ЗА МЯСТОТО НИ ПОД СЛЪНЦЕТО
Първа част

Александър Попов

web | За мястото ни под слънцето

Глава първа

Настроението му тази сутрин беше отлично, вървеше с лека и спорна крачка към районната болница. След дълго отсъствие се връщаше в родния си град, за да остане завинаги, както възнамеряваше. Всичко наоколо - къщи, дървета, градини, отдавна познато и близко, му изглеждаше сега по-хубаво и по-привлекателно. Вглеждаше се в забързаните минувачи и кимаше усмихнат на някои от по-възрастните, за да не пропусне стар, забравен приятел. Подминали го, те се извръщаха и се питаха кой ли беше този мъж на средна възраст, строен, с приветливо лице, издокаран празнично в делника.

От двете страни на улицата се извишаваха ели. Димков помнеше времето, когато ги засаждаха. Бяха на ръст колкото него, а сега стигаха покривите на двуетажните къщи - зримо потвърждение на годините, които бяха изтекли. Като минаваше край старото си квартално училище, забави неволно крачка. Сградата, в която беше учил някога, му изглеждаше сега по-малка и по-скромна, отколкото живееше в представата му: той бе израснал, тя - останала същата.

Беше ясен ден в началото на октомври 1985 година, с високо, безоблачно небе. Билата на околните хълмове се очертаваха рязко върху утринната синева. Короните на старитe брястове в парка до болницата жълтееха. Димков тръгна по главната алея, жлътнала и тя от попадалите през нощта листа. Изкачи пъргаво стъпалата пред входа и се спря. Какво ли го чакаше зад тази тежка дъбова врата, която скърцаше недружелюбно при всяко отваряне? Погледът му попадна върху стъкления надпис "Районна болница с поликлиника". Беше пресечен по диагонала от пукнатина, сякаш някой бе зачертал надписа. Нещо у Димков трепна предупредително. Насреща бе регистратурата. Вдясно, от двете страни на дългия коридор, се намираха поликлиничните кабинети. Пред тях, седнали чинно на пейките, чакаха болни. Беше към осем часа. Димков тръгна наляво към стационара, където се намираше кабинетът на главния лекар.

- Ей, другарю, къде така? - сепна го строг женски глас.

Пред него се изпречи възрастна жена в бяла престилка и кепе - слабичка, но с изпъната снага и твърд, непреклонен израз. Беше портиерката.

- Отивам при главния лекар - отвърна Димков.

- Главният приема от десет часа. Дошли сте рано, другарю. Хайде! - и тя го подкани с ръка да очисти терена.

Димков не помръдна.

- Да ви се представя - подхвана учтиво. - Д-р Янко Димков, новият рентгенолог на болницата.

Жената, с глава по-ниска, изгледа непознатия с недоверчивия поглед на човек, който неведнъж е бил лъган. Но този мъж й се стори сериозен. Поомекна, кимна и посочи с ръка кабинета.

Димков прекоси широкия хол и почука на вратата. Никой не се обади. Повтори, натисна дръжката и погледна. Главният лекар Анани Габеров, седнал зад бюрото, държеше в ръце някакъв лист. Изправен до него млад човек, в бяла престилка, местеше показалец върху листа и обясняваше нещо. Габеров свали очилата и се загледа в новодошлия. Бяха се срещнали и разговаряли преди месец. Позна го и се надигна.

- Добре дошъл, колега Димков! Заповядайте! - и посочи кресло. - След малко приключвам.

Беше преполовил петдесетте години, възпълен, с вид на як и енергичен мъж. Биеше на очи косата му, посивяла край ушите, но черна нагоре и бухнала на вълни. "Види ми се свестен човек - каза си рентгенологът и се разположи удобно в креслото. - Не ми представи младока. Но да не придирвам толкова".

Една от стените беше заета от шкафове с лавици и витринки. Видя дълга поредица от томове с дебели корици. Като нямаше друга работа, започна да ги брои. Да, това беше "Большая советская енциклопедия". Габеров едва ли си бе направил труда да надникне в някой от томовете. Те стояха тук повече за тежест и представителност.

Младият лекар Минчо Стаменов, който работеше в спешната помощ, прибра графика с работното време, сбогува се с главния лекар и тръгна към вратата. Но преди да я затвори, отправи любопитен поглед към гостенина. Външният му вид беше безупречен. Стаменов имаше око за тия неща и си го отбеляза.

- С вашия предшественик се сработвахме добре - подхвана д-р Габеров с плътния си, звучен баритон, изправи се и седна до Димков. - Беше разбран човек. Ръководството не е имало проблем с него. Като готвеше документите си за Либия, дадохме му отлична характеристика. Надявам се, че и с вас ще се погаждаме - засмя се и тупна свойски Димков по рамото.

- Такова е и моето желание - отзова се веднага рентгенологът.

- Но аз трябваше да започна с друго. Надявам се да запълним скоро и второто щатно място. Търсим местен човек, като вас. Външните идват, поработят година-две и бягат. А сега да вървим да си гледаме работата. Чакат ме за визитация в детското отделение - приключи Габеров и се изправи. Стана и Димков.

- Имам важен проблем - рече. - Трябва да търся работа на жена ми. Завършила е икономически техникум.

Габеров се замисли.

