ТАЙНАТА НА ДАЛИЯ

Владислав Драков

web

Над селото цареше лятна тишина. Обедните сенки тежко падаха по жълтата земя. Дори бръмченето на мухите не се чуваше.

Далия газеше в поточето, запретнала бялата си тънка пола и гледаше камъчетата под краката си; имаше всякакви на цвят - сиви, синкави, оранжеви, жълти... Тя изваждаше по някое, дълги сребристи капки вода се стичаха чак до лактите й, а когато камъчето започваше да съхне и да губи блясъка си, хвърляше го обратно на дъното.

Едно голямо зелено дърво й правеше сянка. Тя се чувстваше добре тук, в своето поточе, на прохладно и тихо. Часовете се нижеха бавно и спокойно, струваше й се, че целият й живот можеше да се събере в един такъв летен ден на село.

- Лия! Лия! - дочу се отнякъде гласът на майка й, странен и висок насред жежкия въздух.

Момичето извърна кристалните си очи и пусна полата си. Белият плат се развя мокър по водата.

- От сутринта си тук, ела да хапнеш, баба ти сложи масата!

Далия сбърчи вежди в лека досада. Та кой ядеше в такава жега? Не разбираше възрастните. Ежедневието им преминаваше еднообразно около масата или пък в непрестанно шетане на къщата. А уж идваха тук да си почиват.

Лия тръгна по прашната жълта пътека заедно с майка си - бяло, прозрачно момиче и висока слаба жена с кестеняви коси. Къщата до хълма беше тяхна отскоро, татко Йозеф я беше взел още в началото на пролетта. Беше голяма и леко мистична вечер, с доста работа по покрива. Предишните й собственици бързаха да я продадат, та в нея имаше какви ли не мебели и вехтории, а в самия й двор, твърде голям, имаше даже изоставен минибус.

*

Далия спеше в източната стая на втория етаж, но най обичаше да се качва в една стаичка на тавана, която се падаше вътрешна на друго, доста по-голямо помещение. В мъничкото си скривалище, момичето с любопитство преравяше оставените там вещи. Намери си тетрадка с твърди пожълтели листи без никакви редове, за която направи уговорка със себе си, че ще изпълни с авторски стихотворения.

Имаше пишеща машина - вехта "Марица" с черна и червена лента.

Огледала. Кръгло ръчно огледало като на принцеса. Високо правоъгълно огледало над счупената тоалетка. Тежко огледало със златиста рамка, мушнато зад гардероба. Мъничко огледалце за червило в джоба на едно от палтата.

Легло със зелена покривка.

Скрин, пълен с мънички порцеланови чашки и чинии.

Чувал със спално бельо.

Гардероб с палта и дамски тоалети.

Чекмедже с черно-бели снимки, които, по всичко личеше - не бяха семейни, а най-вероятно представляваха колекция.

Стар тъмнокафяв стол.

Далия не искаше майка й да се качва тук и да разтребва. Искаше този мъничък свят на миналото непокътнат. Той бе така вълнуващ с чуждостта си. Защо майка й винаги подреждаше всичко? Защо премахваше паяжините и разгадаваше тайните кътчета? Защо изчистваше къщата от нейното минало, толкова уютно и тъжно в изоставения си вид?

Далия не харесваше онази част от къщата, която беше вече пренаредена, освежена и превърната в копие на дома им в София. Обичаше старите стаи, пропити от влага. Обичаше даже течащия покрив, неподчинен на цивилизацията, който пропускаше силните летни дъждове и се налагаше да поставят кофи и легени под него.

*

Привечер Лия излезе на двора и се покачи на покрива на стария минибус. Синкава прохлада разроши черната й лъскава коса. Колкото и горещо да ставаше по обед, здрачът носеше хлад от гората.

Подпря тетрадката на коленете си и написа нещо до някой, който й липсваше и ако можеше да бъде с нея тук, в старата къща, би била най-щастливото момиче на света.

Спря да пише, когато стана прекалено тъмно и не виждаше вече добре.

А някъде там, под хълма, в другия край на селото, точно на две къщи от полето, Адриан, синът на Стефан, прибираше столчето си от двора, за да влезе на топло в стаята си и да се сгуши в дългото си палто. Той лекуваше вече шеста година някакво мистично нервно заболяване, което го караше да мръзне вечно и да си втълпява, че е преследван от духове.

