БЛАГОДЕТЕЛЯТ ПРОСЕК

Тодор Ризников

web

Всичко беше предвидил Стефан Веркович и всичко си беше представил, освен едно - че тази му блестяща реч никога нямаше да бъде чута и произнесена. Той беше вещ и можеше много, но стоеше безкрайно далече от мисълта, че като посяга към бъдещето така неразумно и трескаво, трупа снопи за една черна и безмилостна вършитба. И може би ударът върху главата му би се стоварил още по-оглушително, ако с доклад за Родопското откритие не беше излязъл самият Измаил Срезневски. А трактатът, с който Откривателят искаше да обърне вниманието на учения свят, щеше да бъде отпечатан няколко години по-късно заедно с другите материали на Конгреса. Но ако искаме да бъдем справедливи докрай, трябва да кажем, че тази му публикация щеше да се окаже ни повече, ни по-малко едно мумифициране на живо. А и докладът на Срезневски щеше да му донесе повече огорчения, отколкото радост: набираше гняв и се надигаше нещо недобро. И грешката на Веркович, ако можеше да се говори за грешка, беше тази, че той се видя безпомощен пред утрешния ден на Великата Северна империя. Така той попадна между зигзагите на неумолимите политически светкавици и му беше почти невъзможно да види истинското лице на въжделената Русия. А то беше нащърбено от дълбоки и незаличими язви; зад мекото, бяло сияние от короната на всемогъщия руски цар, зееха пропасти...

Тръгнала по път начертан от Петър Велики, Руската империя носеше пришпорените язви на нероденото си цивилизоване. Златният плод на западноевропейската ученост беше на пътя й, тя побърза да го откъсне и погълне, като митологическата ламя, да го погълне наведнъж, елинистическата тръвна пълна с подпалена прахан. Какво чудно има, че трагедията на просветена Русия щеше да се превърне и в трагедия на Веркович?

Тръгвайки за Русия, Веркович носи в сърцето си не само горещите уверения на д-р Шафарик; той имал и една спасителна звезда, която му показвала пътя - благосклонното внимание на всемогъщия руски император. През 1868 година той го удостоил с орден "Света Ана", а през 1875 - с брилянтен пръстен. Тези високи отличия стоят, разбира се, в най-тясна връзка и с Родопските му открития - първото с песента "Женитба Орфенова", и второто, с отпечатването на Първия том от "Веда Словена". На руския самодържец - баща на всички славяни - така всемилостив и благосклонен, той бе предоставил НАВЕДНЪЖ ЦЯЛОТО ДРАГОЦЕННО ДОСТОЯНИЕ НА ВЕЛИКИТЕ НИ ДЕДОВЕ.

В първото си изложение до вицедиректора на Азиатския департамент граф Лорис-Мелников, Стефан Веркович уточнява, че до края на отминалата 1876 година той успял да събере 300 000 стиха. От тях само 50 000 той би искал да съобщи с француски превод, а останалите 250 000, НЕКА ДА СЕ ПЕЧАТАТ ТУКА. И молбата на Веркович до вицедиректора на Азиатския департамент е само една: да му помогне сияйният граф, та да може той, Веркович, "посретити и сместити смиренопоклонно овой свещени аманет старих Словенах до подножия Приславного Оного Престола"...

Привикнал още от дните на загребската си младост да почита веруюто на своя учител и вдъхновител Людвиг Гай, Стефан Веркович гледа на Русия с неговите непомръкващи очи, но става така, че всичките му сънища се пръскат като сапунени мехури. Ледено студено го приемат учени, които някога са го приветствали най-възторжено; отминават го с безразличие хора, които са му ръкопляскали отдалече, но той все още не разбира на какво се дължи всичко това. Един ден мъглата започнала да се раздига пред очите му - неговите явни и прикрити врагове са извършили своето. Дори когато били любезни, тези, които би трябвало да му бъдат приятели, останали чужди и далечни, а мнимите доброжелатели се откривали като злостни клеветници.

