БАЛАДА ЗА ДЖОН И УБИЕЦ

Моноспектакъл

Николай Ангелов

web

Действащи лица:

Джон Ленън - музикант, 40-годишен
Марк Чапман - негов убиец, 25-годишен
(За разлика от Чапман, Ленън не се появява на сцената, но той е "задочният опонент" на Марк, главния антигерой, с когото Марк през цялото време води въображаемата си дискусия.)
Йоко - женски глас, в края на спектакъла ще прочете съобщението от вестника.

(Текстовете са цитати от книгата "Поезия, проза, интервюта" на Джон Ленън (1986).

Време и място на действието:

Полицейският участък, 48 часа след убийството на Джон.

СЪН НА МАРК ЧАПМАН В УЧАСТЪКА

Глас зад кадър - презрителен и ироничен.

"Една прекрасна сутрин Ерик Хиърбли се пробуди с някакъв ненормален мазен израстък, който се беше появил на главата му като бомба. "Майчице мила!" - рече си Ерик Хиърбли, защото беше много, много изненадан. Но денят му продължи както обикновено. Та нима трябваше да се безпокои? Съвсем неочаквано той дочу едно тъничко, слабо гласче, което му викаше:

- Ерик, Ерик!... Ерик Хиърбли! - сякаш му казваше гласецът, при все че не мога да твърдя такова нещо със сигурност.

През нощта съвсем същият глас проговори отново:

- Ерик, аз съм израстъкът върху главата ти, помогни ми, Ерик!

Не мина много време и Ерик извънредно много се привърза към своя мазен приятел - израстъка.

- Викай ми Тумор - рече гласът, а и такъв си беше.

- Викай ми Ерик - отвърна Ерик с цялата естественост, на която беше способен. Оттогава до днес никой никога не е виждал Ерик Хиърбли без големия мазен Тумор, израснал на главата му." (Ленън 1986: 98).

(Крясък.) Аз ли съм твоят Тумор, Джон? Ти ли си моят Тумор?

Марк е на сцената. Тя е разделена от решетка на две неравни части. Едната представлява килията - проста стая, с пейка в ъгъла. На пейката лежи някаква пътническа раничка. На стената, но отвъд решетката, така че да не може да се достигне с ръка, е окачен портрет на Джон.

Марк (Kъм портрета, сякаш продължава разговора, започнал насън.): Майната ти!... Разкарай се, казах! (Портретът на Джон го гледа от стената, Марк, все още свит на кълбо, го гледа изотдолу. Става, все така ръкомахайки и говорейки срещу портрета). Ей така! Забавлявам се?... Да, забавлявам се! А сега се махни! Да, искам го! Нямаш нужда от разрешението ми? А от какво?! И защо ти е отговорът ми? Казах ти всичко! Да! Да! Всичко! Малко ти е?! (Държи се за бузата като зашлевен.) Не! Тогава млъкни! (Скача на крака.) Да, точно така! И вместо да хъмкаш, да си беше напънал мозъка! Да си беше напънал тъпия мозък, така казах! Не разбра ли, че нямах избор! Ти! Именно ти! Да, ти! Не, баба ми!!!

Искам да кажа на тъпото дългокосо копеле, че... (Започва декларативно, биейки с юмрук по масата, застанал прав, постепенно повишавайки глас, като накрая изтърва нервите си във вик.)... че каквото и да съм му сторил, нито съм го мразил, нито съм завиждал! Че това тъпо, дългокосо копеле само ми помогна да... Така де!

Щото спусъка го дръпнах аз! Но ти ме накара. И престани да хъмкаш, за да не те изгоня отново! Така ли? И вчера защо ме напусна?... Кого каза, че си търсил? (Станал е сериозен, едва ли не съчувствено.) Жалко! Съжалявам!

Това я е разтърсило. Горката Йоко... (Продължава като в треска.) Йоко! Йоко! Йоко! Знаеш ли, аз не съм искал да страда! Ами че аз не исках да й причиня зло! Даже след първия изстрел... Питах се наистина ли те стрелям?!... Аз ли стрелям наистина?! И не беше ли по-добре да се спра?... Тя беше с тебе, нали? И на звездите им стига един куршум! Можех да стрелям и в нея!... Време за разчистване!... И няма ли да запиташ на какво се дължеше жестокостта ми?

Разбира се, че е важно! Ако някой боготвори някого, ще боготвори и лицето му, и парцалите му, и спермата му, ако щеш! Срещаш идола си, луд от щастие получаваш един автограф, после вадиш ютията и го сгряваш... с малко олово. И това според теб е нормално?! А за нея забрави ли? Та нали и тя е част от тебе! Ами че аз можех да я похитя, изнасиля... сам знаеш (Сопнато.) и много хора щяха да ми благодарят! Кой(Хваща се за междукрачието и демонстративно се разкрачва.) говореше за дръпнатата й... - че и тя е като очите й!

Е, да! Сега едва ли ще ми благодарят! Но и ти не си сигурен! Често взе да хъмкаш! Май не съм го чувал в интервютата ти! Да, следя ги! А ти как мислиш? Че ти беше навсякъде! С години не слизаше от емисиите! А имаше кризи, войни, избори! Бас държа, че и след убийството ти ще жалят повече, отколкото за... да кажем, Кенеди.

Дразнеше ме. Да!... Но и не само това! Аз те обичах, Джон! Ти говореше като мен, пееше като мен, свиреше като мен... Само дето тебе те слушаха! Но аз харесвах песните ти - и сега ги харесвам. Много!