*

Нощта идваше в селото винаги желана през летните месеци. Зеленината се насищаше със свежест. Сякаш се изпълваха с вода трите реки, които минаваха през селото. Къщите ставаха малки в сенките си, оживяваше природата наоколо, зашумоляваше тревата, всякакви буболечки и твари се събуждаха, гладни чакали извисяваха глас и слизаха чак до полето, понякога и до самия център на селото, до църквичката или моста.

Небето се обсипваше с едри звезди и се свеждаше тъй ниско над покривите, все едно - ей сега ще погълне домовете на простосмъртните, които кротко сънуват под юрганите си, не чуват чакалите, не чуват нощните духове, не чуват дърветата, които се извиват навътре в гората.

Но не всички спяха. Дядото в последната къща, точно до полето, не спеше. Чакалите често идваха съвсем до неговия дом. Той държеше лампата в двора винаги светната.

Бабичката в къщата до реката заспиваше твърде рано и се будеше по малките часове на нощта, и можеше сама да види колко голяма и черна ставаше вечер реката, и как някакви тайнствени гласове дърдореха под водите й.

Не спеше Адриан, премръзнал в леглото си или вцепенен при спомена за последния си кошмар.

Не спеше Далия в своята тайнствена стая, изпълнена с мечти и тишина.

Не спеше младежта, която се събираше в бившето читалище, за да се забавлява.

Не спеше Ганьо ловецът, който все не можеше да се доразбере с четирите си ловни кучета.

Не спеше онази странна ромска жена, която гледаше на кафе и пушеше цигари без филтър.

Не спеше англичанинът, който обхождаше близките улички с фенерче.

Това село всъщност кипеше от живот. И много граждани си бяха закупили къщи там, за да прекарват почивките си.

А на баба Калина в красивата къща с цветята й се родиха пет малки рижави котенца, майка им Пуха доволно ги кърмеше, те предяха и мъркаха в рошавото й сиво коремче.

При баба Калина нямаше духове, понеже котките я пазеха от тях.

*

Беше панаир. Шарени сергии красяха центъра на селото, от което той заприлича на много по-голямо място, отколкото всъщност беше. Продаваха много захарен памук, плюшени играчки и карамелизирани ябълки. Жегата бе някак огъната под желанието на хората да се разхождат, веселят и пазаруват дребни, никому непотребни джунджурии.

Но не това беше важното. Освен че снова цял ден развълнувано насам-натам и даже си купи няколко дълги шарени гердана, както и плюшена панда за 4 лева, Далия изживя нещо различно.

Истинското си лице панаирът разкри вечерта. Пред малкото читалище запя народна певица. И се пови хоро. Малките сергии светеха от играчки и захарни памуци, както и от онези чудни изкуствени цветя, които се въртяха като колелца, щом задухаше вятър.

Такъв вятър Далия никога не помнеше. Не беше специфичен с нещо конкретно - бе по-скоро лек и слаб, отколкото силен, но донесе такъв чуден аромат, че момичето се зачуди дали някой не пече наблизо сладки. Може би идва от малките понички с шоколад, които чичо Данчо продаваше? Не, не. Не оттам, не беше оттам.

Над хорото се носеха сапунени мехури. Деца си играеха наблизо с веро и вода. Малкото сиво кученце Сара тичаше край тях и джафкаше.

(Към хорото се хванаха дядо Радой, жена му Станка, внучка им Жаклина.)

Далия наблюдаваше малко по-отдалеч, докъм сергията за тениски, гумени чехли и шапки. Ветрецът си играеше с косите й.

Какво, какво донасяше той, втълпяваше ли си? Вдиша дълбоко. Нещо бонбонено, нежно. Като детска милувка. Като онези бледи шарени картинки, които си разменяше с момичетата преди години, когато беше малка, много малка.

Планините синееха с дълбок цвят в далечината. Приличаха на замръзнали вълни.

В миг Далия усети, че наистина е твърде синьо. Не като в лятна нощ, а беше топло, весело, уютно. Майка й също се вихреше на хорото, засмяна и красива, със зелена рокля и големи златни халки на ушите, които се движеха редом с шията и главата й.

