|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КУЧЕНЦЕРадмила Стоянова Една есен в двора на дядо Митьо се родиха кученца. "Да дойдат внуците да ги видят, пък ще ги раздам", мислеше си той и им се радваше като дете. Скоро кученцата пораснаха под грижите и зоркия поглед на майка им - кучето Айра, и започнаха да се гонят по двора и да се боричкат. Една сутрин дядо Митьо излезе да ги нахрани. Всички дойдоха да ядат с изключение на едно. Старецът заоглежда двора и се зачуди къде ли се е дянало. Изведнъж забеляза, че една дъска от дървената ограда се беше разковала и беше леко отместена. Ето откъде се беше промъкнало кученцето! Дядо Митьо погледна на улицата, но никъде не го видя. - Ех, Айра, аз ли да ти вардя децата? - обърна се той към кучето си, а то само го погледна жално и продължи да яде. Всъщност, макар и да не можеше да брои, Айра също знаеше, че едно от децата ѝ липсва. Най-любопитното, най-нетърпеливото. То беше бутнало с лапичка разкованата дъска на оградата и като на шега беше изскочило на пътя. Вървеше надолу по улицата и с всяка крачка ставаше все по-уверено, докато не срещна големия черен котарак на име Мавриций. Той познаваше всички дворове в махалата и веднага се досети откъде беше избягал мъникът. "Къде отиваш?", попита го Мавриций, но отговор така и не последва. Кученцето, което беше виждало котки само по двора на дядо Митьо, за първи път се изправяше пред една от тях съвсем самò и се уплаши. Започна да пристъпва назад, без да може да се скрие, докато Мавриций не го изпускаше от очи. "Сигурно си гладен", рече накрая котаракът и си помисли, че няма смисъл да помага на палето да се върне при майка му - така или иначе дядо Митьо скоро щеше да раздаде всичките му братчета и сестричета. Затова Мавриций намисли да се сприятели с мъника и да му помогне да си намери дом. Така поне едно куче в махалата нямаше да го лае и да го гони. А това за котарака означаваше и двор, в който да тършува необезпокояван и да се излежава, където си поиска. Мавриций реши да приведе плана си в действие и се обърна с възможно най-милия си глас към кученцето: - Скоро ще се стъмни, може и да завали. Имаш ли къде да отидеш? Кученцето продължаваше да мълчи стъписано, както се и очакваше, от което Мавриций придоби още по-голяма увереност. - Тук наблизо има един двор. Собственикът си търси куче пазач. Работата не е трудна, пък и ще имаш храна и подслон. Искаш ли да опиташ? Кученцето не отговори нищо, а котаракът стана още по-настъпателен. - Ела с мен - рече му той и тръгна напред, а мъникът го последва неуверено. И ето че спряха няколко къщи по-надолу и се промъкнаха през една дупка в оградата. Как искаше кученцето това да е двора на дядо Митьо, а насреща да дойде майка му и да го близне! Вместо това Мавриций втренчи жълтите си очи в него и рече: - Виж, пале, ако искаш тази работа трябва да се държиш, както ти казвам. Иначе си загубен. Разбра ли? Кученцето седна послушно на задните си крачета и заоглежда двора. - Не се разсейвай - рече сериозен Мавриций. - След малко от тази къща ще излезе новият ти стопанин. Иди при него, излай няколко пъти и помахай с опашка. Той със сигурност ще те хареса и ще те погали. А когато получиш работата, не забравяй за Мавриций, който ти я осигури - рече гордо котаракът и побутна с муцуна кученцето по посока на стълбите, по които в този момент слизаше бъдещият му стопанин. Последният изглеждаше пиян, мърмореше си нещо и леко се олюляваше. Кученцето се втурна напред и започна да лае, както му беше казал котаракът. Само че вместо да го погали, мъжът, явно подразнен от лаенето, го изрита така силно, че то се претърколи и се удари в някакъв варел. - Лошо! - възкликна Мавриций, който почувства, че планът му се проваля. И като се увери, че кученцето не е пострадало сериозно, реши отново да се опита да му помогне, но този път безкористно, само защото се чувстваше виновен. - Виж, пале, длъжник съм ти - започна да се извинява той. - Не знаех, че ще стане така. Искам да ти се реванширам. На две преки оттук има един ловджия. Може да се пробваш при него като ловно куче. Все направо и ще стигнеш. След тези думи Мавриций изчезна внезапно, както се беше и появил. Кученцето наивно тръгна в посоката, която котаракът му беше показал, без дори да знае какво е да си ловно куче. Скоро стигна до голяма бяла къща с двор и излая с малкото сили, които му бяха останали. Стъмваше се, а тъмното го плашеше по необясним, странен начин. И точно тогава се чу ръмжене, лай, и до оградата на бялата къща се долепи озъбената муцуна на голям сив пес. - Какво искаш? - попита гневно той, а очите му блеснаха. - Работа - измрънка кученцето и добави: - Като ловно куче. - Я не ме разсмивай - тросна се сивият пес и побърза да го отпрати. - Ама как? Защо? - възпротиви се кученцето и замаха нервно с опашка. - Слушай, пале, не настоявай - сгълча го голямото куче. - За тази работа се иска опит, качества, бързи лапи като моите и обоняние. Сетне огледа снизходително мъника и попита: - А ти... можеш ли да надушваш следи? - Да, мога. Мисля, че мога - отвърна кученцето, като се опитваше да се държи на положение. - Ами тогава намери пътя към къщи и се прибирай! - рече злобно песът. - Но аз наистина искам да съм ловно куче! - проплака кученцето. То вече усещаше, че няма да го наемат и дори не му казваха защо. Всъщност голямото сиво куче не искаше да му помогне - страхуваше се, че мъникът може да го измести от работата и да остане без дом, понеже беше вече старо и все по-рядко излизаше на лов, както между впрочем и господарят му. - Виж какво, не ме ядосвай. Ще стане лошо! - излая за последно ловният пес и се скри в тъмнината на двора. Кученцето остана самт и като не знаеше какво да прави, тръгна по улицата. Когато спря, беше вече съвсем тъмно. Огледа се. Мястото му беше непознато. Сви се на кълбо пред прага на една къща и затвори очи. Опита се да заспи, но не можеше, защото беше гладно и уплашено. И точно тогава вратата, пред която лежеше, се отвори и един детски глас извика: - Мамо, тате - кученце! Две малки ръчички се протегнаха и гушнаха мъника, и само след секунди той се озова в топла и уютна стая, Навън снегът се усилваше, а на мъждивата светлина от уличната лампа се открояваше тъмният силует на един котарак - това беше Мавриций. Той се беше разкаял, че е изоставил кученцето и беше хукнал да го търси. И тъкмо когато го беше открил, се появи детето. Като видя как то гушна и прибра кученцето, Мавриций въздъхна с облекчение и малко завист: - Ех, пале, намери си най-хубавата работа: на домашен любимец - рече той и се затича, колкото го държаха лапите. Бързаше да съобщи на Айра, че най-палавото ѝ кученце си е намерило дом. През онази вечер една майка заспа спокойно, а едно кученце си намери и работа, и семейство, и... също заспа спокойно.
© Радмила Стоянова |