- Ще се обадя тук-там. Надявам се до месец да я устроим. А телефон имате ли? Не? Подайте молба до началника на пощата. Заявете изрично, че сте на разположение на спешната помощ. Денонощно! Ще му звънна и аз.

Отвън пожела на колегата си успех, отново го тупна насърчително по рамото и пое нагоре по стълбите. Въпреки възтежката си, набита фигура, изкачваше с лекота стъпалата. Димков постоя замислен в коридора, обхванат от противоречиви чувства. Беше свикнал да преценява бързо хората и рядко се лъжеше. Но в този случай не можеше да определи дори приблизително симпатичен ли му е Габеров, или не. Главният лекар не намери за необходимо да го представи лично на персонала в отделението. Това не се случваше всеки ден и заслужаваше да се отбележи с няколко топли, казани намясто думи. Но не се получи.

Около вратата към стационара се надигна глъч. Охранен червендалест мъжага напираше с гърди да влезе. В ръцете си крепеше по един буркан. Боботеше нещо и Димков едва разбра, че носел боровинки за жена си. Било много важно да й ги даде още сега. Само те щели да й оправят червата. Нищо друго.

- Ако не ме пуснеш с добро, ще те премачкам и пак ще вляза! - закани се мъжът.

Портиерката Доца се мъчеше да го изблъска и да затвори вратата, но силите й явно не достигаха. Димков се приближи и каза твърдо, вперил очи в нахалника:

- Моля, отстранете се от входа! Подайте ми бурканите. Така. Ще ги оставя тук, на масичката. По-нататък портиерката ще се погрижи. Кажете името на жена ви и на отделението, където лежи.

Укротен, мъжът изпълни нареждането и се оттегли.

- Мира нямам ни минутка, докторе - заоплаква се изплашената женица. - Цял ден разправии... Стопих се, вижте на какво съм заприличала. А вас как ви викат?

Израснал тук, Димков се досети, че трябва да си каже името и се представи, протегнал ръка. Жената се поколеба, малцина тук го бяха правили. Пое плахо десницата му с крайчеца на пръстите си.

Пред рентгеновия кабинет за снимки чакаха вече няколко души. Млада майка пристъпваше нетърпеливо напред-назад и подрусваше кърмачето си. Мъж с гипсиран крак, подпрян на патерици, се взираше в табелката с работното време. Трябваше да започне в седем и половина, а вече минаваше осем. Димков влезе в кабинета. Нямаше никой. Премина в командното помещение, после в кабинета за прегледи, без да срещне жива душа. Зад него прозвъня телефон. Върна се и вдигна слушалката.

- Ало, рентгенът ли е? - запита женски глас.

- Да, кажете.

- Обаждаме се от хирургията. Искаме да запишем стомашен преглед за утре.

- Прието.

Бюрото заемаше почти половината от тясното командно помещение. До стената бе поставен негативоскоп - за разчитане на снимките. Над него висеше календар на Червения кръст. Погледът на лекаря попадна върху датата. Беше забележителна с това, че тъкмо на този ден се бе родил преди 40 години. Рождения ден, с тази мисъл се пробуди сутринта. Но нямаше да го отпразнува, както правеше през годините. Атмосферата вкъщи бе твърде напрегната. Ружа, пристигнала преди него с децата им, все още не можеше да се примири с ненадейното, така главоболно за нея и съвсем неоправдано преместване.

Над календара висеше портрет на възрастен мъж с мустаци, бакенбарди и брадица. Яката и сакото му бяха според модата от края на миналия век. Физиономията му се видя позната на Димков. Явно, това беше медицинско светило, но не и Вилхелм Рьонтген, откривателят на лъчите, които носеха неговото име. В това лекарят бе напълно сигурен.

Лаборантките все още не се вестяваха. Досети се, че не е проверил в лабораторията и се упъти натам.

Опашката пред графичния кабинет бе нараснала. Кърмачето пищеше и майка му напразно се опитваше да го укроти. Мъжът с гипсирания крак вдигна едната патерица и зачука с нея по вратата. Друг един се обади:

- Какво става с тоя рентген, бе? Ще работи ли, няма ли? Никой не те оправя.

Димков застана пред лабораторията и прочете на вратата: "Вход за външни лица забранен!" Отвори и надникна. Двете лаборантки тъкмо привършваха сутрешната си закуска. Дъвчеха банички, устните им лъщяха от мазнината. Цекова, по-възрастната, стоеше права, а по-младата, Бонкина, се бе разположила върху масата за зареждане на касетите и нехайно поклащаше нозе.

- Защо отваряш? - викна Цекова и веднага запуши с ръка устата си, разпознала лекаря, посетил отделението преди месец. Хвърли остатъка от баничката в кошчето, извади кърпичка и забърса ръце. Бонкина скочи от масата, но продължаваше да дъвче с баничката в ръка.

- Намерете ми престилка и да започваме - каза само новият завеждащ отделението и излезе. Върна се в командното помещение, включи апарата и премина в кабинета за прегледи. Защитната оловна престилка висеше на окачалката. Разгледа я внимателно. Беше нова и напълно изправна. В кабинета се втурна запъхтяна и развълнувана санитарката Гена, с бяла престилка в ръка.