(Керана и Пецо се пуснаха от хорото и се запътиха някъде. Ганьо вдигаше наздравица с Киро Лалалията пред малкото централно кафене.)

Далия бе затворила очи. Мислеше си за синчец, теменуги, малки сини потоци. И всичко ставаше все по-синьо и по-синьо, почти навяваше на снежни върхове и замръзнали по тях реки...

Отвори очи и срещна неговите.

Изненадващо - бяха зелени. Чисто, несломимо зелени, каквито почти не се срещат в реалността. Косите му бяха съвсем късо подстригани отзад на врата, но дълги отпред. В лешниковия им цвят блестяха сиви нишки. Приличаше на преждевременно състарен младеж. Или на запазил младостта си старец. Много беше трудно да се определи. Най-причудливото бе, че носеше огромен кафяв кожух и вдигната високо яка. Сякаш искаше да се предпази от виелица. Беше не особено висок и макар кожухът да го скриваше, подразбираше се, че е твърде слаб.

Адриан, който виждаше призраци и все не можеше да се стопли. Почти не се говореше за него, а и той рядко се разхождаше из самото село. Предпочитал, казваха, да скита по-далеч, сред околните полета. Винаги сам.

Далия все си го беше представяла със сини очи, изненада се, че не бяха. Той кротко я гледаше и докато се усети, бавно я подмина, а от сърцето му сякаш свистяха северни виелици. Беше тъжен с този голям кожух насред забавата и лятната привечер.

(Бащата на Далия се хвана също на хорото; пусна се баба Калина и се запъти при къщата си с рижави котета.)

*

Бледата му, почти посивяла длан, се плъзгаше по високата жълта трева. Вените му, лилаво-зелени, бяха изпъкнали и гърчави. Палтото падаше тежко, тъй както адската мараня на август лежеше по земята.

Но той не изпитваше жега, не изпитваше даже помен за топлина. Допреди шест години можеше да се стопли поне в летните месеци. Това обаче не беше вече така и Адриан обитаваше тайнствен, студен и самотен зимен свят, който не можеше да разбере никой друг.

Прекосяваше златните летни нивя, а съзнанието му се бе свило много назад в миналото, при резки черно-бели кадри, в които майка му, покойница отдавна, го учи как се казват цветята в градината им. И после казва, че те си устройват бал вечер. И го целува по малкото кръгло детско чело. Помни в цветове единствено цветята - розови, виолетови, бели с разкошно лилаво-синьо, жълто, цикламено... Между тези пухкави като милувки пъстри цветя, майка му се беше обесила в един пролетен ден и когато я видя да се люлее над земята в меката си рокля, малкият Адриан отстъпи назад и бутна една кофа с вода, която тъпо издрънча сред тишината. Тъжна локва наводни близкия мравуняк и издави мравките.

Адриан не беше плакал за майка си никога и даже изпитваше странна, мътна и бавна утеха, щом си спомняше за дните, в които беше още жива. Криеше се в тези спомени като под похлупак. Почти се стопляше даже...

Крачеше усърдно по тревата с тежките си ботуши. Понякога забравяше, че има тяло на човек, а сякаш беше чудовище от тежка животинска кожа.

Още като дете не понасяше студа, но можеше да си позволи и по-леки дрехи. Kато младеж обаче дългите зимни пуловери взеха да му тежат все по-безмилостно, тъй като вместо да се сгорещява младата му кръв, тя все едно замръзваше все повече и повече във вените. Той не умееше да изпитва никаква страст към абсолютно нищо и никого, а когато веднъж след училище Марина, висока и светлоока, го беше целунала по устните зад тяхната тухлена къща, той вторачи в нея прозрачните си зелени очи и я загледа неподвижно, леко учудено. Тя се разплака и избяга.

