ЖИВИ БОНБОНИ

Мария Пилева

web

Понякога се случва животът да копира литературата, в други случаи литературата отразява действително състояли се събития и тогава, колкото и да е маскирана в художествени форми, силата на внушенията е твърде голяма. Яница Радева - обещаваща млада писателка, автор на стихове, статии и разкази - намира извор за дебютния си роман Бонбониерата от трагедията навръх Спасовден в местността Бакаджика преди няколко години. Един съвременен поглед към Елин-Пелиновата Спасова могила, като тук също се появява дядо Захари с желанието да предпази любимите си от нещастието, станало Възнесение, но и един успешен опит за превръщането на новината в разказ с йовковска тоналност.

Както и да бъде наречено това произведение - малък роман, няколко относително самостойни, но циклизирани разказа или синтез между двете форми - то се явява като реплика на журналистическото "Пътят бе осеян с трупове и бонбони", за да издигне човешкото над всичко останало. Да покаже колко ценен е животът - уникално произведение на изкуството, като от луксозна ръчно изработена бонбониера, и в същото време толкова уязвим. Да разкрие как отделни хора се сблъскват с катастрофалното събитие. Да го преведе през техния светоглед и чувственост. Или по-скоро това е повест. Повест за истински хора, проговорили с гласовете на фикционални герои.

Съпричастността на авторката към мъката на засегнатите по един или друг начин се усеща на всяка страница от книгата. Смъртта е естетизирана и представена като заспиване. Поетичния образен език Радева постига благодарение на опита си с издадените стихосбирки, намерили признанието на публиката и наградени своевременно. Употребата на такъв език не носи безнадежден трагизъм, въпреки усещането за съдбовност във всеки от разказите чрез профетическия сън на дядо Захари, проклетисването на съседката на полицейската съпруга Параскева и др. А ръката, видяна от фотографа на снимката на неговата стара съученичка и внучето й като прикачена - ръка без бръчки и старчески петна, внушава Божието докосване. Още една ръка е показателна за развитието на разказа - на единствената назована от жертвите, стажантка в Дома за стари хора, която съпровожда част от тях на празника, Мариината. Татуирана със спиралата на живота и латинската сентенция "Променена възкръсвам предишната", тази ръка е разпозната от хореографа, което предполага близост. Тук може да се търси алюзия към "Земните градини на Богородица" на Емилия Дворянова с ръката на едната Мария, изхвърлена от морето. Така че писането на Яница Радева хвърля още мостове между класиката и съвременната българска литература и свързва традицията с новото време, суеверията с модерността.

Имената на дошлите да помогнат на пострадалите също са значещи - шофьорите на линейката Петър и Слав и хирургът Ангел стават неземни пратеници. Липсват много от названията на другите герои, но тази липса всъщност приобщава и допринася за внушенията на творбата, тъй като всеки би могъл да се озове на подобно място и да понесе ударите на съдбата върху си. Въпреки че повечето разкази се водят в трето лице, това не затруднява четивността им, поради вплетените вътрешна реч на персонажите и многото диалози, създаващи ритъм и движение.

Не липсва и социалнокритическият елемент - въпроси от типа: "Докога ще се возим в тези стари рейсове, дето смърдят на боклук, докога ще живеем като боклуци?", "И за какво да живея в тази държава?". А един детски поглед в края на повестта за бонбоните и смъртта изяснява връзката "Умрели хора, значи, бонбончето е за смъртта". В такъв случай бонбониерата е за голямата смърт - спомен за 17-те, загинали нелепо и оставили много неотговорени въпроси, на които Яница частично разкрива завесата пред читателя и го предизвиква да потърси отговори. Да вкуси от бонбоните, поднесени на живите.

© Мария Пилева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.05.2016, № 5 (198)