Престани да натякваш! (Скочил е прав.) Знаеш, че няма да съжаля. Защото колкото и да съжалявам, и даже и да не съжалявам, Джон Ленън вече го няма... Нищо, че е по-популярен от Исус Христос, както бе благоволил да кажеш! Даже песен такава имаше - "Да си представиш, че Джон Ленън е мъртъв!" (Млъква, внезапно смутен.)

Почувствах го след първия изстрел! Но ти ме разбери, Джон, нямах избор! Трябваше! Да, именно "трябваше"! Ако нещо е станало, значи, така е трябвало. Няма случайни неща, Джон! Даже и да не знаеш, пак е имало закон някакъв! Може би затова не успях да се самоубия навремето. (Сякаш сепнат от сън почти вика.) Още веднъж те питам, защо, мислиш, че стреляха в тебе?

Не бягай! Още веднъж те питам - защо стреляха в тебе?

Добре де, стреляХ! Защо стреляХ в тебе, а не в другите?

Най-близо? Бил си най-близо до Хавайските острови? Бъркаш географията!... Всъщност, кой знае! Може пък наистина да си бил най-близко, но не в пространството... И не във времето... А може би в някое друго пространство - не знам! Не знам! Но с тях не си допаднахме.

Разбира се, че е чест! Щом предпочитат специално тебе вместо хиляди други като теб! И като мен! Дето ни тъпчат с глупостите си... Щото ти живееш от нас - от мен и от такива като мен! Без които не можеше и да те има!

Няма те, да! Но те имаше! И пак ще те има... някак си! И затова ти завиждах! И да си беше останал там милионер, революционер, домошар или кришнар, ти пак щеше да дрънкаш глупости, да ги пишеш, да си друсаш гривата и се тъпчеш с дрога!

Там е работата я! Питал ли си се някога защо си пускахме коси като твоите и защо правехме дивотии като твоите? Ние, обикновените, хрисимите, послушните дечица от миличките, сладичките семейни снимчици! Защото сами не знаехме какво искаме!... Но пък ти ни казваше какво не щем!

На пода се е търколила малка раничка. Марк я е подритвал 2-3 пъти. Тя му е служила преди това за възглавница. Сега я взема и изважда от нея 2-3 касети, парче бял плат като носна кърпичка с етикетче на него, и голям бележник с твърди корици. При прелистването му става ясно, че е облепен с изрезки от вестници - статии и снимки.

Добре де! Искаш ли да се позабавляваме? (Изважда цигара, запалва и пуска срещу портрета облак тютюнев дим, като полицай, водещ разпит.)Знаеш ли, какво е това? (Вдига бележника срещу портрета.) Това си ти, Джон! Твоето досие! Ама не полицейското, щото то сигурно е секретно. Ами това, дето са ти го правили твоите почитатели. Взех го преди време от една позната!... Беше образована. Събираше твои интервюта, статии за теб. Знаеш ли, казваше, че иска да напише книга за теб... "Никакъв проект за никъде" - както казваше в една твоя песен. (Изтананиква няколко такта от "Никакъв човек", докато отваря на първа страница и чете, имитирайки мелодията на песента.)

"Джон Уинстън Ленън. Роден (Поглежда за момент към портрета.)... си на 9.10.1940 г. в Ливърпул. С майка Джулия Ленън, която го оставила на леля му за доизглеждане, и баща - Фред Ленън", ...но името му няма значение, защото си го видял за последен път, когато си бил на 5 години... Нищо, че след време си казал другаде: "Баща ми беше истински моряк!"

"Без семейство, но под надзор - на леля му и на оВЧеството!"... Това е една дума в твой стил!... "Детство на хулиган, наемен крадец и побойник. В училище му доскучавало бързо и скоро преставал да слуша. Накрая го обявили за най-тъпия ученик в класа и най-скандалния гамен в квартала. Изглежда, че бунтарството му се е родило от обидата - бил е изоставен, но това не го е прекършило. Просто го е боляло!"... Боляло ли те е наистина? Какво знаеш за болката ти?

"Неговото гадже и бъдеща съпруга, Синтия Пауъл, като го видяла за първи път в колежа Куоримен, разказва, че само докато пеел, лицето му се отпускало. Само това е правел с удоволствие, навярно защото само светът на звуците е бил изцяло направен от него..." И за теб, Джон! Въобще какво сме знаели и аз, и ти, и всички? По дяволите! (Заслушва се, сякаш долавяйки мелодия, идваща от небето, докато сам изсвирва началото на песента "Майко".)

Искал си да имаш семейство? Ако е така, защо аз го имах, а не бях щастлив?

Аз пък някога исках да съм като тебе! Да! Исках! Ще кажеш - добре, че не станах, нали? Ето ти си искал да имаш семейство, а пък аз завиждах, че си бил свободен. Исках да стана като теб... А пък станах като... себе си! Ти си искал да станеш велик, ама стана ли? Ами пък може затова да си станал! Щото не си живял като мен! Да те цитирам ли? "Всеки е изключителен!" Дори аз!... Само че не всеки ще направи от себе си това изключително, което е искал!