Момичетата не интересуваха Адриан. Не го интересуваха изобщо човешките същества, обичаше единствено слънцето и широките равни поля. Макар че веднъж, когато беше малък, се беше устремил към високия син балкан, който бдеше над южната част на селото. Чувстваше тогава необозрима, невероятно тежка за крехкото му тяло самота, всичката си различност накуп, излята отгоре му, неумолима като разтопен черен асфалт. Беше хукнал с бяг нагоре, тъпчейки всякакви растения, през шубраците, по никога сбъднали се пътеки, нагоре, толкова нагоре, че когато достигна една стръмна пропаст, без малко да се понесе от края й. Спря задъхан, сърцето му бясно биеше в слепоочията. Не си спомняше откога не се беше чувствал толкова жив... И беше ли се чувствал въобще. Слънцето ясно го осветяваше, усещаше сякаш пламъци да играят с косите му, да пробождат очите му, превръщайки всичко наоколо в неясни танцуващи петна.

Щом се успокои - погледна долу. Цялото селце като на длан. Виждаше се даже съвсем леко очертан на север близкият голям град. Хората, съвсем тривиално, му се сториха като буболечки, непотребни буболечки, които пъплеха напред-назад, неориентирани и слепи, заключени в глупавата си краткотрайна плът. Повръщаше му се от хората, гнусяха го по неизразим начин, не можеше да понася гласовете им, емоциите, речта, която заемаше какви ли не форми и интонации. Всичко в тях му се струваше прозрачно и наивно, всичката им енергия му изглеждаше, че се впряга в едно неспирно въртящо се колело, без начало и без край. Почувства се освободен от тях, тук горе, недостижим. Дощя му се да се намира на най-високия хълм в света, главата му да се изгубва някъде отвъд небето в черния необятен космос, да не вижда всички тия хора и глупавите им малки домове...

Когато дишането му се успокои, успокоиха се и очите; и той погледна ясно към спокойното синьо небе, проясни се и умът му. Тази рязка нотка в него погасна. Изведнъж се почувства недобре тук на върха. Почувства се виновен, уязвим, сякаш всички можеха да вдигнат очи нагоре и да го видят. Почувства се неудобно, рязко разграничен, болезнено отдалечен. Не, не биваше да бъде връх. Трябваше да е земя, равна и ниска земя, безплодна и суха, каквато ставаше земята на гробището в летните месеци.

На извисения самотен връх би умрял от студ. Трябваше да е ниско долу, близо до Ада, където нали било горещо, толкова горещо, че да се измият греховете? Заслиза бавно и внимателно и повече не се изкатери на нито едно възвишение. Тогава нямаше още шестнайсет години и месеци подир това започна бавно да старее.

*

Никаква сянка нямаше из цялото гробище. Гробовете, сякаш сухи зъби на потънало в земята чудовище, разкривено се белееха под слънцето. Несполучливи дървени кръстове, с изпокъсани черни панделки по тях, мълчаха застинало като вечните сънища, които охраняваха.

Земята на гробищата познаваше добре ботушите на Адриан. Никой друг не би дошъл с ботуши в тази жега, не би дошъл дори ако можеше да прелита над самата земя - така бе горещ тук въздухът, огнена лава, която ще се стече по дробовете ти. Минавайки през тази пръст и прах, Адриан преминаваше през собственото си сърце. Той беше едно със сухото горещо гробище и само тук се чувстваше спокоен.

Стигаше гроба на майка си и се взираше в жежкия камък, под който почиваше тя. Мъртъвците не бяха студени. Те бяха неподвижното знойно лято, когато звук не можеше да се разтвори в маранята. Бяха стари скелети и стрита прах. Той клякаше, заравяше пръсти в рижата пръст и спокойно затваряше безкръвните си клепачи. Толкова беше свикнал с гробищната тишина, че с течение на времето се бе научил да чува отвъд нея, а именно - шумните мисли на хората от селото. Безкраен брътвеж, многотонно, леко отегчително жужене. Това само му подсказваше колко е прав за хората, колко безсмислено се лутат по земята, колко глупави страсти ги разтърсват и владеят.

Така веднъж бе чул мислите на Далия, която газеше в прохладното поточе и говореше наум на пъстрите камъчета. Бяха му приятно непознати, та му стана навик да ги търси, щом изпаднеше в по-дълбоко уединение.

Хората си мислеха, че Адриан общува с духове, но той всъщност общуваше с мислите на живите. Мъртвите бяха отдавна замлъкнали за тоя свят.

