УСМИВКАТА НА ПЕТРИХ

Владислав Драков

web

Когато Чичо Херберт идваше на гости у нас от Германия, носеше към подаръците винаги един и същи тип продълговати шоколадчета, всяко с различен вкус - на канела, на ягода, на лешник, на бадем, на ванилия... Този път, обаче, той донесе със себе си нещо друго (твърде бледо, за да бъде наречено „шоколад“), но пък, признавам си - може би също така убийствено вкусно...

Доста бях слушал, още от дете, за Петрих, доведеният син на чичо Херберт. Не го бях виждал никога, защото никога не го взимаха със себе си чак до тук - болнав бил, особен бил, не издържал път и прочее. За последното му идване също не се знаеше или поне аз разбрах малко по-късно.

Когато се прибрах от дома на Емилия, майка ми заръча да сляза до плажа - чичо ми Херберт бил вече там с другите, а и Петрих с него, макар едва да го накарали да иде на море. Изглеждал много блед, така подчерта майка ми.

Беше миналата седмица. Усещах се щастлив и лек, помня. Махнах си тениската и навлякох плувните си шорти, защото наистина ми се слизаше много, ама много до плажа. Не мислех за Петрих, не ми пукаше за него - никога не го бях виждал през живота си, та името му мина през ушите като част от неясно съновидение.

Затичах се по нагорещения тесен път. Средата на юни. Моето семейство има навика да плажува в най-горещото време. Обича да носи чадър, много минерална вода за пиене и сандвичи.

Старият навик да тичам по горещия пясък...

Чичо Херберт ми помаха още отдалече, симпатичен, почти белокос и силно червен, носеше бяла шапка с козирка и кръглите смешни слънчеви очила. Наоколо бяха братовчедите ми, леля ми също. И баща ми беше там, заедно с колегата си от автосервиза. Аз тичах към всички тях, радостен, напечен от слънцето, но странно жизнен. Дъхът на Емилия пареше още по мен, жегата на лятото не можеше да ме уплаши.

Здрависвахме се, потупвахме се по гърбовете. Надигнах еднолитрова бутилка с минерална вода и пих, докато тънка сребърна струя не се стече по брадичката ми, а оттам не закапа и по голите ми ключици. Обичам много да пия вода (защото тя е живот) и нямах вече никакво търпение да скоча в хладната синьо-зелена вода, когато го усетих...

Той седеше под чадъра с книга в ръка. Не приличаше на чичо Херберт. Нито на съпругата му. Нито на братовчедите. Нито на никого, когото бях срещал досега. Не беше съблякъл черната си риза, което буквално ми се стори равно на смърт насред този горещ плаж. Носеше и дълги черни панталони. Едничкото лятно нещо по него бяха босите му бледи стъпала, осеяни със синкави вени. Косата му, малко по-дълга от обичайното, се вееше пред лицето от жежкия вятър. Четеше прегърбен, нещо свято имаше в този жест, почти като свещеник, наведен над божественото писание на някой тайнствен папирус.

Той не се изправи от четивото си и не мръдна от сянката на чадъра през цялото време. Аз се киснех в морето и се смеех високо с братовчедите си. Те ми казаха, че Петрих не знаел български и само мълчал. Не обичал да се къпе в морето. Предпочитал да чете. Наистина бил малко особен, но било хубаво, че дошъл най-сетне. Не можех да преценя дали това бе хубаво, или лошо, все още умът ми бе замаян, чувствах се добре, а винаги съм много глупав, когато се чувствам добре. Ставам задълбочен и мъдър единствено, когато страдам. А страдам ли сега?...

Когато си тръгвахме от плажа, не можех да не наблюдавам Петрих. Не изглеждаше нито уморен, нито отегчен, нито прегрял от жега в черните си дрехи - само сериозен, далечен и леко навъсен. Беше наистина блед, толкова блед, че кожата му имаше синкав оттенък. Зачудих се дали наистина не е болен... Забелязах, че не е висок, но за това пък - твърде мършав. Не виждах ясно лицето му, защото беше все наведен, което не ми попречи да преценя, че е по-скоро грозноват - тясно скулесто лице, остър тесен нос, тънки устни, слабо оформена и хлътнала навътре брадичка. Очите му не бяха големи, нито малки, но впечатляващо дълбоки, като на човек, който не спи нощем и мълчаливо се терзае.

