията си, погледна завистливо към чинията на жена си и попита, дали има още пържоли.

- Запазила съм ги за Дончо. Да оставиш място и за десерта, ей! Има печена тиква.

- Олеле, мале! Браво бе, жена! Ха наздраве!

Този път само преполовиха чашите. Жена му се смили и му подаде пържолка от своите. Габеров вече не бързаше. Довърши картофената салата. Позаситен, продължи да се храни бавно, съсредоточено - с ищах, както се изразяваха старците. Обичаше да си похапва, а Лаза умееше да готви. Това бе единственото качество, което й признаваше, но то съвсем не бе маловажно. Макар и рядко и за кратко, на масата между тях се установяваше почти трогателно разбирателство, единомислие.

- Синът ни се забави нещо - рече съпругът. - Къде ли се е дянал?

- Нямам представа - отвърна Лаза. - Нали го знаеш какъв е ветрогон.

Разтреби масата, включи телевизора и се разположи срещу него. Отново я обляха топли вълни. Лицето й се зачерви на петна, под носа избиха капчици. Поразтвори с ръка деколтето и духна два-три пъти в пазвата си.

- Ох! Задушно стана. Отвори вратата.

- Никак не е задушно, ами теб те гази климаксът - обади се Габеров, който бе разтворил вестника си и разглеждаше заглавията. - Аман с тия сериали. Изключи телевизора.

Жена му не помръдна. Той посегна към дистанционното.

- Не пипай! - извика тя. - Аз друго развлечение нямам. С часове дремя сама вкъщи. На едно кино не си ме завел. А за ресторант да не говорим. А, сетих се! Канят ни на банкет за Нова година.

- Къде да те водя такава... Тая коса или я боядисвай редовно, или я остави бяла, каквато си е.

- С косата ми се захвана. А няма ли да ми препоръчаш да си я окръцкам на алаброс, като оная, бившата ти изгора? На окръжното ви съвещание и нея ли заведе, а?

Габеров съжали, че остана в кухнята, а не премина в хола, но беше вече късно.

- Присъствахме задължително и тримата: аз, партийният секретар и Бинева от профкомитета. Повтарям, задължително!

- А кой я посочи за председател и агитираше за нея? - запита все по-възбудена Лаза.

- Глупости! Та тя не може да ме търпи. Разговаря с мен само служебно, по необходимост. На "Вие" сме.

Съпругът прибра вестника си и се отправи към хола. Тя го застигна и го дръпна за рамото.

- Не съм дете да ме баламосваш. То е казано: стара любов ръжда не хваща. Познавам ти душичката, па и нейната. Облещила едни очи, да те глътне. Като не е кадърна да създаде семейство, да не разваля поне чуждите.

Габеров се отдръпна и трясна вратата на хола пред лицето й. С тази опърничава жена не можеше да излезеш на глава. След вечерята и винцето се бе почувствал добре, а сега кипеше отвътре. Нападките срещу него можеше и да отмине, беше им обръгнал донякъде. Но жена му се изразяваше за Бинева обидно и дори злобно, а той бе станал напоследък твърде чувствителен към всичко, което се отнасяше до нея. В последните години физическите предимства на "съперницата" ставаха все по-очевидни и това подлудяваше жена му. Получи се така, че образът на Ваня Бинева се натрапваше все по-често в съзнанието му не само в болницата, но и у дома му. Следеше внимателно поведението й, осведомяваше се за връзките, за навиците и предпочитанията й, за целия неин тих и външно еднообразен живот, но деен, съдържателен, смислен. Почувства се отново завладян от тази жена. Но мисълта дали е на нейното равнище, дали я заслужава, го смущаваше, чоплеше в душата му и не му даваше мира. Годините се трупаха една след друга, старостта дебнеше на прага. Беше решил да направи последен отчаян опит да открие и се добере до щастието, което все му убягваше. Сега или никога!

Лаза го последва. Все по-възбудена и разтреперана, изригна:

- Кажи си, де! Не съм ли права?

Тук вече съпругът не можа да изтрае. Развика се и той:

- Как да те водя на ресторант, на новогодишен банкет? Ами забрави ли какво се случи миналата година? Задигна пепелник, лъжица, вилица... Та даже и нож.

- Измисляш си, нищо не съм задигнала.

- А боя, който изяде, не помниш ли? Лаза се стресна.

- Пък може и да съм го направила, не помня. Нали знаеш - боледувам, клептоманка съм.

- Млък! Това аз го измислих. Аз! Хората разбраха, че обичаш да побарваш и трябваше да намеря някакво оправдание. Тъй че тоя номер не минава пред мен. Напоследък не се е чуло да си задигнала нещо, но аз те предупреждавам. Ако ме викнат пак в милицията да давам обяснения, ще те излекувам наведнъж от тая "болест".

И "рязна" с пръсти гръкляна си. Дочул викове, в хола нахлу синът им.

- Какво става, бе? Гукате ли си? - запита ухилен.

Баща му обърна гръб. Не му стана никак приятно, че Дончо видя кръвнишкото изражение на лицето му.

- Доне, ще ти сложа да вечеряш - съвзе се майка му и като пустоса с ръце мъжа си, излезе.

Анани се прибра в стаята си и полегна с вестника в ръка. Но не можа да се съсредоточи. Мислите му витаеха в друга посока. В живота му зееше огромна празнина. Дали щеше да се запълни някога с душевен покой, с вяра в себе си и с воля да постигнеш онова, което природата е заложила в теб? Не беше сигурен...

*

Отминаха два месеца, откакто Димков започна работа в отделението. Налагаше се да направят кратка равносметка. Една сутрин, преди да почнат работа, повика лаборантките и санитарката в командното помещение. Но нямаше къде да седнат, стояха прави.

- Рьонтген, нашият патрон, е бил учен и изобретател на световно ниво - подхвана. - От нас не се иска да правим научни открития. Достатъчно е да работим добросъвестно и да се държим с пациентите внимателно, загрижено, отговорно. Да не се задоволяваме с постигнатото, а да усвояваме нови съвременни методики. Лошото тук е, че сме притиснати в това тясно помещение и си пречим често един на друг. Досега било каквото било. Периодът на взаимно опознаване и приспособяване мина. Ще изисквам от себе си повече, отколкото съм дал досега. Но няма да подмина и вас...