*

Далия седеше в стаята с вехториите, в стаята с приказните огледала и чашки. Пишеше на коленете си в тетрадката без редове. Усмихваше се леко. Розови момичешки устни. Кичури черна коса, които се отмятат с тънки срамежливи пръсти.

И го чу.

Не, не беше като по филмите. Никакви думи, никакви срички, никакъв земен език. Чу го повече със сърцето си, а не с ума. Глас, навяващ онова усещане, когато смачкваш есенно листо в шепата си и то жално шумоли. И не точно глас. По-скоро си бяха нейните мисли, облечени в нещо друго... В прахта от есенни листа. А тъкмо пишеше стих, съкровен и дълбок. Усети се прекъсната, усети се изненадана, сякаш някой беше нахлул в стаята й, докато се преоблича.

Не, не. Няма да знаеш. Махни се оттук.

Но той искаше да знае.

Лия се напрегна и затвори рязко тетрадката. Огледа се. Стените мълчаха, обли в кехлибара на залеза.

Тази тъжна неразтребена стая. Толкова сантиментална. Дали не бяха духове?

Изправи се бавно, огледа. Сърцето й биеше.

Излезе съвсем бързо, а още по-бързо се върна, за да вземе забравената си тетрадка със специалните стихове.

*

Добре, можеше да не се получи веднага. Нейното съзнание беше като жилаво тънко дръвче, което би се извило под северния вятър, ала не би се счупило. Не беше като хората тук - загрубели от патриархалното минало. Беше градска. Нова. Изискана, без да се старае. Но и непристъпна, отново - без особено упорство. Просто такова беше младото й сърце, такъв беше умът й, привикнал към ароматизираните тайни дневници със златно катинарче.

Когато мислеше за нея, беше мъничко по-топло - като през очарователен зимен ден, в който се сипе пухкав, мълчалив сняг.

Адриан леко се усмихна и крехката му кожа се набразди. Лицето му беше свикнало да е почти неподвижно.

*

Върна се пак на реката, след като с не много голям апетит обядва.

Първо само нави роклята си докъм коленете, сетне видя, че най-дълбоката част може да я скрие почти докъм кръста и без да се церемони - хвърли дрехите си на тревата и се потопи съвсем гола в хладните бистри води. Изви глава назад, към небето. Косите й танцуваха около лицето, разпилени като ореол. Водните духове можеха да се заиграят с тях. Седя така, докато не се опияни от синевата на небето, докато така не се пресити, че имаше чувството, че ако затвори очи, ще вижда синьо пространство от край до край.

Стъпи на мекото дъно и се изправи. Тънки сребристи вади запълзяха по ключиците и малките й гърди. Когато се обърна по посока на дрехите си, дори не се изненада, че там има някой, който я наблюдава, а не се е усетила.

Защото не беше човешки поглед.

Очите бяха още по-зелени. Сякаш искаха да се докажат пред зеленото, което природата можеше да сътвори.

Не, това не беше като да я гледаше който и да било друг мъж. Както стана ясно - въобще не беше поглед, не беше присъствие на човек. Сякаш някой от духовете на гората бе приел облик от плът и кръв.

Чу й се пак онзи пукот на есенен листец, но не го свърза със случката на тавана. Спомни си обаче за нощта на панаира и хорото. За синевата на ледените върхове.

Бяха кръстосали очи през повърхността на водата, тиха и сребърна.

Момичето бавно тръгна да излиза на брега, без дори да направи опит да се покрие с ръце. Черните й коси се залепиха съвършено мокри по гърба.

Пукот, пукот на листец. Какво й казваше?

Спря пред него, абсолютно трогателна с бледата си голота. Той изглеждаше тежко в кожуха си, макар изпод него тялото му да не бе много по-едро от нейното.

Светът се изпълни с нереално зелено и нереално синьо.

Без да откъсва поглед от очите му, Лия протегна ръка и хвана неговата. Учуди се колко е хладна. Имаше дълги изящни пръсти и суха напукана кожа.

Ако голотата й го учудваше по някакъв начин, то бе свързано с усещането му за студ. Без кожуха си навярно би умрял като поразен от ледени стрели.

В този свят и в тази реалност Далия повече от всичко искаше да му докаже, че няма да измръзне и няма да умре от студ. Хвана и двете му ръце и вървейки гърбом, го поведе към реката, обратно към реката, убежище на нимфи и духове с изпъкнали очи.