- Ние чухме, чухме, че идва нов началник, ама баш за днеска не сме се надявали - подхвана. - Отскочих до бакалията насреща, пратиха ме лаборантките. Пуснали маслини, та да им взема. Ама опашката голяма, отказах се. Кой ще ми свърши тука работата, а?

Докато му държеше да облече престилката, продължаваше да бъбри на висок глас:

- Викат, че си бил тукашен. Истина ли е?

В гласа и в светналите й очи имаше толкова искреност и доброжелателство, че Димков подмина фамилиарното обръщение и дори се усмихна. Потвърди, че е тукашен. Баща му беше работил дълги години в този край, но и той, и майка му бяха вече покойници. Гена не се задоволи с тия кратки обяснения. Започна да пита и разпитва, докато не й припомни, че навън чакат хора и тя изтича да покани първия.

След час, като свърши с прегледите, премина в командното помещение, за да разчете готовите снимки. Този ден тук работеше Бонкина. Отпуснатият израз на лицето й подсказваше за човек, преживял доста и обръгнал на всичко. Лекарят я помоли да извика и колежката си, за да се запознаят, както му е редът. След малко двете застанаха пред него.

- Вирджиния Цекова - изпъчи се по войнишки старшата, протегна десница и стисна крепко ръката на Димков. Имаше четвъртито лице, с упоритото изражение на човек, съзнаващ ясно стойността си, макар че другите я оспорват. Веднага си личеше, че не е лесен характер. Дойде редът на Бонкина.

- Витка! - рече, и след кратко колебание допълни: - Бонкина.

- А аз съм Янко Димков. Благодаря ви! Сега остава да ми представите и възрастния господин, който ни наблюдава така благосклонно от портрета.

- Това е Рьонтген, Вилхелм Рьонтген - изпревари колежката си Цекова.

- Сигурна ли сте?

- Съвсем! Този портрет стои тук от двайсет години.

- Това не е доказателство.

- Патронът на нашето отделение. Ето, и Витка ще го потвърди.

Бонкина се загледа учудена в портрета, сякаш го виждаше за пръв път, и отсече:

- Аз съм пас.

Цекова не се предаваше.

- Хващам се на бас! - и веднага заложи сумичка.

- Приемам - отзова се Димков.

Категорична, старшата лаборантка държеше твърдо на своето. На Димков се стори, че и самият Вилхелм Конрад Рьонтген да беше възкръснал и се появил в момента, тя щеше да го изхвърли незабавно като натрапник и самозванец.

След няколко дни откри портрета на патрона в заседателната зала на болницата. Заемаше мястото на Фридрих Енгелс до портрета на Карл Маркс. А спечелената сумица хариза на лаборантките си за банички. Но при едно условие: да ги хапнат само в определената 15-минутна почивка.

*

Къщата, построена преди трийсет години от бащата на Димков, беше едноетажна, с два апартамента и отделни входове. След смъртта на родителите им сестрата на Димков, омъжена в София, продаде своя на Кочо Ламбов, местен човек, който притежаваше пилчарник край града.

Като се прибра вкъщи, Димков завари сина си, шестокласника Илко, да се храни на масата. Майка му беше седнала до прозореца и разглеждаше модно списание. На поздрава на бащата отговори само синът. Ружа не се обади, не помръдна дори. Съпругът премина в спалнята, където бе гардеробът, свали костюма и облече анцуг. Като се върна в кухнята, откри на масата още една супа и порция сарми с кайма, любимото му ястие. Ружа седеше пак до прозореца, вторачена в списанието. Даваше си вид, че в тая минута я занимава единствено модната линия на сезона и нищо друго. Най-малкото пък някакъв рожден ден. "Все пак това ястие е проява на внимание към особата ми - рече си съпругът. - Но на повече едва ли ще мога да се надявам днес."

Илко си беше изял десерта - купичката крем какао, и едва сега начеваше супата. Имаше този навик, да започва с онова, което му е най-сладко. Димков се накани да му прочете кратко наставление, но размисли и го отложи за друг път. Добрият усет му подсказа, че моментът не е подходящ. Решил да притисне сина си, трябваше да разчита и на поддръжката на майка му. Но днес нямаше да я получи.

- Надето на училище ли е? - запита за дъщеря си, четвъртокласничката.

Едва сега Ружа благоволи да обърне към него своето чисто, хубавко личице.

- Не я пуснах на училище, имаше температура - рече с упрек в гласа, сякаш мъжът й носеше вина и за това. - Полегнала е в детската стая.

Беше пристигнала тук с децата си преди месец, да ги подготви за училище, но все още мислеше и премисляше дали това ново местожителство на семейството беше толкова необходимо, належащо. Решението на мъжа й дойде ненадейно и я обърка. Всичко в досегашния й живот бе преминало гладко, без сътресения. Израсна в семейство на скромни и работливи хора. И в брака й провървя. Омъжи се за интелигентен и почтен човек. Родителите предоставиха апартамента си на младото семейство и слязоха да живеят в приземния етаж. Родиха се децата, едно подир друго, и с помощта на майка си ги изгледа без особена трудност. Но някои хора, решили важните си проблеми, преувеличават маловажните, за да заемат тяхното място. И Ружа бе от тях. Оплакваше се от родителите си - упражнявали упорита и дребнава опека върху нея и семейството й. Съпругът си, сдържан и неизлиятелен, упрекваше в хладина и трудна достъпност. Най-обикновени детски лудории можеха да я разстроят до сълзи. Отстъпи пред мъжа си без голяма съпротива. Едва сега, когато заживя далеч от близките си, в запуснато, неуредено жилище, сред чужди хора, разбра какво е имала и загубила. Въздишаше по миналото, което й се представяше сега като погубена идилия. И не можеше да прости на мъжа си, който я бе довлякъл тук.

