НАЦИОНАЛНО ЕДИНСТВО, НАЦИОНАЛНО РАЗЕДИНЕНИЕ И НАЦИОНАЛНО ПОМИРЕНИЕ

Любомир Тончев

web

Националното единство е изключително важен фактор за състоянието на всяка страна. Той е ключово необходимо условие за ефективно и стабилно развитие. Този фактор e особено необходим при демократично управление, тъй като при демокрацията проблемите не са силово потискани, а трябва да бъдат разрешавани.

Добър пример за развитие на една страна в условията на национално единство и демокрация е Великобритания. Повече от 300 години продължава демократичното управление на тази страна. През 18-и и 19-и век английската нация винаги е била единна. До известна степен, това е вярно и за 20-и век. В този период страната има колосални постижения във всички области. Историците говорят за изключително продуктивната английска демокрация.

Важни характерни черти на английската обществена култура, които позволяват запазването на единството в трудни моменти, са следните: културата на диалога, изкуството на компромиса, уважението към мнението на опонента и толерантността към инакомислието. Това са особено ценни качества за всяка страна, която е в кризисен период.

Контрапримери са страни като Гърция и Португалия, които не се характеризират с много високо национално единство. За тях е известно, че имат много проблеми и недобро икономическо развитие.

При кризисни периоди, противоборството между партиите, коренно различните им идеи по проблемите често не са полезни за развитието на страната, затова много от развитите демокрации, в такива случаи, прилагат един от трите варианта за единство в управлението:

1. Набелязват се няколко приоритетни проблема на страната и за методите за разрешаването им се формира консенсус.

2. Създава се "правителство на голямата коалиция" - т.е. двете най-големи партии влизат в правителството. Този вариант е прилаган например в Австрия и в Швейцария. В Австрия, в следвоенните години е създадено коалиционно правителство от дясната Австрийска народна партия и социалдемократите. Тази коалиция управлява чак до 1970 г. В Швейцария след 1959 г. управлява четирипартийна коалиция, съставена от десни партии и социалдемократи, независимо от това кой печели изборите.

3. Формира се правителство на националното единство - всички парламентарни партии влизат в правителството. Независимо от недостатъка си - че остава без парламентарна опозиция - такова правителство се използва при големи кризи. Например при Голямата депресия след 1929 г. правителство на националното единство е създадено във Великобритания.

В историята на България след Освобождението има примери за периоди и на национално единство, и на национално разединение. Ярък пример за национално единство е периодът 1894-1912 г. (т.е. периодът от Стамболовата диктатура до Балканската война). Тогава нашият народ е сплотен около идеала за национално обединение - присъединяването на всички територии, населени с българи към българската държава. Острото противопоставяне между русофили и русофоби е смекчено и се води балансирана външна политика. България се обвързва икономически с Австро-Унгария и Германия, но поддържа добри отношения с Русия.

Резултатът от единството на народа ни, политическата стабилност и умело балансираната външна политика е твърде успешното развитие на страната ни в редица области. Този период се характеризира с мощно икономическо развитие, демографски бум и бурно културно развитие.

Безспорно, едно от най-големите постижения в тази епоха е обявяването на Независимостта на 22.09.1908 г. Това става възможно благодарение на договореност с Австро-Унгария. Акцията е извършена мирно и безкръвно, с умела дипломатическа подготовка и България окончателно прекратява зависимостта си от Османската империя.

Дипломатическата активност на България в тази епоха илюстрира тезата, че една малка страна само тогава може да бъде относително независима, когато води балансирана външна политика.

В този период парламентът приема редица закони за насърчаване на местната промишленост, на селското стопанство и търговията. Основани са стотици нови фабрики, строят се железопътни линии, шосета, пристанища, също и училища и болници. Започва модернизирането на селското стопанство. Внасят се култивирани семена и разсади, а също така породист добитък от Европа.

През 1905 г. България е на първо място в Европа по производство на пшеница на глава от населението. София е една от първите европейски столици, която има трамвайна линия и осветление на улиците с електрически фенери.

След 1903 г. започва да се прилага европейската система на косвените данъци.

Въвежда се и по-модерна здравна политика. През 1903 г. се приема Закон за общественото здраве. През 1905 г. е приет Закон за защита на женския и детския труд. С това законодателство България се приближава до най-прогресивните страни в света.

