Глава първа
ФИЛОСОФСКО-ИСТОРИЧЕСКА ДЕКОНСТРУКЦИЯ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ИДЕЯ И ИДЕНТИЧНОСТ

Лилия Сазонова

web | Европейска идентичност...

5. Просвещенски идеи за европейско обединение

През XVIII век европейската идея все по-категорично започва да излиза от характерния за предните столетия християнски контекст. Този процес е съпроводен със смяна на фокуса - обединителната роля на Бога се иззема от вярата в разума, прогреса, европейската цивилизация и култура. Просветителският патос съдейства за развитието на идеята за Европа като общо пространство в две на пръв поглед противоречиви посоки. От една страна, темата за европейското обединение се ревитализира от космополитните просвещенски идеи. От друга страна, тя се стимулира от утвърдилата се европоцентрична концепция, която става стабилна основа за създаването на европейско самосъзнание.

Втората насока - по линия на европоцентризма, може да се обоснове посредством едно лингвистично експлицирано отъждествяване. Преживяването на европейското като "свое" пространство и отграничаването от "не-европейците" се илюстрира от синонимното използване на "Европа" с термини като "прогрес" и "цивилизация", които ясно йерархизират континенталната култура на фона на останалия свят. В общия просвещенски стремеж към съвършено обществено устройство Европа играе ролята на модел и център на хуманизма. Тя започва да се себеосъзнава като плуралистична система от суверенни държави и което е още по-важно - като общо политическо пространство.

Според Деланти цената на този европейски етнокултурализъм, който затвърждава себеосъзнаването на европейците като различни и превъзхождащи неевропейския друг, и в този смисъл участва в конструирането на европейската идентичност, е вплитането в европейската идея на една трайна прорасистка идеология. Както ще бъде представено по-надолу във философско-историческия анализ на европейската идея, тази тенденция кулминира през XX век във фашисткия мит за Европа.

С оглед поставената в настоящата глава задача да се деконструира понятието за европейската идентичност и произтичащото от това проблематизиране на въпроса за приемствеността между опитите за обединение на стария континент и ЕС, ще бъдат посочени някои прилики и разлики между двата типа разгръщане на европейската идея. От една страна, изглежда обосновано твърдението на Краснодембски (2000: 10-23), че Просвещението е вторият период след Средновековието в европейската история, когато Западът е обединен. В същото време предвид търсения паралел със съвременния статут на Европейската общност е от значение да се отбележи, че, както заявява и Краснодембски, през XVIII век е налице разпространение на общ културен модел, а не политическа или икономическа общност.

Друга съществена отлика се отнася до факта, че просвещенската неинституционализирана духовна общност е ограничена в рамките на елитите, докато ЕС обхваща институционално всички социални слоеве на европейското население.

Важна разлика между опитите за европейско обединение в периода от Средновековието до Втората световна война¹ и ЕС е свързана с границите на търсената общност. Този аспект е от значение и тъй като въпросът за границите кореспондира директно и е централен критерий при дефинирането на дадена идентичност. Тук следва да бъдат отбелязани два момента.

От една страна, диференциацията минава по линия на чисто географските предели - през визирания минал период под "Европа" се разбира преимуществено Западната част на континента, докато съвременният проект включва и Централна и Източна Европа. Значимостта на оста "Изток-Запад" за европейската идея вече беше демонстрирана в разгърнатия по-горе анализ. Според Деланти западната граница на геополитическата реалност Европа е граница на експанзията, докато източната, която се затваря след падането на Константинопол през 1453 г. и отделя "Запада" от "Ориента", е играла ключова роля при формирането на европейската идентичност. Последната в качеството си маркер на другостта е била граница на отбраната и в този смисъл - функционален обединител на "своето", фактор на "единството" (Деланти 1995: 30).

Вторият и по-важен в концептуално отношение момент на различие между двата интелектуални и исторически опита за конструиране на такава европейска общност е, че съвременният ЕС внася качествено нов аспект при определянето на европейското пространство - то вече е не само географски или геополитически локализирано, но е и етическо понятие, конструирано върху фундамента на демократичните ценности. Така макар дискурсът за гражданските права, религиозната толерантност и други конституенти на демокрацията да се появява именно през Просвещението, когато започва конструирането им като феномени, издигането им до статут на критерии за отъждествяване пределите на европейското пространство се случва едва в рамките на ЕС.