Как го разбрах ли? Ами от твоите собствени думи, Джон! (Демонстративно прелиства и чете.)"... Хора като мен (да, и като мен, Джон!) осъзнават своята тъй наречена гениалност на 10-годишна възраст! Или на 8! Или на 9! Аз все се чудех - защо никой не ме е открил досега! В училището не виждат ли, че съм по-умен от другите? Че и учителите ми са глупави?! Че единственото, което могат, е да ми дават информация, от която нямам нужда!"... Ти, Джон (Замислено.), знаеш ли кога е била битката при Питсбърг? И защо, по дяволите, да я знаеш? (Отново зачита.) "В гимназията бях адски объркан! Чудех се дали съм гений... или луд и кое от двете! И си мислех: "Е, сигурно не съм луд, щом не са ме прибрали! Тогава значи съм гениален!" (Ленън 1986: 202).

Гениалността си е вид лудост! Да, Джон! Наистина е лудост... Само че какво стана с теб, и какво с мен?! Щото след развода на родителите ми, ме лекуваше психиатър... Ти си устоял, Джон... А пък аз не успях!

Аз си останах с искането! Исках свободно да лъжа, да крада, да се заплесвам по тия, дето им казват "лоши момичета"! Защото те ми харесваха, Джон... Ама издържах само две седмици!

Да видим какво още е писано за теб: "Юношеството - репутация на особняк и гадняр!!! Любимото му занимание е да се гаври с някой просяк. Често питал: "Къде са ти краката бе, приятелче? Да не са избягали след жена ти?" - цитирах те. И защо така, Джон, нали те е боляло? А най-интересното е, че (каквото и да казваш сега, Джон), той не знае какво иска! Затова пък много добре знае какво не ще!" И какъв не искаш да бъдеш, Джон? Мълчиш? Ами да ти отговоря аз (Започва да чете, при което постепенно зазвучава мелодията на "Аз войник не ща да бъда, мамо".).

Аз войник не ща да бъда, мамо, да умра не ща!
Не, аз моряк не ща да бъда, мамо, да фърча не ща!
Не, аз не ща да съм фалирал, мамо, да рева не ща!
Не, аз войник не ща да бъда, мамо, да умра не ща!

Ох, не, ох, не.

Не ща.

Не, богаташ не ща да бъда, мамо, да рева не ща!
Не, аз бедняк не ща да бъда, мамо, да фърча не ща!
Не, адвокат не ща да бъда, мамо, аз лъжи не ща!
Не, аз войник не ща да бъда, мамо, да умра не ща!

Ох, не, ох, не.

Не ща!

Не, аз не ща да бъда просяк, мамо, да умра не ща!
Не, аз крадец не ща да бъда, мамо, да фърча не ща!
Не, аз и поп не ща да бъда, мамо, да рева не ща!
Не, аз войник не ща да бъда, мамо, да умра не ща!

Ох, не, ох, не.

Не ща. (Ленън 1986: 34).

И за колкото професии да говориш, винаги казваш какво са длъжни да правят - да умират, да се юркат,... да лъготят... "От детството си ненавиждах полицията и не обичам армията! И не можеше иначе! Това бяха най-противните хора - кмета и полицейския началник, губернаторът..." (Ленън 1986: 135)... Сиреч, най-уважаваните от другите. Мда! Аз бях влюбен в теб, Джон, понеже и на мен ми се повдигаше от тях. Да... бях! Господи!!! (Чете.) "Започва битката! Четири хлапета - без стил, но с амбиция. Липсват хора, които да ги подкрепят, но пък им намерили работа в публичните домове в Хамбург."... Ти ли казваше на Хамбург "музикална каторга"? То и това не е ново! Гаджето ти, същата Синтия, казваше някъде, че когато взела да се облича според вкуса ти, пияните в трамвая почнали да й предлагат пари. Ама трябва да ти кажа, че аз и за това ти завиждах! Знаеш ли, колко уж добри момчета искат да са като тебе? Защото и момичетата харесваха такива като теб.

И като е тръгнало да те цитирам, да ти напомня още нещо: "Но каквото и да разправят за нас Мик и другите, в клубовете и в заведенията на Ливърпул и Хамбург ние бяхме изпълнители и това, което правехме, беше фантастично! Свирехме истински рок и никой в Англия не можеше да ни стъпи на пръста!... Всичко се дължеше на Хамбург, но едва в Ливърпул осъзнахме това и видяхме какво става." (Ленън 1986: 153)... "Селекцията продължава - отпадат участници в състава. Ангажиментите им нарастват, а с тях най-сетне е привлечено вниманието на един амбициозен бизнесмен." Как го нарече ти? "Обратният евреин"?¹ Трябва да е бил мазохист, за да работи с тебе! "Евреин и хомосексуалист, комплексиран от дефекта и произхода си едновременно." Май вярно излезе, че на този свят всичко е дело на амбициозни комплексари! "Приписват му се увлечения към Джон!"

Много учуден гледа портрета. След кратка пауза продължава.

И защо ми крещиш? Имаш ли нещо против?

Хайде, Джон, забравяш, че те следя много отдавна. Знам и за мацките, дето сте ги чукали по кенефите, и за биячите на заведенията, и за смъртта на приятеля ти Сту. Това е истината, Джон. Защо, по дяволите, я премълчаваш? Защо я криеше както брака си - че си имал жена и дете. Нали ти се правеше на мъжко момче, дето не му пукало за нищо...

Марк хвърля тетрадката и обикаля нервно по сцената.