С известно усилие смъкна кожуха му. Остана сякаш половин Адриан. Очите му рязко се затвориха, като от силна болка, но после...

Наистина не беше. Още повече ръцете й... Ръцете й излъчваха чудна топлина. Сякаш тяхната млада кръв се вливаше от вените им в неговите вени.

Тя навлезе почти до коленете, той малко над глезените.

И водата не беше студена. Беше топла като, като... Но, колко топли неща изобщо познаваше? Само ръцете й.

И все пак тя го пусна, внимателно и нежно, но само, за да легне по гръб във водата и да потъне почти цялата.

Нейното пускане остро го натъжи. Може би така го беше натъжавала само смъртта на майка му. Веждите му се изкривиха печално и кожата по челото му се напука.

Далия се засмя и смехът й го приканваше.

Свали блузата си непохватно. Целият се съблече, без капка свян и без други намерения, отвъд това да последва примера на Далия. Така навярно бяха изглеждали Адам и Ева в Рая преди Първородния грях.

Когато Адриан се потопи също във водата, потопи се в бездните на лятото. Топлината се разля по него като хиляди целувки. Макар че той не осъзнаваше по този начин нещата, тъй като никой никога не го бе дарявал с хиляди целувки. Изобщо човешките ласки му бяха непонятни, но пък колко високо сега оценяваше ласката на реката - жива и прозрачна, неуловима и галеща.

Пресегна се през огледалната повърхност и дланта на Далия нежно улови неговата.

Цялата зеленина наоколо бе окъпана в тайнствена и мека златна светлина. Телата им не се докосваха изобщо, само ръцете. А най-много се докосваха очите им, които не се вълнуваха от голотата, само от нежния допир на водата и от особената топлина, която ги обливаше.

Прекрасното на голотата беше в чистото усещане за свобода.

Далия не можеше да регистрира ясно дали срещу нея беше момче, мъж или старец. Съзнаваше, че е сух и крехък, че вените изпъкваха под кожата му, но всичко това тънеше в неизразима далечност, нямаше никакво значение и никаква стойност. Момичето усещаше топлината, която придаваше, усещаше и студа, който бавно и гальовно се извиваше, замлъкваше и се смиряваше. Студът отстъпваше пред нея.

Прекараха заедно времето чак до залез, когато зелените дървета около тях се очертаха с алени линии. Бяха легнали един до друг на тревата, понякога се държаха за ръце, понякога не, очите вече я боляха да гледат неговите. Капчици блестяха по миглите му като слюди. Понечи да ги попие с пръст, но се отказа. Не биваше да го докосва другаде, освен по ръцете.

А той лежеше без никаква болка по себе си, освободен от тежкия кожух, кожата му дишаше свободно, пиеше светлина и лято, бе добила цвят и плътност. Убеден беше също, че и косите му бяха върнали цвета си там, където бяха посребрели. Тревата под гърба му бе мека като копринен шал.

Далия се изправи тихо като фея. Облече роклята си с два леки замаха.

Той навлече само долните си дрехи, кожуха го подви върху ръката си.

С Далия тръгнаха към селото. Лъчите на залеза се виеха пред тях като червени змии. Бели и красиви цветя ги обграждаха, сякаш тъкмо сега поникнали, в името на това необикновено чудо.

На Адриан не му беше студено. Адриан тънеше в топла нега, в разкошно опиянение, ръцете на Далия бяха като глътки въздух за изтерзаните дробове на удавник.

Но трябваше да я пусне. Не биваше да ги виждат да се разхождат хванати за ръка из селото. Хората не разбираха, те бяха други същества и непрестанно ги раздираха грозните им нелогични страсти.

Косата й беше изсъхнала и седеше бухнала като чадър. Очите й се смееха.

Когато я пусна, все още не стана студено. Лекичко захладня и сърцето му се натъжи. Тя се скри зад къщата.

Истински студено стана, щом прекрачи собствения си двор, а когато се скри в стаята си - хиляди ледени остриета го пронизаха.

Но не облече кожуха. Напротив - захвърли го яростно и се сви върху пода.

