Глава трета
ЕВРОПЕЙСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ КАТО ПРОЕКТ И КАТО ВЛАСТОВИ ДИСКУРС

Лилия Сазонова

web | Европейска идентичност...

4. Пластове на изграждане на европейската идентичност

По отношение на обекта на изследване в настоящата монография разграничаването на отделните обществени сфери, направено от Бел, Козелек и Хайнрих, е важно, тъй като дава възможност да се изолират различни аспекти при формирането на европейската идентичност. Следва да се направи уточнение, че теоретично разграничените по-долу различни пластове на скоростта на промяна, в реалния обществен живот са взаимосвързани и такъв срез и идеалното им типизиране е възможно само за целите на аналитичната работа.

Според холисткия принцип обществото е система, организирана около един водещ принцип (различните философи го дефинират различно - за Хегел това е духът, за Маркс - отношенията на собственост, за Парсънс - постижението и т.н.). В отличие от тази гледна точка към обществото като структурно взаимообвързана система, детерминирана от едно водещо начало, Бел изхожда от методологическата предпоставка, че съвременното общество е неустойчива комбинация от три сфери - технико-икономическа, политическа и културна. Всяка една от тези три относително независими една от друга (под)системи се подчинява на свой специфичен принцип (Бел 1994).

Технико-икономическата система се отнася до производството и разпределението на стоки и услуги и рамкира стратификационната и професионална система на обществото. Аксиалният принцип на икономиката в модерното общество е функционалната рационалност. Регулативното поведение, което съответства на тази сфера, е икономизирането, т.е. ефикасността, а оттук и ползата е ценностният ѝ критерий (Бел 1994: 51).

Втората система - политиката, се изразява чрез социалната справедливост и власт. Аксиалният ѝ принцип е легитимността, който в демократичното общество означава симетрията на властта - управляващите са упълномощени да властват от управляваните. С развитието на идеята за гражданските права аксиалната структура става тази на представителството или участието.

За третата сфера Бел казва: "Културата на едно общество, на група или на индивид е непрестанен процес на удържане на идентичността чрез устойчива естетическа гледна точка, морална концепция за Аза и стил на живот, който изразява тези концепции чрез предметите, украсяващи дома и самия човек, и чрез вкуса като израз на споменатите гледни точки" (Бел 1994: 82). За него аксиалният принцип на модерната култура е изразяването и преправянето на Аза, което има за цел постигането на себереализация и удовлетворяване. Хайнрихс допълва, че понятието за култура е "не просто всичко, което е резултат от човешката дейност, а преди всичко общото в нравите и обичаите, в социално усвоимия и предаващ се на следващите поколения начин на живот" (Хайнрихс 2004: 129-130). За немския социален философ комуникативното разбиране за подсистемата на културата е "тази част от социалното, която може да се унаследи" (Хайнрихс 2004: 130), а се унаследява това, което остава и не е ограничено върху едно-единствено действие, а представлява модел на поведение, и което е признато от дадено общество като непреходно.

От значение за настоящата книга е Беловото разбиране за тази "сфера от значения", която според него представлява "опит светът да бъде осмислен във въображаема форма посредством изкуството и ритуала, да се разкрият екзистенциалните проблеми, които оформят жизнената история на всяко съзнателно същество" (Бел 1994: 22). Отнасянето на екзистенциалната проблематика към културната област дава основания екзистенциалните измерения на европейската идентичност да бъдат търсени именно в акта на себеполагане на европейците в културната сфера. Подобна интерпретация намира потвърждение и в синонимното използване от американския социолог на термините "култура" и "жизнени форми" в текста, както и включването на проблема за самосъзнанието към въпросите на културата.

Проблемът за екзистенциалното разгръщане на европейската идентичност в сферата на културата ще се доразвие в настоящия параграф, след като бъде представена тезата на Козелек за стратификацията на историческите промени на отделни пластове, в които темповете на промяна са различни. Удържането на тези нива като отделни дава възможност да се изследва как създаването на европейската идентичност на равнището на културната система се отличава със специфично темпо, което е различно от скоростта на промените в сферата на икономиката и политиката, и следователно трудно би могло да бъде подчинено на техните нужди и динамика на развитие.

