ИМЕ НА ДЕТЕ

Людмила Миндова

web

Има един чудесен разказ на Радичков, който си припомних преди няколко дни. Разказът се казва "Умиване лицето на Богородица" и представя едно от неговите завръщания към местата на детството, към корените на неговия вълшебен език. Все повече се убеждавам, че талантът на Радичков, че талантът изобщо, е свързан, ако даже и не произхожда, от една първоначална искреност по отношение на собственото минало. Недвусмислен отказ да подменяш личното си детство и личното си име с чуждо. Само ръце на дете могат да измият лицето на Богородица. 

Едва след като прочетох разказа, си спомних, че съм го чела през студентските си години, когато неустоимо гълтах всичко от Радичков. Странно е, че го бях забравила и не се бях сетила за него, когато преди време бях поразена от смайващата прилика между една икона на Богородица и дребната женица от квартала, която засичам да мете пред входа на блока, където живее, докато отивам към пощата или автобусната спирка. Тази прилика едва ли щеше да ме порази толкова, ако лицето на жената беше като икона. Щях да си кажа: "Ами да, нормално, тази изключителна красота не може да не бъде нарисувана!"

Дребната женица, която мете пред блока, няма лице-икона. Даже напротив. Вероятно е претърпяла катастрофа или пожар, или някой я е залял с киселина, кой знае, но големите й тъмни очи са обградени от лице, което, личи, едва се задържа в очертанията си. Сякаш всеки миг ще се разпадне. Мете винаги леко прегърбена и се осмели да ме поздравява, едва когато след няколкото ни случайни срещи усети симпатията ми. Но и аз вече бях видяла иконата на Богородица. Същата. Без никаква разлика. Едно към едно. Божията майка в малката църквичка стискаше детето в скута си и го гледаше с огромни очи от едно разпадащо се и обезобразено лице. Само детски ръце могат да върнат на това лице отново формата му. Само детски очи могат да видят под маската на кошмара, истинската форма, която никой друг не вижда.

Преди няколко дни охранители са пребили в МОЛ бездомник, защото "човек, който видимо нехае за външния си вид", няма право да влиза в подобни места. Преди няколко дни жена на годините на майка ми се опита да ни пререди заедно с още един човек на опашка за плащане на сметки и след като й казах, че ако не беше толкова нагла, сигурно щях да й отстъпя, тя с погнуса направи някакви почти заклинателни движения с ръце така, сякаш във въздуха размазваше лицето ми. Такова нещо трудно се забравя, но още по-трудно се забравя убийството на бездомника заради външния му вид. Защото неговото лице е размазано завинаги.

Сигурно се питате защо тази история се казва "Име на дете", след като всъщност говоря за лицето на Богородица и за други лица. Така е, защото да размажеш лице е като да отнемеш име. 

Години наред се питам в чий болен мозък се е зародила чудовищната идея да отнемат имената на българските турци. Измъчва ме това, защото никога няма да забравя ужасния час по история в училище, когато класната ни ръководителка застана пред черната дъска със съученика ни Алиш и каза, че от днес той вече не се казва така. Никога няма да забравя това и дори Алиш да е простил, на мен ми е трудно. 

Сега, след като за пореден път името ми беше скрито от текст, над който съм будувала, а признавам, този път вече ми дойде в повече, изведнъж си дадох сметка защо в България толкова лесно се краде чуждото име, защо се посяга на чуждото лице и чуждия труд. Това не е българска черта, но е черта на една система, която продължава да се възпроизвежда години наред. Това е черта на българската Държавна сигурност, на системата, която се възпроизвежда чрез позорното скриване на лицето и името. Данило Киш нарича "слушалките" от службите - "хора без лица". Йосиф Бродски неслучайно изправя срещу тази безличност "лицата с необщо изражение". 

Ако си приел да служиш на система, която заради привидно благополучие те е принудила да се откажеш от лицето и името си, да пишеш доноси под псевдоним, да се криеш под маска, какво чудно има в това някой ден да започнеш да посягаш на чуждите имена. Да сечеш, да кълцаш, да деребействаш. Който не е съгласен, да си ходи. Да тръгва на "голямата екскурзия".

Мисля си за всички тези "хора без лица", чиито списъци един по един излизат на светло, а те продължават да заемат постове в държавата, да определят бъдещето, да определят живота ни. Почти никой от тях не се извини за стореното. Никой не каза, че съжалява. Напротив. Почти всички намериха кого да обвинят. Оказаха се жертви.

В крайна сметка те наистина са жертви. Да останеш без име и лице е трагедия и човекът, на когото се е случило това, наистина е жертва. Не е жертва обаче този, който посяга на чуждото лице, който отнема име на дете.

Затова сега, след разказа на Радичков, си мисля: Няма как Радичков и там, където е вече, да не може да разказва вълшебни истории, да не прави с думи чудеса. И ако случайно ме чува, дали не може да направи така, че да измие неумитите човешки лица (и моето е такова, не се залъгвам), да върне отнетите или скрити имена. Би било прекалено да искам да се възкреси убития бездомник, но дали не може да се възкреси поне името му. Защото и неговото име е име на дете. Защото и бездомникът е дете все на някого.

P.S. Преди месец в БНР бях на премиера на радиопиесата на Силвия Чолева "Името, твоето име". Тази пиеса, която неслучайно определиха като "пръст в раната на възродителния процес", ме развълнува много заради чистия поетически език, с който Силвия умее да говори за болката. Струва ми се, че тепърва предстои да се говори именно за това умение. "Име на дете" не е текстът, който специално възнамерявах да напиша за тази пиеса, но той със сигурност нямаше да се появи без нея.

20 март 2015 г.

P.S.2. Няколко дни по-късно вече знам името на убития човек - Нягол Петров! В София и Варна организират шествия в негова памет и срещу насилието, което се превърна в ежедневие. Почивай в мир, Няголе! Благодаря ти, Радичков!

23 март 2015 г.

© Людмила Миндова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2015, № 6 (187)