Глава втора
ИДЕНТИЧНОСТ

Лилия Сазонова

web | Европейска идентичност...

4. Диалогична идентичност

4.2. Специфика на релацията "Аз - Другият" в контекста на ЕС

Въпросът възможна ли е подобна отвореност към Другия да бъде екстраполирана на нивото на общността е важен за настоящото изследване, тъй като проекции на релацията "Аз - Другият" могат да се открият и на нивото на ЕС. Съюзът предлага една принципно нова формула на обединение на европейските народи - за първи път то се търси не чрез насилствени методи, с каквито изобилства историята на стария континент (Римската империя, Империята на Карл Велики, Свещената римска империя, митническият съюз на териториите под Наполеонова власт в началото на XIX век, инвазията на нацистка Германия и т.н.), а по пътя на мирното и доброволно съюзяване на народите.

По своята същност европейският проект за обща идентичност, която да обединява разнообразните култури, участващи в общността, е възможен именно в резултат на институционализирането на ниво ЕС и интернализирането на ниво европейски граждани на такова взаимоотношение между представителите на различните културни (религиозни, етнически и т.н.) общности, което да бъде от типа "Аз - Другият". Всяко противопоставяне, игнориране и незачитане на различието в рамките на съюза, следващо модела "свое - чуждо", елиминира възможността да се установят общи параметри и ценности, около които да се изгради тази идентичност. В този смисъл негативният отговор на поставеното по-горе питане за възможността отвореността към Другия да бъде екстраполирана на нивото на общността би могъл да постави под съмнение и възможността за успешно изграждане на общоевропейско поле на идентификация за европейците, които споделят различни културни идентичности, или поне да подскаже областите, които трябва да бъдат допълнително изследвани.

В тази връзка и като продължение на описаните по-горе функционален и по-интегрален тип общуване, Хабермас разграничава два вида интеграция. При първия - "функционален" тип, се осъществява хоризонтално отношение на размяна и циркулация на стоки, информационни потоци, хора и т.н. с оглед постигане на определени прагматични резултати (налице са анонимни връзки с "другото", макар и вече не "чуждо"). Интересно в тази връзка е изследването на Гилд, професор по европейско право, която разгръща релацията "ние - другите" в термините на нормативните отношения в ЕС. Разглеждайки правните елементи на европейската идентичност, тя защитава тезата, че даването на законен статус на имигрантите в ЕС през средата на 90-те години на XX век и превръщането им по този начин в граждани на Съюза, по същността си е акт на трансформиране на чуждото в свое. Според нея уеднаквяването на правата на имигрантите, гражданите на други страни-членки и гражданите на държавата-домакин (приемник) премахва необходимостта от прилагане на традиционните по отношение на чуждите граждани стратегии за унифициране като асимилацията, акултурацията и интеграцията (Гилд 2004: 82-94).

Качествено различен тип е "социалната интеграция" на жизнения свят на дадени колективи, която разглежда Хабермас. Тя се реализира върху интерсубективното споделяне на общи ценности и норми и притежава екзистенциална плътност, произтичаща от общата идентичност на членовете на тези групи. Европейският проект цели да се придаде такова екзистенциално значение на интеграцията в Общността - от улеснения, мобилен функционален обмен в областта на икономическото и политическото (пари, стоки, хора, информация), който осигурява ЕС, до автентичната органична (не механична) солидарност¹ и взаимодействие на европейските граждани. Според Хабермас подобно редуване на двата вида интеграция на Стария континент може да се регистрира от високото Средновековие насам (Хабермас 2004: 122-123).

Неслучайно толерантността и културното разнообразие са сред фундаменталните европейски ценности, а споделените ценности от своя страна са основен фактор при конструирането на европейска идентичност. Така зачитането и приемането на културното различие (откритостта към другия, ако дефинираме проблема в термините на по-горе разгърнатия дискурс "свое - чуждо") става необходимо изискване за изграждане на общоевропейско поле на идентификация. Признаването на различията и на "Другите в тяхната другост" (Хабермас, Дерида 2005: 9) според Хабермас може да стане една от общите характеристики на европейската идентичност. Подобен модел на конструиране на идентичност, който не търси игнориране или асимилиране на "чуждите", а уважава тяхното различие и оформя себеидентификацията си в диалог с Другите, е характерен за мултикултурализма.