Илко изсърба супата и лакомо начена сармите.

- Момичетата от нашия клас ми се смеят на произношението - рече. - Като ме вдигне учителката да говоря, започват да се кикотят.

- А момчетата? - заинтересува се баща му.

- На тях им взех ума, като се завъртях на лоста.

- Циркаджия - сряза го майка му.

Илко не се засегна. Беше отличник, но не се перчеше с шестиците. Гордееше се с постиженията си в гимнастиката. Следеше редовно теглото си, гръдната обиколка и най-вече големината на бицепсите. Домъкна тук спортните си принадлежности: гирички, въжета, пружини, топки. Само лоста нямаше как да измъкне и донесе.

- Свърших - рече Илко и се изправи. - Сега ми се полага почивка. Отивам в нашата стая.

- И да не се закачаш с Надето - предупреди го майка му. - Тя не е добре.

Димков вече привършваше порцията си. Настроението на Ружа не се отрази на апетита му. Накани се да похвали обяда, но мисълта, че тя може да го изтълкува като докарване, го възпря.

- Ти няма ли да се храниш? - запита.

- Не съм гладна.

Вратата се отвори. Илко показа кестенявата си глава и съобщи:

- Надето е излязла. Няма я в стаята.

Майка му подскочи. Изтича на двора, надникна и у Ламбови. Надето я нямаше и на улицата. Върна се разтревожена.

- Къде ли се е запиляла? Да беше здрава, както и да е. Но е болна, с температура.

- Отскочила е до някое другарче в махалата - опита се да я успокои съпругът.

- Винаги се е обаждала. Не, тук има нещо нередно. Размърдай се, моля те! Иди да я потърсиш. Може да й прилошее, да падне на пътя. Какво е това биволско спокойствие?

- Тръгвам. Но преди това ще ти кажа нещо. Вчера пристигнах и ти ме посрещна наежена. Преди малко не благоволи да отвърнеш на поздрава ми. А сега си позволи твърде силен израз, който няма да подмина.

Ружа нямаше намерение да влиза в открит спор с него. Беше се опитвала, но безуспешно, макар да усещаше с цялата си женска същина, че е права. Съпругът намираше винаги по-силните доводи.

- Ако става въпрос за преместването ни, то е вече свършен факт - продължи Димков. - Първоначално ти се противеше, после се съгласи. Решението е взето. Ние сме вече тук и да се занимаваме с това означава само да си губим времето.

- Лесно ти е на теб - не можа да премълчи Ружа. - Това е твоят дом, тук си израснал. Децата... Те ще свикнат бързо. А аз как да свикна, като зная какво съм оставила.

Тънката й, крехка снага потрепери. Веднъж проговорила, не можеше да спре. Почувства нужда да се изкаже докрай, да поеме този риск, но да предупреди и вразуми мъжа си.

- Както и да е. И това ще мине. Ще го преживея някак. Другото е по-важно: дали си извлякъл поука от това, което стана, или то ще се повтори и тук.

- Постъпих както трябваше да постъпя. Нямам никаква вина и за нищо не се разкайвам.

- Нямаш вина, но те наказаха. Обжалва нагоре, чак до министерството и до централата на профсъюза стигна. И оттам потвърдиха наказанието.

Димков помисли малко и продължи:

- Не можех да постъпя иначе. Трябваше да защитя правото си, достойнството си.

- Защитавай ги, не мога да ти попреча. Но моля те, не забравяй! Не си сам, имаш семейство - жена, деца. Последиците за нас могат да бъдат много тежки.

- Каквито и да са, ще трябва да ги изтърпиш. За теб може да е без значение дали аз съм личност, или един мухльо, една мижитурка, която всеки може да мачка. Но за децата не е. Те искат да имат баща, когото да уважават, с когото да се гордеят.

Вратата на апартамента хлопна и някой влезе. Ружа изтича и надникна. Беше дъщеря им. Не се сдържа и я смъмри:

- Къде скитосваш бе, Наде? Болна си, нали ти казах да лежиш.

Момичето не отговори. Шмугна се покрай майка си, като криеше нещо зад гърба, и влезе в кухнята. Баща й стоеше до масата, присвил устни, напрегнат и мрачен. Като я видя, лицето му се разведри.

- Честит рожден ден, татко! - викна дъщеричката с ясен и звънлив гласец, стоплен от обич, и поднесе на баща си букетче рози. - Заповядай!

Трогнат, той го пое и се наведе да я целуне по бузката. Надето се надигна на пръсти, обви ръце около шията му и отвърна на целувката.

Само за две рози й бяха стигнали париците.

*

На сутрешната визитация болни от вътрешното отделение се оплакаха на завеждащата доктор Ваня Бинева от лошото качество на храната. Това не се случваше за пръв път и никой не можеше да ги упрекне. Бяха прави. А и не стигаше. Болните си дояждаха с това, което им носеха от къщи. Бинева, председател на профсъюзната организация в болницата, бе решила да постави този проблем - с цялата му сериозност, пред административното ръководство. Една предварителна среща с Миладин, главния готвач, беше повече от наложителна.