Когато баща ми изтръгна чадъра от пясъка и тръгна да го сгъва, Петрих се изправи и едното му рамо леко се заголи от полуразкопчаната риза. Беше случаен, неволен жест, ала аз го видях и синьото му хладно рамо странно блесна под яркото слънце. Изведнъж се почудих какво ли би било подобно рамо на допир, толкова костеливо и изстрадало, докосвал ли го е някой изобщо, на кого би позволил Петрих да се доближи до него освен ако не е книга?

Сетих се и за раменете на Емилия, нежни и приятно гладки, ако имаше рамене, противоположни на тези на Петрих, то това бяха нейните, противоположно като да сравниш пясъчна коприна със студен надгробен камък.

Обичах да докосвам раменете й...

* * *

Крехкостта на живота се изразява в това, че буквално за миг всичко може да рухне. Така рухнах и аз - от онзи миг на горещия плаж, покрай това бяло рамо, което се оголи срещу лятото с целия си зимен ужас. През цялата привечер, а сетне и през цялата нощ, не спирах да мисля за синкавата кожа на Петрих, за прегърбените му рамене, не спирах да мисля, че той ме отвращава, но в същото време и привлича по един особен и страховит начин.

Настаниха го да спи в малката стая на първия етаж. Сам. Обичал да е сам, изисквал да е сам. Това значеше, че щеше да ползва и банята, която е долу, не тази, която ползвах аз.

Петрих е на първия етаж, аз съм на втория. Отвъд това е белият плаж, денем запален от слънцето до наситено златно, а вечер синкав и прохладен като кожата на Петрих.

Кожата на Петрих. Дали подобна белота е само по рождение, или може да се добие?

Ами косата му? Не много къса, започнала бе да оредява.

Петрих, Петрих, изстрадала ничия душа... Ако това правят книгите с хората, за какво ни е да четем тогава?

* * *

Емилия. Трябва да кажа за Емилия, не много, но достатъчно. Искам да знаете, че беше красива и то не само защото беше моя. Едновременно нежна, крехка и заоблена, с чувствени червени коси, със сърцевидно лице и розови устни, меки като крем. Очи пронизващо зелени и тънки, леко хитри вежди. Имах я над три години и кой не ми завиждаше за нея...

Тя носеше вталени рокли и пишеше хартиени писма.

Обичаше да свири на пиано.

Правеше странни колажи от сухи есенни листа.

Обичаше да гледаме заедно филми, гушнати под меко топло одеяло.

Обичаше какао рано сутрин, вместо кафе.

Обичаше да разтривам шията й, а накрая да я целувам леко там, като за финал.

Обичаше да ми обува обувките и да шляпа с тях из коридора, защото й бяха големи.

Обичаше да заспиваме, докато се държим за ръце.

Обичаше да ми шепти в ухото.

Обичаше пухени ушанки през зимата.

Обичаше да слуша тихо музика.

Обичаше да си къдри косата с ролки от време на време.

И обичаше мене, сигурен съм в това.

Емилия, за която ми се радваха, но и желаеха да я вземе някой друг, просто за да не сме заедно, защото заедно бяхме като нечия мечта, сбъднала се другаде.

Не съм много сигурен кой точно хвърли проклятието, но то се сбъдна в онзи горещ ден, на горещия плаж, когато още ухаех на ръцете на Емилия и бях щастлив, че чичо Херберт е при нас.

* * *

Устните на Петрих - напукана мъртва земя. Тях не пожелах веднага, но когато това се случи, налегна ме нещо като остър глад.

Беше семейна вечеря. Той седеше на отсрещната страна на масата. За моя изненада, не ровеше унило в чинията си, хранеше се бързо и припряно, пиеше, докато дъвчеше. В чашата му розовееше студен малинов сок и на мен ми се стори, че е вампирски принц, а това в чашата е кръв.

Не можех да спра да се взирам в него - приведената му стойка и чорлавата коса ме принуждаваха. Храненето му придаваше нещо диво и много по-материално, напомни ми, че е истински, че е жив, че има кръв, дихание, живот, там някъде в него.

Червеният сок контрастираше с бледата уста, тъй както мисълта за меката Емилия контрастираше с мисълта за бледото и костеливо рамо.

Тъничка струя малинов сок, съвсем деликатна, която се плъзна от ръба на устните му. Той пиеше почти като мен, със същия жаден маниер.