"Хайде-е-е, започна се - помисли старшата лаборантка Цекова. - Дотук бяха общите приказки. Сега ще почне да ни критикува и първата ще бъда аз. Турил ме е на мерника, това се разбра още в началото. Нищо... Като Димков мнозина минаха и заминаха. Само аз стоя и не мърдам. Ще изтрая и него".

Беше мнителна и твърде чувствителна към всяка забележка, колкото и спокойно, тактично да бе направена.

- Да имате нещо да кажете по въпроса? - запита Димков. Намусена, Вирджиния Цекова мълчеше. Обади се Витка Бонкина по пионерски:

- Рапорт даден, рапорт приет!

Последва я санитарката Генка.

- Докторе, за мен какво ще кажеш? Доволен ли си?

- Доволен съм, но пак ти напомням: да махнеш тоя бинт, с който си се препасала. Ако нямаш коланче, да ти купя едно...

- А... имам, имам, ама тоя пусти навик.

- А сега няколко думи по най-важния проблем - продължи Димков. - Не може да се работи повече в едно помещение, където едва се разминаваме, откъдето се командва апаратурата, служи и за регистратура, и за лекарски кабинет. Тоя факт противоречи на всички наредби за нормалното функциониране на рентгеново отделение. Как може да се съсредоточи лекарят в работата си, да сравнява, да преценява и търси точната диагноза, когато в помещението апаратурата бръмчи и прещраква непрекъснато, вие влизате - излизате, деца пищят и болни хора охкат зад вратата! Ще направя всичко тази аномалия да престане. Съгласни ли сте? Ще помагате ли?

- Ще помагаме! - викнаха и трите. Тук вече и Цекова не можеше да възрази. И тя се прибираше след работа със замотана глава и бързаше да полегне.

Преди да посети болницата първия път, Димков се беше срещнал с командирования тук рентгенолог от окръжната болница д-р Смиленов. Колегата, доста по-възрастен от него, го бе предупредил какво ще завари и какво го очаква. Прояви и готовност да помогне с нещо, ако се наложи. Беше крайно време завеждащият отделението да постави проблема пред главния лекар в цялата му важност и неотложност.

На връщане след работа тръгна към кварталния магазин за хранителни продукти. Беше се разчуло, щели да пуснат банани. Завари опашка. Вратата бе затворена, разтоварвали стоката. Реши да почака. Искаше да зарадва с южен плод децата си. Опашката зад него растеше. Мина половин час. Ето че вратата се отвори и първите нахлуха вкупом в магазина. Входът се задръсти. Отзад някой извика: "Юруш на бананите!" Димков се видя затиснат като в менгеме. Започна да блъска и той. Нещо изпращя. Едното крило на вратата залитна навътре с почупени стъкла. Когато и той се намърда и стигна до тезгяха, бананите привършиха.

Пое отново към къщи и се замисли. От ден на ден недостигът на стоки растеше и се превръщаше във всеобщ. И болниците не бяха подминати. Не достигаха лекарства, дори крайно необходими. От петнайсет дни беше останал без зъбни филми и стоматолозите недоволстваха. Понякога, в края на седмицата, оставаше с 4-5 филма от големия формат и се чудеше как ще обслужи спешните случаи, особено пътните злополуки, които по това време зачестяваха. От чувство за самосъхранение, призна го пред себе си, подаде и рапорт до главния лекар с настойчивото искане за незабавна доставка. Икономическата криза се задълбочаваше от ден на ден.

Стигна се и до недостига на насъщни хранителни продукти.

*

Един ден Габеров възложи на Бинева да се произнесе по жалбата на семейство Ботушеви от София срещу завеждащия детското отделение д-р Каранешков и ординаторката д-р Темкова. Беше препратена от министерството на народното здраве за спешна проверка и мнение. "Главния", както го наричаха, беше в течение на случая, но искаше и тя, като председател на профкомитета, да се запознае с него и да се произнесе. А после да подготвят заедно отговора.

Жалбата бе написана интелигентно. Ставаше въпрос за петгодишното дете на Ботушеви, което заболяло остро по време на посещението им в града. Родителите намираха съществени пропуски и считаха, че отговорните лица заслужават не само порицание, но и наказание. "Ако при нашето дете, за щастие, всичко мина без тежки усложнения - пишеха, - кой може да бъде сигурен, че при друг подобен случай няма да се стигне до фатален край? Порядките в това детско отделение, на които се натъкнахме, могат да доведат до тежки последици."

Изводът беше строг и категоричен, но неприемлив за Каранешков. Минаваше за добър специалист и ръководител - подготвен, настойчив и амбициозен - дори прекалено, според някои. Съумяваше да изведе на първо място своя колектив в съревнованието с другите отделения. "Патентованият отличник", така го наричаха колегите му. Струваше им се, че го изтъкват и награждават незаслужено. Една обоснована жалба срещу отделението щеше да подрони сериозно името на Каранешков.

Беше десет часа, уговореното време, когато Бинева влезе в кабинета му. Поздрави, седна до масичката и постави отгоре папката, която носеше. Веднага след нея пристигна и Темкова. Двамата педиатри също приседнаха. Опитваха се да изглеждат спокойни, ала напрежението личеше по лицата им. Това бе първата жалба срещу тях, постъпила при това направо в министерството.

И на Бинева предстоеше да се занимава за пръв път с подобно оплакване срещу колеги - медицински "работници", както бе прието да се наричат. Притеснени се чувстваха и тримата. Разтвори папката, погледът й пробягна по редовете на жалбата. Трябваше да съпостави твърденията на родителите с обясненията на двамата засегнати педиатри, по-млади от нея, но вече с изявено самочувствие. Знаеше много добре колко уязвим можеше да бъде понякога лекарят. Имаше болестни състояния, редки или с нетипична проява, в които бе много трудно да вникнеш и да вземеш правилното решение. Внезапни и непредвидими усложнения, неизяснени докрай и противоречиви лечебни практики можеха да направят лекаря съвсем безпомощен. Самата тя бе изпадала в сериозни затруднения, беше допускала грешки, които нямаше да забрави и да си прости. Затова можеше да разбере и да извини пропуск в съждението, в преценката, но не и лекомисленото, нехайно и безотговорно отношение към болния човек.