Потърси го два пъти по телефона. Нямало го. Реши да го намери сама. Нямаше го при домакина на болницата, нито в счетоводството. Запъти се към кухнята в сутерена. Като минаваше край складчето за хранителни продукти, дочу гласове. Спря и се ослуша. Вратата бе затворена. Почука. Отвътре се смълчаха.

- Отворете! - извика и удари с юмрук. След малко вратата се открехна. Показа се електротехникът Пачо.

- Моля? - запита най-любезно.

Лъхна я дъх на вино. Натисна с лакът вратата и влезе. Миладин седеше на столче с чаша в ръка. Бялото му кепе бе килнато назад. Върху ниска, кръгла масичка стоеше бутилка червено вино, а до нея - чиния с пържоли. Изненадан и смутен, готвачът остави пълната чаша и стана.

- Ние с Пачо... Една лека закуска...

- Ще те чакам горе, в кабинета ми - изрече Бинева и се оттегли.

Беше сериозна, деловита жена, на възраст към петдесетте, но на вид - по-млада. Неомъжена. По лицето й пробягваше от време на време лека, необяснима сянка.

В кабинета й Миладин се появи с нова престилка, сменил набързо захабената.

- Пачо, той ме подлъга... - начена да се оправдава главният готвач, но Бинева го прекъсна.

- Достатъчно за това. Ето, пред мен са анкетните карти на сто болни, минали напоследък през вътрешното отделение. Само единайсет от тях са доволни от храната. Как да си го обясним?

Миладин се пресегна. Взе една карта и примижа, но нищо не можа да прочете. Поопипа се тук-там за очилата. Не ги на мери и върна картата.

- И печатът вече се занимава с храната в нашата болница - допълни Бинева.

- Къде е писано? - не повярва Миладин.

- В местния вестник, в един фейлетон. Там пишеше, че главният готвач на болницата трябва непременно да получи званието "Заслужил деятел на свинеугояването".

- Тъй ли? Защо?

- Защото по-голямата част от храната отивала като помия за прасетата. Вашият принос за свинеугояването не бил никак незначителен. Трябвало да ви се зачете.

Сега вече Миладин разбра и настръхна.

- Тъй значи... Кой е този галфон, който го е написал?

- Беше с псевдоним. Но това между другото. Ето ти тук един кратък текст с въпросите, на които трябва да отговориш на следващото заседание на профкомитета. Подготви се и ще те поканим.

Миладин пое листчето и отново се пребърка за очилата. Но се досети, че ги е забравил.

- Аз не казвам, че всичко при нас е тип-топ. Ама кой не прави грешки? Причините са...

Потърси думата и се запъна.

- Комплексни - помогна му Бинева.

Това беше най-често употребяваната дума, когато някой се мъчеше да размие вината си и да се оправдае.

- Тъй, тъй... Направиш заявка за хранителни продукти, а половината ги няма на пазара. Това не е ли...? - запъна се отново Миладин.

- Дефицит - помогна му пак Бинева.

- Тъй, тъй. "Заслужил деятел". На оня тъпанар аз мамичката му ще разплача.

Неочаквано в кабинета влезе главният лекар.

- Наборе, какво правиш тук? - запита. - Да не си болен?

- Не съм. Ама ще ме... - не довърши Миладин и се измъкна от кабинета.

Бяха израснали заедно. Девети септември ги завари работници в една фурна. По-нататък Габеров довърши средното си образование и записа медицина. Като зае поста главен лекар, привлече Миладин в кухнята, а по-нататък го назначи и главен готвач.

- Заповядайте, седнете! - покани го Бинева. - Знаете ли, че Миладин си попийва и в работно време?

- Зная, зная. Напоследък отслабна, измършавя. Не прилича на готвач. Пратих го при теб на преглед, но отказа. Страхувал се да не му откриеш нещо лошо. Виж му акъла.

- Това си е негов проблем. Ние сме загрижени за качеството на храната в болницата. След седмица свиквам заседание на профкомитета. Каня ви да присъствате.

Габеров замълча. Замисли се. Друго, съвсем друго го занимаваше в този момент. Оброни глава и Бинева, загледана някъде навън. Нещо от миналото се завърна, облъхна ги топло и ласкаво. Бяха се срещнали, сближили и обикнали на младини - за кратко време. После се разделиха...

- Ваня, утре имам среща с ученици от Лесково. Ще им разкажа спомени от антифашистката борба. Може би ще ти бъде интересно. Затова и наминах, да те поканя да идем заедно. Ще тръгнем с моята кола, следобед. Ще дойде и Лешников.

Това беше партийният секретар на болницата.

- Съжалявам, заета съм - отвърна Бинева.

- Ваня, трябва да се срещнем някъде и да поговорим.

- За какво?

- За теб и мен. Нищо не съм забравил, да знаеш. Причиних ти зло, но и аз добро не видях. Понякога те облазявам, че си сама. А моят товар не е никак лек. Една побъркана жена, един непрокопсан син...