Развитието на културата и образованието е забележително. Държавата субсидира и стимулира всестранната просвета на народа чрез образованието, науката и литературата. Построени са Народният театър, Държавният музей, Обсерваторията, учредена е Държавната информационна агенция (БТА). Висшето училище прераства в Университет с 3 факултета. Алеко Константинов, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Стоян Михайловски, Пейо Яворов, Антон Страшимиров, Елин Пелин създават редица значими литературни произведения. Симеон Радев написва "Строителите на съвременна България". Маестро Атанасов създава първата българска симфония, а Емануил Николов - първата българска опера "Сиромахкиня".

Повишеният стандарт на живота оказва положително влияние на прираста на населението. През 1910 г. сме на първо място в Европа по раждаемост. За 20 години българската нация се увеличава с почти 40% и достига 4 350 000 души, т.е. нараства с 1 200 000 души.

През този период, 1894-1912 г., България се оформя като естествен лидер на Балканския полуостров, става най-развитата, най-богатата страна на Балканите, с най-доброто демографско развитие и с най-силната армия.

Това е единственият период в историята на България, когато има икономически бум по време на демократично управление. Съчетанието на демокрация с национално единство прави възможно постигането на големите успехи във всички тези области. Това потвърждава извода, че особено в условията на демократично управление, националното единство е абсолютно необходимо за доброто развитие на страната.

През 1913 г. е Първата национална катастрофа за българския народ. След Първата световна война, през 1919 г. България претърпява Втора национална катастрофа с трагични последствия. Развитието на България и отношенията в българското общество се променят коренно. Изгубена е вярата в осъществяването на идеала за национално обединение и българите се насочват към решаване на вътрешни проблеми чрез противопоставяне и противоборства. Влиятелни кръгове в обществото поставят под съмнение качествата и възможностите на българската демокрация.

Тенденцията на конфронтация се проявява драстично през следващите десетилетия. Извършени са три въоръжени преврата: през 1923 г., през 1934 г. и през 1944 г. и след всеки от тях е установявана диктатура. Всяка от тях прераства в терористична диктатура; срещу всяка от трите диктатури се е водила въоръжена борба. За периода 1923-1925 г. са убити най-малко 4 000-5 000 души, половината от тях без съд и присъда (според други данни жертвите са двойно повече). За периода 1941-1944 г. са убити не по-малко от 2 000 души (само на днешната територия на България), повечето без съд и присъда. След 1944 г. до 1953 г. са избити хиляди хора. По-голямата част от тях са убити без съд и присъда още през есента на 1944 г. Оценките за мащаба на терора през тази трагична есен са различни: избити са не по-малко от 10 000 души, според други оценки те са 18 000, има и твърдения за близо 30 000 души.

Демократичното правителство на Никола Мушанов, 1931-1934 г., е светъл лъч за българската демокрация между мрака на диктатурите. Правителството е съставено от две големи партии: Демократическата партия и БЗНС "Врабча 1", и от други малки партии. Управляващите земеделци не отвръщат на насилието с насилие и отмъстителност, не започват преследвания на своите бивши мъчители, властта им е мирна, без репресии. За съжаление, този опит за помирение трае твърде кратко.

Анализът показва, че за времето след 1923 г. - до 1989 г., за 66 години има само 3 години демокрация; повече от една четвърт от този период преминава при кървави режими. Това напълно погребва националното единство.

По време на диктатурите България има определени постижения, но те оставят дълбоки, незараснали рани в народното съзнание и народната памет и водят до национално разединение.

След демократичните промени, след 1989 г., прикритото, потискано разединение се прояви с пълна сила. За съжаление, то не намаля с течение на времето, а остана трайно явление в нашето общество, което разяжда и до днес силите на нацията.

Причините за националното разединение са няколко:

1. Насилието и убийствата по време на трите терористични диктатури. Някои хора са страдали от един режим, други - от друг и това определя различното им отношение по много въпроси. Снизходителното отношение към някои терористични диктатури, възхваляването на диктатори основателно възмущава много хора и разединява нацията.

2. Отричането на всякакви постижения. Много хора твърдят, че за периода на комунистическата диктатура българското общество няма никакви постижения. Други се отнасят изцяло отрицателно към диктатурата 1934-1944 г. и също не признават постиженията. И двете тези са еднакво далеч от историческата истина и само предизвикват разединение.

3. Липсата на осъдени. За насилието и терора в периода 1944-1962 г. няма нито един осъден. Почти липсват осъдени на затвор висши държавници от периода 1962-1989 г. Това несъмнено влияе на емоциите и мисленето на много хора и намалява вероятността за постигане на национално единство.