Не знам кое по-точно ме накара да си го представя, но мое друго Аз стигна до Петрих буквално през масата и впи устните си в неговите. И те имаха вкус на гнили малини и смърт. Не желаех точно целувка, а нещо по-грубо и рязко, може би дори - да хапя тези устни, те да се разкървавят, да се покрият с алени капки... Червеното отиваше на Петрих, защото беше блед и тъмнокос, а и сам той се обличаше в черно. Червеното щеше да го освежи, да го посъживи... Да, точно, да хапя устните му, първо леко, после по-силно, а той да се усмихва, безгласно и леко ужасяващо, и да ми шепти нещо на своя неразбираем немски.

* * *

Устните на Петрих отключиха таен, незнаен дотогава Ад.

Адът идваше основно от сравнението с Емилия. Бях свикнал с красотата, с гладкостта й, с розовината на живата й кръв, която пулсираше под деликатната светла кожа. Сякаш сетивата ми се бяха наситили, сякаш се бяха отегчили. Коремът ми се свиваше при мисълта да загубя това богатство заради чуждия и грозен Петрих. Присъствието му беше като дух на починал - безтелесно, но тежко и тегаво. Все седеше по ъглите на къщата, все беше наведен, силно наведен, имах чувството, че е късоглед и не вижда добре какво точно чете, макар да беше подобаващо вглъбен. Очите му на свой ред имаха цвят на хладна стомана, навяваха ми за сините следобеди през зимата, преди да падне сняг.

Трудно спирах погледа си; аз го дебнех, наблюдавах го, непрекъснато имах необходимостта да си напомням колко ужасен, колко различен е от Емилия и колко много го желая именно защото не е като нея, защото ми е чудно, защото ме изгаря зверско любопитство каква е точно кожата на рамото му, на гърдите, на корема, какви са точно устните му, грапави ли са, неприятни ли, по-различни ли са от женските устни и защо, защо, по дяволите, ми беше необходимо да знам всичко това за един мършав, синкав и изгърбен младеж?

Особено неспокоен ставах, когато чувах, че влиза да се къпе. Банята в дъното на първия етаж. Обикновено голяма и хладна, не се ползваше толкова, колкото тази на втория.

Знаех, че той е махнал най-сетне всичките си дрехи, целият този траур посред лято, че влиза под струята вода (дали гореща, или по-скоро хладка?), че тогава спира да чете, че е някакъв друг Петрих, нечетящ и разсъблечен, мокър и уязвим.

Можех да погледна през ключалката и да го видя. Прекосявах почти изцяло тъмния коридор и винаги спирах плавно, заслушан в струята вода, която танцуваше остро по плочките. Оранжева светлина се процеждаше през ключалката - там, където беше голият Петрих.

И си представях бели капчици вода, които изпивам от гърба му с трепнещи устни...

Или мократа му рядка коса, през която прекарвам пръсти... Странно, тя винаги изглеждаше мазна и занемарена, той толкова често се къпеше, а винаги имаше вид на мърлява и застояла книга. Сигурно защото само такива четеше.

Все още нелишен от съвест и разум, не дръзвах да погледна през ключалката, ала представата, че гледам, също ме караше да се чувствам неспокоен, засрамен и леко ужасен от себе си... Какво толкова можех да видя? Друг съвсем млад мъж, също като мене...

Не, не като мене. Не като братовчедите ми. Не като чичо Херберт или жена му, а друг някакъв, съвсем различен, такъв не бях виждал никога. Очите му ме срязваха и в тях лежеше тайна, дълбока като сенките по клепачите му. Очите, които всъщност... Не ме поглеждаха. Гледаха си книгите и буквите на немски.

Или да ида късно вечер в трапезарията, където сядаше да си чете сам, след като цялата останала рода вече спеше; родата, чиято кръв не течеше в неговите вени. Четеше сам на масата, поставил лакти върху нея, ниско приведен, с лъщяща мазна коса под полилея... Знаех, наблюдавах го. Представях си, че влизам тихо, че се доближавам и меко грабвам книгата от ръцете му. Той остава каменно спокоен. Не ме поглежда, за това го карам насила, хващайки грубо лицето му и изтегляйки го нагоре. Нощната светлина блести в металните му зеници, жълта и топла, ала тях не може да стопли. Целувам го - не любовно и нежно, а жадно и грубо. Неподвижен е и жилав, но постепенно се отпуска, тъй че се чувствам почти задължен да сграбча крехкото му тяло в прегръдките си, да го понеса нагоре и поставя върху масата; дългите му слаби крака да се вплетат около талията ми, мъртвешките му пръсти да се вкопчат в косата ми и тогава...

