ХАЙДЕ ДА ТЕ НОСЯ

Славянка Мундрова-Неделчева

web

Отдавна исках да изпробвам доколко съм го овладяла и сега вече няма да пропусна шанса.

Стоим с Лили и Славчо на долното ниво на магазина и се усещам, че съм си забравила горе палтото, роклята и плика с другите дребни покупки. Докато слизахме по стълбите от полуетажа, двамата един през друг ми разказваха за новото си внуче, а и аз подпитвах за това и онова - нищо чудно, че съм се разсеяла.

На последното стъпало Лили сепнато ме поглежда в ръцете:

- Ама къде са ти покупките?

- Тук са, не се притеснявай - обявявам най-спокойно. - Сега ще ги взема.

Но вместо да се обърна и да се запътя нагоре по стъпалата, сполучлива имитация на бял мрамор, аз заставам по средата на празното пространство, извън сянката на балкончето, с което завършва полуетажът. Вдигам ръце с дланите надолу, плавно завъртам китки така, че пръстите почти да се допрат, обръщам длани нагоре и замирам за миг с разперени пръсти.

Изглежда, че все още не съм събрала достатъчно сила. Или не съм се съсредоточила достатъчно. Над кръглите колонки на боядисания в бяло дървен парапет се надвесва яката на новокупеното ми палто, а в отвора ѝ се подават раменете на роклята. Прегънатият ръкав на палтото крепи плика с другите покупки. Но нищо не може да накара започналото движение да стигне до края си в очакващите ми ръце.

Лили и Славчо ме гледат смаяно. Сякаш всеки момент ще отворят уста да кажат нещо. От очите им струи ужасеният ням въпрос: "Какво ти става? Какво правиш?"

Уф, изложих се, минава ми през ума. Първа публична демонстрация и крах. Добре, че те няма да помнят какво съм направила. Виж, това вече доста пъти съм го пробвала. Изглежда, че като се напрегна така, мозъчните ми вълни изтриват видяното от чуждата памет. Но все пак явно ще...

Не успявам да си домисля мисълта. Връхлита ме пухеста вихрушка и в следния миг на прегънатия ми лакът виси новото палто със сгушилата се в него рокля. Пликът с дребни покупки тупва на пода.

- Вълкане! - прошепвам на ум.

Лили понечва да извика, но от устата ѝ излиза само слабо изхълцване. Единият крак на Славчо е пристъпил напред, но другият тежко го тегли назад, подканва го да бяга с всички сили.

А Вълкан, седнал на задни крака, е обърнал към тавана триъгълната си муцуна, но изумрудените очи са вперени в мене.

- Изложи се! - хихикна в мозъка ми с леко фалциране. - Не можа ли повече да се упражняваш?

- Вълкане, Вълкашине войводо, не ми се смей, моля ти се. Нали знаеш колко е трудно да направиш нещо, дето само си го мислиш, че искаш да го направиш.

Това ли исках да кажа? Огелпих се, както казваше понякога баща ми. Мислено мога да говоря, когато поискам, с вълци и особено с този вълк. Ох, приятелю, много ми харесва да седим така един срещу друг, да се любувам на сиво-бялата настръхнала козина около врата ти, обаче сега при мене има и други хора... нали разбираш, те не знаят, че си ми приятел, и не искам да разбират, че мога да говоря с животни. Страх ги е от тебе.

- Хубаво, де. Изчезвам. Ако ти трябвам, повикай ме. Ама вече по-сръчно, време ти е да станеш майсторка.

Тежко излитащият ужас, последван от облекчение, затваря устата на Лили. Славчо се олюлява назад, но успява да се задържи.

- Да излизаме навън, тук е задушно - казвам с възможно най-нехайния си тон и ги повличам към спирката на автобуса.

* * *

Фонтанът бил красив, казват, много красив. И страшно отварял площада около съдебната палата. Така е, площадът си беше отвсякъде затворен. Захлупен. Някакви остатъци от прастари хълмове, кой знае защо оставени насред многоетажни сгради. Обрасли със саморасляци - срамота, кмете, къде гледа толкова време, та чак сега ти дойде акълът да направиш нещо с тоя пущинак. Хайде да те видим какви си ги надъвкал.

Чакай, какви са тия стълби, не съм ги виждала досега. Кога ги направиха? Ама разбира се, това е първият хълм от всичките, най-ниският. И как са го накичили с тоя мрамор. Ще речеш, в Рим си попаднал. Не, в Рим мраморите май са бели. Не съм проверявала лично, трябва да се метна дотам. Не с метлата, естествено, с някой простичък самолет.

И сега пак ще опитам. Не мислен разговор, Вълкан си е при вълчетата, няма защо да го разкарвам, макар че би било приятно да си поговорим. Но все пак минават хора, няма да успея да изтрия всичко от всички мозъци.

Заваля. Силно. Даже бодливо. Чудесно. Ще се разкарат. Страх ги е да не ги стопи дъждът. И тогава, като ми обърнат гръб, аз ще...

Ето. Колко пъти съм сънувала, че се рея над земята, над дърветата, над пътищата, над морето. И сега над двойното стълбище от черен мрамор - на две стъпки над него, плавно, без никакво бързане - се зарейвам нагоре.