В тази връзка е релевантно по-горе разгърнатите теоретични спекулации да се онагледят и с конкретни примери, как мултикултурализмът като политика на признание се реализира в европейски условия. Например Можейко в статията си "Мултикултурализмът - идеал и реалност" (Можейко 2001) заявява, че за разлика от канадския мултикултурализъм, който се прилага или поне се правят опити да се приложи на практика, в Европа интерпретацията му остава предимно на теоретично ниво в рамките на академичните дискусии и не предизвиква съответна законова уредба и регулация. В страни като Франция, Германия, Холандия и Великобритания, както и в САЩ, мултикултурализмът се асоциира само с искания от страна на емигрантските общности и не се възприема като официална държавна политика. Начините, по които отделните страни-членки на ЕС отговарят на "мултикултурната загадка" (multicultural riddle) (Бауман 1999: 122-133), се различават. Законът за забрана на религиозните символи на обществени места, приет във Франция, илюстрира отхвърлянето на един от базисните принципи на мултикултурализма - приемането на религиозните и в по-общ план на културните различия. Подобна политическа инициатива е в духа на либерализма, според който изразяването на културните идентичности, които различават индивидите един от друг, следва да бъде ограничено до частната сфера, а в публичната гражданите трябва да общуват на базата на своите универсални характеристики (разум, човешка природа, определени споделени ценности и т.н.), които ги обединяват.

Все пак има примери, които онагледяват и противоположната позиция: Италия и Испания са институционализирали мултикултурни практики посредством регламентирането на автономни региони, а в Швейцария е официално прието езиковото разнообразие. Следователно би могъл да бъде направен изводът, че страните-членки са възприели различни политики по отношение на мултикултурализма.

Насърчаване на мултикултурни практики и осъзнаване на връзката им с конструирането на европейска идентичност може да бъде открито и на нивото на официалната политика на ЕС. По дефиниция прилагането на мултикултурни практики в рамките на отделните държави може да включва двойното гражданство, програми за насърчаване на представителството на етническите малцинства в политиката, образованието и трудовата заетост, подкрепа за културите на малцинствата или на групи от други страни и т.н. Подобна линия следва и стратегията на ЕС за справяне с културното разнообразие. Пример за това е политиката на регионализма, която има амбицията да децентрализира вземането на политически решения (особено в областта на културата и образованието), и да ги приближи до гражданите. Европейската стратегия за развиване на общественото съзнание у гражданите на страните-членки по посока на толерантността и разбирането на различието се демонстрира и от факта, че Съюзът официално обяви 2008 за Европейска година на интеркултурния диалог (Единство: 2007).

Европейските политически елити ясно изтъкват, че насърчаването на участието на всеки гражданин в интеркултурния диалог посредством структурирано сътрудничество на ниво гражданско общество е фундаментално за изграждането на европейска идентичност и за засилването на чувството на принадлежност към Общността.

Европейската комисия в качеството си на една от главните институции на ЕС също работи за прилагането на определени мултикултурни принципи чрез различни свои инициативи и програми, насърчаващи уважението на културното и езиковото разнообразие в Съюза. Така например програмата "Европа за гражданите" цели насърчаването на активно гражданство и развиването на "уважаваща (различието), динамична и многоизмерна европейска идентичност" (Приоритети б.г.: 5) чрез поощряването на проекти, по които европейски граждани от различни националности и езикови общности си партнират и реализират съвместни дейности. Примери за подобна кооперация, насърчавана от Комисията, са мултинационалното побратимяване на градове от различни европейски държави, участието на граждани от различни държави в обсъждането на актуални проблеми на европейско равнище в рамките на различни панели и др.