- Не говорете така - прекъсна го Бинева, но официалното обръщение й прозвуча сега някак изкуствено и се поправи: - Не бива да говориш така за сина си, не е хубаво. Той е добро, симпатично момче.

Габеров придръпна стола си към бюрото и облегна ръце. Думите й го зарадваха и обнадеждиха. Тя беше обърнала внимание на сина му, бе го забелязала. Нещо повече, изпитваше добри чувства към него. Може би и баща му не й беше толкова безразличен и чужд, каквото отношение показваше досега към него.

- Слушай, Ваня. Ръководя в тази болница шейсет души, но нямам един-единствен приятел. Аз съм "Главния", "Шефа", който е длъжник на всички и виновник за всичко. От сутрин до вечер решавам чужди проблеми, а моите на кого да доверя? Не съм сигурен, че ще ме разберат и няма да се възползват от моята откровеност. Но те познавам добре и с теб ще споделя. "Добро момче" - казваш. Не е лошо, но няма характер, воля, цел. Люшка се като вейка насам-натам. Не знам как ще го възприемеш, но аз не мисля, че между нас всичко е свършено. Нека поседнем някъде и да си поговорим. От душа...

- Остави. Минало-заминало. Безвъзвратно.

- Не споменавай тази дума, тя е страшна. Намирисва на гроб, на гробище.

- Не се надявам вече на нищо.

- Не си искрена. Всеки мъж, който умее да гледа и да преценява, ще ти каже, че истинската жена у теб е жива, чака и се надява.

- Аз съм на четирисет и девет години... - поклати глава тя.

- Ти си нежна и чувствителна. Запазила си нещо моминско в погледа си, в усмивката, дори в стъпката си. Не го съзнаваш може би и това те прави още по-привлекателна.

Много отдавна никой не беше й говорил по този начин. Най-малко от Габеров го бе очаквала. Неговите думи я завариха неподготвена и тя се смути. Но съумя да се съвземе.

- Нито на теб прилягат тия приказки, нито на мен да ги слушам - рече с горчивина. - Съжалявам, но в кардиологичния сектор ме чакат.

Габеров се изправи. Дишаше тежко. Опита се да улови погледа й, може би той щеше да му каже нещо, което думите не смееха да изразят. Но не можа.

Тръгна към вратата, обърна се и рече:

- Все пак помисли си за Лесково...

*

Тази вечер Кочо Ламбов се прибра вкъщи, капнал от умора. Беше се наложило да разтоваря камион с фураж за пилетата. Помагаше му и циганчето, което беше наел, дребно, гърчаво, и работата не му спореше. Като разбра, че ще му докарат надвечер фуража, Кочо се обади на сина и на зет си да наминат след работа към пилчарника. Не се вести нито единият, нито другият.

- Няма признателност на тоя свят - пухтеше, полегнал на дивана в кухнята. - С апартаменти ги подсигурих, коли им купих. Не ходят в банката да сключват заеми, аз съм тяхната банка. А когато ми дотрябва помощ, че съм на възраст вече, никакви ги няма.

Жена му, доста натежала, стоеше пред готварската печка и бъркаше яйца в тигана. Телевизорът бе включен и поглеждаше от време на време към него. Предаваха класически балет. "Виж я, виж я пущинката, източила се е като вретенце!" - подвикваше на мъжа си. Но той продължаваше да мърмори, загледан в тавана.

- И внуците са като тях. Сещат се за нас, когато им дотрябват левчета. Все в ръцете те гледат, да им подадеш нещичко. Изкопчат ли левчето, беж да ги няма. Виж, децата на доктора са друго нещо.

- Като ти дотяга чак толкова работата, зарежи я пък - обади се Мара, наслушала се на оплакванията му. - Вече си пенсионер. Седни на задника си и мирясай. Децата са оправени, а нашият масраф колко е? То да са само пилетата... С пет работи си се захванал.

Беше права. Освен в птицевъдството, което считаше от няколко години за своя основна дейност, държеше и десет пчелни кошера край пилчарника. Няколко пъти в годината, по празниците, майстореше захарни петлета на клечка, за радост на децата. През късната есен и зимата на преден план излизаше месомелачката, закрепена върху солиден тезгях в мазето. По това време то се превръщаше в работилница за суджуци. А покрай другото, с подкрепата на Мара, гледаше и две прасета.

- Да зарежа работата? - подхвана Кочо. - Че нали тя ме крепи. Без нея се поболявам. Нали помниш кога ме изпрати в Банкя на курорт. Още на третия ден ми се стегна душата и побягнах.

- Какво ли ти приказвам, като не вземаш от дума - сопна се жена му, сърдита не само на него, но и на себе си. Нали го знаеше какъв е дебелоглавец и не взема акъл от никого.

Наряза хляба, тури на масата буркан лютеница и чинията с пържените яйца. Кочо се надигна с пъшкане, плешивата му глава лъсна под лампата. Приглади по навик мустаците си, за да не ги накваси в чорбата, ала чорба не видя на масата. Почака малко, но жена му се туткаше край мивката.

- Дай чорбата! - нареди.

- Няма. Ти я изяде на обяд.