Руските неприятели на откритието му се отнесли с него тъкмо тъй, както постъпвали някога и византийците. За византийския начин на борба с българите Веркович е записал няколко трогателни предания от родопските помаци, които заслужават да бъдат отпечатани със златни букви. За съжаление, неприятелите на "Веда Словена" се оказват много повече между самите славяни. Такъв неприятел, наред с Иречек, е бил и Стоян Новакович, комуто Янко Шафарик поверил част от песните в препис, за да ги поднесе чрез граф Уваров на руските учени. Когато дошъл в Киев на археологическия конгрес, дето били Иречек и някои от неговите съмишленици, Новакович започнал така грубо и по нелоялен начин да интригува против искреността на песните, че руските учени се обезкуражили съвсем, та не пожелали дори да ги докоснат и ги върнали на Шафарик не само неизучени, но и непрочетени...

Никак не е за чудене, че най-големите руски учени не оправдали надеждите и доверието на Янко Шафарик. Малко преди смъртта си директорът на Белградския музей писал на приятеля си в Серес, че препоръчал най-горещо поетическите му съкровища на Срезневски и Ламански. Д-р Шафарик не се съмнявал ни най-малко, че при тяхното застъпничество делото на Веркович ще пожъне пълен успех. За съжаление, това предсказание на "дивния славянолюбец" не се сбъднало. Щом въпросът на Веркович бил отнесен в Славянското общество, всесилният тогава Ламански казал, подкрепян от княз Василчиков: "Веркович е пристигнал тук да продава на русите своята лъжа! Досега колко руски и европейски учени са пътешествали по Балканския полуостров и никой от тях не се е натъкнал на такива чудеса... нима провидението е било определило нарочно само той да ги открие и само той да ги поднесе на света?!"

Така, вместо да получи утеха и поощрение, Веркович бил обречен на поругаване. Припомняйки си за този случай, той пише: "Нравствените ми страдания и постоянните лишения от най-необходимото за едно съществуване бяха такива, че косите върху главата ми настръхват, когато се сетя за това... Нямайки никаква възможност да се върна вкъщи с чест, аз си избрах девиза: "СПАСЕНИЕ ИЛИ СМЪРТ". И започнах да се боря с интригите на моите недоброжелатели, както можех и както умеех". И това търсене на истината ще му отнеме цели 14 години...

Узнал от тайния съветник И. П. Корнилов за неблагоприятния и съдбоносен отзив на Славянското благотворително общество, Веркович се отправил към проф. И. Срезневски, да го моли за защита против новопоявилите се съмнения. "Вие може да имате успех - казал му Срезневски, ако аз Ви препоръчам; но аз не мога да направя това, защото се боя да не се компрометирам, ако впоследствие се окаже, че тези песни не са народни, а подправени. По този въпрос аз съм говорил с много българи, но от всички получавах едни и същи отговори, че такива песни няма в българските села. Как е възможно да се иска от мене да бъда по-българин, отколкото самите българи... когато най-видният между тях, Марин Дринов, презира тези Ваши песни; за всичко това Вие сте задължен изключително на Дринов; тъкмо той отрича всякаква възможност за съществуването на тези предания пред всички наши учени, с думите: "Аз поставям главата си под ножа, ако се потвърди, че тези песни действително са взети от устата на народа!"

Думите на Дринов, преповторени от Измаил Срезневски ще му подействат като отрезвителна плесница. Ние можем да възстановим възраженията на Веркович с най-голяма точност, но те биха били само наливане от пусто в празно, ако сам големият учен не беше привкусил вече от "ведическия хашиш" далече преди него! Работата е там, че той всеки момент би могъл да посегне към бюрото си и да извади оттам писмата на рано починалия си приятел Виктор Григорович. Този смел и решителен човек беше посетил Македония - класическата страна на Орфеновите и Александрови песни още през 1841 година, и знаеше кое-що. Търсейки образци от непозната българска реч, той беше попаднал на една песен за облога на Слънцето и цар Филип (Македонски, разбира се). И тъкмо тази песен Григорович му изпраща в едно от писмата си, с молба да му каже дали правилно е доловил звънтежа на непознато наречие...

Ето защо колебанието на Срезневски е повече израз на нерешителност, отколкото на неверие. И затова Веркович го моли да му даде препоръчителни писма до московските учени от кръга на Иван Аксаков, който оглавява Славянското благотворително общество...