* * *

Няма да крия, че действително се чувствах унизен сам от себе си. Че бях благодарен, защото едва ли някой разчиташе мислите ми, че нямаше как да се досети, че аз, който си имах Емилия, мога да желая толкова много доведения син на чичо Херберт, който не говореше, който беше особен и грозноват темерут, на когото не пречеше толкова немският, колкото вътрешната преграда и нежеланието да допусне човек до себе си.

Наистина ли не допускаше, или само тук беше такъв? Какви бяха условията за допускане? Дали знаеше, че го наблюдавам? Дали усещаше, че цял го изпивам, тъй както пиеше той онази вечер проклетия малинов сок? Дали съзнаваше, че бих изменил на Емилия с него (а трябваше ли да узнава тя за това и защо, защо да узнава?) и каквото ще да става...

Всъщност колкото повече дълбаех в себе си и в копнежа си, толкова повече си давах сметка, че нямах против Емилия да разбере. Нямах против и чичо Херберт да разбере, както и целият ми род. Да се почувствам унизен пред всички тях, но и да знаят, да са наясно, че е бил мой и аз съм бил негов, че не ми е пукало за Емилия и мекотата й в онзи момент, защото те са празни и лишени от смисъл, когато няма кой да види смисъла у тях.

А какъв беше смисълът от Петрих?

Смисълът от това да разрушиш. В случая - да си разруша връзката с Емилия, както и всички морални устои. И да си останеше всичко в тайна, нямаше да бъде вече същото между мене и порцелановата, аленокосата моя любов...

Исках дългите и влажни (предполагах, че бяха влажни) бледи ръце на Петрих по себе си, навсякъде, исках да потъркам лице в сухите му остри скули, исках да вдъхвам аромата му на стари книги, на неразбраност и самота. Да си припомням чрез неговата несъвършеност съвършеността на Емилия и нещо в мен да се топи от сладост, че имам смелостта да й изменя.

А преди да го зърна, не усещах, че имам нужда от всичко това... Обаче казах вече, споменах - въпрос на миг е всичко да рухне, на слънчев блясък, на разголено и костеливо рамо...

И Емилия щеше да рухне. Нямаше да съм само за нея, щеше да ме дели с това бледо създание, десетки пъти по-непривлекателно от нея... Непривлекателно, но ме привличаше, и как само! Парадокс, над който, като се замислех по-дълбоко, заболяваше ме натежалата ми от безсъние глава.

* * *

Безсънието ме караше да снова нощем из къщата. Понякога даже излизах в градината и се взирах в летните дребни звезди. Мечтаех да поема глътка хладен въздух, ала такъв все нямаше - градчето спеше в лепкава и влажна мараня, лепкава и влажна, неприятна и задушлива... Отделно в гърлото ми дращеше онази жажда, жаждата по недокоснатото, по бледото и унилото, по моя чуждестранен принц, когото не познавах и изследвах всеки миг, милиметър по милиметър, доколкото можех да прозра какъв е изпод черните дрехи от тънка материя и острите кичури коса. И обаянието на книгите, което го следваше като проклятие.

В една такава нощ отидох до кухнята на първия етаж, защото бе по-близо. Имах нуждата от големи глътки студена вода. Сепнах се, щом видях Петрих пред чешмата, наведен леко настрани под струята вода - да пие от дланта си. Косата му беше сънена и рошава, пръсната във всякакви посоки, носеше широка избеляла риза за спане и нищо повече.

Произнесох името му, тихо и накъсано. Той се сепна, задави се, отдръпна се назад и ме погледна. Беше от онези хора, които не могат да реагират адекватно на чуждо присъствие, които не поздравяват и не казват „довиждане“, за това пък най-сетне ме погледна; очите му ми заприличаха на потъналите в лятна умора звезди по небето отвън, но все още трептящи, все още живи, не съвсем посърнали и разложили се из юлската горещина.

Усетих, че трябваше да обясня присъствието си някак и още повече - защо го повиках по име.

- Но защо пиеш от ръка, Петрих? Ето, вземи си чаша, не се срамувай, има достатъчно...

Знаех, че не разбира български, но се опитах да добия убедителност и да му покажа значението с действия - храбро се запътих към него, грабнах бяла стъклена чаша от малкото рафтче над мивката, напълних я с вода и я тикнах към бледия среднощен младеж.

