ПИСМОТО НА РАХИЛ

Мира Папо

web

Казваше се Станислав Цветанов, но всички го наричаха Стенли. Беше от онези евреи с баща българин, но майка натурална еврейка. По старозаветните закони на Израел той се смяташе за чист евреин, защото бащата може да е всеки, но само майката знае кой е оплодил утробата й, а при майка чиста еврейка детето си е Аврамов правнук и толкова. Така че Стенли носеше в гените си частица от Яков и цял живот търсеше своята Рахил.

Събрал в едно съвършенството на красотата и ума, Стенли обикаляше света с лекотата на чудноват архангел, рисуван върху църковните календарчета, с тази разлика, че му липсваха крила. Когато се запознали с Ева, бил стюард на кораб, на кой кораб нямало значение, защото, омаян от Ева, той слязъл на брега за неопределено дълго време. А на нея, привлечена от страстта, която излъчвали очите му, й се сторило, че е застинала в сън, засънуван много отдавна, може би чак от сътворението на света. В меката светлина на залеза, сред шума на прибоя на морския бряг, тя съзряла Стенли, който приближавал, сякаш носен от вятъра, и изпитала нереалното усещане, че летят един към друг. Забелязала дългата му руса коса, светлото ангелско лице, хармонията на жестовете, плавните движения на тялото, ризата, отворена на гърдите, гладки и чисти, без нито едно косъмче, и мигновено замряла.

Още на първата им среща, след няколко кафета и едно дайкири за отпускане, Стенли й казал:

- Искам дете! Искам да ме претвориш отново. Защо не ми родиш дете, ти, най-красивата и най-желаната.

- Защото не се казвам Рахил - отговорила, без да се замисли, Ева, като сама не знаела, че случайно е отворила кутията на Пандора. Защото именно то ги разделило, това най-желано дете, много по-късно, след няколко месеца на дива и страстна, но безплодна любов.

Но сега само се разсмяла, учудена, че си спомня така добре библията с нейните персонажи, изучавана в детството ѝ тайно, защото в училищата преподавали диалектически материализъм, политикономия, марксизъм, история на БКП, ленинизъм и... Как да оцеляваш при тези условия - това също научила Ева и го запомнила много добре.

Но ето че сега Стенли ѝ поднесъл щедро своята реалност и тя станала част от нея. Колко е красива споделената любов! Двамата се почувствали като изхвърлени на желания бряг след дълго и мъчително плуване върху сал от мечти. Изпълнена с несигурност, че не е достатъчно красива и желана, Ева се натоварила с неговите чувства, реакции, отношения с близки, дори с неговата старозаветна вяра, морал, сексуалност, истерии, страхове, любови и т.н., съпреживяла ги още един път с него и ги заключила дълбоко в сърцето си. От нейната самоличност останало само малкото сребърно кръстче, което нейната баба окачила на шията й в деня на нейното кръщение. Било едно от онези тайни кръщения, когато всички врати и прозорци се затваряли, спускали се щори, а дори и одеяла се слагали на прозорците, а свещеникът, с риск да бъде арестуван, пристигал в цивилни дрехи и там, в мрака на стаята, осветена от запалена свещичка, обличал стихара, а върху него филона, взимал кръста и требника и започвал кръщенката. Всичко това останало в миналото, още повече сега, когато била толкова влюбена, но кръстчето тя не свалила от врата си. Убедена, че го е измъкнала от блатото на отчаянието, където плуват сиви патици, Ева го обикнала и решила да изживее целия си живот, като се посвети на него и спре да се вълнува, да мечтае, да танцува, да прави планове, да се люби с други мъже, да погребва близките си и да създава нови близки от лоното на своята женственост; заживяла с неговите мечти, планове и надежди, без да си дава сметка, че зад огледалото на техните отношения "се крият шеговити чудовища", които им се присмиват и чакат да излязат на светло, да бъдат пуснати на свобода от тях двамата. Нейната свободна воля се оказала илюзорна - едно пъстро колибри без крила.

- Забранявам ти да излизаш с други мъже!