- Колеги, вече знаете за какво сме се събрали - подхвана внимателно. - Така че предисловия не са нужни. Детето е лекувано във вашето отделение. Престояло е само няколко часа и е изпратено в окръжната болница. Казва се Нели Ботушева, на пет години. Навярно си спомняте случая.

- Как не? - обади се Темкова. - Няма и месец оттогава. Трийсетгодишна, мургава, но светлоока, страдаше от алергия към някои храни. Присърбяваше я тук-там и в присъствието на хора едва се удържаше да не се почеше.

- Доколкото знам, детето е живо и здраво, нали? - запита Каранешков.

- Да, така е - потвърди Бинева. - Но да почнем поред. Нели е прегледана в поликлиниката от д-р Темкова. Диагнозата е остър трахеобронхит. Изписани й са лекарства. Не се е налагало да бъде хоспитализирана. Лечението започва в квартирата им, но вместо да се подобри, състоянието на детето се влошава. Към кашлицата се прибавя и задух. Разтревожени, родителите довеждат детето в спешната помощ вечерта, към двайсет часа. Дежурният лекар звъни веднага на д-р Темкова, която е на повикване.

- Да, така беше - взе думата тя. - Но този път намерих детето в доста лошо общо състояние. Измъчваше го задух, който непрестанно се усилваше. Назначих рентгенография на белите дробове. Нямаше данни за бронхопневмония. Реших, че се касае за астматичен пристъп. Оставих детето в стационара и започнах съответното лечение. Историята на заболяването е при вас, наясно сте с него.

- Така е. Но въпреки това състоянието на детето се усложнява. Нуждаете се от консултация с д-р Каранешков и изпращате линейката да го доведе. Знаете къде е - в едно заведение. Той се информира по телефона за състоянието на детето, за приложеното лечение и решава, че трябва да бъде изпратено по спешност в окръжната болница. Вие изпълнявате разпореждането, викате линейката и настанявате в нея детето и майката, с придружител ваша медицинска сестра. По пътя Нели се унася, дишането притихва. Придружителката не схваща, че състоянието на детето се влошава. Не използва инхалатора, а подхваща оживен разговор с шофьора. Когато пристигат, детето е в безсъзнание, агонизира и едва бива отървано от смъртта в интензивното отделение. Родителите питат, не трябваше ли завеждащият отделението да извърши на място консултацията, вместо по телефона. Детето им да бъде съпроводено, наблюдавано от лекар, а не от медицинска сестра.

Каранешков ставаше все по-неспокоен. Приличаше му да оглавява детско отделение. Имаше вид на голямо, добре хранено, гледано и глезено дете. Обичаше закачките и шегите, но проницателните не се подвеждаха. За тях той бе пресметлив, практичен и ловък играч.

- Д-р Темкова е мой заместник и аз имам пълно доверие в нея - подхвана. - Бях информиран подробно и реших, че възможностите тук са изчерпани.

- Телефонният разговор не може да замени консултацията на място - възрази Бинева. - Ако беше така, д-р Темкова щеше да вдигне телефона и да ви информира за ситуацията. А тя изпраща линейката. За пет минути щяхте да сте в болницата.

Темкова вече не можеше да трае сърбежа, започна да се почесва тук-там.

- Но аз не бях длъжен... - започна Каранешков, но млъкна, като съгледа негодуванието, изписано на лицето на колежката му.

- Как да не сте? Случаят е сложен и тежък. Длъжен сте да се отзовете, ако не по писания, то поне по неписания човешки закон.

Беше започнала анкетата неуверено, стеснително, но сега се настрои критично.

- Изпратих най-добре подготвената ни сестра - включи се в разговора Темкова. - Инструктирах я най-подробно.

Бинева затвори папката и постави ръце отгоре. Втренчи очи в Темкова, хладно и строго. Смутена, детската лекарка бръкна в джоба на престилката си, извади кутия цигари, но веднага я прибра. Бинева премести погледа си върху завеждащия. Той се поухили като палаво, но обичливо дете, убедено, че всичко ще му се прости и размине.

- И така - подхвана Бинева, - д-р Каранешков не намира за необходимо да се заеме сам със случая, защото има пълно доверие в колежката си. Тя пък не придружава детето до окръжната болница и се доверява на сестрата. В подобни случаи присъствието на педиатър, а защо не и на реаниматор в линейката, е задължително. Ако детето беше починало, сега вие нямаше да разговаряте с мен, а със следователя.

Каранешков заговори припряно, с гласеца на сладкодумник, но така се увлече и оплете, че нищо не му се разбра.

Темкова вече не можеше да се овладее и затрепери.

- Значи, аз съм безчувствената, нехайната, виновната - викна озъбена. - Аз, майката на две малки деца! Омъжете се, родете поне едно, отгледайте го, пък тогава ме съдете. Вие не сте безпристрастна, винаги сте след нас в съревнованието.

Бинева знаеше как да отвърне, но премълча. Отдавна в болницата шушнеха, че педиатрите стъкмяват лъжливо отчетите, че манипулират с показателите в своя полза. А ръководството си траеше, нали това беше и в негова полза.

Дойде тук, за да свърши възложената й работа. Нямаше никакво желание да се заяжда, да бъде дребнаво придирчива. Но тия двамата не показаха дори съжаление за случилото се. Думите на Темкова я засегнаха на най-чувствителното място. Огорчена, опита се да го преглътне. Не беше ли рожбата част от майчината плът? Не е ли себично майчиното чувство? То придобиваше значимост, достойнство и чест, когато обхващаше не само своите, но и чуждите, и всички деца по света. И тъкмо защото нямаше деца - тя, самотната жена, бе по-чувствителна на тази тема от която и да е съпруга и майка. Видът на млада жена, с детенце на гърдите, събуждаше у нея умиление, радост, но и болка. Не беше изпитала щастието да бъде майка, затова пък не делеше децата на свои и чужди, обичаше и бранеше всички.

Изправи се, сбогува се сдържано и си тръгна. Трябваше да докладва на Главния изводите си. По коридора срещна Димков. Поздравиха се. Подмина го, но й хрумна нещо, обърна се и го повика:

- Д-р Димков, за момент, ако обичате. Той се спря.

- Вие сте тук от два месеца. Навярно имате вече впечатление от работата ни. Как се сработвате с детското отделение?