Вчера от най-ниското на площада виждах гъсто израслите китайски ясени на горния хълм. Сега обаче не виждам нищо такова, даже от височината на пикиращия си полет. Да са махнали целия хълм?! Абсурд!

И все пак са го махнали. Непостижимо за ума, но факт. А на негово място струи водна каскада на няколко нива. В най-горното ниво пъкат фонтанчета като шапки на гъбки и от време на време нещо ги осветява изотдолу. Тревите и храстите отстрани почти изцяло скриват бордюра, но водата се стича и скача в съвсем истинско речно легло - със стърчащи тук-там камъни и дори едно дърво, навярно нарочно оставено на островче посред най-ниското стъпало на каскадата.

Спускам се на площадката преди водопадите. Наоколо няма никой с изключение на дъжда. Слънцето ми намига през рехава завеса от синкавосивкави облаци.

Доволна съм от себе си. И това вече го мога. Смятам утре или вдругиден да се позарея над парка. Даже може да си взема фотоапарата, да направя малко нощни снимки на централната алея. Много е красива, като светнат лампите привечер.

* * *

Някаква кука драска в мозъка ми: "Бързо, отивай при Вълкан, в болницата е!" В коя болница? Глупав въпрос, знам в коя е. В неговата си.

Пазачите в зоокъта ме знаят отдавна. Знаят, че често се заседявам пред волиерата на полярните вълци. Знаят и че спокойно влизам при тях. Защо да ме е страх, те са ми приятели. Ето това пазачите не проумяват и винаги един идва с мене вътре. Въоръжен. С приспиващи стрелички.

Сега Вълкан няма нужда да го приспиват. Усещам как умът му се мята между съня и будното състояние. Лежи като човек - по гръб, неестествено изпънал разперени крака, муцуната му сочи към стената зад постелката. Няма сили да обърне глава към мене, но разбирам, че усеща присъствието ми.

Пазачът застава до вратата. Отдясно на постелката като сиво-синкава купчинка се е свила в престилката си ветеринарната сестра. Тя вдига глава и впива в мене очи на отчаяна вълчица.

- Сам допълзя тук.

Знам, Вълканице. Само аз те виждам такава, каквато си в действителност - неговата вълчица, неговата другарка, майката на вълчетата му. Пазачът вижда илюзия, създадена от тебе. За пред него си приела образа на ветеринарната сестра, за да останеш при Вълкан до последно. Той те е научил на това. Как да внушиш на пазача, че сестрата е дошла. Как да му внушиш, че няма нужда да пита откъде е влязла, щом вратите са заключени... Може би те е научил и как да избягаш оттук. Може би дори сте смятали да избягате. Преди да се родят вълчетата...

Знам как е влязла тук, преди да ме повика. Изровила е дупка под вратата към съседното помещение.

Блажени неведущите.

Вълкан успява да надигне глава и я пъхва под дланта ми. Извръща се с мъка на една страна, за да го погаля и по гърба. Отново пъхва глава под ръката ми. Усещам костите на черепа му под страшно изтънялата кожа. Козината е проредяла и се полепва по пръстите ми.

Чувам гласа му в черепа си.

- Вече се научи и да летиш. Браво. Сега съм спокоен.

Тя седи на пода до него, свила крака и опряла глава на коленете си. Неудобна поза за вълчица, но щом е в човешки облик, няма избор - трябва да се държи като човек.

Пазачът въздъхва.

- Сестро, той си отива. Няма какво да направите. Ето, госпожице, кажете ѝ, и вие ги разбирате тия работи. Отива си.

- Моля ви, донесете масичката му - изричам през рамо.

Тя вдига глава. "Защо?", чувам гласа ѝ в главата си. "Трябва", отговарям също без звук. Тя ме поглежда неразбиращо. "Ще видиш."

Масичката вече е тук. Пазачът прикляква до Вълкан, погалва го по отпуснатите предни крака и бързо извръща глава. Надига се тежко, неохотно. Зад раменете му, внезапно хлътнали под невидима кобилица, вратата се затваря с привичното си тихо и рязко изскърцване.

Сестрата - вълчицата - помага на Вълкан да се надигне. Той отпуска глава на ниската масичка. Предните му крака се протягат, лапите увисват прострени далеч пред муцуната.

Сега трябва да се обърна. Не бива да виждам това, което ще стане. Сбогуването е само тяхно.

Кратък вихър се надига от пода, раздвижва косата ми, забива иглички в увисналите ми ръце.

Свърши.

Опашката ѝ изчезва в изровената дупка. Това беше. Повече няма да я видя.

Масичката хвърля размазана сянка върху празната постелка.

- Вълкане. Излез.

Не искам да видя това, което знам, че ще видя, но трябва.

Изпод масичката полека се измъква вълча кожа. Страшно позната и далечна вълча кожа с настръхнала сиво-бяла козина около врата.

Отвътре е гладка, сякаш дълго време обработвана от опитен кожар. Лапите се плъзват по коленете ми, както съм приседнала до постелката. Главата със затворени изумрудени очи се пъхва под ръката ми.

Притварям клепачи и я погалвам. Усещам меката козина на врата да се притиска о шията ми. Главата поляга на рамото ми.

Време е.

- Хайде, Вълкане, да те нося.

© Славянка Мундрова-Неделчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.09.2019, № 9 (238)