Но вече не можеш да заповядваш. Сега говорим за тебе. Ти го поиска. Ако искаш, чети го ти. (Отново хвърля дневника, вече по портрета.) Аз все така съм слушател. Засега! Както ти бях почитател... преди. (Отново вдига тетрадката.) Чакам възхода ти. (Демонстративно избутва пейката като трибуна и сяда по турски пред нея.) Чакам! Чакам!... Възходът и падението на куртизаните, Джон. Ами ако искаш, да продължа вместо тебе. "На 15.12.1961 г. е сключен договорът с Брайън, който пък след година на лутане и провали през септември 1962 г. успява да ги пробута на закъсалата фирма "Парлофон". Тя пък на 04.10. записва първата им плоча "Лъв ми ду". След машинации и манипулации Брайън с голяма мъка склонява Радио Люксембург да ги излъчи в ефира."... Какво не прави рекламата! (Саркастично.) Мене никой не ме рекламираше. Ще те цитирам: "Брайън задължаваше всичките си служители да хвалят групата му. Проби ушите на слушателите ни с призиви, както ние с писъците си. Поръча 10 000 плочи за магазина си и всички решиха, че е побъркан. Както и беше. Кой нормален човек, по дяволите, ще работи в шоубизнеса? Бяхме от Ливърпул и той ни наложи! И може би затова ни обикнаха." (На това място Марк приглажда възбудено коси, затваря бележника си и заговаря сякаш от свое име.) "В Лондон гледат на нас, северняците, като на животни... Ако зависеше от тия, от Лондон, дето правят програмите, щяхме да сме се удавили вече. И без това там бяха решили, че китарените състави са демоде. Но в Ливърпул казаха "Не!" и за първи път надделяха."... Т.е. феновете са ви наложили! Благодарен ли си им?

Моля?! (Казано е учудено и ядосано едновременно.) Глупости! (Марк избухва, шари из стаята, прескача във възбудата си пейката, после отваря бележника и трескаво чете, сякаш, за да заглуши нечий глас.) "Записът при Джордж Мартин, първият добронамерен професионалист, с когото се срещат, е златният им шанс. А на 02.03.1963 г. следващият им албум "Плийз, плийз ми" става първият им Хит № 1. (Спира за миг, а после продължава вече по-овладяно.) През февруари вече имат първата си сребърна плоча. На 04.11.1963 г. (Чете бавно и напрегнато.) след няколкомесечна война между импресарските агенции, "Бийтълс" за първи път са поканени да свирят за Нейно Величество. Няколко милиона ги гледат по телевизията и вече нищо не може да ги спре. Започва апогеят на славата им, продължил години наред. Нарича се "Бийтълсмания"..." Ще дискутираме ли?

Да, Джон, не само следих целия този ужас... Записи, концерти, турнета, телевизия,... истериите на всеки концерт... По-лошо - участвах в него! (Измъква от раничката парче бял плат и го разглежда странно замислен. Към портрета.) Знаеш ли какво е това?

Май не сбърках като те застрелях! Знаеш ли, колко струва тази "салфетка за гъз", както я нарече? 500 долара! А знаеш ли откъде е? След концерта ви в Канзас, някакъв купил за 500 долара спалното ви бельо. Нарязал го на парчета и го продавал със сертификат за произход. Това ми е първата вещ от теб.

Май че си прав. Кой наистина е по-смахнат?

Е, добре де, Джон, ти си прав! Сигурно си прав, като казваш, че ни мразиш. Казваш, че си се дразнел, задето те преследвали, за да ти искат фотографии, че са те тормозели почитателите и прочие; че не те искали в никой хотел; че полицията навсякъде гледала само да ви изпъди от града си. Щото вие навсякъде бяхте като гражданска война. Но ако ти, ако вие сте били нещастни с нас, от нас, заради нас... не разбираш ли, че ние въпреки това сме ви обичали. Защото ние вярвахме, че те правим щастлив. Че ти ще се радваш, като ни видиш. И това пък правеше щастливи и мен, и другите. За да престанем поне за малко да бъдем Никой! Сякаш само защото заставахте пред нас, ние вече ставахме нещо! Ще разбереш ли някога тази магия?... Да си в положението на "Бийтълс", било унизително - ти ли го казваше? А да си в подножието, и да гледаш всичко отдолу-нагоре?... То... то е вече ужасно.... Но ние ви чакахме като... като месии. Казваш, че като сте били на турнета из Англия, навсякъде са ви посрещали сакати и инвалиди. Но и те са те обичали, Джон. Трябва да е ужасно сред тези нещастници. И на мен ми се случи веднъж на един стадион, където изцеряваха юродивите. Като видях, колко болка има край мене - честна дума - изплаших се! Нищо, че съм едно тъпо говедо. Ама всеки от тях, щеше да размени всичкото си щастие, всичкото си глупаво щастие, което и без това не е много, за да можеше поне за миг да застане там вместо тебе... Песента за приятеля - това е лицемерие и за мен, и за теб - сега!... Добре ли се чувстваш? (Съчувствено.) Защото трябва да продължаваме за следващият ти Тумор, Джон. Какво ще кажеш за сектата? Или не! За Махариши!

Знам, че би ме сритал... ако можеше. (Вдига ръка пред портрета като за "Стоп!") Но аз не съм те канил в живота си - ти сам влезе в него... Да се върнем на сектата, Джон. (Чете.) "Точно на върха на славата си Джон решава, че не е и няма да бъде удовлетворен. Около него се въртят непрекъснато разни международни пиявици - цитирам жена ти (!) - Алекс Факира, продавачи на опиум, проститутки и журналистки, които нямат задръжки в работата си (Прави изразителен жест.), така му казват, а от известно време и една откачена японка. Но на първо време Махариши-то побеждава."