- Заповядай, вземи - казах твърдо. Стените на чашата бяха мокри и хладни. Като в кошмар си дадох сметка, че това усещане ми навя кожата на самия Петрих... Всичко, всичко ми навяваше на него.

Очите му не ме изпускаха - трепкащи сини остриета, той посегна неуверено с дългите си пръсти, такива едни треперещи и криви, плетеница от жили и вени, аз избързах да предам чашата, защото вече не издържах, не можех дори да си представя моята ръка да се докосне дори случайно с неговата, чашата се плъзна гъвкаво, Петрих не успя да я поеме със свенливото си треперене и тя се разби на три големи парчета в пода.

Той реагира по-бързо от мене и се впусна да събира стъклата. Едно от тях се вряза в бялата му плът (трудно ми е да представя трескавото напрежение, с което и двамата се движехме) и моите очи моментално се привлякоха от алената струйка кръв, която изби накриво по дължината на костеливия показалец.

Беше коленичил пред мене, виждах свободно голите му мършави крака, виждах дори ясно очертанията на раменете изпод леката дреха, закопчана криво. И виждах нея - кръвта. Разрезът ми се стори удивително дълбок, но нима не бе самият Петрих тъй крехък, тъй хартиен, също като лист от овехтяла книга?

Бях за пръв път толкова сам с него. Всички спяха, самата нощ даже спеше, повита в топлите си солени мъгли. Долавях ритъма на морето, тайното му дихание, въпреки че то не бе чак толкова близо до къщата. Просто тишината бе... по много.

Взех ранената ръка на Петрих, все още заслепен от алената ивица кръв и впих устни в нея.

Момчето се дръпна рязко, неочаквано силно и избяга към стаята си, като преди това ме удостои с дълъг, пронизителен поглед.

С треперещ дъх седнах на белите кухненски плочки. Сърцето ми биеше чак до ушите. Усещах вкуса на кръвта му по сухите си устни - солен и метален. Суров.

Приех го като първата ни истинска целувка.

* * *

Не вдигах телефона на Емилия. Веднъж тя даже дойде до нас, но заставих баща ми да каже, че ме няма. Не желаех да я виждам, нещо повече - презирах я. А и след среднощната случка с чашата не смеех да се засичам с Петрих. Основно седях в стаята си, ту се въртях из леглото, ту сядах пред бюрото, за да записвам безумните фрагменти на мисълта си.

Не мога да разбера защо хората изпитват понякога удоволствие да документират с думи най-черния си срам...

Ближех твърде често устните си или ги хапех. Вкусът на кръвта му бе още там, не можеше да се изтрие никога. Това ме побъркваше с двузначността си, защото бе хем хубаво, хем ужасно.

Но вече бях решил - не можех вече да го поглеждам денем, там, сред всички. Не можех вече да го дебна отдалеч и очите ми да го поглъщат, без да го докосвам. Петрих щеше да е мой, но само през нощта.

А под слънцето бяхме заедно само в сънищата ми, кратки, но детайлни. Така например бях сънувал плажа, в утро толкова ранно, че светлината е повече сребърна и превръща морето в кристал.

Петрих лежи пред вълните точно на онази граница между брега и водата, слабото му тяло е покрито със ситен пясък, със солени лъскави капчици море, които блестят пред зората и напомнят на царска одежда. Лежи по корем, поставил е глава на скръстените си ръце и ме гледа изпод влажните си кичури коса.

Лежа до него, по същия начин, морето ту ме облива, ту се отдръпва, и при все че сме напълно спокойни, загледани тихо в дълбините на очите си, изморителна сладост пълзи по тялото ми, неспособен съм дори да се помръдна и само се топя от щастие, утрото блести край нас, затварям очи и пак ги отварям - мокри са миглите ми, мокра е косата ми, залепнала по кожата ми сол... И цялото море е наше.

* * *

Не слизах да ям цели два дни. Даже и вода не пих, за да не отмия вкуса на кръвта Му, ала лятната жега бе започнала да ме мори, та жаждата не можах да издържа и на втората вечер се напих с големи, леденостудени глътки вода. Беше ме застигнало и адско главоболие. Когато водата ме посъживи, си дадох сметка колко пресъхнало и изтерзано е било тялото ми.

Но това отми едничкият допир до Петрих. Почувствах се тъжен и празен, но и обнадежден - трябваше да си открадна още, още от него... И ако това продължаваше все така, не биваше ли той да бъде вечно около мен, за да не се губи допирът ни, за да сме свързани до последния си дъх на Земята?