- Моля, какво означава "забранявам ти"? - направила плах опит за съпротива Ева, като се вгледала в очите на любимия и потръпнала.

- Ти чуваш ли какво ти казвам! Ще те убия...

Не знаеща нищо за злото, което се крие зад маската на любовните взаимоотношения, и в този момент надничало от очите на любимия Стенли, Ева се огледала в огледалото, окачено в коридора, и забелязала дълбока отвесна бръчка да се спуска през средата на челото ѝ и да стига до основата на носа, а след това най-неочаквано тази бръчка се разделяла на две по-малки бръчици, плъзнали надолу от двете страни на ноздрите ѝ и ъгълчетата на устата ѝ и сливащи се с брадичката й. Тя се стреснала. Затворила очи, поела си въздух, отворила очи и пак погледнала. Този път нямало никакви бръчки. Гледало я едно учудено, ококорено и примигващо изражение. Нейното лице.

Ева се разбунтувала:

- Писна ми от твоята праволинейност! Това е позволено, онова не е позволено. Това е грешно, онова не е... - поела си дълбоко въздух и продължила. - Аз искам да живея по възможно най-вредния начин. Да тровя организма си с алкохол и цигари, разбираш ли, глупако! Искам да надебелея, защото апетитът ми е неутолим. Омръзна ми да пазя диети. Обичам пържолата ми да е тлъста, картофите да са с масло и сметана и... ...Мразя те... Мразя те от цялото си сърце, с всичкия си разум, с всичките си сетива, с цялото си тяло!

Неясната болка, която мъчела душата ѝ, нараснала толкова много в нея, че се превърнала в цунами и помела всичко по пътя си.

- Знаеш ли докъде мога да стигна, любими? Защо ми подрязваш крилата?

- Обичам те! - само това можал да каже Стенли, уплашен от толкова силни чувства, които в момента изпитвали и двамата.

По каква наклонена плоскост се спускали в този миг, те не знаели, но се прегърнали, с последни сили се завлекли до хотелската стая, хвърлили се върху спалнята и се отдали на любов в продължение на няколко дни и нощи. Стенли не знаел умора и след множеството оргазми на Ева, а тя се оказала една прекрасна спътница в това любовно преживяване, като го следвала усърдно във всяко едно движение, отгатвайки какво иска той, още преди да го каже и доставяйки му такова удоволствие, че след тези три дни и нощи на страстна любов той се изправил, разкършил гръб и в този момент станал мъж, способен да промени и посоката на вятъра.

Изминали няколко месеца на тихо блаженство и хармония, без да се случи нищо особено. Едно усещане за безметежност, спокойствие и уют се настанило в сърцата им, властта на тленната любов спуснала над тях воала на забравата и Стенли пуснал котва в ласкавото пристанище на нейните прегръдки, там, където сърцето ѝ биело примамливо и нежно като майчина милувка и той забравил откъде е дошъл, а тя забравила коя е. Тогава Стенли получил писмо, което побързал да скрие от Ева в обувката си, а обувката бутнал под леглото в спалнята, за да го прочете скришом от Ева, без да се сети, че тя всеки ден чисти обувките му, изглажда панталона му и ризата също и го облича така, както се облича малко дете. Така че Ева открила това писмо още на другия ден, когато той излязъл на разходка, и неизбежното настъпило. Оттук нататък тяхната история вече представлявала хроника на една предизвестена раздяла. Ева скъсала плика и сърцето й замряло от ужасно предчувствие. Не се сетила да отвори внимателно плика, та после да го залепи, а го смачкала така, както се смачква отровен паяк. Скъсала този жълт плик и отвътре изпаднала малка четвъртита картичка с пейзаж - морски или планински, имало ли значение вече - и зачела. Всъщност прочела едно много тъжно писмо, състоящо се от няколко кратки изречения: "Скъпи, липсваш ми, кога ще се прибереш в нашия дом? Липсват ми нашите сутрини, когато сядахме на терасата да закусим и да прочетем всичката преса на света, която можехме да намерим. Вчера за първи път сама занесох цветя на гроба на нашия син. Почувствах се като най-самотната жена на света. Тел Авив. Естир."