Като част от стратегията на ЕС за адаптиране на гражданите му към процесите на глобализация и предстоящото тогава разширяване на Съюза на срещата на Европейския съвет в Лисабон през 2000 г. се идентифицират ключови способности, които всеки европейски гражданин следва да развива у себе си. Според тази тенденция, която се задълбочава през идните години, за да се осигури социалното включване и наемане на работа на европейците в общество, основано на знанието, гражданите трябва да притежават определени компетентности. По време на Европейския съвет в Барселона (2002 г.) се идентифицира план за учене през целия живот, който обхваща широк възрастов диапазон - от децата в предучилищна възраст до пенсионерите, и цели разгръщането на тези специфични компетентности. С цел да се реализира успешно и конструктивно сътрудничество във все по-разнородните общества и да се култивират умения по преодоляване на конфликтите на междукултурна основа на срещата се приема програма за периода до 2010 г., която си поставя за задача да работи върху развиването на междуличностни, междукултурни, социални, граждански и други видове компетентност у европейците (Препоръка 2005: 16-17).

В същото време следва да се въведат лимитите на политиката на ЕС за приемане на другостта. Въпреки по-горе очертаното концептуално изследване на историческия преход към по-толерантно отношение към другостта, приемането на различието на нивото на Съюза все още не е изведено до ранга на универсална норма, а се локализира до уважение към разнообразието в рамките на европейското пространство. Интересен материал за философска рефлексия върху отношението към "неевропейската" другост предлага правният ѝ анализ, осъществен от изследователката на европейското миграционно право Е. Гилд.

Според нея зад някои законови разпоредби на ЕС би могло да се разпознае имплицитно вложено приемане на другия като опасен. За да онагледи тезата си за страха от другостта, Гилд се позовава на Член 5 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета, касаещ условията, свързани с получаването на статут на дългосрочно пребиваващ от граждани на трети страни. Според алинея 2 на същия член "Държавите-членки могат да изискат гражданите на третите страни да отговарят на условията за интеграция съгласно тяхното национално право" (Директива 2003/109/ЕО). Гилд тълкува това положение като упълномощаващо страните-членки да прилагат задължения за интегриране към представители на трети страни, преди да признаят дългогодишния им статус на пребиваващи в ЕС. С други думи, преди представителят на националност от трета страна да се възползва от европейското законодателство и правото си да предприема икономически или социални действия, той или тя трябва да докаже на страната-членка, че не е опасният друг. Така според нея възприетият от ЕС принцип за културното разнообразие не засяга културите на трети страни дори когато техните представители пребивават от дълги години в Съюза. Те могат да придобият права (свобода на придвижване, икономическа дейност и т.н.) само след като докажат интегрираността си в приемащата "европейска" култура. Дефиницията на подобна "интеграция" се определя от всяка страна-членка поотделно, тъй като няма общоевропейски правила (Гилд 2004: 234).

Проблемът, който се очертава, е дали тези изисквания към представителите на национални култури, които не са официално част от Общността, не поставят мултикултуралния принцип за признаване на различието под въпрос. След средата на 90-те години на ХХ век в Европа се наблюдава повишаване на имиграцията, което налага детерминиране на правилата, според които на имигрантите да се дава статут на граждани на страната-членка. В световен план необходимостта да се организира и регулира интеракцията с другостта води до разработване на теории за акултурация, асимилация, "котел за претопяване" (melting pot)², интеграция и т.н. Според Гилд концепцията за интегриране на ЕС, която се подразбира от "интеграционните тестове" за чужденци, има за цел да осигури индикатори доколко са се "цивилизовали" чуждите граждани. По този начин определена визия за обществото се опитва да доминира други възможни дефиниции на организацията му. Този подход е своеобразен тип "опитомяване" на различието до своевост, преди то да бъде прието.

Изследователката на европейското миграционно право разграничава няколко нива на другост в рамките на Съюза. Според нея представителите на Норвегия, Лихтенщайн и Швейцария не се третират като други, а като "малко неуспели граждани на ЕС". Това е така, защото в тези страни или посредством референдум населението е отказало да стане част от Общността, или такива въобще не са се провели, тъй като резултатът от тях би бил негативен. Втора, но все пак относително по-облагодетелствана в сравнение с представителите на "Третия свят", е групата на имигрантите от Турция, Централна³ и Източна Европа.