Нощта пред мен се оказа неблагоприятна. Нашите поканиха гости и от градината и кухнята се вдигаше врява чак до малките часове. Аз лежах в леглото си по гръб, виках вълшебния си сън с Петрих, представяйки си го отново и отново, а вкусът на кръвта мъчително липсваше от устните ми.

* * *

На следващия ден майка ми реши, че да седя в стаята си няма да ми помогне да оздравея (разбира се, мислеха, че съм болен). Определено бяха настроени за летни забавления и новата идея бе да разходим чичо Херберт и Петрих (особено Петрих!) до близкия голям град.

Щяхме да сме четиримата - аз, татко, чичо Херберт и Петрих. Майка и леля се бяха хванали да правят някакви сладкиши по много специална рецепта, за да може когато се върнем, да им се насладим. Братовчедите ми се забавляваха по крайбрежието още от сутринта.

Баща ми и чичо Херберт седнаха отпред. Следователно, аз и Петрих си споделяхме задната седалка.

Денят явно се падаше горещ дори и за доведения син на чичо, та той бе обул къси дънкови панталони, откриващи коленете му. Ризата му също беше с къс ръкав. Стъклените му очи се криеха зад тъмни очила. Той седна възможно най-далеч от мен, обърнал глава към прозореца.

До града се стигаше с кола за не повече от двайсет минути. Но на мен ми се сториха поне двайсет часа. Между мен и Петрих имаше около две педи разстояние на седалката. Той беше събрал коленете си плътно, за да не може да опират в моите. Раменете му бяха така свити, че целият той ми напомняше на смачкан от силна градушка черен чадър. Странно, не носеше книга, затова пък сякаш не знаеше, какво точно да прави с ръцете си и нервно гризеше нокти или подпираше острата си брадичка. Погледът му оставаше за мен непроницаем зад черните стъкла на очилата.

Беше ми трудно да издържа и да не потърся някакъв контакт с него. На няколко пъти ми се струваше, че ме поглежда и му се усмихвах, ала той бавно и безпристрастно се извръщаше отново към прозореца. Имах чувството, че брои колите, които минаваха край нас по пътя.

По едно време сложи ръката си на седалката. Синкави вени се накъдриха отгоре на ръката му. Забелязах, че носи тънка сребърна гривна, която му подхождаше. Моята ръка запари от желание да докосна неговата; замолих се трескаво на ум да промени позицията си, защото наистина трудно се сдържах, баща ми и чичо Херберт седяха отпред, на сантиметри разстояние, и щеше да бъде наистина странно, ако се престраша и дори за миг докосна кожата, китката, тънката сребърна гривна...

Но Петрих не се усещаше, все едно не съществувах. Не отдръпваше ръката си, тя лежеше между двама ни като невинно обещание.

Исках да се уверя, че предните седалки ни скриват добре, че баща ми и чичо Херберт няма как да ни видят освен ако не се обърнат и не погледнат целенасочено надолу, към царството на двете ни ръце.

Представих си, че пръстите ми са крака на паяк и бавно този паяк тръгва към целта си. Лекият допир до пръстите на Петрих ми подейства почти като глътките вода, които погълнах след двата жадни дена. В такива мигове човек затваря сластно очите си, ала сторих това само на ум. Не бяхме сами, бяхме в колата, а насреща ми като всевиждащо око се блещеше огледалото за обратно виждане на баща ми. Бях втренчил очите си напред, към чичо Херберт, към баща ми, към пътя, който се виеше през предното стъкло на колата.

В началото мислех само да поставя дланта си върху неговата ръка, но веднъж стигнал дотам, сплетох пръстите си в пръстите на Петрих, можех добре да си представя, че това е цялото ми тяло, което се преплита с неговото. Ръката му бе хладна, лека и доста по-тънка от моята, за това гъвкаво, без да имам каквато и да е власт над нея, се измъкна от захвата ми...

Боже, какво ли си мислеше, в какво ли положение го поставях? Разчитах на това, че е кротък и странен, включително и на сигурността, че би изпитал срам да сподели това между нас пред когото и да било. Усещането, че го мъча, ме погълна и не посмях да търся близостта му по никакъв начин, докато траеше разходката.

Той не свали очилата си през цялото време, дори когато гъсти дъждовни облаци засенчиха небето.