Кочо стисна зъби, за да не изругае. Без супа не сядаше на масата. Дори когато се прибираше нощем от пилчарника, първата му работа беше да повдигне капака на тенджерата и да си отсипе. Преди години, като се върнеше от запаса, не можеше да се нахвали от войнишката чорба и жена му се пукаше от яд. Да го остави тази вечер на сухоежбина след толкова тежък ден! Какво бе взел да се оплаква от син, зет и внуци. Та жена му, в собствения му дом, не го зачиташе вече за нищо.

Сърдит, удари с юмрук по масата, изправи се и тръгна към вратата.

- Какво те прихвана, бе? - повлече се след него жена му.

- Отивам на гости у доктора.

- Иди, иди! Там оная, глезенката, белким те нахрани.

Вратата трясна след него. Излезе на двора, заобиколи къщата и влезе у Димкови. Още на входа го лъхна мирис на вар и блажна боя. Преди десетина дни докторът го беше помолил да му намери бояджии. Прати му двама още на другия ден - негови хора, добри майстори. "Разгеле" - каза си. - "Тъкмо ще проверя как са я свършили."

В жилището завари само Димков. Ружа и децата бяха отишли на кино.

- Бре, бре, вече сте почистили, па и подредили! - възкликна Кочо, като обиколи помещенията. - Кога успяхте, бе?

От шпакловката и постното боядисване на стените остана много доволен, но щом почна да проверява и дограмата, се намръщи.

- Ей тук са минали само на една ръка. А тук - грапаво. Не е почистено с шкурка. Ръцете са си оставили. Ти плати ли им?

- Разбира се. Даже се почерпихме.

Кочо свъси рошавите си вежди, дръпна се назад и загледа с укор домакина.

- Аз какво ти казах, бе Янко? Да не им плащаш, докато не мина и да проверя как са си свършили работата.

- Вярно е, но... - смънка Димков. - Тая работа я свършихме двамата с Ружа. Не стигнаха парите.

- Ааа! - възкликна съседът. - Тъй значи. Ами аз за какво съм? Защо живеем в една къща, нали да си помагаме.

Преминаха в кухнята. Домакинът извади от бюфета шише ракия и я постави на масата. Наряза и кисели краставички. Надигнаха чашките и отпиха. Боднаха си и от краставичките.

- Тамянкова ракия, хубава е, ама ние тука си замезваме с друго - рече Кочо. - Ще отскоча за малко у дома. Почакай.

Слезе в мазето си, отряза четвъртина от една пита и се върна.

- Те с това си замезваме ние. Бански старец. Сам си го правя. Месо, сланина и подправки, натъпкани в шкембе.

Хапнаха си от деликатеса, чукнаха се пак и пресушиха чашките. Домакинът ги напълни. Разговорът потръгна леко и непринудено. Като чу от Димков, че заети с ремонта, не са успели още да си подготвят зимнината, подхвана:

- Ние с бабата не сме много ящни, да ти кажа. Компоти и консерви са се заваксали в мазето от години. Напролет, като се затопли, чудя се къде да деня зелето. Та потрябва ли ви нещо, не се стеснявайте...

След втората чашка Кочо забрави за чорбата. Настроението му се повиши и в благоразположението, което го обхвана, дощя му се да поумува върху живота.

- Започнах с кираджилък, извозвахме трупе с воловете. И каменар бях, и с касаплък съм се занимавал. Гъби съм отглеждал, пчелин имам. И тъй нататък... Не съм учил много, но знай! Животът е по-мъдър от вашите книжки. Той ме е научил, че всяко нещо си има дамар. Слабо място, демек. Дали е камък, дърво или човек, няма значение. Откриеш ли му дамара, подхванеш ли го на слабото място, сполуката ти е в кърпа вързана.

Отвън се чуха възбудени детски гласове и след малко Надето и Илко се втурнаха в кухнята. Веднага почнаха да се препират кой да разкаже филма. Не постигнаха съгласие и подхванаха едновременно. Нищо не можеше да се разбере. Майка им влезе, скара им се и ги отпрати да си измият ръцете за вечерята. Беше успяла да си облече пеньоара с лилави цветчета, прилепнал плътно около талията. Обърна се усмихната към госта:

- Бай Кочо, ще вечеряш с нас, нали?

- Аз вече хапнах, булка...

Но като видя, че домакинята сложи тенджера да се топли на печката, пресрами се и запита дали случайно не им се намира чорбица.

- Имам супа топчета - осведоми го Ружа.

- Ей, туй се казва късмет! Ами черен пиперец, люти чушчици?

- Намират се.

- Тогава оставам. Ама най-напред нарежи от стареца, да го опитате.

Ружа изпълни поръката му и като седнаха да вечерят, всички си боднаха по парченце.

- Бива си го - обади се пръв Илко и си бодна второ парче. - Сигурно прави големи мускули. А защо му викат "старец"?

Кочо сбърчи вежди и се замисли. Неочакваният въпрос го затрудни. Сам никога не беше си го задавал, макар че ядеше старец откакто се помнеше.

- Видиш ли какво поколение расте, бай Кочо? - шеговито се намеси домакинът. - Не стига, че си му го приготвил и сервирал на масата, ами си длъжен да му обясняваш защо се казва така, а не инак. Трябва му пълна информация, за да се засити.

- Тури ме натясно това момченце - призна си гостът. - Ще питам някой банскалия. Те са отракан народ. Всичко знаят.