Поставянето на въпроса за националното единство и националното помирение е дълг преди всичко на интелигенцията. Крайно време е да започне дискусия сред интелигенцията за определяне на цели, около които да се обедини нацията и също така за национално помирение. В тази дискусия, най-вероятно, ще се включат и политици и тя може да доведе до резултати в желаната посока.

Тези цели трябва да бъдат общопризнато важни, значими и реалистични. Такива обединяващи цели могат да бъдат например успешното развитие на България в областта на науката, образованието и културата; също така - да изпреварим някои от европейските страни, в колкото се може повече от тези сфери. Ние имаме доста добри традиции и постижения в тези области, така че: трябва да взаимстваме полезни моменти от другите народи, но същевременно трябва обезателно да акцентираме на силните страни на нашите традиции, вместо да ги изоставяме. Добър пример за качествата и постиженията на нашето образование е следният: най-малко в един щат на САЩ - в Тексас - е взето решение да се изучава и прилага българската кръжочна система в областта на математиката и природо-математическите науки.

Освен това, националното помирение трябва да се превърне в национална цел, в национален идеал. Това е още по-основно и решаващо условие за успешното развитие на България, но и по-трудно осъществимо. Националното помирение, задължително, преминава през публичното осъждане и формирането на отрицателно обществено мнение и за трите терористични диктатури. От друга страна, необходимо е да се признават като факт постиженията на българското общество през тези периоди. Това не е противоречие. Постиженията на обществото и държавата са факт, а оценката за начина на управление с насилие и убийства е отрицателна (т.е. не може да се оправдава драстичното насилие с каквито и да е постижения!).

Тъй като има хора, които твърдят, че България се е развивала добре само по време на диктатури и затова симпатизират на диктатори, много важно е като контрапункт на диктатурите да се представя периодът 1894-1912 г. като единство на демократизъм и мощно икономическо развитие. Необходимо е, също така, интелектуалците и политиците да формират уважение и почит към държавниците-демократи като Никола Мушанов, Александър Малинов, Петко Каравелов и към големите борци-демократи: Атанас Москов, Кръстю Пастухов и Никола Петков. Време е именно на тях да се издигат паметници, а не на диктатори.

Дълг на демократичната интелигенция е да реагира всеки път, когато се инициира издигане на паметник или кръщаване на улица на държавник, който носи отговорност за масов терор и масови репресии. В противен случай страда и демократическата култура, и единството на нацията!

Испания е намерила сили, след една гражданска война и след дълъг тоталитарен период, да понесе раните и да тръгне по пътя на националното помирение и като резултат се развива много добре. Трябва и ние да намерим сили да тръгнем по този път като загърбим конфронтацията и "самоизяждането", за да започнем да формираме единни, общонародни политики по най-важните въпроси, да решаваме проблемите и да се развиваме успешно. В името на тази цел трябва да се измислят и осъществяват инициативи в духа на националното помирение.

Какви могат да бъдат те? В Испания има ден, на който се почита паметта на всички, които са загинали за своите идеи, поднасят се цветя на гробовете и на републиканците, и на франкистите. Време е и ние да определим такъв ден, на който да почитаме паметта на жертвите на всички терористични диктатури. Такава дата може да бъде 23-и август - международният ден на жертвите на тоталитарните диктатури. В София вече има Мемориал на жертвите на всички диктатури, създаден от Петко Огойски и други общественици. Желателно е този ден да се отбелязва пред Мемориала (а не пред паметника на жертвите на "Народния" съд), за да служи за обединение на обществото. Друга подходяща дата е 30-и октомври - международният ден на концлагеристите.

В Благоевград е издигнат паметник на помирението - паметник на всички, които са загинали за своите идеи. Хубаво е да се издигне такъв паметник и в София и в големите градове. Желателно е също така да се кръщават улици, както на загинали горяни, така и на загинали антифашисти (в едни и същи градове). Тези и други подобни инициативи са много нужни, за да тръгнем, най-сетне, по пътя на националното помирение.

Ако искаме национално единство, трябва да намерим цели, които да ни обединят и да се научим да почитаме достойните политици, а не такива, обвързали се с насилие и терор.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Цанев 2008: Цанев, Стефан. Български хроники. Том 3. София, Пловдив: Труд, Жанет 45, 2008.

Даскалов 1999: Даскалов, Дончо. Политически убийства в новата история на България. София: Д-р Петър Берон, 1999.

Пантев 2003: Пантев, Андрей. Исторически въпросителни. София: Рива, 2003.

© Любомир Тончев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.03.2015, № 3 (184)

Други публикации:
Литературно земеделко знаме, бр. 1, 2015.