Разбира се, че ще продължа (Много раздразнено.). Какво си мислиш? Че нали ние чакахме да ни поведете, да ни показвате пътя! Джон, на мене ми е простено, ако не отговарям при разпит, но на тебе не е. Който ни води нанякъде, отговаря за нас и наравно с нас!

Веднъж гледах какви песни си съчинявал тогава. Ами че от всички песни на "Бийтълс" твоите са били най-горчивите, най-силните, най-личните. Защо? Защо? Защо единият дрънкаше само колко бил нещастен като обича. Другият плещеше за някаква жълта подводница - то е и единствената му песен. А точно твоите ни човъркаха мозъците? Какво, по дяволите, е искал да каже с това и това! Ами питахме се! Искаш ли сега аз да отговоря вместо теб?

Да, Джон, да кажем, че съм го разбрал (Застава с гръб към портрета, сякаш говори от негово име.) Не мислиш ли, че всички, всички сме били объркани! (Крещи.) Всички вие... всъщност ние, че и ние сме търсили истината! Че не е лесно да си бог, само защото си милионер или известен?

Мислиш ли, че ми беше приятно да ме съдите? Да ни търсите сметка? Защо, шибани копелета, търсите отговора в мен, като че ли го няма във вас! Брайън е мъртъв! (Грабва дневника и чете.) "Бяхме в Уелс с Махариши. Веднага хлътнахме в тази работа. Новината ни побърка. Нали знаете: "Как, мъртъв? Как е възможно? Мамка му мръсна!" Един момент, Джон! Брайън не умря ли от свръхдоза наркотици? Ако някой умира от наркотици, не ми ги пробутвай, че е бил щастлив. Продължавам със собствените ти приказки: "Знаех, че става лошо. Знаех, че не ни бива за нищо... освен да свирим, и ме хвана шубе. Отидохме при Махариши. Знаех, че и другите бяха объркани. Казахме му, а той: "Няма значение! Радвайте се на живота!" И тогава, струва ми се, заминахме за Индия." (Ленън 1986: 156-157).

Да! Ти си казал "заминахме". "БЯГАХТЕ!"

И намерихте ли истината? Знаеш ли какво казва за тебе Пол? Когато сте били в ашрама, Махариши тръгнал да лети с хеликоптер. Попитал иска ли още някой да се вози с него. Ти си закрещял: "Искам, искам!" Какво, по дяволите, ще видиш? Сигурно все същите лайна, само че от високо. А като си се върнал, те питали: "Защо толкова искаше да летиш с Махариши?" И ти си им казал: "Не зная, но мислех, че той ще ми каже." Приятелите ти явно са имали повече ум! Показали са го. Махариши се оказал практичен човек. Алекс ти е казал: "Е, за свят човек със счетоводител, не бях чувал досега!" Само че, Джон, колкото и да ти е странно, аз и за това те разбирам. И за това, че си наругал Махариши, и че си го напсувал. Ти твърде много си очаквал от него, нали? Винаги е така! Какво се казваше за това? (Разгръща книгата и чете с разбиращ тон.) "Джон непрекъснато се влюбва в какво ли не, все едно, че е момиче..." Но и това не ти е било за последно! Както казваше твоят приятел: "Подценихме лудата японка." Голям навлек е била.

Да, Джон, стигнахме и до нея! Тази, която се пъхаше в колата ти, засипваше те с писма и послания, вреше се навсякъде, където си ти, и която, облечена в хавлията на жена ти, я посрещна в собствената й спалня! Най-накрая, на която ти взе фамилията! Изненадан ли си?

Прав си! Ако е вярно, че сте си пасвали, значи, тази откачалка е важна колкото тебе. Нали? Може другите да не са го разбрали, Джон. Само че 12 години е много време. Забрави ли, че през тях всички показахте какво можете?

Крещи.

А не те ли разбирахме прекалено дълго! Защо винаги искаш да те разбират? А ти самият не искаш да разбереш никого? Живеел в дворец, а не знаел какво да прави! Ами трябвало е да се чупариш! Щото, и без да съм Джон, и аз разбирам, че това е, което уби Пресли. Ти не го ли казваше някъде? (Чете.) "Кралят винаги го убиват придворните му. Тъпчат го с храна, с наркотици, с каквото пожелае, за да го държат вързан за трона. Повечето хора като изпаднат в това състояние, никога не се събуждат. Умират или умствено, или физически, или и двете едновременно. А Йоко ме освободи. Тя ми показа какво значи да си един Елвис Бийтъл и да си заобиколен от разни подлизурковци, които искат да запазят статуквото. А това също е вид смърт. Тогава свършиха и "Бийтълс"! Не защото тя ги е разцепила, а защото тя ми каза: "Кралят е гол!" (Ленън 1986: 239)

Да, това си го казал ти! Смъртта на Брайън е началото, а Йоко ускорява процеса. Съдебната ви делба е била само "Бог да прости!", а "Лет ит би" - "Амин!". Щото вече ви се е гадело един от друг. (Малко сдържано.) Но отстрани не изглеждаше така. Защото на всички им е харесвала и авантата, и пиенето, и курвите, и подкупите. А когато ти понечи да се измъкнеш, хората викнаха: "Джон е луд!"... Не, че са излъгали. Точно така е било! Само че... само че кой наистина е бил лудият? Май за втори път задавам този въпрос. Само дето нарекли луд третият - японката. И после се чудиш, че толкова са ви мразели. Как се прощават такива неща?