Въпросът явно го затрудни. Беше натрупал впечатления, естествено, но какво целеше Бинева? Да го забърка в някаква интрига ли? Имаше ясна представа и за нея - категорично положителна. Трябваше ли да премълчи, или да каже истината? Реши да я сподели.

- Често спорим... Мръщят се, когато не потвърждавам диагнозата им. Те били правите, компетентните, грешката била моя. Изживяват се като непогрешими. Но аз не мога да пиша "пневмония" там, където не откривам. Снимката е документ, който се съхранява в архива и може да бъде проверен. Ако е с невярно съдържание, оня, който го е подписал, носи отговорност, понякога и наказателна.

- Благодаря ви! Това очаквах от вас, да бъдете откровен. Въпросът за фалшивата отчетност не е само наш, болничен, той е навсякъде.

- Тъй е, за съжаление - кимна Димков.

Бинева завари главния лекар да говори по телефона. Без да сваля слушалката от ухото си, посочи й едно от креслата.

"Сигурно се обажда Каранешков" - рече си и беше права. Габеров само кимаше с глава и повтаряше: "Да, добре. Ще видим..." Остави слушалката и запита:

- Е, как премина срещата?

- Налице са пропуски и от тримата - завеждащият, Темкова, сестрата. Вие ще..., ти ще отсъдиш, виновни ли са, или не.

Каранешков му бе подхвърлил, че от едно наказание никой няма да има интерес, най-малко главният лекар, който носеше отговорност за всичко, и за добрите, и за лошите неща в болницата.

- Проблемът е деликатен - заговори Габеров. - Мисля, че забележката е най-подходящото наказание в случая. Да не забравяме постиженията им, отличните им показатели...

- Ти вярваш ли им? Знаеш много добре, че ги стъкмяват. Колегите, които си гледат съвестно работата, без да се пъчат и шумят, вече не траят. Назрява скандал, и наред с Каранешков, ще си изпатим и ние: ти, аз, партийният.

"Партийният". Тя никога не споменаваше името му.

- А сега... да си оправим сметката - продължи. - Колко даде за кафеварката, която ми изпрати по шофьора?

Бръкна в десния джоб на престилката си, извади портмоне.

- Моля те! Знаех, че търсеше вносна кафеварка. Намерих и ти я изпратих. Дребна работа.

- За услугата, благодаря! Но подаръци не приемам. С нищо не съм ги заслужила.

Тази жена, така хладна и недостъпна сега, му беше принадлежала някога - цялата, без остатък. Знаеше, че е първият мъж в живота й, а може би и единственият. Как му се искаше сега да налучка отново пътеката към сърцето й, да я спечели и завладее!

- Ваня, няма да престана да се надявам - изрече с приглушен от вълнение глас. - Не сме щастливи - нито ти, нито аз. А можем да си помогнем. Ти си богата душа, имаш какво да ми дадеш, пък и аз няма да пожаля нищо за теб. Ще вървя, ще тичам към теб. Сигурно ще правя и грешки, може и смешен да стана. Ти ще ме разбереш. Ще ми простиш.

Тя не проговори. По лицето й пробягна сенчица. Обърна се и излезе.

*

В късен следобед, тръгнал за дома, Димков съгледа в коридора старец, който крачеше срещу него по пустия коридор. Беше с бомбе, с тъмен балтон, и тътреше едва-едва крака под тежестта му. Като се приближи, лицето му се видя познато на Димков.

- За рентгена ли сте? - запита.

- Да, за преглед, но май съм закъснял - отвърна задъхан старецът.

И гласът му се видя познат на Димков, напомни нещо отдавнашно. Дали не беше някой негов стар учител, или колега и приятел на баща му? Старецът се закашля, болезнена гримаса изкриви лицето му. Направи две крачки и се отпусна върху близкото канапе.

- С температура съм. Кашлям, а от тази сутрин се появиха и бодежи. Ей тук, отдясно. Това е бронхопневмония, друго не може да бъде.

Диагнозата прозвуча категорично. На Димков нещо му просветна.

- Д-р Ковачев, вие ли сте?

- Да, аз съм. А вие кой сте?

Димков се наведе, пое ръката на стария човек и се здрависа.

- Синът на Илчо Димков. Посещавахте ни често... Набръчканото лице на стария човек се оживи. Опита се да стане. Димков му помогна.

- Ян... Янко. Ах тия ангини, тия ангини... Всяка зима. Падна на пързалката веднъж и си сряза брадичката. Остана ти белег.

- Помните и това? - изненада се приятно Димков. - Но сега ще ви прегледам, а после ще си поприказваме.

Рентгеновият преглед потвърди диагнозата. Но и сърцето му не беше в ред - уголемено, с намален тонус. Докато се обличаше, отново се задъха, лицето му потъмня, устните посиняха. Димков се изплаши да не развие остра сърдечна слабост. Поведе го към вътрешното отделение и го представи на дежурния лекар. След прегледа го настани в посочената стая. Санитарката, която бършеше прозорец, го изгледа и позна. Остави парцала и се завайка:

- Докторе, докторе, колко си остарял! Едва те познах. А ти позна ли ме? Горкият човечец!

Димков й направи знак да млъкне. Тия плачливи излияния бяха съвсем неуместни. И без това на болния не му беше никак леко. Като разбра, че старият човек няма да си спомни, санитарката реши да му помогне:

- Латина бе, Шантавата, дето ми викат - и като започна да го разсъблича, добави: - Дето на времето се трових. Нали наште не ме даваха на Койчо и аз, пощуряла, налапах хинина. Ти ме спаси тогава, от теб съм жива. Ох, горкия човечец!

- Спомних си, Латино, спомних си - отрони с въздишка д-р Ковачев.

Димков изчака медицинската сестра да направи предписаните инжекции и се накани да си тръгне.

- Колега... Янко, много ти благодаря! Ще те помоля да се обадиш на жена ми, тя ще се тревожи. Едва ходи, скова я пак радикулитът.

Димков запомни телефонния номер и обеща да намине пак и да му донесе необходимите вещи. Старият човек повдигна немощно ръка:

- Моля те, остани за малко. Всичко се случва... Ако не се видим пак, поискай от София, жена ми, моите записки. Аз съм първият лекар тук. Всичко съм описал. Как започнах преди петдесет и повече години... Вземи ги, използвай ги. Не бива да пропаднат. Нека знаят младите, откъде сме тръгнали. И да ни споменават понякога.