Другият важен момент от Беловата концепция е, че освен специфични аксиални принципи, всяка от сферите проявява и собствена динамика на промяна. За илюстрация - технико-икономическата сфера се изменя линейно, постъпателно, като всяка нова форма измества предходната. Според него в науката и икономиката можем да говорим за прогрес на базата на натрупването на знания и на материални блага. Културата се трансформира по различен начин - чрез разширяване на съдържанието си като всяко ново познание се добавя и обогатява световното културно хранилище. Бел твърди, че в сферата на културата се проиграва завръщане към вечните проблеми и загадки на човешкото съществуване, на които отделните културно-исторически епохи предлагат свои отговори (Бел 1994: 53).

В допълнение към въведената концепция на Бел ще се представи и концепцията на Козелек, който за целите на философско-историческия си анализ акцентира и разгръща по-детайлно темпоралния аспект на разграничените обществени сфери. Според Козелек времето може да бъде представено понятийно единствено посредством метафората. Въведеният от него израз "пластове на времето", чрез който се цели разкриването на повтарящите се структури в историята, също е метафора (Козелек 2003: 26-27). Той я използва по аналогия с геологическите пластове, по които може да се съди за историята на Земята. Според него тази метафора става възможна едва след XVIII век, когато се темпорализира и историзира статичното природознание (historia naturalis). Отделните пластове на времето се характеризират с различно траене и произхождат от нееднородни жизнени контексти, но съществуват и действат едновременно, всеки със своя скорост. С формалните структури в историята, които се повтарят, макар конкретното им съдържание да е еднократно, той обяснява възможността за прогнозиране на бъдещи събития (Козелек 2002: 9-10).

Козелек разграничава два типа ускорение - първият е по време на криза на политическото устройство (революциите като "ускорен концентрат на цялата възможна история" - Козелек 2002: 205), което е познато още от времето на Тукидид. Това ускорение на времето обаче според него не е свързано с нововъведения, а реализира вече познатото, но в по-ограничен времеви интервал. Вторият тип ускорение е феномен на Новото време и идва като резултат от техническо-индустриалния напредък. Козелек заключава, че това обаче не са ускорения на самата история, а само в рамките на историята, протичащи в зависимост от съответния пласт на опита, в който се случват - политически, технически, икономически (Козелек 2002: 206).

Както отбелязва Козелек, въвеждането на различните пластове на времето, характерни за отделните сфери на обществен живот, позволява да се отграничат нееднакви скорости на промяна. Немският историк смята, че теоретично биха могли да бъдат разграничени краткосрочни събития, средносрочни тенденции и дългосрочни структури на промяна. Към първите спадат интерперсоналната последователност "преди-след това", която е характерна за всекидневните действия - тук трудно се прогнозира, тъй като този междуличностен план е твърде ситуативен. Средносрочните тенденции представляват трансперсонална поредица от събития, в които са включени множество фактори и следователно се променят с по-бавна скорост. Такива според него са икономическата криза, ходът на войната, западането на политическа общност, нравите, въвеждането на нови техники за производство и др. Дългосрочни условия той нарича още "метаисторически" и определя като антропологични константи - опитни максими (поговорки), които са ирелевантни на историческата промяна, поуки, изведени вследствие на рефлектиране върху условията на възможните истории, а не на фактическата страна на събитията. Промяната на тези по-константни структури формира отделните епохи.

Във времево отношение измененията имат различна дълготрайност, като някои се разпростират във времето и оставят бавнопроменливи дълбинни влияния в сменящите се исторически периоди. Такива социално-психични, културно-исторически процеси пронизват събитийната история под формата на структурни повторения. Проблемът, който може да бъде забелязан на нивото на европейското обединение е, че тези дълбинни културно-исторически процеси, които в крайна сметка водят до създаването на Европейската общност през XX век и възможността за създаване на европейска идентичност, са се подготвяли в Западноевропейската реалност. Такива са например християнските елементи в европейската идея и интеграция, които могат да бъдат интерпретирани като част от по-дълбокия пласт на идентичността, имплицитно задаващи тенденции и в съвременното ѝ конструиране в рамките на ЕС. Или в терминологията на Козелек - те остават "актуална тема с историческа дълготрайност" (Козелек 2002: 326). Актуалният процес на формиране на европейска идентичност, обаче включва като своя референтна група не само западноевропейците, но и централноевропейците, и източноевропейците, чиято социално-психична и културно-историческа дълбинна структура споделя отчасти събитийната история на Западна Европа, но има и свои специфики, които я отличават.