Постепенната трансформация към по-приемащо отношение към другостта в ЕС може да бъде аргументирана посредством правния термин "дискриминация" и някои ограничения на антидискриминационната политика на Съюза. В това отношение Съветът на Европа може да послужи като добра база за сравнение с по-широката дефиниция, която възприема, за да обозначи принадлежащите към европейското пространство страни-членки, а съответно и граждани. Тази международна организация възприема континенталното определение за Европа или "Голямата Европа", състояща се от 47 страни-членки срещу 28 страни-членки на ЕС. През 1950 г. под егидата на Съвета на Европа се приема Европейската конвенция за човешките права (ЕКЧП). Член 14 на ЕКЧП постановява забраната на дискриминацията, включително и дискриминацията, основана на национален произход⁴.

За разлика от Съвета на Европа, ЕС въвежда принципа за недискриминация по отношение на гражданите на прилежащите си страни-членки. Така антидискриминационната му политика има по-ограничен обхват не само в географско отношение (двадесет страни-членки на Съвета на Европа не разполагат с такъв статут по отношение на ЕС), но и в съдържателно отношение, тъй като допуска прилагането в определени случаи на дискриминация на основата на националността на даден индивид. Последното, преведено в термините на проблема за другостта, означава ограничена толерантност към различието в модуса му на национална идентичност. Както отбелязва Гилд, дискриминацията на базата на националната принадлежност е в основата на имиграционния контрол, който третира гражданите различно в зависимост от националната им идентичност (Гилд 2004: 202).

Според нея, макар да не е директно заявено, в резултат от визовата политика на ЕС може да се изведе съществуването на дискриминационно отношение, основано на раса и религия. Тя аргументира гледната си точка посредством факта, че всички страни от Африка и Средния Изток (с изключение на Израел), както и по-голямата част на Азия, са включени в т.нар. "черен списък", за разлика от САЩ и Австралия, чиито граждани се ползват от облекчен режим.

Други изследователи изразяват още по-радикални тези по отношение на отвореността на ЕС към чуждите граждани. Например Амин заключава, че "не-белите поданици и граждани на ЕС нямат отношение към "идеята за Европа", която остава идеал за обединение, основан на християнско-просвещенското наследство, целящ да хвърли мост между разнообразието на европейските национални култури" (Амин 2001: 280-301). В подкрепа на тази линия на разсъждения може да се отбележи твърдението на Гилд, че до 1999 г. правната система на ЕС отразява едно по-ограничено разбиране на идеята за Европа като за тази на белите и християните. Според нея дотогава Съюзът се възприема като предимно икономическо обединение и съответно страните-членки не намират за необходимо в европейското законодателство да се включват разпоредби, забраняващи расовата дискриминация, тъй като това не е сред целите на Съюза. Дори политическите цели на ЕС са фокусирани върху мирното съжителство само между националните държави, които го съставляват. През набелязания период расовата дискриминация се възприема като проблем от сферата на човешките права и следователно в компетенциите на Съвета на Европа или на националното право. Според Гилд делегирането на тези правомощия от страна на Европейският съвет демонстрира разбирането, че Общността въплъщава идеята за Европа като бял християнски клуб и следователно не следва да се ангажира с недискриминирането на "цветнокожи" или мюсюлмански граждани, защото те не му съответстват по дефиниция.

Възможен е и алтернативен подход към проблема - поставени в по-широк исторически контекст, става видно, че посочените негативи реферират само отделни периоди от развитието на Общностната политика, но не са репрезентативни за тенденциите в Съюза като цяло. Въпреки критиките на Гилд, Амин и други изследователи към Европейския съвет и антидискриминационната политика на ЕС⁵, следва да се посочи, че прецизирането на тази политика, както и промяната в отношението към другите, е разположен във времето процес, а не единично решение. Макар и с по-ограничен обхват, борбата срещу дискриминацията е заложена и законово се регулира още в Договора от Рим (Договор за създаване на Европейската общност) през 1957 г. и трябва да извърви своя път до юни 2000 г., когато се приема Директива, превръщаща в норма принципа за равно третиране (Директива 2000/43/ЕО). Примерът с подготовката на антидискриминационно законодателство в ЕС подсказва, че скоростта, с която се реализират трансформациите в отделните социални сфери, е различна. Необходими са били няколко десетилетия, преди да стане възможно законовото регламентиране на приемането на другия в правната сфера. Промяната на общественото съзнание към другостта обаче се случва още по-бавно и проблемът за дискриминацията на расова основа е все още част от културната сфера и е факт от всекидневието на европейските граждани. Въпросът за различното темпо, с което се осъществяват промените, ще бъде развит в следващата глава на труда.