Димков поседна на леглото. "Все тази наша забързаност и припряност" - укори се. Трябваше да остане повечко, старецът се нуждаеше от близък човек до себе си. Припомни си как преди години д-р Ковачев присядаше така на неговото легло. Полагаше своята корава мъжка ръка върху пламналото чело на момчето. А то я усещаше и преживяваше като човешка близост, съучастие, закрила. Лекарят си отиваше, но дълго след това момчето усещаше ръката му върху челото си, повярвало, че болката ще мине и замине. Днешните лекари разчитаха повече на термометъра, на инструмента, отколкото на ръката си, на сетивата си. Малко ги занимаваше душата на болния. Времето все не им достигаше да поседнат и поговорят човешки с него. Димков протегна колебливо ръка, положи я върху челото на стария лекар и я задържа там.

- Вие ще се възстановите бързо, д-р Ковачев. Убеден съм. Повярвайте ми! А като се приберете вкъщи, ще намина някой ден. Да погледна записките ви.

Беше искрен. Но дали старият човек бе повярвал?

- Янко! - гласът му изтъня като на дете. - Два пъти се обадих по телефона на спешната помощ. Попитаха ме за възрастта ми, отговорих им. Почаках половин час, не дойдоха и тръгнах. Може пък да са имали по-тежък случай, отдалече... Моят участък обхващаше и няколко селища горе в планината. Тогава нямаше такива пътища и линейки. Обикалял съм на кон и пеша по заледените пътеки, потъвал съм в преспи до шията, чупил съм крак и ръка. Сега премълчах, че съм лекар. Можех да го кажа и пак да чакам напразно. Това щеше да ме довърши...

Вече хълцаше. Няколко сълзи се отрониха и попиха във възглавницата. Съзнаваше, че този пристъп на слабост го унижава, него - силния, твърдия, смелия, който беше преминал с гордо изправена глава през толкова превратности. Но не можеше да се овладее. Болестта го бе повалила и тялом, и духом... Димков се почувства неловко. Свидетелите бяха излишни. Старецът щеше да се съвземе и сам, трябваше му само малко време.

Стана тихо и напусна стаята.

*

Проблемът с липсата на регистратура и лекарски кабинет заемаше все по-голямо и тревожно място в съзнанието на Димков. Почувства, че от ден на ден става по-нетърпелив, напрегнат и дори раздразнителен. И в тази болница се беше натъкнал на безпорядъка, от който бе побягнал. Доктор Смиленов, командирован тук, се оказа прав в своето предупреждение. Димков потърси архитектурния план на болницата. В администрацията ровиха тук-там, но не можаха да го открият. Посъветваха го да се обърне към общинската техническа служба. И все пак се добра до местонахождението му - в заключеното чекмедже на главния счетоводител и партиен секретар Жан Лешников. Подшушна му го деловодителката Фани.

Беше ерген, около четиридесетте, поохранен, изискан не само в облеклото, но и в маниерите и словото. В тази провинциална среда поведението му не можеше да не направи впечатление. Беше син на влиятелна преди години личност, достигнала в кариерата си до поста български консул в голям френски град. Самият Жан, завършил там основното си образование, овладя задоволително френския език. Завърши икономика в Софийския институт, но не можа да намери работа в столицата. Злите езици подхвърляха, че подлъгал и блудствал с непълнолетната дъщеря на виден сановник. Като "наше момче", разминало му се по-тежко наказание. Започва работа в града като преводач и екскурзовод в туристическия бранш, след това заема поста счетоводител в болницата. Намираше тази работа твърде неподходяща за неговите възможности, не му допадаше, но на друга в момента не можеше да се надява.

Самостоятелният кабинет, с който разполагаше, в съседство с рентгеновото отделение, бе обзаведен с мебел в стил барок. Като съседи, двамата с Димков се срещаха и поздравяваха любезно в коридора, но рядко разменяха по някоя дума. Навярно съзнаваха, че са твърде различни по характер, интереси, предпочитания и е излишно да си губят времето в приказки. Лешников имаше навика да си служи с френски остроумици, поздравяваше лекарите с "бон жур", а останалите - с изтърканото наше "добър ден". Санитарките подхвърляха зад гърба му "фръц-фръц". Оглавяваше партийната организация в болницата. Минаваше за спорна личност, но по-подходящ за този пост не се намери. Беше верен и предан на партийната линия, това бе достатъчно. Лешников обитаваше кабинет, който принадлежеше на рентгеновото отделение, според архитектурния план на болницата.

*

В тази декемврийска сутрин ставите я въртяха лошо.

Върху памучните си чорапи беше навлякла и къси вълнени. Кожухчето без ръкави над бялата престилка топлеше гърба и кръста, но ръцете и краката леденееха. Портиерката се чувстваше отпаднала, тресеше я. Но и през ум не й минаваше да напусне мястото си и да се прегледа в поликлиниката. Щеше да се посъветва с някой от лекарите, които преминаваха забързани край нея. Ето, зададе се интернистът Кашеров, в син болничен халат, с папка под мишница.

- Докторе, чакай да ти се оплача - спря го Доца. - Ревматизмът пак ме заяде. Дясното ми коляно е отекло, погледни.

Наведе се и смъкна чорапа.

- Нали виждаш?

Но изгледа само гърба на доктора. Доца вдигна чорапа. Момиченце, зачервило бузки от студа, застана пред нея и я загледа усмихнато.

- Лелко, ще ме пуснеш ли при мама?

- Няма начин, детенце. Забранено е. Свиждане само в четвъртък и в неделя, от два до четири.

- Дойде писмо от татко. Ето го. И ябълки нося на мама. Доца пое писмото и го разгледа. Сигурно идеше отдалеч, както личеше от шарените марки и нечетливите букви.

- Ами къде е баща ти?

- Чак в Мозамбик. Там работи.

Доца повтори неуверено името. Чуваше го за пръв път. Но не запита къде се намира тази страна, да не се изкара невежа.

- А майка ти къде лежи?

- В трета стая на вътрешното. Райна се казва.

По коридора се зададе мургава дебелана, санитарка в отделението. Беше награбила пижами.