Идеята за Европа като едно цяло, като държава, съставена от различни нации, присъства в интелектуалното пространство през XVIII век и се разработва от емблематични автори от разглежданата епоха като Монтескьо и Волтер. Продължавайки идеите на Монтескьо от "Духът на законите", вторият разглежда "европейската република" на науката и изкуствата и заявява, че патриотизмът е глупав предразсъдък и натоварва ценностно принадлежността към европейската цивилизация. През този период може да се забележи тенденция към космополитно себевъзприятие, която благоприятства отъждествяването на определени кръгове от обществото с наднационални интереси и реалности.

Въпросът за универсалността и културните специфики е сред ключовите теми при изследването на европейската идентичност и ще бъде анализиран и по-надолу в хода на изследването. На този етап ще представлява интерес да се маркира компаративно проиграването му на стария континент и в рамките на ЕС. Може да бъде открита известна приемственост между традиционно просвещенската и съвременната позиция по проблема. Монтескьо застъпва теза, близка до съвременното мото на ЕС "Единни в многообразието". Той формулира позиция, която е своеобразен предтеча на съвременните мултикултурални теории - според която за разлика от деспота монархът, който управлява с познание провинциите си, може да установява в тях положителната практика законите да бъдат съобразени със спецификата на местното население.

Такъв социално ангажиран философ като Волтер разгръща моралните измерения и нормативното регулиране на културните специфики. Той постулира религиозна толерантност и политически плурализъм, застъпени от него съответно в "Трактат за търпимостта" (Волтер 1986а: 435-535) и "Републикански идеи" (Волтер 1986б: 583-605). Тези му идеи намират продължение и в своеобразните му философско-исторически размишления. Например в късното си творчество и по-конкретно в първата модерна сравнителна история на цивилизациите - "Опит върху нравите и духа на народите" (Делев-Дарковски 1986: 7-85), той прави стъпка по посока към преодоляването на европоцентризма, интегрирайки ролята на древните народи и култури на Китай, Индия, Египет и т.н. в световния исторически процес.

Подобно пристрастие към културните специфики е лесно обяснимо предвид контекста на историческия период - това е времето на утвърждаващите се суверенни държави, когато идеята за Европа се подготвя за мощното въздействие на национализма и зад него може да се привиди готовност да се отстоява правото на държавен суверенитет². В същото време следва да се отчетат и космополитните идеи на периода, универсализмът на Просвещението, които споделят мислителите и подготвят интелектуалното разгръщане на европеизма в съвременността. Така например Волтер заявява, че гражданите на отделните държави не са преживели специално национално формиране и затова споделят много общи характеристики. В подкрепа на същата тенденция би могло да се спомене отбелязаното от Русо в "Размисли върху управлението на Полша" унифициране на представителите на различните нации, които според него придобиват еднакви вкусове, страсти и обичаи³.

След като беше разгледана просвещенската нагласа към културните специфики, следва да бъдат представени идеите на един типичен представител на осемнайсетото столетие - Сен Пиер, тъй като те служат като отправна точка на виждането за обединението на Русо и което е по-важно - са част от интелектуалния контекст, подготвил концепцията на Кант за вечния мир.⁴ В своя "План за вечен мир в Европа" френският абат предлага сключване на договор между страните-членки за вечен мир, Сенат на мира (изпълнява функциите на международен съд) и уеднаквяване размера на армиите. Освен политическата полза от прекратяване на военните конфликти на континента, той дефинира и икономическа такава - съкращаването на военните разходи ще доведе до увеличаване на националните доходи и разширяване на международната търговия (Велева-Евтимова 2016б).

Сен-Пиеровият план е критикуван за своята политическа нереалистичност от съвременниците си - както от владетелите по онова време, така и от интелектуалците. Така например според Лайбниц този проект е неосъществим, а Русо, макар и да подкрепя обединението на континента по принцип и Сен-Симоновата "Европейска република", смята, че то трябва да бъде предшествано от промяна на обществените и политическите структури в страните-членки на хипотетичната федерация. В контекста на цялостната концепция на Русо за човека и връщането назад към природата, той отхвърля просветителския рационален патос и подлага на съмнение възможността владетелите на отделните монархии да преодолеят страстите си и водени единствено от разумни мотиви да приемат доброволно обединението на Европа (Русо 1988: 248).