Направеният анализ беше опит да се изведе трансформацията при възприемането на различието - от враждуване с чуждия към отношение с Другия и тази по-абстрактна схема да се екстраполира в рамките на Европа. Едновременно с това се направи опит да се проследи възможността за състояние на отвореност към Другия не само на нивото на общуване на конкретни индивиди, но и като официална политика, провеждана на нивото на конкретни нации или културни общности в рамките на ЕС. Така, ако традиционното общество не допуска автентично общуване с чуждия, и за да удържи състоянието си на откритост към Другия, индивидът трябва да скъса с общността като единствен и действителен свят, който контролира представата и отношенията му с различния, а модерността позволява на индивида да разчупи колективните предразсъдъци и да възприеме Другия, без да е необходимо драматично откъсване и излизане от социума, то Европейската общност идва с амбицията да създаде такъв социално-политически контекст, който да насърчава междукултурното общуване. Следвайки тази линия на мисълта, европейската идентичност се явява по същество един грандиозен наднационален проект, предполагащ, но и създаващ, нов тип съзнание на отвореност и нагласа за коекзистиране с различието на Другите.

Създаването на необходимата за конструирането на такава европейска идентичност политическа среда и обществена подкрепа на индивидуалната отвореност към интеркултурна интеракция е двояко мотивирано. От една страна, то произтича от политическата цел, която стои зад създаването на ЕС - установяването на траен мир и сътрудничество между народите на Стария континент, която логично изисква уважение към културното многообразие. В този план наднационалната идентичност би дошла като естествен завършек или поне елемент от процеса на все по-интензивно взаимодействие и чувство на принадлежност към едно по-голямо обществено цяло.

От друга страна, икономическите цели и приоритети на ЕС и безпрепятственото реализиране на глобалния капитал би се подпомогнало от наличието на наднационално чувство на принадлежност и лоялност на гражданите към европейската кауза. С оглед на това в следващата глава се разглежда дискурсивното конструиране на общоевропейска идентичност, която да осигури необходимия културен контекст, спомагащ за реализацията на приоритетите на съюза, както и създаването на по-гъвкава и централизирана система.

Следователно могат да се разграничат два мотивационни пласта при конструирането на наднационалната идентичност. При първия - този на вечния европейски мир, европейската идентичност се създава в модуса на цел или на съпътстващ елемент и следва естествената обществена динамика. При вторият тя е по-скоро продукт на икономически и институционални съображения и в този смисъл се явява средство за постигането им.

БЕЛЕЖКИ

1. Темата за солидарността присъства на редица места в официалните документи и политики на ЕС. В Договора за функционирането на Европейския съюз многократно се споменава, че политиките на Съюза, както и тяхното прилагане се ръководят от принципа на солидарност и на справедливо разпределение на отговорностите между държавите-членки, включително във финансово отношение. Принципът на солидарност е регламентиран в член 67, ал. 2; член 80; член 122, ал. 1; член 194; както и в член 222, който дефинира Клаузата за солидарност: "Съюзът и неговите държави-членки действат съвместно в дух на солидарност, в случай че държава-членка стане обект на терористично нападение или жертва на природно или предизвикано от човека бедствие." Вж. Консолидиран текст (2012). [обратно]

2. Терминът е въведен в САЩ и представя концепция за отношение към малцинствата, според която макар техните представители да имат свои език, история, религия и т.н., се "претопяват" и стават част от културата на мнозинството. [обратно]

3. Гилд включва и Централна Европа в тази група, макар към настояща дата всички страни от този регион да са приети в Съюза, тъй като те стават пълноправни членки по времето на издаване на изследването ѝ - 2004 г. [обратно]

4. Пълният текст на чл. 14 гласи: "Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак" (Конвенция 2010: 13). [обратно]

5. По-подробен анализ на борбата за антидискриминационно законодателство на ЕС между Европейския съвет и Европейския парламент предлага М. Бел (2002: 54-63). [обратно]

© Лилия Сазонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.12.2018
Лилия Сазонова. Европейска идентичност: дискурсивно или екзистенциално? Варна: LiterNet, 2018