Неотменното природно правило, че след твърде голямата задуха винаги идва дъждът, ме накара да изпитам смътна надежда...

На връщане коленете ни се допряха неволно при два остри завоя. Убеждавах се, че не усещам нищо.

* * *

Не издържах и се скарах с Емилия. Тя дойде до нас, с коси мокри от бурята вън, хванала я по пътя. Беше вече смешно да се крия, затова излязох при нея и й казах да не ме търси, да ме остави намира, защото всичко ме ЗАДУШАВА. Изгоних я да се прибере обратно, да премине през светкавиците и гръмотевиците, през неравната завеса дъжд, да върви където и при когото си иска.

Стори ми се, че накрая тя заплака, но това не пролича по сълзите (лицето й беше мокро от дъжд), а по тъжната гримаса, в която се изкривиха иначе гордите й тънки вежди. Лятната й рокля на цветя бе полепнала по тялото, ръцете й обгръщаха това тяло, но нямаше как да я скрият от бурята.

Не ми беше жал. Чувствах се като разпадащ се въглен, горял сред силен огън. Навярно бях жесток, но цялото това ново чувство в мен ме правеше неспособен на съчувствие.

Хапнах от сладкишите на леля и майка. Били станали по-сладки от предвиденото, но на мен тази сладост ми допадна. Караше ме да изпитвам жажда и да пия вода, много, много вода. А както сам написах - водата е живот. И кръвта също, макар, според старата пословица, едното да не става никога другото.

* * *

Дъждът притихна към полунощ, ала не спря. Изчаках всички да заспят, за да вляза спокойно в банята и да се изкъпя. Не се бях къпал от нощта, в която вкусих кръвта на Петрих. Затова стоях дълго под душа, гледах как водата се отича в канала по сините плочки или просто затварях очи и си спомнях кристалния сън с Петрих. Странно, не мислех за допира на пръстите му, не мислех въобще за физическата част от него, а само за образа му от съня.

Днес, по време на бурята, той ми се стори печален. Седеше до големия прозорец във всекидневната с книга в скута, която не четеше. Гледаше дълго и замислено дъжда, мисля дори, че беше видял как прокуждам Емилия.

По някое време отидох да му занеса сладкиш, майка ме помоли, защото бил срамежлив и сам нямало да си вземе. Щом отидох до него, той ме погледна хем кротко, хем леко уплашено, но когато аз само се усмихнах радостно, взе малката кокетна чиния с десерта.

Натъжи ме това, че не знаем един език. Изпитах необходимостта да поседя при него, точно в този буреносен следобед и да си говорим. Не да го сграбчвам, не да го хапя, притискам и пия кръвта му, подобно побеснял вампир, а да опозная неговия светоглед, да проумея тишината му, любовта към книгите и черното, смущението от плажовете, хората, смеха.

Водата се стичаше по раменете ми пречистващо.

Желанието не ме измъчваше, но ме измъчваше тръпнещото подозрение, че дълбоко и безумно го обичам.

* * *

Часовникът удари три след полунощ. Учудих се. Това беше стар, неработещ часовник, който държахме в коридора заради красотата му.

Бях убеден, че не ми се е присънило. Вече два часа лежах с отворени очи и слушах лекия дъждец. До сутринта щеше да е спрял и да дойде поредния горещ и задушаващ ден. Така до следващата буря.

Излязох в коридора и се спрях пред часовника. Беше като част от съвсем друг дом, от онези големи барокови къщи с високи мебели и огледала в рамки от дантела.

Бавно слязох по стълбите към стаята на Петрих. Не от лудост, не от сласт, а от мъчителното, почти възвишено усещане за самота и липса.

Отворих вратата. Стаичката беше малка, затова в нея се намираха единствено гардероб, масичка и легло. Петрих спеше на една страна, падаше се с гръб към мен. Бе тъмно, ала виждах бяла му кожа в мрака; очевидно нощем смъкваше онази широка лека дреха, с която го видях в кухнята, и спеше гол.

Тъмните завивки се бяха смъкнали докъм кръста му и беше тъй слаб, че даже в тъмнината можех да доловя вдлъбнатините между ребрата. Шията му беше красиво извита над възглавницата, косите, паднали настрани, я откриваха, поразително бяла и крехка.

Влязох тихо и затворих вратата след себе си. Приближих се до леглото и се спрях на място. Пълнех очите си с тази белота пред мен и не смеех да я докосна, докато сърцето ми не се изпълни с едно тъй топло умиление, че коленете ми се размекнаха и цялото ми тяло потрепери.