Кант в "Към вечния мир" аргументира създаването на "федерация от свободни държави", които се характеризират с републиканска конституция и разделение на властите. Той определя мирната организация на света на едно самоопределящо се човечество като постулат на нравствената необходимост. Разсъжденията на немския философ по тези два проблема са особено значими за настоящото изследване, тъй като идеологическата схема на ЕС следва някои негови теоретични постановки. Например един от принципите на предложената от Кант федерация е толериране на местните идентичности в границите на независимите държави. Подобно положение се възприема и от Съюза и е отразено както в официалната му политика на несубординиране на националните идентичности на гражданите за сметка на тяхната европейска принадлежност, така и в позицията му на уважение към културното многообразие в Общността. Следва да се отбележи, че Кант не ограничава размислите си до европейците, а говори за "гражданите на света", не дефинира един континентален съюз, а "общочовешка държава" (ius cosmopolicum). Но макар той да не реферира европейското обединение, а да търси световно такова, политическият модел, който се предвижда да се следва, е този на европейските държави, а самата федерация резултира според него от еволюцията на европейския империализъм.

Кантовите идеи за вечен мир намират приемственост в европейското обединение и по-специално в политическата цел на Съюза за постигане на траен мир в Европа. Това налага включването в настоящия анализ на Кантовото разбиране за ноуменалната република (res publica noumenon). Немският философ дефинира ноуменалната република: "Идеята за едно отговарящо на естествените права на хората управление - а именно, че подчиняващите се на закона същевременно трябва да са (като обединени) законодателстващи - лежи в основата на всички форми на държавата; обикновеният човек⁵, възприеман съгласно тази идея и посредством чистите понятия на разума, се нарича Платонов идеал (res publica noumenon)" (Кант 1994а: 106-107). За Кант тази ноуменална република има нормативен характер за всяко гражданско управление и може да премахне войните.

С оглед на паралела, който се търси между Кантовите идеи за вечен мир и федерализъм на свободните държави, от една страна, и европейската идея, от друга, следва да се потърси отговор на два въпроса. Първо - възможно ли е ноуменалната република, която при немския мислител има статут на регулативен принцип, да бъде реализирана, и второ - има ли индикации, че превръщането ѝ в конститутивен принцип е възможно да се постигне поне отчасти от ЕС?

Отново в "Педагогика" Кант посочва, че има основания да се смята за възможно представянето в опита на едно организирано според тази идея и съгласно законите на свободата гражданско общество, като нарича това общество феноменална република (res publica phaenomenon). Това обаче все още не е положителен отговор на формулирания по-горе първи въпрос и за да се изясни това, следва да се въведе още една дистинкция - между три понятия, с които борави авторът - идеал, идея и реалност. В "Критика на чистия разум" Кант разбира под идеал следното: "идеята не просто in concreto, а in individuo, т.е. като единично нещо, определимо или дори определено само чрез идеята" (Кант 1992а: 560). В тази връзка Хабермас подчертава, че отдалечеността на идеала от реалността би била дори по-голяма в сравнение с идеята, а съгласно Кант "на двете може да се приписва само регулативна функция" (Хабермас 1995: 195). Така че представяното в опита като корелат на тази идея гражданско общество не бива да се отъждествява с идеята като такава, още по-малко с res publica noumenon като идеал. Това е общество, което само е организирано според идеята.

По отношение на втория поставен въпрос в определен смисъл може да се твърди, че ЕС представлява възможна манифестация на феноменалната република. Тук отново може да се открие известна прилика между двата сравнявани феномена - според немския философ феноменалната република може да бъде постигната "само след продължителни вражди и изтощителни войни" (Кант 1994а: 107), а подобна е и историята на създаването на Европейската общност - след столетия на военни конфликти на континента и тяхната кулминация в разрушителната Втора световна война, която извиква по един императивен начин необходимостта от формула и съюз, които да направят невъзможно нейното повторение. Но, което е още по-важно, аналогията може да бъде продължена по линия и на по-същностните им характеристики. Така например според Кант конституцията на тази република се квалифицира най-добре като антитеза на "войните и другите разрушители на доброто" (Кант 1994а). Сходни са и политическите мотиви за учредяването на Съюза, които целят постигане на трайна сигурност и мир в Европа.

Интерес представлява въпросът как идеята за европейска федерация се отнася към Кантовото разбиране за световна държава. Промислянето на тази негова теза е важно с оглед на налагащата се в съвременното политическо пространство гледна точка, че именно федеративните цели стимулират конструирането на европейска идентичност.