И става чудото. Попаднал в Москва, Стефан Веркович изведнъж се намира в един нов свят. Тук немската ученост "жидовската зуля" на Иречек няма никаква власт. Начело на стария престолен град, в качеството си на генерал-губернатор, стои Негово сиятелство княз Андрей Владимирович Долгоруков, достоен потомък на онзи основател на белокаменната Москва. Тук са техни Високородия Петър Безсонов, Димитрий Иловойски, М. Х. Катков. Тук е добродетелната графиня А. Е. Толстая, тук са събрани всички, които са опазили все още непокътнато старото славянолюбие. И така, разкъсван между двата полюса, Веркович ще води живот, пълен с напрежение и минутни проблясъци на лелеяното в Загреб щастие; ще се издига до върха и ще се врича в бъдното.

Ще мине време и големият фолклорист ще признае, че в края на краищата, не Иречек, Ламански и Стоян Новакович, а Марин Дринов, ученият Марин Дринов стои в основата на злостността, единствен виновник за нещастията и за безграничната вреда, нанесена на едната истина, а не Ламански, макар че посредством него и чрез неговото огромно влияние е бил нанесен смъртният удар върху личната му чест и добросъвестност...

Колкото и Веркович да сгъстява краските и драматизира нещата, безспорно е едно, че той не би могъл да издържи тези години на изгнание, ако божествената искра на изумителната му вяра беше погаснала, макар и за миг. Но това не стана, защото Веркович и "Веда Словена" намериха нови могъщи закрилници в лицето на Гайтлер, Милер, Хан, Флигер, Подхорски, Грабовски и Хуго Мелзъл. Това са учени, които приемат откритието му изцяло и безрезервно.

Един от късните изследователи на "Веда Словена", искрено се учудва и недоумява, че и след статията на Луи Леже все още се намират учени, които да вярват на Веркович и родопските ведически песни. Тук му е мястото да кажем, че Гайтлер, Хан, Флигер, Грабовски и Подхорски изобщо не обърнаха внимание на доводите на този критик и още по-малко пък на елегантното му витийство. Леже нямаше позиции и следователно нямаше какво да се атакува. Той се осланяше на испанската си поговорка и на двамата Иречек. Задачата, която си поставяха тези учени, беше да разгърнат съмнението около Веркович и да докажат не толкова истинността на песните му, колкото НЕВЪЗМОЖНОСТТА ТЕЗИ ПЕСНИ ДА БЪДАТ ИЗМИСЛЕНИ.

Първа в серията положителни и възторжени отзиви беше статията на руския учен Всеволод Милер. Неговите "Литературни заметки о песнях Македонски болгар собраних и изданих Верковичем", отпечатани през юни 1877 година са категорични: едва ли някой след прочитането на "Веда Словена" ще се усъмни в нейната достоверност; в това, че тези песни действително представляват достояние на македонските българи. Като особеност Милер отбелязва, че в широката епическа песен за "Женитбата на Слънцето с Вълкана" диша нещо не славянско, нещо, което има прилика само с епоса на едно друго племе, финското. Българските митически песни и Калевала имат, според него, много общи черти. Героите от песента за Сада Крале например напомнят за юнаците на Калевала - Вайнеманен, Юкахайнен, Лемликайнен и др. Случайно ли е това родеене? И може ли то да бъде плод на една преднамереност? Би ли дръзнал един фалшификатор да се компрометира по такъв начин?

В самия разгар на Руско-турската освободителна война чешкият учен Леополд Гайтлер написа и отпечата своята книга "Поетически традиции на траките и българите" - Прага, 1878 година. Това беше книга, предизвикана от няколко реда на Константин Иречек в неговата "История на българите". Казваме няколко реда, защото Иречек наистина не сметна за необходимо да пише повече. Единственото му основание да нарече "Веда Словена" мистификация беше... неправилният размер на песните! Под черта той се задоволяваше да преповтори аргументите на своя баща и да заложи авторитета си на пръв български историк. И тъкмо против властта на този непогрешим авторитет въстана неговият сънародник Леополд Гайтлер.