- Чуден е! - обади се и Ружа. - Но от него сигурно се пълнее. Ще си позволя само едно парченце.

- Хапни си. Тъкмо ще наваксаш килцата, дето ги смъкна тук - жилна я съпругът.

Ружа го посочи с пръст и се обърна към госта:

- Моят човек пак се заяде.

- Отначало май си поплакваше - подкачи я съседът. - Викаме си с жената: туй мамино щерче зор ще види. Ама човек знае две и двеста. Като разбрах тази вечер каква работа си отхвърлила, смаях се - и смигна на Димков да си трае. - Ще ми сипнеш ли още от супичката? Бива си я.

Ружа мигом вдигна празната чиния и припна към тенджерата. Кочо изсърба и втората порция, благодари за гощавката и стана.

- Много се заседях. Тази нощ ще нанкам в пилчарника.

Илко подскочи, запретна десния си ръкав и сви ръката си в юмрук. Бицепсът се изпъчи под кожата като яйце.

- Чичо Кочо, пипни тук. - Чичото опипа мускула.

- Брееей! Твърд като камък, бе! - и потупа Илко по рамото. - Юначага!

Надето, измъкнала се за минутка, се появи с блок в ръка. Разтвори го и рече:

- Чичо Кочо, виж! Изрисувах те.

Той се вгледа в плешивата глава и окръгленото лице с мустаци. Не можа да се разпознае, но възкликна:

- Моя милост, цял-целеничък! Като на кадро. Има си дарбица това дете, ей!

- Подарявам ти го.

Кочо пое листа с едната си ръка и бръкна в джоба с другата за левче.

- Това е подарък! - напомни му Надето и се оттегли. Видимо развълнуван, чичкото я привлече и прегърна.

- Благодаря ти, чедо! А сега да тръгвам. Сполай за вечерята!

Домакинът тръгна да го изпрати. Излязоха на двора. Над хълма насреща възлизаше луната. Вечерта бе ясна и студена, потръпнаха и двамата. Замириса на дим от изгорели листа. Събираха ги на купища по дворовете и ги палеха. Зима идеше. Излязоха на улицата, но не им се прибираше. Застояха се, заети с мислите си. Бяха осъзнали, че могат да се отнасят с доверие един към друг, да споделят откровено мисли и чувства. Тъкмо това им липсваше: да бъдеш разбран, да усетиш съпричастието на човека до теб, който никога няма да те измами, злепостави, предаде...

"Сече му пипето на Кочо" - признаваха с половин уста хората, но никак не им се щеше да го поставят над себе си. Все го подръпваха надолу, да се изравни с тях. Захвана се с птицевъдството, по договор с аграрно-промишления комплекс.

Приемаше с хиляди излюпили се пиленца, за да ги предаде след месец и половина, пораснали, здрави и охранени. Но хората не се интересуваха от вложения тежък труд, не зачитаха уменията и способностите му, а го причисляваха завистливо към "печалбарите". Разни инспекторчета се въртяха край него, надничаха тук-там, търсеха да се захванат за нещо, заплашваха с актове и глоби, за да измъкнат някой лев. Парите му ги харчеха близките му, а той ходеше с гуменици, лете с дочени дрехи, зиме навличаше вълнените фланели, плетени от жена му. Беше петимен само за мъничко признание и похвала. Стигаше му само да се върти някой край него, да го гледа в ръцете и да се чуди на умението му да майстори всичко, каквото подхване. Зарадва се, когато децата на Димкови го откриха неочаквано. Оставаха ли свободни, търчаха към пилчарника. Надето предпочиташе да гледа и се любува на пиленцата, а Илко го теглеше повече пчелина. Засипваше с въпроси чичото как живеят и се множат пчелите и как правят толкова сладкия, ароматен, апетитен мед.

Като наблюдаваше хората, най-силно впечатление на Димков правеше онова, което на самия него не достигаше. Проблемите и нуждите на всекидневието го заварваха често неподготвен. Усетеше ли в магазина, че го мамят, ставаше му неловко и вместо да възроптае, отминаваше мълком. Посещаваше редовно политическите просветни звена, в които го включваха, манифестираше на 1 май и 9 септември, ходеше на бригади да прибира реколтата в кооператива, да сади борчета. И най-вече, не пропускаше на избори да пусне бюлетината на единствената партия. Но през всичкото това време не го напускаше усещането, че е наблюдаван, че някой следи всяка негова дума, постъпка и може да пострада и невинен от чуждата завист и злонамереност. За него човек като Кочо Ламбов беше истинска находка - с остър практически нюх, находчив, точен в преценките си. На такъв човек можеше да се опреш при нужда, той нямаше да те подмине и изостави. Излъчваше искреност, непосредственост и земна сила. В съприкосновението с неговия свят на обикновените, прости, но насъщни неща, Димков се отпускаше, умората и напрежението чезнеха, съвземаше се.

Дочуха далечната протяжна свирка на влака, който се измъкваше от клисурата, за да се спре и отдъхне на гарата. Кочо се размърда.

- Студенко е отвън, да се прибираме - рече. - Ама ми се иска да ти кажа още нещо. Това децата ти, Янко, са голяма работа. Да знаеш - напипаха ми дамара...

© Александър Попов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.12.2017
Александър Попов. За мястото ни под слънцето. Варна: LiterNet, 2017