Според Кант федерацията, която трябва да се разпростре върху всички държави и така постепенно да доведе до вечен мир няма за цел да придобие държавна власт, поставяйки държавите под обща външна принуда (Кант 1993: 37-38). От това твърдение може да се изведе, че неговото разбиране за федералното управление е по-ограничено по обхват и функции от съвременните федералистки идеи, които предвиждат създаване на наднационални институции и структури, ограничаващи влиянието на националните държави в процеса на взимане на решения. Съюзът на мира, както Кант още нарича федерацията, е насочен само към запазването и гарантирането на свободата на всяка държава поотделно и на мира помежду им. Това би следвало според философа да бъде един съюз на народите, а не "държава на народите" (Кант 1993: 35), тъй като последното съдържа отношение на субординация и би накърнило държавния суверенитет - държавата е "общество от хора, над които никой друг освен самата тя не може да заповядва и да разполага с нея" (Кант 1993: 22). За Кант "държавата на народите" или "световната република", както още я нарича, е правилното решение in thesi, но тъй като народите отхвърлят тази идея in hypothesi, то остава поне компенсаторният вариант за създаване на антивоенен и разширяващ обхвата си съюз.

Или, с други думи, по отношение на възможността за създаване на "държава на народите" Кант заявява, че според разума състоянието на война изисква приспособяване към принудителни публични закони, изпълнимо обаче само като "отрицателен сурогат" на идеята за световна република в рамките на федеративен съюз между държавите (и затова държава на народите в един несобствен смисъл). Така че регулативната идея трябва да бъде желана, но от това не излиза, че тя може да стане конститутивна. Разликата е съществена. Затова Кант заявява, че разумът трябва необходимо да свърже свободния федерализъм с понятието за международното право (Кант 1993: 38).

В рамките на ЕС тези идеи са предмет на нестихващ дебат. От една страна, са неореалистите, за които суверенитетът на националната държава следва да бъде неприкосновен, и неофункционалистите и функционалистите, застъпващи функционалистка гледна точка, според която не е задължително конструирането на "функционалния" обединител - европейската идентичност. От друга страна, тя е насърчавана като смислена от федералистите, тъй като единната европейска държава би изисквала органично хармонизиране от типа "социална интеграция"⁶.

Както обобщава Хабермас в "Постнационалната констелация", позовавайки се на Клаус Офе - последната стъпка за една дееспособна в икономико-политически план Европа, за да осъществи трансформацията от Европейски съюз към европейска федерация, представлява разширяването на формално-демократичните основи на европейските институции. Заявеното от немския философ твърдение по отношение на ЕС визира създаването на общоевропейско смислово и интеграционно поле (идентичност), единна политико-правна общност.

Прочетено в термините на Кант, за реализирането на една регулативна, а не конститутивна идея, каквато е европейската федерация, е нужно да се създаде у гражданите чувство за принадлежност към Общността. Възможна е хипотеза, която тук ще бъде само предложена, а в хода на анализа ще бъде изследвана и съответно отхвърлена или потвърдена. Според нея подобен властови модел на формиране на европейската идентичност, крие риск от известна десубективация или о-без-властяване на европейците. Защото в екзистенциален план политическите и икономически действия би следвало да са средства за изразяването на една дълбоко лична вътрешна интенция на отделните граждани - целеполагането и волеизявата на аза. В този смисъл процесът на идентифициране би следвало да вдъхновява тези последващи действия, а не обратното. Себеразбирането за това, кой съм аз, какво припознавам като свои цели и нужди, би следвало естествено да генерира и определени автобиографични разкази, политически или икономически действия, които да реализират смислените за мен цели или да задоволят идентифицираните от мен жизнени необходимости.

Връщайки се отново към просвещенския наратив за Европа, следва да се спомене, че европейската идентичност се търси по линия на прогреса, цивилизацията, християнското спасение и вярата в хуманизма. Едновременно с това Деланти посочва европейския расизъм като възникнал през XVIII век в Западна и Централна Европа, а антисемитизмът като част от компонентите на европейската идентичност.

Универсалистките просвещенски идеали възраждат европейската идея. В подкрепа на тази теза Деланти твърди, че в периода преди Американската и Френската революции идеята за Европа се консолидира като културен модел на Запада и става все по-значима основа за неговата политическа идентичност. Въпреки това според британския изследовател тя запазва европоцентричния си патос и организиране по оста "свое - чуждо" и като такава бива използвана за определени имперски (а по-късно и националистически) властови цели. Зад характерния патос за мирно съжителство и европейско сътрудничество, той декодира "концентрацията на западната военна машина срещу неевропейския свят" (Деланти 2004: 101).