- Симке, да направиш една услуга - рече й Доца. - Да отнесеш тая мрежичка и писмото в трета стая. За Райна.

Ябълките поблазниха санитарката и тя бръкна, извади една и я заръфа.

- Не са лоши. Откъде ги купи, малката?

- Изпратиха ни ги от село.

- Виждам аз. Не са като ония, дето ни ги пробутват в магазина.

Изяде си ябълката и подаде остатъка на Доца, да го хвърли в кошчето.

- Значи Райна от трета стая - повтори санитарката, пое мрежичката, писмото и тръгна към стълбището.

- Па да не смоташ ябълките, ей! - викна подире й портиерката.

Симка само поклати глава, без да се обърне.

- Видиш ли каква е задебеляла - сподели с момичето Доца. - Дойде тук като вейка, а за четири месеца се наля, та заприлича на... ай да не казвам. Ядат на корем тия санитарки по отделенията. Пък аз се моля за един гол чай. Такива ми ти работи, детенце...

Момичето поблагодари и си тръгна. Появи се млад мъж с букет гербери в едната ръка и торта в другата. Зад него пристъпи възрастна жена, вероятно майка му. Крепеше в ръцете си бохчица, превързана с шарена връв. Бяха дошли да си вземат родилката и бебето. Доца ги пусна в хола. Докато успее да отпрати двама нахални посетители, ето че бабата се появи, прегърнала внучето, увито като пашкул в бяло вълнено одеялце. След нея се приближи младата майка, бледичка, с несигурна стъпка, подкрепяна внимателно от щастливия баща. Тази умилителна гледка се повтаряше всеки ден пред очите на Доца, но все не можеше да свикне с нея. Разчувстваше се.

- Момченце ли е? - запита.

- Не, момиченце - отвърна бабата.

- Пу, пу... Да не съм му уроки!

Като се размисли, на Доца й докривя. За другите имаше цветя, торти, подаръчета, благодарности, а за нея оставаха разправиите и неприятностите. На какво щеше да заприлича тази болница, ако нямаше на входа твърд и неотстъпчив пазач? На хан щеше да заприлича. Хората й бяха измислили прякор - Цербера. Разпита и узна какво означава: злото куче, което пазело вратата на подземното царство. Чуден народ! Всички бяха съгласни, че някой трябва да стои на входа и да го охранява, за да има ред, тишина, спокойствие. И в същото време всички смятаха, че техният случай е по-специален и трябва да се направи изключение. Значи, редът е хубаво нещо, ако е задължителен за другите, не и за нас. Не успяваше дори до тоалетната да отскочи навреме. Стискаше се, докато издебне удобен момент. Никой не се сещаше да й подаде поне бонбонче, като си тръгне. Да уважи човека, който си гледаше съвестно работата.

Прибра се в тясната будка, извади от долапчето завито в хартия парче геврек. В канчето имаше малко изстинал чай. Другата портиерка, нейната смяна, щеше да си изкара болничен и да полежи у дома на топло. Но Доца смяташе за глезотия да се пишеш болен, докато се държиш прав на краката си. Сега дъвчеше коравите залци, приковала поглед във входа, готова да скочи мигом и се понесе с болните си нозе, ако някой нахалник се опиташе да прекрачи.

И ето че се появи... Оня същият, който вдигна скандал преди време. Добре, че се намеси новият доктор, рентгенологът, та го отпрати. Едър и тежък като валяк, подмина будката и се упъти към стълбището.

- Стой! Стой! - изкомандва Доца и хукна подире му. Настигна го и му се изпречи. Мъжът я блъсна с юмрук в гърдите. Крехката женица се изтрополи на пода, тресна глава в мозайката и загуби съзнание.

Събуди се след час в хирургията. Не й беше за пръв път. Сега се отърва само с три шева на главата.

*

Една сутрин, след сбирка на завеждащите отделенията при главния лекар, Габеров направи знак на Димков да остане.

- Имам новина за вас. Наминете след работа при Пепо, автомонтьора. Ще ви чакам.

Димков се почуди. Защо не му я съобщи тук? Какво по-лесно? Добра ли беше новината, или лоша?

- Там съм - можа да каже само.

През целия работен ден любопитството и нетърпението му се засилваше все повече. Автоработилницата се помещаваше в пристройка до болницата. Димков отвори вратата и влезе. Колата на Габеров, тъмночервена лада, стоеше над канала, а Пепо оправяше нещо под нея. Главният лекар, клекнал пред колата, се изправи веднага.

- Освободи се едно място за жена ви. В счетоводството на "Почивно дело" - от Нова година.

- Хубава новина! - възкликна Димков.

Важният и често обсъждан с Ружа проблем беше решен.

- Хората проявиха разбиране. Вече знаят кой е д-р Димков и впечатленията са много добри. Нали обслужваме и техния контингент. И те са заинтересувани да ви устроим.

- Благодаря ви, д-р Габеров!

Отдъхна си. Имаше с какво да зарадва Ружа днес. Свикнала да работи, да упражнява и напредва в професията си, да подпомага семейния бюджет, тя се чувстваше тук откъсната, изоставена. Липсваше й връзката с хората, с колектива, с приятелския кръг. Децата й бяха поотраснали, оправяха се и сами. Досега тя беше за околните съпругата на новия д-р Димков и нищо повече. Това не можеше да я удовлетвори.

- Моля, моля! - отвърна Габеров. - Колеги сме и трябва да си помагаме.

Неговото едро, мургаво лице, с чип нос и месести бърни, се видя за пръв път симпатично на Димков. То изразяваше сега напълно разбираемо и оправдано самодоволство. В дъното на работилницата имаше старо канапе с поизтрита кожа, навярно бракувано. Главният лекар предложи да поседнат. Заедно с очуканата масичка пред него, канапето представляваше закътано местенце за отмора и мъжки приказки. Габеров тръгна натам, наведе се и за всеки случай издуха седалката. Седнаха и предложи цигара на Димков. Той отказа.

- Когато ми се допуши, идвам тук - подхвана Габеров. - С моя заповед в болницата е забранено. Заклетите пушачи ме дебнат сега като копои. Само да ме видят, че съм запалил, ще окадят отново навсякъде.

Смукна дълбоко, примижа и бавно издиша струйката дим през бърните си. Не беше от страстните пушачи, пет-шест цигари му стигаха на ден, но умееше да извлече от всяка своето изтънчено удоволствие.