Наведох се, но много бавно и едва, съвсем едва докоснах с устни извивката на шията му.

Петрих се помръдна, ала само в съня си. Той не се обърна, тази лека целувка нямаше как да го пробуди. За това се наведох и го целунах пак. После пак, малко по-надолу, между лопатките, а с едната си ръка захванах косите му, които денем ми се виждаха немити и посърнали, а сега ръката ми усети в тъмното като най-меката коприна. Целувките ми заваляха по гърба му, както лекият и ситен дъжд докосваше земята вън. Усетих, че той вече се събужда, че се извива към мен с онези свои гъвкави, бързи движения.

Докато се усетя, беше легнал вече по гръб, а аз седях над него, подпрян на края на леглото му с коляно и се взирах в лицето му. Беше много слабо и изпито, нито мъжко, нито женско, очите му трепкаха като звезди. Помилвах го с обратната страна на дланта си и го целунах по челото. Очаквах всеки миг да ме отблъсне и с това да се сложи край завинаги на всичко, защото скоро си заминаваха, да, ровех пръсти натъжено в косите му и си повтарях на ум, че заминаваха, той бе дете на далечната, студена Германия и всичко между нас щеше да остане тук, при лятото.

Съвсем неочаквано, той се надигна и впи устните си в моите, повличайки ме надолу към себе си. Целувката ни беше дълга, твърде дълга, така че съзнанието ми се изпълни със силни блясъци, видях отново рамото му насред горещия и златен плаж, видях потеклата струя малинов сок от крайчеца на устните му, видях жилестите му пръсти впити в кориците на някоя книга, видях съня с кристалното море, видях голото му коляно, което се опира в моето, докато седяхме един до друг в колата. Видях цялата си спонтанна и необяснима любов като на лента, обля ме като топла вълна и едничкото, което пожелах, беше да обгърна тялото под мене в плътна прегръдка, не откъсвайки устните си от неговите.

Ръцете му се шмугнаха под блузата ми, бързи и трепнещи, аз се изправих за миг и я съблякох със скоростта на магьосник, зажаднял за момента, в който ще усетя неговата кожа до своята, изцяло. Беше едновременно крехък, но жилав и костелив. Различаваше се много от усета за тялото на Емилия. Зарових лице в шията, вдъхвайки особения му аромат, целувайки тази шия и вкусвайки от нея, усещайки топлия му пулс; за миг отново познах онова в себе си, вампирското и жадното, мислех си за кръвта и за живота, и за краткостта на утолената жажда.

Целувах шията му и я хапех, и я вкусвах, и галех глава в гладките му гърди, цял разтопен от сладост и щастие, от непрестанното удоволствие, което ми доставяха неговият допир и аромат, защото при всяко мъничко отделяне от него, жаждата ме сполетяваше отново и имах необходимостта да се изгубя в бялата му плът.

Вече не бяхме в колата, нито насред кухнята, нито сред изморителното множество роднини, бяхме сами за себе си, можех да вплитам пръстите си в неговите, да ги заплитам силно и настоятелно до болка, да опирам коленете си в неговите, да го усещам край себе си, увит като тънко и хладно въже, и това все едно да няма свършек никъде.

Главата ми се маеше, дъхът излизаше на трескави, къси вълни. Сега думите не ни трябваха, нямаше преграда между нас. И погледи не ни бяха нужни, тялото му бе продължение на моето, тихият му дъх - обещание до гроб.

Раменете на Петрих - остри и крехки, се покриха с пот, тъй както росата покрива сутрин тревата, аз ги галех с устни и пиех, пиех живот, той увиваше тънките си, ала изумително здрави ръце около мене, не даваше да се отдръпна, не искаше да се отдръпна, кожата ми полепваше по неговата, а тежкото и тъмно лято ни събираше още по-плътно.

* * *

Утрото настъпи рано.

Да бе настъпило след век, също щеше да е твърде рано.

Стаята изглеждаше бледосива.

Телата ни бяха уморени и отпуснати, хлабава прегръдка ги прикрепяше едва. Тънък лъч огря лицето на Петрих и то бе първото нещо, което видях, щом отворих очи - никога не го бях виждал толкова изумително красиво, бледо, благородно и синеоко.

Сигурно, защото той за пръв път се усмихваше.

КРАЙ

© Владислав Драков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2016, № 2 (195)