Философско-историческият анализ има за цел да експлицира етапите, през които преминава формирането на идеята за обединена Европа. За да се представи по-адекватна дефиниция на феномена "европейска идентичност", се проследява нейната историческа подготовка на идейно равнище, разкриваща специфики, които по-трудно биха могли да бъдат уловени вън от вековната историческа динамика, подготвяща конструирането.

Според Пим ден Буур едва в началото на XIX век⁷, когато се извършва радикална трансформация на разбирането за характера и корените на Европа, Европейската идея започва да се дефинира по-ясно. В студията си "Европа до 1914 г.: Създаването на една идея" (2004) той отбелязва, че понятието "Европа" има продължителна история, но идеята за Европа е съвременно явление, което датира от Френската революция. Според него фактът, че Европа като име се е реферирала през вековете, предполага определена степен на развитие на европейско самосъзнание и отграничаване на европейската специфика. Но това за него все още не преодолява липсата на яснота по значението на понятието и контекстуално продуцираното многообразие от отъждествявания на Европа - с политическата свобода (от V век преди Хр. в Древна Гърция), с християнския свят (след XV век), с цивилизацията (след просвещенските влияния на XVIII век) (Ден Буур 2004: 19) и др. Едва през XIX век историята на идеята за Европа престава да се разглежда като история на тези три отделни идеи - свобода, християнство и цивилизация, и се появява представата за историята (к.а., П.д.Б.) (Ден Буур 2004: 19) на европейската култура като идея сама по себе си.

Вече беше показано, че интелектуалната традиция, подготвяща европеизма, има дълга история на развитие. Просветителският дискурс, според който е възможно посредством разума да се постигне по-съвършено общество (вечен прогрес на човечеството) и да се преодолеят проблемите му, да се премине от "природно състояние" и естествени права към по-висша форма на култура и граждански права, е особено плодотворен духовен тласък за европейските обединенителни планове. Нещо повече, през модерността започва да се обособява светско съзнание, което дава възможност за изграждане на изцяло ново общество. В същото време проевропейските настроения на духовния елит на Европа и идентифицирането им с общи ценности остават непознати за широките маси от населението на стария континент. По думите на Деланти космополитизмът на аристократичното общество остава репрезентативен само за "малобройна група интелектуалци, на която държавниците обръщали малко внимание" (Деланти 2004: 100).

В настоящото изследване се възприема тезата, че Европейската идея се заражда от XIX век насетне. Респективно процесът по създаване на собствено европейска идентичност като продукт на ЕС следва да се датира още по-късно. В същото време, вземайки под внимание и аргументите за исторически по-дълготрайната ѝ подготовка, се избягва радикализацията на тезата за европейската идея и свеждането ѝ до изцяло късномодерен продукт. В тази връзка настоящата философско-историческа реконструкция представлява опит за разгръщане на отделните пластове от значения на идеята за Европа и начина, по който те рефлектират и се преоткриват в изграждането на европейска идентичност в съвременността.

БЕЛЕЖКИ

1. Краят на Втората световна война се възприема като маркер за началото на реални интегративни процеси в Европа и съответно за европейска идентичност. Вж. Динан (1994: 2). [обратно]

2. Тази линия на разсъждение ще бъде продължена в следващия раздел на настоящата глава, който разглежда по-детайлно проблематиката. [обратно]

3. "Днес, без значение какво казват хората, вече няма французи, германци, испанци, или дори англичани - днес има само европейци. Всички имат еднакви вкусове, еднакви страсти, еднакви маниери..." (Русо 1998: гл. III). [обратно]

4. Тази Кантова идея, бидейки основополагаща за развитието на идеята за ЕС, ще бъде по-детайлно анализирана по-долу в настоящата глава. [обратно]

5. Следва да се отбележи, че терминът, който използва Кант на немски е das gemeine Wesen. Според бележка на Стилиян Йотов към същия пасаж, цитиран в "Структурни изменения на публичността", неговият по-адекватен превод предвид смисъла, който влага Кант, е "общност" вместо "обикновен човек". [обратно]

6. За дефиницията на Хабермас на "социалната интеграция" като оразличена от "функционалната интеграция" виж по-надолу в текста (Специфика на релацията "Аз-Другият" в контекста на ЕС). [обратно]

7. Бодрияр ще нарече Европа "буржоазната мечта на XIX век" (Бодрияр 1996: 73). [обратно]

© Лилия Сазонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.12.2018
Лилия Сазонова. Европейска идентичност: дискурсивно или екзистенциално? Варна: LiterNet, 2018