Ева разбрала защо не може да роди дете на Стенли. Разбрала, че го губи, бавно и сигурно, така, както слънцето щяло да изгрее на другата сутрин, бавно и сигурно, и така всяка сутрин до свършека на света. Следващото им скарване, когато пак поискал дете от нея, било окончателно. Огледалото на техните взаимоотношения, в което се оглеждали страховете и надеждите им, се счупило най-после:

- Махай се! Върви си! Мразя те!

- Какво ти става? Обичам те! Искам да разбера, за да не страдам...

Ева седнала на неоправеното легло и заплакала:

- Махай се! - прошепнала с побелели устни. - Върви си заедно с твоята красива еврейска любов. Това е единственото, което Аушвиц, Бухенвалд и Равенсбрук не успяха да унищожат у вас, синовете на Авраам. - Ева стиснала очи, за да не го гледа и продължила: - Затова Авраам роди Исаак, Исаак - Исав и Яков, Яков - Йосиф и неговите братя от древния Ханаан, докато стигнат до теб, любими. С най-ласкавата и щедра любов. Но не успя да оплоди моята утроба. Защото аз не се казвам Рахил.

Стенли се заслушал в онова, което говорела Ева, сторило му се, че отново е дете и баба му отново му разказва приказки за древния Израил.

- От тъжните брегове на Мъртво море, през страната на Двуречието, където е живял Спасеният от водата с неговия народ, до Ханаан - Обетованата земя, твоите гени пътуваха към мен. Пътникът, който иска да отиде от Мала Азия до Египет, неизбежно ще трябва да прекоси Палестина от север на юг. И може би някой твой прадядо, пътуващ с кервана от Вавилон за Средиземно море, също я е прекосил, оставяйки семето си в ласкавите утроби на красивите еврейки. Всички ханаанци, ендомити, амалекити, филистимци били смели войни и не искали да се подчинят на евреите, нито да напуснат Ханаан. А евреите били малоброен народ. И имали само своя Кивот на завета. И своята щедра, напояваща, плодородна любов също. Седем пъти обиколили град Иерихон, свирейки с медните си тръби, и страховитият грохот, от който стените на града се напукали и сринали - а евреите превзели града, който Яхве по чудо им предал - се чува и до днес, красив евреино. Ти чуваш ли го? И те създадоха теб, любими.

Ева замълчала, нямала сили да говори повече. Нямало и нужда от повече разговори. Стенли за първи път от много години насам разбрал, че е жив. Неясната болка, която до смърт мъчела душата му, се превърнала в радостно предчувствие. Изправил се и се разбързал да събира багажа си. О, ако можел да прелети океана и да не губи нито секунда повече ценно време. Трябвало да се върне по най-бързия начин при своето красиво еврейско момиче, защото най-накрая разбрал, че е дошъл на тази земя по наследство от бащината си шатра. Метнал раницата си на рамо, обърнал се и се втурнал към Ева. Целувал ръцете ѝ, обливал ги със сълзи и едновременно ѝ искал прошка, че я напуска, че я изоставя така, без обяснения, но трябвало да се върне при любимата си, защото иначе ще умре и няма да може да се претвори отново чрез своята жена. Когато затворил вратата след себе си завинаги, Ева разбрала, че пак е сама, но по-лошото било, че била загубила своята реалност, своето битие, своята самоличност. До такава степен била станала част от битието на Стенли, че в момента не знаела коя е и откъде е дошла. Легнала на спалнята с широко отворени очи и отново изживяла ден по ден тяхната любов от мига на запознаването им до раздялата. Поплакала си малко, а после събрала багажа си и излязла сред врявата на двора, където вечерта се спускала тъжно и самотно. Вдигнала ръка несъзнателно, без да мисли, все още не знаела коя е, и погалила сребърното кръстче на шията си. А то заблестяло ярко, осветено от последните лъчи на залязващото слънце.

© Мира Папо
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.01.2017, № 1 (206)