ВЪПРОСИ НА ВАШИТЕ ПРЕДВАРИТЕЛНИ ОТГОВОРИ
По повод "Роман за името"

Людмила Миндова

web

Ще се постарая да запазя Вашата анонимност, както пожелахте. Нещо повече - тази анонимност с времето става все по-неизбежна поради факта, че зад личността Ви прозира все по-малко конкретно лице и все повече една клоняща към безкрайност множественост. Да, Вие дотолкова искахте да запазите положението си или да го подобрите колкото се може повече и за по-кратко време, че бяхте готови на всякакви компромиси. Нямаше как да подозирате, че тези компромиси ще бъдат за сметка на собствената Ви личност, за сметка на очертанията на собственото Ви лице. Да, Вие се сляхте с безформеното множество от поддръжници на "предварителния отговор".

Какво искам да кажа ли? Не се ли досещате наистина?

Изпратихте ми, съвсем неведнъж впрочем, въпроси, с които уж питахте за мнението ми, а всъщност показвахте, че отговорите ми ни най-малко не Ви интересуват. Че даже напротив - Вие предварително си имате готови отговори за всичко. Във вашите въпроси, които оттук насетне ще наричам единствено "предварителни отговори", Вие ме определяхте като човек, слагахте етикети на мен и на труда ми, показвахте ми по всякакъв начин превъзходството си и се стараехте да ми напомняте, че аз всъщност нямам право нито на отговор, нито на въпрос. Че съм длъжна единствено да се съгласявам с Вас и Вашия избор по отношение на моето бъдеще и бъдещето на труда ми.

Колко много пъти досега съм слушала тези Ваши "предварителни отговори". Слушам ги от дете, когато идвахте насреща ми, за да ми се подиграете, да ме унизите или да ме ударите съвсем буквално. Слушах ги после като ученичка, когато ме питахте единствено за задължителните отговори, които трябваше да се харесат на Партията във Вас. Понеже не получавахте тези "задължителни отговори", Вие предварително ме поставяхте на "мястото ми" - аз бях в списъка на "неблагонадеждните", на онези, които нямаха право на бъдеще. Вие, пазителите на новия "морал на предварителния отговор", имахте отговорна задача - да убиете в зародиш не само надеждата, но и вярата, и любовта ми. Продължихте и после, разбира се, а ожесточението Ви ставаше все по-голямо. Разпалваше се страстта, с която удряхте по живота ми. И ето, Вие почти успяхте. Публикувах превод след превод, а после книга след книга и когато не се преструвахте, че тези мои книги не съществуват, решавахте да ги унищожите напълно със своите "железни предварителни отговори".

О, не, не си мислете, че бихте могли да имате нещо общо с хората, с които наистина съм водила смислени разговори и с които взаимно сме се интересували от мислите и вдъхновенията си. На техните въпроси съм отговаряла с удоволствие, защото наистина бяха въпроси. С Вас случаят е съвсем друг - досега на Вашите "предварителни отговори" не съм "отговаряла". Не виждах смисъл или по-скоро исках да видя докъде ще стигнете. А Вие, в крайна сметка, стигнахте твърде далеч. До границите на абсурда. До оня абсурд, който човек съвсем не търпи случайно да се вихри безнаказано над съществуването му. Защото това е абсурд, който единствено претърпелият го има право да опише. Макар Вие да не преставате никога да внушавате точно обратното. Че единствено Вие имате право на глас. Че свободата на мисълта и словото са създадени само за Вас. Че за всички други, особено за онези с мнение, противоположно на Вашето - съществува безкрайната свобода на мълчанието. И ето, Вие наистина почти успяхте. Вече се виждаше как едва ли не сте ме убедили сама да нахлузя въжето на врата си и после да чакам безропотно кога ще ритнете столчето под краката ми. Или не, по-скоро да гледам как ми отрязвате езика и как от този момент до края на живота си ще трябва да търпя да ме мъкнете като мечка или маймуна по панаирите на суетата си, за да осребрявате "предварителни си отговори" и да ме използвате като назидание за непослушните. За онези, които си позволяват да питат за свободата на словото. Онези, които имат неблагоразумието да питат тях защо за нищо не ги питат. Защо за тях и техния труд се мълчи или се определя като нещо, за което не си струва или направо е срамно да се говори. Или пък ако случайно се отвори дума, тогава изведнъж заслуги за направеното от тях внезапно си пишат други, а името на истинския създател старателно се заличава. Както се заличава самият създател...

Та ето как полека-лека стигаме до момента, в който чашата ми преля и реших най-накрая да реагирам на Вашите "предварителни отговори". Да Ви попитам и аз това-онова. Да не ви държа в заблуда, че съм си глътнала съвсем езика, както често обичате да ме питате, докато ме подритвате или блъскате "другарски" в ъгъла на "неблагонадеждните".