*

Адриан беше на 35 човешки години, както разбра (на село не е трудно такива неща да бъдат разбрани дори и да не искаш), а тя бе едва на 16.

Когато се прибра след случилото се на реката, първо не усещаше нищо, освен приятна лятна умора. Беше леко гладна и вечеря с желание. Главата й беше съвсем празна от мисли.

Когато се качи в стаята си обаче и съзря образа си в огледалото, улови, че едната презрамка на роклята й леко се е смъкнала и слабичкото й рамо блести като малка луна под мрака на косите. В миг изпита срам и обгърна тялото си с ръце, все едно да се скрие със закъснение от погледа на Адриан.

Цялата безпомощност и уплаха идваше от това, че тя не можеше да опише и да предаде, сама не можеше да разбере какво се беше случило между тях на реката, а какво оставаше да го разберат другите. Какво би казала майка й? Баща й? Ужасната комшийка от дясната страна на къщата им? Селото? Градът? Приятелката й в София? Щяха да видят едно, а то бе съвсем друго... Необяснимо, непонятно. Усещане, което не биваше да има отклик в света на ежедневието.

Помисли за Адриан с особена нежност. Чувстваше се като слънце, което иска да огрее хладна безплодна земя.

Взе тетрадката, за да попише. Какво точно - трудно е да се каже. Няма по-тайно място от момичешките дневници, но усещането, че съзнанието й е отворено по-явно от тази тетрадка, също я смущаваше необяснимо.

*

Циганката се разхождаше по двора и едното й око играеше. Лявото. Лявото й око играеше и това не беше на добре. Имаше доста работа за вършене, щураше се напред-назад и нищо не захващаше. По едно време се спря, излезе пред вратата на двора и си запали цигара. Беше жена остроноса като гарван. Загледа към отсрещния двор, съвсем близо през тясната уличка. Четири рижави топчици се търкаляха из него.

- Ауууу, Калино ма, те чудни! Ай на леля! - тя се приближи с приветлив жест към дворчето на баба Калина и загледа котенцата, като бълваше кълбета дим.

Баба Калина също се мотаеше из двора и се усмихна към съседката си, разнасяйки тенджера.

- Много хубави ги ражда наш‘та Пуха!

Едното котенце обаче накуцваше. Беше се родило с недоразвита лапичка.

Играеше й лявото око, много играеше.

"Не е на добре" - помисли си.

- Гламавият Адрианчо тръгнал да ходи вече без кожуха! - провикна се пак към Калина.

- Какво?

- Викам, оня гламавият, на Стефчо синът му, тръгнал без кожуха.

- Ааааа! Нека, нека!

Циганката прегаси цигарата и изцъка с език. Промърмори нещо и се прибра в двора си обратно.

Споходи я тежко главоболие, което не я пусна до късно вечерта.

*

Въпреки че както й стана ясно - можеха да си говорят от разстояние, телепатично, точно като от научнофантастичен филм, двамата бяха тръгнали през тъмното село, за да се видят. Имаше огромна бяла луна и звезди, едри и ярки като от декор. Срещнаха се в началото на реката, малко преди кръстопът. Наблизо имаше дървено мостче, но те не се качиха на него.

Адриан носеше леки бежови дрехи, доста овехтели, с дълги ръкави и крачоли. Липсата на тежкия кожух го правеше по-млад.

Застанаха един срещу друг, но не се приближиха много. Между тях не биваше да има прекалено голяма близост, не биваше да са на по-малко от ръка разстояние.

Ако за звездите бе естествено да са зелени, щяха да са като очите на Адриан.

Той й кимна, а на нея, незнайно защо, й щукна да разпери полата си и да се поклони като принцеса. След което, между тях се установи жива пантомима. Говореха ту мислом, ту с жестовете си, и никога на глас.

Той поклати глава. Имаше нещо по-розово във вехтото му лице, макар луната да хвърляше хладни блясъци по него.

Но той не разбираше. Разбираше само, че студът бе започнал бавно да се връща и ако загуби досега си с Далия, ще започне да го усеща още по-болезнен, тъй като вече познаваше нейните... Нейните леки и топли ръце.

Пристъпи към нея крачка.

Тя се отдалечи с крачка.