- Ще пийнете ли едно чайче? - покани госта си.

- Защо не.

Габеров скокна и премина в нишата. Върна се с чайник и две чаши. Понесе се мирис, който се стори познат на госта.

- Кубински ли е, или виетнамски? - запита.

- Български - натърти Габеров.

Гостът отпи. Чаят се оказа греяна ракия с карамелизирана захар. Не беше лоша на вкус и загряваше приятно.

- Ако пушенето е забранено - подхвърли Димков, - да не би алкохолът да е разрешен в работно време?

- Само като лечебно средство - подметна шеговито Главния.

Изявяваше се неочаквано за Димков в напълно друг образ. В кабинета си се държеше сдържано, деловито, понякога и строго, а тук благоразположено и дори приятелски. На Димков му хрумна да използва случая: да запита, има ли вероятност проблемът с рентгеновото помещение да се разреши също така благоприятно. Навярно би прозвучало неуместно в този момент, след такава добра вест. Но не можа да се сдържи:

- Извинете! Боя се да не ставам натрапчив, но докъде стигнахме с проблема за лекарския кабинет в отделението?

Габеров се смълча. Лицето му посърна.

- Да зависеше само от мен... - въздъхна. - Ха наздраве! Явно бе, че не му се говори на тази тема. Чукнаха се и отпиха.

- А сега... Работа ме чака. Нека жена ви подаде веднага молбата.

Станаха. Димков протегна ръка.

- Задължен съм ви, д-р Габеров!

*

София, жената на стария лекар д-р Ковачев, седеше тази вечер сама вкъщи, с книжка в ръцете. Но четенето не вървеше. Прислушваше се във всеки звук, който идеше от улицата, понякога се надигаше да погледне навън. Минувачите пристъпваха внимателно по заледения тротоар. Беше месец януари, надвечер температурата спадна под нулата. София се безпокоеше: сутринта докторът бе заминал за окръжния център, да урежда въпрос около пенсията си, и още го нямаше. Погледна будилника, последният автобус навярно беше вече пристигнал. За всеки случай реши да провери. Обади се по телефона в автогарата. Автобусът бил дошъл преди двадесетина минути. Тъкмо толкова време трябваше и на съпруга й, за да се прибере. Безпокойството й растеше с всяка минута. Упрекваше се, че е пуснала този стар и болнав човек да пътува посред зима. Вече не я сдържаше тук. Надигна се с пъшкане и закуцука към антрето. Облече зимното си палто, пое бастуна и излезе на улицата. Почака, поогледа, и се запъти към близката автобусна спирка. Постоя там, докато пристигне първата кола. Съпругът й не слезе. Минаваха познати, питаха я защо стои сама на студа. Отговаряше с две-три думи. Беше й неудобно да обяснява и се запъти обратно. Пред къщата си се спря. В съседния двор младата Йончева навикваше синчето си, осемгодишен хлапак, пристигнал току-що от пързалката, мокър и премръзнал. "Щурчо такъв, хаймана!" - викаше ядосана майка му. Трясна врата и гласът й се загуби. София не можеше да разбере защо е тази олелия. За това ли, че младата майка имаше синче, което растеше край нея здраво и пъргаво, и след детските си лудории се връщаше у дома уморено и прегладняло. Та това беше цяло щастие и тази млада жена щеше да го проумее един ден, ако й беше писано да стигне годините на София. И да чака навън в студа човека, с когото делеше самотата си.

Някакъв мъж се зададе откъм спирката. Направи няколко крачки натам, напрегнала взор. Не, друг беше: по-висок, вървеше изправен. Като я наближи, непознатият забави ход и се спря.

- Добър вечер! - поздрави бодро.

- Добър вечер! Ах, вие ли сте, д-р Димков? - зарадва се София. - За къде сте се запътил по това време?

- Ами... към вас. Д-р Ковачев в къщи ли си е?

- Не се е прибрал още. Но елате, заповядайте! Ще го почакаме заедно.

Беше се отбил веднъж, но за малко. София тръгна пред него. На стълбището политна и се опря с ръка на стената. Димков я подхвана за лакътя.

- От тая пуста болка няма отърване - оплака се старата жена. - С нея ще се мре.

Покани госта в кухнята. Димков съблече зимното си яке в антрето, пооправи коса пред огледалото и влезе. Усети миризма на печени картофи. Всичко наоколо беше поостаряло заедно с домакините. Имаше и легло, на което си почиваха през деня, а и нощуваха през зимата. София го покани да седне край масата, поднесе чаша плодов сок и чинийка сладки. Гостът я огледа внимателно: повяхнала хубост, от която лъха топлосърдечие. Жена, посветила живота си на своя дом, на съпруга си и неговите болни. Хиляди бяха преминали през дома й, отворен за всеки, денем и нощем. Никой не беше я видял отегчена или навъсена. Посрещаше и изпращаше приятели и болни хора с усмивка и добра дума. Но сега, когато не беше нужна никому, освен на съпруга си, малцина се сещаха за нея.

Закъснението на стареца разтревожи и Димков. Веднага си представи какво можеше да се случи. Най-обикновеното: да му прилошее, да се подхлъзне и счупи крайник. Разговорът не вървеше, двамата се ослушваха напрегнато. Гостът не се стърпя и тръгна към телефона. Обади се на спешната помощ, но там не бе постъпил такъв човек.

- Може би се е отбил някъде... Ако е срещнал познат, приятел...

- Едва ли - поклати угрижено глава София. - Той знае, че го чакам и се притеснявам.

Най-после външната врата скръцна. Някой затрополи.

- Той е! - изправи се с пъшкане домакинята и тръгна да го посрещне. - Ето го! Прибра се най-после пътникът. Сигурно си премръзнал. Ето ти пантофите...

Доктор Ковачев се здрависа с госта. Застана до печката да стопли ръце, обу пантофите. Не беше очаквал Димков тъкмо днес и се смути, като го видя. След прекараната бронхопневмония бяха му предписали да пази повече стаята, а той пътешестваше.

- Пред пенсионното дълга опашка - поясни. - После се обадих на роднини и се забавих там. Не трябваше, ама... Като слязох тук, главата ми замаяна от друсането. Тръгнах към спирката, но съм я сбъркал.