Изпратихте ми Вашите "предварителни отговори" по повод моя "Роман за името", който излезе почти преди година в издателство "Изток-Запад". Въпреки че прозорливи мои приятели съвсем откровено ми казаха, "за жалост, и за този роман ще се мълчи гробовно, та чак гръмко, защото поставя прекалено много неудобни въпроси", романът все пак не остана незабелязан. Имаше няколко добри отзива, както и интервюта, на чиито въпроси отговорих с внимание и удоволствие. Защото бяха наистина въпроси. Разбира се, в никоя от големите телевизионни медии - както за всяка моя книга досега - не бях поканена. На единствения журналист, който си позволи лукса да покани "неблагонадежден автор" като мен, месец по-късно му беше отнет микрофонът. И през ум не ми минава, че е бил отстранен от предаването си (да, точно неговото предаване, което в крайна сметка дължеше популярността си само на таланта и ерудицията на своя водещ), само за да не може да ме покани в телевизионното студио и така да запознае по-широка аудитория с романа ми и мен самата като автор. Не, този водещ беше отстранен заради самия себе си. Българските обществени медии не допускат в своите пространства личности, които си позволяват да поставят под въпрос "морала на предварителния отговор".

Ще си позволя - при толкова нахалство от Ваша страна досега - да предположа, че Вашите "предварителни отговори" са се появили преди още да прочетете романа ми. Ако изобщо сте го прочели в крайна сметка, а не сте го прехвърлили отгоре-отгоре, както обичат да правят "активните борци на предварителния отговор". Те никога нямат време да прочетат една книга до край, толкова са отрупани с работа, но ето на, видите ли, какво неимоверно старание полагат да прехвърлят всички тези "графомански буламачи", които издателствата бълват всекидневно, защото добрият "професионалист" трябва неуморно да отразява всичко, абсолютно всичко. Как ще го отрази точно, за това ние нямаме право нито да питаме, нито да се питаме. Че го виждаме постоянно, то е ясно, но за това не се говори. И как наистина да кажеш без погнуса, че ще го отрази като мъгла или като безличен и безмозъчен "културен фон", над който да блеснат произведенията на "благонадеждните", на онези, които имат право и на минало, и на настояще, и на бъдеще. О, ако някой от тези "благонадеждни" само си позволи да попита нещо, да зададе дори на пръв поглед най-безобидния въпрос, е, тогава "неблагонадеждността" му е вече в кърпа вързана. Ще изчезне образът му от обществените медии, кориците на книгите му няма повече да се появяват по витрините на книжарниците и библиотеките, ще го забравят като непотърсен труп в морга. Незавидна, жестока съдба. "Озъбено, свирепо куче..." Точно като на всички останали, като на "неблагонадеждните".

И тъй, като видях ожесточеното пренебрежение, до което стигнахте във Вашите "предварителни отговори", в един момент си казах, че вече наистина трябва да Ви попитам. Вие как мислите, защо през всичките тези години търпя това Ваше отношение към мен? Наистина ли смятате, че правя това от наивност? Или може би от глупост? Или от неадекватност? Или направо от лудост? Или пък от пълна незаинтересованост за собствения ми живот? Или всичко това, взето заедно? Наистина ли си мислите, че е възможно това? Ако поне за секунда Ви беше хрумнало, че търпя, защото Ви подготвям отмъщение, сигурно щяхте да се уплашите поне малко и да престанете. Защото с отмъщенията никога не се знае. Но не, макар да не обичахте да си губите времето с четене на моите книги, Вие все пак сте забелязали, че съм човек, който за разлика от Вас цени мъдростта на старите книги и богатото благородно смирение, което блика от тях. Ясно Ви беше, че отмъщение от мен не може да се очаква. Отмъщение наистина не, но въпроси... Да, книгите, старите книги особено, ни учат точно на това - да задаваме въпроси. И понеже никога не сте се замисляли за това, сега ще ви призова да го направите и да погледнете на книгата не като на търговски продукт, не като на средство за слава и власт, а като на убежище, създавано от "неблагонадеждни" за "неблагонадеждни". Книгата, уважаеми пазителю на "морала на предварителния отговор", не се пише, за да крепи устоите на Вашия свят на насилието срещу слабия и беззащитния, а тъкмо напротив. И колкото и да горите книги и техните автори, те пак ще излизат. И ако не си давате сметка, те ще продължат да излизат и заради самите Вас. Защото всеки "неблагонадежден" автор вярва в съвестта и на онзи свой читател, който самодоволно дефилира сред "най-благонадеждните".

Питайки ме за "Роман за името", Вие всъщност предварително отговаряте, че това нито е роман, нито е художествена литература, нито в крайна сметка е книга, която става за четене. От Вашите думи личи точно онази предубеденост, с която винаги досега сте ме "посрещали". Когато не харесвахте произхода или убежденията ми, вие ме засипвахте с уж добре аргументирани критики на "прическата ми", на "очилата ми", на "облеклото ми", на "гласа ми"... Съвсем накратко - това е най-типичният метод на пазителите на "новия морал на предварителния отговор". Него го владеят до съвършенство учители, журналисти, директори, телевизионни и радио водещи, книжари, библиотекари и всички, от които нещо зависи или им се иска нещо да зависи. "Неблагонадеждният" по политически причини трябва да бъде представен като такъв, на който, най-общо казано, му куца всъщност не толкова етиката, колкото естетиката. Защото ето го, той е лишен от качества, вкус, знания и професионализъм! Той трябва да бъде сринат и смазан така, че никога повече да не посмее да изправи глава! И никога повече да не си помисли, че има право да говори.