Веждите му потръпнаха от тъга. Хората рядко можеха да излъчват подобна тъга. В нея имаше нещо невинно и дълбоко, изконно непокътнато. Той беше особена сплав от детство и старост.

Тя тръсна яростно коси и пак отстъпи.

Помълчаха изправени насред нощния път.

В не толкова далечните полета се чуваха чакали.

По тайнствено взаимно съгласие тръгнаха и двамата към къщата на Далия. Адриан не я изпрати даже с поглед, когато момичето потъна в двора, но не мръдна от място, докато лампата в стаята й не светна. Студът неимоверно се усили. Тъкмо за кожуха беше, но нямаше да го облече. Нямаше никога повече да го сложи, ако ще и да умре от студ и болка.

*

Далия и семейството й тръгнаха след седмица за София. Къщата беше доста поразтребена, както и много от дамските дрехи на тавана - раздадени. За това семейство не се говореше нищо смущаващо, и късче не се знаеше за срещите на момичето с Адриан, които, след онази нощ до кръстопътя, повече не се подновиха.

А Адриан ходеше наоколо наистина без кожуха и изглеждаше хем по-жив отпреди, хем и по-тъжен. Понякога нареждаше нещо тихо под носа си, но рядко се завърташе в селото, особено след като къщата на Далия потъна в тишина. Все едно беше изоставена, така болеше от необитаемостта й... Толкова изоставена не бе и преди да я купят и подредят.

Адриан скиташе из преданите си полета, а горещите южни ветрове горяха косите му. Опитваше се да не губи връзката си с Далия, поне не онази невидима връзка, за която никой нямаше как да предположи. Нямаше нужда да е видял, че си тръгват, усети съзнанието й само да се отдалечава. В трескавите си бродения се опитваше да стане малко по-силен, да я догони или поне да не губи следите й. Но беше трудно.

Реши да отиде на реката, там при дълбокото, където беше получил всичката благодат на топлината. Влезе в реката до прасците и се зае да търси... Доби почти материална представа за търсенето си, за светкавичното преминаване през хиляди тъкани, черепи и мозъци. Яркочервен цвят запулсира пред очите му и когато я достигна - тя се открояваше с някаква особена нежно-теменужена синева, той се натъкна на един разочароващ отказ. Видя я да пише в тетрадката, сякаш през нейните очи.

Прости ми...

И тетрадката се затвори, а после златен катинар я заключи.

И край.

Той беше напълно прогонен от нея, напълно лишен от единствената, от първата топлина в живота си.

Бавно прокара ръце през косите си и щом ги пусна - бяха побелели почти целите. Раменете му се сгърчиха и отпуснаха. От очите му, все тъй свежозелени, закапаха бавни сълзи. Когато ги усети по страните си, се учуди. И да беше плакал някога, не си спомняше. Плачът му постепенно взе да преминава в ридание, от онези ридания, които далеч не всеки изживява, покъртителни и не носещи утеха, а само извеждащи болката на повърхността й, туптяща и жива като оголена рана.

Зави обезумял към небето, толкова дълбоко отчужден и нещастен, че цялото му същество не можеше да го побере у себе си и му се искаше - как му се искаше, да е голям колкото небето и всичката горчилка да се разлее по него, да се разсее някак си и да утихне.

Рида и вика до абсолютна изнемога, след което излезе на брега, зарови лице в хладната трева и застина за дълги часове като умрял.

*

Когато Далия дръзна отново да се върне в селото, всичко бе особено променено. Беше доста по-хладно лято от предишното, имаше много повече цветя и зеленина.

Котката на баба Калина пак беше родила, този път съвсем здрави котенца - цели шест.

Момичето не се качваше в таванската стая при съкровищата. Не слизаше до реката. Седеше на масата с родителите си и кротко мълчеше. Понякога излизаше на двора и сядаше върху покрива на минибуса - поне той все още си бе там.

И разбира се, както става по селата, носеше се историята как преди два дни, на връх панаира, сред сергиите със захарен памук, близалки и дълги цветни гердани, докато се виело хорото, Адриан се самозапалил в средата на площада и това била най-отвратителната и травмираща гледка, която всеки един в селото бил виждал.

На другата сутрин, намерили баща му да плува удавен в реката.

КРАЙ

© Владислав Драков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.02.2018, № 2 (219)