КАТЕРИЧКАТА - 1

Росица Копукова

web

В десет часа сутринта стигна боровата горичка под езерото и пое нагоре по стръмната пътека. Не можа да определи съзнателно или без да иска попадна тук. Това бе любимият им маршрут с бившия й съпруг.

Сякаш искаше да провери за себе си дали още го обичаше. Глупачка. След толкова проблеми, които й създаде през десетгодишния им брачен живот. В годината след развода, в която копнееше да се успокои, тръгна по старите им пътеки да преценява чувствата си. Ето я и сега. "Хрус-хрус-хрус" - хрипти пътеката под краката й и на нея й се струва, че това са стъпките на мъжа й. Нарочно върви тежко, отмерено. Хваща се, че и сега му подражава. Иначе тя бе винаги далеч пред него, пъргава и скоклива. Наричаше я "катеричка". Изпреварила го, спираше на някой хълм и му махаше, докато я доближи, усмихнат, с малко тромавата си походка.

Странно. Защо си спомняше само хубавото? Като че ли веднага би могла да се върне и да продължи с него. Като че ли не са се разделяли за дълго.

И тогава се сепваше. Не, не би могла. Имаше неща, заради които не можеше. Заради пилеенето на пари, заради другата, заради случая в завода... заради... Все реални и болезнени факти, които помитат тази моментна планинска илюзия.

"Хрус-хрус-хрус".

Но това не са неговите стъпки. Не. Те не са такива. Обърна се. Мъж. Средна възраст. Кестеняв. Висок. Приятен. Първият поглед закодира данните. Уплаши се. Сами са на пътеката - тя по-нагоре, той - под нея.

- Не се плашете - усмихна се той. - Не съм страшен.

- Знам ли - отрони объркано тя.

Той прихна да се смее. Засмя се и тя. Той сякаш използва смеха, за да се приближи.

- Какво искате? - пак трепна тя.

- Нищо. Ако искате, ще повървим заедно, ако не - ще Ви отмина.

Не му отвърна. Тръгнаха. Замълчаха. Какво ли да си кажат?

Поглеждаше я - леко, дискретно. Поруменя. Хвана се, че бе престанала отдавна да мисли за външността си. Обличаше се прилично, по навик. Сега разбра, че я разглеждат и попита на шега:

- Е, как ме намирате?

- Хубава сте. Наистина.

- Значи ме харесвате?

- Не мисля да продължавам в тази насока, защото не зная семейното Ви положение.

- Според него - и комплиментите, така ли? - поднесе го тя.

- Не. Според него и надеждите. Вдовец съм отдавна, нямам деца.

Погледна го смаяна:

- Винаги ли сте така директен?

- Нямам за кога да разтягам времето, на тридесет и осем съм. А Вие?

- На тридесет и три, разведена, с едно дете, което сега е при майка ми.

Сама не се усети как даде този отчет. Ще помисли, че вече е готова. Пак изглупя. Карай.

Мъжът замълча.

- Не Ви ли харесват данните?

- Не ме изненадват. Ако имате предвид детето, мисля, че то е най-хубавото, което Ви е останало. Аз съжалявам, че нямахме деца. Как се казвате?

- Милена. Стига, моля Ви. Говорим, сякаш сме от бюро "Запознайте се".

- Аз съм Иван Колев. И нямам нищо против, че се запознахме без бюро.

- Но...

- Но не Ви е неприятно, нали?

- Не, не ми е неприятно. Само че не съм имала за цел...

- Добре, така да е - прекъсна я меко Иван. - Знаете ли, хубавите неща понякога се случват неочаквано.

Не отговори. Но в него нещо й допадна. Бяха вече край първото езеро. Наоколо пътеките пустееха. Делник е.

- Да поседнем - предложи мъжът.

Поседнаха. Той пак не се сдържа и я погледна някак особено.

- Хей, какво си мислите?

- Че бих искал да Ви поканя в София на една разходка.

Планинска пътека. Мъж. Разговор. Покана. Ситуация, в която бе забравила как да се държи. Щеше пак да изтърси: "Толкова бързо", но се овладя.

- Никога не съм вървяла така в планината - каза вместо отговор.

- Често ли ходите?

- Ходех, когато бяхме женени.

- И как сте вървели?

- Той беше бавен, отмерен, точен. Вървеше ритмично, като по часовник. Аз бягах напред и му махвах от някоя височинка. Чаках го да ме настигне и пак... Простете, че Ви разказвам.

- Няма нищо, моля Ви. Хубавите спомени са нещо естествено.

- Вие сте коректен човек. Да, само това ми се върти днес в главата. И още, че сякаш остарях след развода, и че нямам желание да хукна...

И неочаквано се просълзи, мълвейки "простете, простете". А той: "моля Ви". Стана неловко. Тя не очакваше тази реакция от себе си. Обърса с длан по детски очите си и се опита да се усмихне.

- Хайде, засмейте се пак - мило я зауспокоява той. - Знаете ли на какво ми приличате сега?

- На какво?

- На една, на една... разплакана катеричка. А катеричката трябва да се радва, такава й е природата, нали?

Тя го гледаше онемяла, с вдигната в юмруче ръка към очите.

- Какво Ви стана? Нещо лошо ли казах? Не, нали не?

- Писател ли сте?

- Не, защо? Психолог съм.

- Мъжът ми беше инженер, но пишеше.

- Докоснах някакъв спомен отново. Какво да правя сега?

Той се пошегува само с поглед.

Милена трепна, наведе свенливо глава към коленете си, поколеба се миг-два, пак вдигна глава и бавно, с внезапно придошло вълнение, постави ръка на рамото му. Даже не разбра как се случи "толкова бързо".

Иван Колев не възрази.

© Росица Копукова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2014, № 8 (177)