Страхувахте се във Вашите "предварителни отговори" да споменете каквото и да било за темите на романа ми. Въпреки че ми е ясно защо, ще Ви попитам - не си ли давате сметка колко е смешен този Ваш страх да вземете страна, да покажете симпатия към "неблагонадеждните"? Казвате, че в романа ми има прекалено много "документалистика" и "есеистика", но не смеете да споменете страшните думички "Белене", "комунистически концлагери" и "възродителен процес". Казвате, уж питайки, че заради тази прекалена "документалистика" произведението де факто няма жанр, но нека сега си позволя да попитам нещо и аз - Вие наистина ли сте чели толкова много романи (не само класически и придобили вече световна известност, но и съвременни, и все още кажи-речи апрокрифни), а също и литературна теория, че смятате това за достатъчно основание да раздавате мнения и оценки като изключителен познавач на романовия жанр? И не допускате ли, че и най-добрият познавач може да сгреши, че е възможно преценката му да почива на подвеждаща предубеденост?

О, ще кажете, че Вие изобщо не се страхувате да споменете за комунистическия терор по политически причини, понеже в България сега това не само не е никакъв проблем и не представлява заплаха за живота, а от говорене над път и под път дори вече се е превърнало в безвкусица. Вие сериозно ли? Наистина ли навсякъде се говори за престъпленията на комунизма и на Държавна сигурност? Нима "бившите" агенти на Държавна сигурност не са на най-високите постове в момента в управлението на държавата? И на кого и къде всъщност му се дава възможност да говори за престъпленията на комунистическия режим? Ще кажете, че дори самият премиер говори за това и отдава почит на жертвите. А може ли да Ви попитам не сте ли се запитвали защо точно този премиер, който е бил бодигард на дългогодишния покровител на комунистическия терор, на Тодор Живков, защо точно този премиер уж почита паметта на жертвите на комунизма? Не Ви ли е хрумвало, че го прави, за да легитимира престъпното си управление, което е рожба на престъпното управление на охранявания по-рано от самия него. Не знаехте ли, че Бойко Борисов всъщност е охранител не просто на Тодор Живков, а на целия негов режим? Че той удължи този режим до нетърпимост и ако изобщо днес по медиите се позволява да се говори за Белене и комунистическия терор, то е само за да се каже, че сега е демокрация и демокрацията е виновна за всичко - и за униженията ни като граждани, и за убийствата по пътищата, и за безработицата... И затова за комунистическите концлагери и Държавна сигурност по официалните медии се допуска да говорят само определени хора -"профилактираните", както Държавна сигурност нарича онези, които е успяла да сплаши и избие зъбите им предварително. А ако случайно се промъкнат непредвидени елементи, на тях думата много бързо им се отнема. На тях не им се позволява да говорят сами за книгите си. Техните думи веднага услужливо се превеждат от доверени "благонадеждни" лица като в жестомимичен превод в ефир. Сякаш аудиторията сама не разбира за какво става въпрос, а всъщност точно защото прекалено добре разбира, е опасно да й се даде възможност да чуе и види.

И дума не споменавате в "предварителните си отговори" за сложната и мъчителна преплетеност между събитията отпреди и след Втората световна война, за които говори романа ми. Да не би случайно да споменете нещо за спасените български евреи? Толкова ли Ви е срам наистина от това, че българите са спасявали своите евреи от хитлеристките концлагери? Или всъщност много се страхувате да не скочи срещу вас огромната армия от "активни борци на благонадеждния морал" и да каже, че всъщност българите изобщо не са спасили евреите си? Толкова ли се страхувате от подписката на депутатите в подкрепа на евреите, от действията на Димитър Пешев, на Димо Казасов, на Лили Паница, на митрополит Стефан, на Елин Пелин, цар Борис ІІІ... Но как така цар Борис ІІІ - той нали е монархо-фашист?! И ето как стигаме до това, защо всъщност не Ви харесва романът ми. Защото романът ми, като всичко останало, което противоречи на проповядваната от Вас "истина", няма право да съществува. Както нямам право да съществувам и аз, неговият автор. Освен ако не се съглася доброволно да ми отрежете езика...

Позволете ми накрая да Ви задам още един въпрос. Да, непоискан е, разбира се, но това не отменя необходимостта от вежливост. Вие наистина ли харесвате положението, в което се намирате? Наистина ли то Ви удовлетворява и изпълва с чувство за смисъл и пълнота? Дотолкова ли вярвате във Вашата "благонадеждност", че заради нея да жертвате най-чистите си идеали и вярата си в човечността и любовта? Не мислите ли, че това чудо - животът - заслужава поне веднъж да рискуваме да не го живеем така, както ни диктува фалшивият "нов морал на предварителния отговор"? Позволете ми като един "неблагонадежден" автор на "неблагонадеждни" книги да продължавам да вярвам в неведомите сили на "неблагонадеждността".

© Людмила Миндова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.09.2018, № 9 (226)