Ама чакай бе, чакай. Вие още не сте се развели. (Сякаш лакей обявява името на височайши гостенин.) Разводът на "Бийтълс". Т.е. между Джон и състава и... между почитателите и кумира им! Ти казваше, че сте почнали да се друсате отново, защото останалите ви правели живота черен. Да! Мога да те цитирам още веднъж: "По това време стана ясно какви са другите и това не мога да го забравя." Или може би на тях им е станало ясно... ти,... ти какво си. И вече не могат да те обичат?!

Знам, че не те интересуват! Щото вечер човек остава сам, а не с групата си, нито с милионите почитатели. Така че ти с нищо не си им длъжен... Но и те на теб! А ако ти не си ги обичал, значи, че и те не са ти длъжни.

Знаеш ли, цялата тази история с Йоко, която толкова си обичал и така нататък, в очите на останалите сигурно е била много кална работа. Ама как може един човек като тебе, дето е свикнал винаги да казва на другите "Искам!" да разбере, когато те му казват "Трябва!". Че трябва да уважаваш жена си Синтия, че трябва да уважаваш тия, дето те обичат. Или са ти верни. Че трябва да уважаваш тия, които те слушат. Трябва! Защото те също са част от тебе, нали?

Е, да де - не я искаш тази част! Нали ти е като трън в задника! Обаче я има, значи и тя е част от тебе. От живота ти! Че и ти самият е трябвало да клъцнеш нещо от себе си, Господ знае какво, но е трябвало!

С тон на прозрение.

Знаеш ли, като четях писанията ти, някога не можех да ги разбера.

Ох, как добре го разбирам днес това за Коледата... Помниш ли твоята Коледа, Джон? Ти с кого беше по Коледа?

Чакай малко... Какво те засяга с кого съм бил аз?

И така да е! (Крещи.) И така, къде беше Джесика? О, не! Господи! Къде беше жена ти Син, Джон? Къде беше Йоко? Къде беше детето ти? Сега ще почувстваш разликата между сам и самотен. (Хвърля книгата по портрета, чува се трясък, думкане.)

"Дум, дум, дум! Зачука някой на вратата му."

И не ми казвай, че самоубийството е занятие за самотници, Джон. Знам, че е така! Още като си напъхах... Хайде да го кажем - като моето - когато напъхах ауспуха в колата. Нарича се аномистично. Не ти, Джон, психиатърът ми го обясни. Сиреч, неспособност за адаптация - и в Ливан, и в Тексас, и в колежа ми в Ковенант, от който ме изключиха. (Отново се думка.) Ще им отвориш ли вратата на всички тези кошмари, Джон? Ето, аз отварям. (Докато първият откъс в началото е “прочетен” изцяло с презрителен и ироничен тон, тук тонът на Марк е по-драматичен - по едно време той ще крещи от страх.)

"Беше по колеле, майчице, а пък Рандолф беше самичък. Къде ли бяха всичките му добри приятели? Бърни, Дейв, Ники, Алис, Беги, Фрида, Вичи, Нейджъл, Алфред, Клайв, Стан, Френк, Том, Хари, Джордж, Харалд? Къде ли са всички те на този ден? Рандолф тъшно бледаше своята единствена каледна честитутка - беше му я изпратил баща му, който живееше другаде. ИзвАднОж се дочу весело думкане по тратата. "Кой ли, кой ли може да е тоя, дето чука на братата моя?" Той отвори, а там стоеше - кой там?- ами само негови приятели. Бърни, Дейв, Беги, Фрида, Вичи, Найджъл, Алфред, Клайв, Стан, Френк, Том, Хари, Джордж, Харълд, нали.

"Е, хайде, заповядайте, влезте, стари другари, приятели и мои хора." Рандолф ги покани вътре с огромна усмививка на лицето. Като влязоха, те дапочнаха да се друскат и да скачат и крещяха с всичка сила: "Весела коледа, Рандолф!" - и разни други чувотии, а после всички те се сметнаха отгоре му, и със силни удари по главата го присмелиха на пода, като ревяха с пълен глас: "Ние никога не сме те обичали през всичките години, в които сме те познавали. Ти никога не си бил един от нас, така да знаеш, келеш с келеш!"

И нали разбирате, те го убиха, ала той поне не умря самотен. Нали така! Весела Заколеда, Рандолф, верни стари другарю!" (Ленън 1986: 92). Весела Заколеда, Джон!... Ако сме другари!

Надига се бавно иззад пейката, където се е свил, и опитва да седне на нея, но тя му се струва висока и се смъква на пода. Седнал е на земята с опънати напред крака и облегнат на нея гръб. Чете бавно, с много уморен вид.

"На 09.01.1971-ва започва разводът между четиримата." Така да е! (Отегчен и уморен едновременно.) Между теб и другите трима. (Чете отново.) "А също между вас и публиката ви. И между истината и мита. Но след смъртта на групата, точно този, който най-много я е искал тогава, сега е най-объркан. Напуска Англия, за да отиде в Америка. Нещастният Джон!" Само дето другите напускат острова заради слабата жътва. Ти си единственият, който го напуска заради успехите си. Прекрасният нов свят - Америка! В него пускаш албум след албум... Критиката казва, че са неравностойни, друсаш се с наркотици повече откогато и да било... Занимаваш се с политика. Бориш се ту за равни права на негрите,... ту пък за разоръжаване. "Представи си!", "Герой на работническата класа", "Жената е негърът на света"... Чак се питам понякога: "Ти вярвал ли си във всичко това? Искрено и убедено?"