Преди всичко той обръща внимание върху неочакваното, нечуваното, от гледището на всички наши надежди за бъдещото, откритие и решително се произнася в полза на неговата автентичност. "Веркович не е фалшификатор. Той не е нито поет, нито учен. Той не разбира собствените си песни!" - Гайтлер отхвърля изцяло и другата възможност: Гологанов, тази жалка и болна от гръдна болест фигура, също не може да бъде обвинен. Фантазията на един, ако ще би и много даровит човек не е в състояние да измисли всички тези песни. Само до Хърватското въстание те надхвърлят вече 300 000 стиха. Може ли обаче да се предположи, че в списването на "Веда Словена" са работили няколко ръце? Може би цяла компания? - Гайтлер е недвусмислен: Съвсем не! "От цялата сбирка вее един дух, тя е от едно цяло излята, от едно парче издялана. Тя е изцяло простонародна, въпреки тези арийци и орфени. Тя прилича на онуй, що един народ може да сътвори с течение на цели столетия. Тя има и характер на незавършеност, вижда се, че не е цяла, че много се е изгубило, че много още не е събрано, каквото впечатление прави всяка сбирка от народни песни в сравнение с художествения труд. Дори - съдена сама за себе си от чисто естетическо становище, тя е много рядък литературен феномен, чийто баща би трябвало да бъде гений, какъвто ние не бихме намерили между новобългарските писатели".

Големият познавач на българското народно творчество д-р Данев напълно подкрепя мнението на Гайтлер и на свой ред се позовава на този аргумент, изтъквайки една негова особеност, която скептиците не искат да вземат под внимание.

Става дума за това, че на този гений биха били необходими двайсет години работа, за да издигне огромния корпус на "Веда Словена", а всеизвестно е, че Веркович успява да събере своите песни за по-малко от едно десетилетие.

През 1879 година етнологът Флигер провъзгласи откритието на Веркович за най-бляскав доказ на своята хипотеза, че многобройните тракийски племена не са изчезнали безследно и техните потомци трябва да се търсят главно между тези населения, които са заемали и заемат днес обитаваните някога от тях области. С други думи, носителите на старинните предания живеят в центъра на цивилизована Европа и всяко съмнение в автентичността на песните, открити от Веркович, е вече анахронизъм. Веркович е убеден, че скептицизмът на руските учени е нещо привнесено отвън и ще се разсее от самосебе си още при първия му решителен успех. Гаранция за това са авторите като Орест Милер, А. Дюверноа, Т. Корш, Д. Иловайски, Петър Безсонов (най-добрия познавач на българското народно творчество), Висарион Комаров, редактор на вестник "ДЕН", митрополит Евгений, граф Дашков, Нил Попов и пр. Картината няма да бъде пълна, ако не прибавим и името на една влиятелна жена от висшите кръгове. Тя взема присърце делото на Веркович и горещо подкрепя спонтанно възникналата идея за една подписка от най-високопоставени спомоществователи. Но ако графиня Блудова, приближена на императора, върши своето по върховете, долу сред низините и преди всичко сред винаги будното руско студентство работи със същата енергия друга млада и темпераментна агитаторка - Вела Живкова (по-късно Благоева).

И отзвукът е налице. На Веркович се осигурява микроклимат на две нива - ГОРЕ И ДОЛУ. Долу - това са вечеринките и утрата, които имат за цел да запознаят активната част на младото руско общество с най-голямото откритие на века, а "горе" се върти подписката за "ИЗДАВАНЕТО НА ВТОРИЯ ТОМ ОТ "ВЕДА СЛОВЕНА".

Както виждаме, елинистическите представи на Европа започват да се раздигат пред очите на Веркович като гъсто паднала мъгла. Нима е могъл той да не усети радостната тръпка на един предпролетен кънтеж? В същото време обаче в родината на скъпите му предисторически песни започва една суетня, която не обещава нищо добро. И свободното Княжество, и подвластната на султана Източна Румелия, водят преговори с Константин Иречек за привличането му на държавна служба. Пръв се обажда Емануил Ник. Богориди с едно писмо на френски език от Текучи, Румъния:

Господине,

Натоварен съм с чувство на задоволство, осланяйки се на спомена за приятните, но твърде кратки връзки, които имах с Вас, да Ви предам едно предложение, което моят чичо, княз Александър Богориди, главен губернатор на Източна Румелия, ме помоли да ви направя от името на правителството. Касае се за създаване във Филипопол на една библиотека и един Народен музей...