- Какво! - не доразбра жена му, подхванала тавата с печените картофи.

- Сбърках спирката и тръгнах в обратната посока. Загубих ориентация.

- Старост-нерадост! - поклати глава София и почна да подрежда трапезата: печени картофи, сирене, мед и билков чай.

- Това ни е вечерята, така сме свикнали зиме. Заповядайте, докторе!

- Благодаря! Вечерял съм, но ще похапна.

- Та като минавахме на връщане край гробището, размислих се - продължи домакинът. - Аз съм стар и болен, взел-дал... Никому потребен. Но ми се ще, като умра, да се намери някой да каже няколко свестни думи за мен. Истински, а не лъжовни.

- Д-р Ковачев - подхвана Димков с изопнато лице. - Ако ви надживея, ще се помъча да намеря тия думи и да ги кажа на хората. Обещавам ви.

- Намерете ги, те ще стигнат до мен, бъдете сигурен. Аз ще ги чуя, па макар и от оня свят.

Двамата мъже, старият и младият, протегнаха ръце и ги стиснаха здраво. София сведе глава, за да скрие просълзените си очи. Настъпи тишина.

- Хайде, ще изстинат картофите! - подкани ги след малко.

Похапнаха. София разтреби, донесе голям семеен албум и го разтвори пред госта. Домакините сложиха очилата си и се разположиха от двете му страни. Докато Димков прелистваше страница след страница, сочеха с пръст върху снимките и обясняваха, възрадвани, че могат да си припомнят миналото, заедно с любознателния си уважаван гост. Понякога се поспречкваха заради някоя дата или пък лице, което не можеха да разпознаят със сигурност.

От сватбената им снимка гостът дълго не можа да откъсне очи. Бяха великолепни и двамата. Той - с буйна коса и високо чело, мъжествен и целеустремен. Тя - млада хубавица, благодушна, вплела ръце в ръцете на младоженеца, отдадена. Бяха изправени един до друг, нямаше нищо нагласено или принудено в позата им. Димков беше виждал много сватбени снимки, но тази го впечатли силно:

- Чудесни сте! Просто не може да ви се нагледа човек. Тази снимка не е само документ, тя е и творба.

- Дълги години висеше в рамка на стената - обади се София с мекия си гръден глас. - После я прибрахме, много голяма стана разликата...

- Според мен, мястото й е на стената. Трябваше да има до нея още две - на сребърната и на златната ви сватба. Ако можеше да ги направи същият фогограф, още по-добре. И те щяха да са хубави, като първата. Най-важното тук не е физическата свежест и красота, а топлата обвързаност, взаимното посвещение, съзвучието на две души, което с годините е ставало все по-изразително.

Увлече се неусетно и дори сгорещи. Изненадани, домакините се заслушаха с вълнение в думите му.

- Майстори са били тия стари фотографи, майстори! Снимката е без ярък контраст. Възприемаме образите като през воал, в някаква романтична отдалеченост и сме склонни да ги дорисуваме, да ги досътворим. Дори да вложим в тях нещо от най-хубавото, което носим в себе си. Гледаме ги, радваме се на хармонията, която излъчват и в същото време се питаме: "Възможна ли е тя, постижима ли е?" Като гледам тази сватбена снимка и после се обърна към вас, драги приятели, започвам да вярвам, че хармонията между две души не е илюзия, не е мираж, а жива действителност.

Млъкна и се усмихна стеснително, изпитал неудобство. Много рядко му се случваше да се остави на чувството си, на внезапния порив, и да изпита оня благотворен вътрешен подем, който окриля мисълта. И най-изразителните звучни думи ти идват сами, без да ги търсиш. Но опасението, че може да изглежда за някого странен и юношески възторжен, охлаждаше изживяването.

- За тия хубави ваши думи ще ви почерпя със сладко от вишни - надигна се София. - Тази година вишната ни роди много. Подпирахме клоните с пръти, да не се прекършат. Сварих сладко за гостите. То кой ли идва, ама...

- Ще донеса и шише вишнев сок - надигна се домакинът.

Чак сега гостът си припомни за какво всъщност бе дошъл - за записките на д-р Ковачев. След малко размисъл и смут къде са затурени, домакините поставиха папката на масата.

- Машинописен текст, стотина страници - заяви д-р Ковачев. - Засегнах само най-важното.

Димков пое папката и я разгърна.

- Това е ценен документ. Мястото му е в музея. Но най-напред ще изкарам едно копие за себе си. А сега, времето напредна... Благодаря за почерпката! Пак ще се видим, нали?

- Ще ви чакаме - отвърнаха в един глас съпрузите.

Като се прибра вкъщи, завари домочадието си зяпнало пред телевизора. Беше им, изглежда, много интересно, защото не обърнаха внимание на новодошлия. Не се засегна. Рядко му се случваше и той да заседне пред екрана, но уважаваше и ценеше телевизията. Беше й благодарен: съумяваше да привлече и задържи вниманието на домочадието, за да може да се уедини и посвети на заниманията си, най-вече на четенето. И сега, без да губи време, премина в спалнята, където припалваха вечер, съблече се и полегна. Запали нощната лампа и разтвори папката. Уморен, след половин час заспа. Не усети Ружа, когато полегна до него.

Но след час телефонът прозвъня. Имало тежък спешен случай. Да се стегне и чака линейката. След десетина минути пристигна и дочу клаксона.

В хирургията бе постъпил юноша, прострелян с ловджийска пушка. Бил ученик в окръжния град, където го обвинили в кражба. В милицията го притиснали да си признае, но той отричал. Вкъщи домашните му го посрещат с недоверие и упреци. Обиден, докопва през нощта ловната пушка на баща си и се гръмва в корема.

Беше в травматичен шок, блед и притихнал, с включена система за кръвопреливане. На рентгеновата снимка се откриха множество сачми в коремната област. Преди да го откарат в операционната, загледа се в Димков, непознатия мъж в бяла престилка. Като че ли искаше да се вкопчи в него, в бялото видело, преди да го отнесе мракът. Димков докосна с пръсти нежното лице на юношата, опита се да се усмихне. Момчето вече се унасяше, заспа и повече не се пробуди.

© Александър Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.12.2017
Александър Попов. За мястото ни под слънцето. Варна: LiterNet, 2017