Да! Сигурно си вярвал! Много точно го каза! До следващото пробуждане! Ама точно тогава ми харесваше най-много! Имах чувството, че не ти, а аз казвах: "Да! Аз повярвах в Бог! И вярвах, че Бог най-сетне повярва в Джон". Разбираш ли, може би защото каза в какво не вярваш!

Чете на глас текста на песента "Бог".

Бог е аршинът,
с който да мерим
нашата горест.
Пак ще повторя.
Бог е аршинът,
с който да мерим
нашата горест.
Не вярвам във магии,
не вярвам и във И-Дзин,
във библия не вярвам,
не вярвам във гледачки,
не вярвам и във Хитлер,
и във Исус не вярвам,
не вярвам и във Кенеди,
не вярвам и във Буда,
не вярвам и във мантри,
не вярвам и във Гита,
не вярвам и във йога,
не вярвам във кралете,
не вярвам и във Елвис,
не вярвам и във Цимерман,
не вярвам и във "Бийтълс",
аз вярвам само в мен,
в Йоко и в мен.
Това е истината. (Ленън 1986: 38)

И се оказа, че не била тя! Време е било да се пробуждаме! Ние! А ти - да потънеш в летаргията! И не казвай, че смъртта е живот... Защото ще ти го напомня. (Чете.) "Накрая, след многомесечна раздяла и последното помирение, след много скандали и поредната си любовница, Джон изоставя всичко, и окончателно се завръща - да речем - в семейството си. Започва капитулацията."

Ти избяга от всички, които са те обичали. От всички, които са те създали, и които ти си създал! Бог не бяга от хората, Джон! Да ти кажа - тогава те нарекох фалшивец. Джон, някога мислех, че ти си ме предал! Сигурно си искал да бъдеш обикновен. Не за винаги. 5 години сигурно са ти стигали. (Измъква отнякъде една дебела папка, пълна с вестници и изрезки от тях.)

Не, Джон! Това вече не съм го писал аз. Даде ми го лекарят, който ме тестува в момента. Сигурно това си искал да станеш. Обикновен до униформеност. Като някой дебелогъз еснафин, дето ходи на работа, оставя каквото може на иконома и звъни на любовницата си, когато я няма жена му.

Прекалих ли? Да, сигурен бях, че си предал, или, ако искаш, подвел всички, които са те обичали. А сега, сега се питам - всъщност ти не беше ли прав? По дяволите! Сигурно с всеки е така! Поне веднъж в живота си е желателно да изчезне. Да влезе в затвора, да лежи в операционна или да отиде в манастир. Но, по дяволите, поне веднъж да гледа отстрани. Да разбере сам себе си - кой е той, откъде е дошъл и какво трябва да прави. Сигурно е трябвало да го разбереш, щом казваш, че не си Джон Бийтълс, че не си музикант... Какво си постигнал, щом си решил, че да си звезда е нищо, а да политиканстваш ей така - заради принципа, е безсмислено... И не само ти, по дяволите, а всички - да, и аз! - се питахме кой всъщност си ти? Героят на работническата класа? Милионерът? Снобът? Домошарят? Под коя маска си бил?... И сигурно затова си се наврял в деветата глуха, за да можеш да ни гледаш, без ние да те видим. А ние мислехме за теб.

О, Господи, ти си го разбрал! (Чете от папката с вестници.) "Беше в една стая в Хонконг. Йоко ме беше пратила да пътувам, за да съм сам. Нищо не бях правил сам след 20-тата си година. Даже не знаех как да се регистрирам в хотел - ще кажеш: "Мръсни звезди!". Но ти никога не си изпитвал болката да си нещо необикновено. Тогава, когато ме хващаха нервите, се къпех. В Хонконг ми се събираха 40 бани дневно. Гледах от прозореца, когато нещо ми се стори познато. Беше просветление. Мили Боже! Този спокоен човек съм аз - такъв, какъвто бях в миналото. Тогава той знаеше как да се оправя. Не зависеше от ласкателства, от плочи, станали хитове. Обадих се на Йоко и й казах: "Познай кой е? Самият аз!" Разхождах се сам призори и откривах чувствата от времето, когато се разхождах с леля си из планините на Шотландия. Помислих си: "Това е, което те кара да пишеш или рисуваш!" И то е било винаги с мен, защото разбрах, че съм бил Джон Ленън и преди "Бийтълс", и че ще бъда Джон Ленън и след "Бийтълс". И тъй да е!" (Ленън 1986: 240).

При тези думи удря с все сили папката в пейката.

Защо? Защо?... Защо? Не можеше ли да ми го кажеш, Джон? Не зная, но може би, може би, ако знаех това, сега много неща щяха... разбираш ли... Всъщност много добре ме разбираш.

Време ли? Време за какво? За почистване? На какво!? Господи, Джон! На Въпроса! Как беше - въпрос с главна буква. Сигурен ли си, че го знаеш?

Да де, като имат нужда от отговор, хората задават въпроси. Щом искаш - ще отговоря. Само че, разреши ми и аз да те питам за последен път - ти беше ли искрен преди малко? Знам, че е глупаво, но щом съм ти вярвал навремето, значи, че имам правото да те питам.