Предложението на Румелийското правителство се състои от 500 златни наполеона годишна заплата. Съобщете намирате ли за приемлива цифрата, съобщете ми също така, ако бихте желали договор за повече години и колко. Аз вярвам, че бих могъл да издействам, да ви отпуснат пътни разноски...

По-нататък Емануил Ник. Богориди изтъква изгодите, които ще получи младият Иречек за научната си работа, и изрично подчертава:

Аз вярвам, че създаването на библиотеката и народния музей е в твърде късо време от създаването на един университет, предвиден в Органическия устав. В него вашето място, естествено, ще бъде отбелязано като един нов, значителен пост. Що се отнася до мене, аз бих се чувствал, естествено, твърде щастлив, ако мога да допринеса и обезпеча НА МОИТЕ СЪОТЕЧЕСТВЕНИЦИ ПОМОЩТА НА ЕДИН ТАКЪВ ЧОВЕК, КАКЪВТО СТЕ ВИЕ (к.м., Т.Р.).

Моля да предадете на вашия баща моите поздравления ЗА НЕГОВИЯ ИЗБОР КАТО ДЪРЖАВЕН СЪВЕТНИК. АЗ ВЯРВАМ, ЧЕ ПОСЛЕДНИТЕ ИЗБОРИ ЩЕ БЪДАТ НАЧАЛОТО НА ЕДНА НОВА ЕРА ЗА ЧЕХСКО И ЗА ИМПЕРИЯТА (к.м., Т.Р.).

Писмото носи дата ..., а телеграмата на Константин Стоилов изпратена на 27/7, 1879 год. гласи:

Прага, Иречек д-р Константин

Министерството Ви предлага главно секретарство народно просвещение. Заплатата десет хиляди франка. Отговорете. Стоилов.

По това време младият Иречек е в Далмация и за това към Дубровник полита втора телеграма от Иречек старши:

РАГУЗА. ПРАГА, 26 юли 1879-та:

Емануил Богориди предлага дирекция музей в Пловдив. Заплата. Също Средец. Писмо датирано от Текучи изпращам по пощата.

Иречек.

Както виждаме, телеграмите са две и във втората Иречек известява на Иречек-син за отправеното му предложение. Тези документи са повече от красноречиви. Двете български държави са били твърде ревниви една към друга коя да държи Средецкото княжество. Учудваща е наистина осведомеността на Константин Стоилов. Въпреки че предложението на румелийското правителство е изпратено от Текучи, Румъния, софийският държавник узнал своевременно за него и с телеграмата си изпреварва предложението на румелийския княз.

На Емануил Богориди Иречек отговаря едва на 6 септември. Няма да се спирам на обичайните при такива случаи извинения, ще се спрем на главното: "Предложението, което ми направи Негово Височество главният губернатор на Източна Румелия, което вие имахте любезната добрина да ми предадете, Е НАЙ-ХУБАВОТО НЕЩО, КОЕТО ЧОВЕК МОЖЕ ДА СИ ПРЕДСТАВИ (к.м., Т.Р.)."

Деликатността на Иречек е забележителна! Той се държи така като че ли не е получил никакво друго предложение: "Да се занимавам с моите любими студии в самия Балкански полуостров, да мога да остана там НАЙ-МАЛКО НЯКОЛКО ГОДИНИ (к.м., Т.Р.) в една страна още малко позната на науката, чрез едно население, което бе станало скъпо на моите научни занимания, КАКВО БИ МОГЛО ДА МИ СЕ ПРЕДЛОЖИ ПОВЕЧЕ? (к.м., Т.Р.). Като прочетох вашето писмо, искаше ми се много да приема бърже тази блестяща покана и да тръгна от Рагуза през Цариград за Румелия, за да се установя там."

След този дипломатически ход звънти рапира: "Има обаче причини, които не ми позволяват да изпълня това желание. Новият ред на нещата в Румелия не ми се вижда още достатъчно заздравен... Струва ми се, че Европейската комисия, Високата отоманска порта и Българската радикална партия ТЪРСЯТ НАЧИН ДА РАЗКЛАТЯТ ПОЛОЖЕНИЕТО НА Г. ВАШИЯ ЧИЧО, ВМЕСТО ДА ПОДКРЕПЯТ НЕГОВИТЕ МЪДРИ МЕРКИ" (к.м., Т.Р.). После следва заключението: "Това ме кара да се страхувам, че тая нещастна страна, която вече толкова много пострада през 1876 година и през последната война, не ще се върне скоро към мирно съществуване, че тя може би ще понесе още някои сътресения, аз мисля, че там още не е възможно едно спокойно съществуване..."