Да, Джон, с всяка вяра е тъй! Разбрах го още като се мъкнех след сектите. Ако посягаш на кумирите си... може би... може би... ти в момента да не го обичаш, но някога си го обичал. Може би освен да не правим кумири е имало и друга някаква заповед - да не бъдем кумири. А после са я изпуснали. Защото, както сам казваш: "Бог е аршинът, с който измерваме нашата горест". Кога да е ще поискаш да счупиш тоя аршин! Как така ще се врастнеш в душата на някого, пък после ще скъсаш безкръвно? Позна! Ти ме обсеби, Джон! Случвало ми се е да се къпя и под душа да се хващам, че се карам с теб, че ръмжа срещу теб... Да си "Бийтълс", е било унизително..., а да си като мен, беше ужасно. Веднъж видях твой портрет. Показваха те... е, не само теб, всичките четирима, такива каквито трябваше да сте след 30 години - на 50. Пол, Джордж, Ринго и ти! Дебели, охранени, самодоволни... Беше шарж. Но нали и в шаржовете винаги има и мъничко истина. Вярно ли е, че имаш 150 милиона?

Ами че аз точно от това се страхувах! Че ще те видя такъв! Да, може би сгреших! Това, което прочетох тези дни, ме побърка! Може би човек наистина ще откачи, като го разбере! Но тогава, Джон, разреши ми една последна милост! Искам аз да ти обясня, само на теб, защо го направих! Може и да не съм прав... Но все пак...

Ето на, виждаш ли? Значи, че е започвало - това да се превърнеш в еснаф, в един охранен самодоволен морж... И изведнъж ми се стори, че трябва да те запазя такъв, какъвто те знаех и какъвто сме те обичали...

Аз бях болен от теб. И ти от мен. Бяхме орисани да сме заедно... Така че, за да скъсам с тоя свят, трябваше да скъсам и с теб! Кога да е с всеки Бог става така. Все едно случайно ли си станал такъв, или са те направили.

Искам да разбереш какъв е моят подарък за моя бивш бог - моят откуп.

... Аз, Марк Чапман се извинявам на бившия си кумир с моя подарък. Слушай! Или просто си представи: "Джон Ленън е мъртъв!" След ден, след два, къде ти - още същата нощ новината ще разтърсва света. Само след час пред дома ти е било пълно с хора. Може би са целували земята, където си паднал. За теб ще говорят новините по цял свят. Навсякъде... Даже тези, които мразеше, ще те показват с часове. По стените на къщата ти ще слагат името ти, знаците ти, девизът ти. Със смъртта си ще бъдеш по-голяма сензация, отколкото с живота си. Знам, че е страшно, но ако помислиш, ще се съгласиш с мене. Само голямата скръб, голямата злочестина правят човека истински прочут. Чувал съм го някъде - не помня къде, но то е вярно - разбрах, че е вярно. Отсега нататък датата 8.12. ще бъде винаги свързана с теб! Знам, че за всички, които могат все още да те обичат, този ден ще е черен, но повярвай ми - с времето хората ще забравят, че още можеше да си жив. За тях животът ти вече ще свършва на 40 години. В живота на твореца, на големия творец - и смъртта е творчески акт. Дори принудителната!

Не помня, казвам ти, че не помня къде съм го чел, но е така. И аз реших, че точно така ще се преборя с тебе! Ще сътворя нещо в живота ти!

Да, Джон, гробът! Именно гробът! Но след време на него ще има паметник. Ще идват хора, ще носят цветя. Ще бъде обкръжен от момичета и момчета. Може би и родителите им. Ще определят край него срещи. Ще се любят и ще запечатват спомените си. Може би ще слагат и твоя знак - кръгчето и тризъбеца. Даже гробът ти ще е символ - красив, макар и страшен.

Точно така, Джон! Аз просто исках да допиша края на твоя живот... За да зазвучи като краят, естественият край на самоубийствената ти песен. Спомняш ли си твоята собствена песничка "Човекът от никъде"? Ти я беше написал за мене, Джон. Ето така мислех аз...

Да! Мислех до вчера.

По-точно до вчера вечерта - полунощ е минало... (След кратка пауза заговаря горчиво.) Така мислех аз. А искаш ли да ти кажа какво разбрах тези дни? Ето това, Джон! (Върти в ръце един вестник с голяма снимка на Джон.) Може би трябваше да ти го прочета в началото! Но нека то да е краят и на разговора ни... и на всичко. От Йоко е:

Глас зад кадър - женски.

"Разказах на Шон за станалото. Показах му снимката на баща му на първата страница на вестника и му обясних положението. Заведох Шон на мястото, където лежеше Джон, след като бе прострелян. Шон искаше да знае защо човекът е стрелял в Джон, щом го е обичал. Обясних му, че сигурно е бил объркан. Шон каза, че трябва да разберем дали наистина е бил объркан, или е искал да убие Джон. Отвърнах, че това е въпрос за съда. А той попита: "Какъв съд - тенджера или тиган?" По същия начин разговаряше и с баща си. Бяха приятели. Ако Джон беше чул въпроса, щеше да се гордее с Шон. По-късно Шон се разплака и каза: "Сега татко е част от Бога. Сигурно, като умреш, ставаш много по-голям, и по-голям, защото си част от всичко." (Арнаудов 1991).

БЕЛЕЖКИ

1. "Обратният евреин" - според Питър Браун, думите са на Джон Ленън (Браун, Гейнс 1991) (б.а., Н.А.). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1991: Арнаудов, Антони. Недовършена музика. Баладата на Джон и Йоко. София, 1991.

Браун, Гейнс 1991: Браун, Питър, Гейнс, Стивън. Интимната история на Бийтълс. София: Абагар, 1991.

Ленън 1986: Ленън, Джон. Поезия, проза, интервюта. Прев. Георги Рупчев, Калина Филипова. София: Народна култура, 1986.

© Николай Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.09.2015, № 9 (190)