Съвсем друг е тонът към Константин Стоилов, висшият представител на Средец: "Уважаеми Приятелю! Едвам можете да си въобразите с каква безкрайна радост аз днеска приех Драгото Ви писмо. Не зная колко пъти го прочетох с най-голямо внимание от начало до край..." (Дубровинки, 27 септ. 1879 година).

Двете страни си разменят още няколко писма, уточняват всички подробности и сключват контракт за пет години. Младият Иречек запазва австрийското си поданство и в началото на ноември пристига по Дунава в Лом и оттам през заснежения Балкан - в София. И какво да види? Столицата на Княжество България е едно голямо село. Всички министерства са събрани в някаква къща. По-малките са се сгъстили в по една стая; Първият български владетел живее в конака на турските паши - едно "печално здание" с продънен покрив, но досетливият маршал на двореца е взел необходимите мерки - наредил е качета по пода и дъждовната вода може да беснее колкото си ще; В дворцовата чакалня "се разхождат министри, но подскачат и жаби". На 22.ІІ.1880 година Иречек приема първата телеграма от своя пряк шеф Константин Стоилов, подадена в Петербург. Лично за нас представлява интерес нейната втора част: "Пишете в "Български глас" уводна статия върху атентата и разгласете, колкото е възможно, че и Князът е бил изложен на същата опасност и я е избягнал."

Още с пристигането си в Свободното Княжество, Константин Иречек попада в центъра на самия политически въртеж. Атентатът, за който става дума, е неудалото се покушение над Александър ІІ, извършено по време на височайшето посещение на княз Александър Батенберг. Тъкмо при това си гостуване българският владетел подкрепил подписката за издаване на Втория том от "Веда Словена" с 50 златни рубли, и обещал на откривателя й безрезервна подкрепа.

Моментът е решителен. На 14 януари 1880 година Марин Дринов пише на Ватрослав Ягич от Харков, че са настъпили благоприятни времена за решаването на споровете около "Веда Словена": "Сега в София има най-различни приходящи от ония краища, където са записани песните на Веркович, така че сега там най-добре може да се изследва това дело до най-малките му подробности. Надявам се, че д-р Иречек незабавно ще се заеме с този въпрос, от който, до колкото ми е известно, той е много заинтересован. НЕ СЕ СЪМНЯВАМ, ЧЕ С ТОВА ЩЕ СЕ ЗАЕМЕ И ПОДГОТВЯНАТА В ПЕТЕРБУРГ ПО ИНИЦИАТИВА НА ПИПИН, УЧЕНА ЕКСПЕДИЦИЯ (к.м., Т.Р.), за която, вие, разбира се, сте чували."

Брожението за предстоящото събитие достига и до родината на древните предания. На 13 март Иван Гологанов бърза да сподели с дългогодишния си приятел, че е срещнал във вестник "Български глас" прелюбопитно съобщение за едно тяло учени мъже, което се канело да замине за българските земи и да събере "древни останки" със средствата на Славянския комитет, че това е голяма радост и за него, защото е готов да предостави услугите си в случай, че някой от тези учени мъже дойде в Македония да събере и сам няколко древности...

Успешно върви и подписката за издаването на втория том. До края на 1880 година се набират 4 596 рубли, а списъкът на спомоществователите стига до една стотица. Този рядък момент заслужава най-голямо внимание. Той започва с членовете на императорското семейство и завършва с техни Високородия Петър Безсонов, Дмитрий Иловайски, М. Ковалевский и Х. М. Катков.

Но този списък е нож с две остриета. Той може да бъде продължен. И в това му продължение се крие и неговата опака страна. Тя ни представя емигранта от Серес в съвсем неблаговидна роля - да поднася вместо просешко блюдо издадения в Белград първи том от "Веда Словена" и отделни отпечатани коли от втория! Така гордият син на Босна, откривателят, привикна към своето унижение и то му стана професия!

© Тодор Ризников
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.01.2016, № 1 (194)