Немският историк онагледява теоретичните си допускания с присъединяването на ГДР към старата Федерална република Германия. Тази илюстрация ще бъде спомената не само за да направи по-достъпни абстрактните теоретични постановки, но и защото кореспондира пряко с интеграционната обществена динамика в ЕС, която е предмет на изследване, и по този начин представлява естествен преход към проблема на настоящото изследване. На нивото на политическото решение и реализация обединението на Източна и Западна Германия се осъществява в относително краткия времеви интервал от около година. В същото време обаче на равнището на културните и социални структури промяната и присъединяването протичат с по-бавни темпове. Налице е разлика в икономическите условия и менталните нагласи у гражданите на двете части - източната и западната на обединена Германия, за чието преодоляване е възможно да бъдат необходими исторически периоди, обхващащи цели "поколенчески единства" (Козелек 2002: 28)¹.

Разликите в темповете на различните обществени сфери в процеса на интегриране на германците, забелязани от немския историк, могат с още по-голямо основание да се открият на ниво ЕС. Това е така, защото, ако в немския случай става дума за обединение на един народ, който временно е бил разделен, то в случая с Европейския съюз е налице безпрецедентна интеграция на държави и народи, принадлежащи към различни етнически и по-общо културни групи. Могат да бъдат припомнени дискутираните по-рано в текста дискурси за "Европа на две скорости", за "Стара Европа" и "Нова Европа" и т.н., които указват пребиваването в различни времена на двете части на ЕС. Освен по линия на "източната" си и "западна" опитност, диахронността на промяната в ЕС може да бъде изследвана и по-общо в зададения от Бел и Козелек смисъл на нехомогенните обществени сфери, които се променят с различна скорост, водени от различни принципи и с нееднаква динамика на трансформация.

Европейската идентичност на равнището на екзистенциалното си проявление се създава на нивото на културата, която според Бел и във високата, и в масовата си форма изразява "дълбинните ритми и настроения" (Бел 1994: 162) в обществото. Същото това ниво, което Козелек определя като дълбинна културно-историческа структура и за което твърди, че е най-трудно податливо на промени. Следователно на базата на философско-историческите и социално-политически интерпретации, предложени от Козелек и Бел, както и въз основа на анализа на собствено европейската проблематика в контекста на ЕС, може да се заключи, че конструирането на европейска идентичност е продължителен процес, който изисква трансформацията и хармонизирането на дълбинните структури на жизнените светове, към които принадлежат европейските граждани като представители на различни културни общности.

Проектирането на европейците в сферата на културата, разбирана като "артефакти и формирани начини на живот на дадена група" (Бел 1994: 52), изисква да се обърне внимание на темпото, с което се развива процесът, и как той се помества в постулираната от Бел и Козелек асинхронност на обществените сфери.

В опита си да проследи зараждането на чувството за принадлежност към Европа, Волфганг Шмале се позовава на историческата наука, в качеството ѝ на изолираща общи структурни елементи, които да обосноват началото на Европа. Според Шмале гръко-римският, християнският и т.н. приписвани "корени" на Европа представляват само частично-европейски, а не универсално-европейски структурни елементи. За да аргументира гледната си точка, той дава пример с гръко-римската култура, която достига най-северната част на континента не през античността, а едва в резултат на гражданския образователен закон от XIX век. Според него дори да се приеме конституирането на такава европейска история на базата на общите структурни елементи, до XVIII век хората, населяващи континента, не са имали представа за Европа. Следователно, твърди той, "общо преживяната история" (Шмале 2005: 13-14) от европейците датира едва от няколко десетилетия.

Търсейки екзистенциалния аспект на европейската идентичност, в настоящото изследване се придава значение именно на това реално преживяване на европейците като такива. Съществуват индикации, че се развива такова чувство - философско-историческата деконструкция представи културно-историческите наративи за Европа, визиите за нея, създадени от философи, държавници, интелектуалци. Макар да не биват реализирани във времето, в което са изразени, техните възгледи влизат в съкровищницата на общочовешкия опит и обогатят в символен план човешкото съществуване. Именно защото някой е "изпреварил" времето си, по-късните поколения могат да се обърнат към постиженията му и да се възползват от тях. Гении на Просвещението като Кант или Волтер адресират визиите си за Европа изпреварващо времето си - в контекста на едно "поле на опита", което не е подготвено да ги пренесе от сферата на идейното към практическата им реализация. Това, което представлява интерес, е да се разгледа как върху този идеен фундамент, днес европейският гражданин конструира сам смисъл и значение на идеята за Европа.

Петер ван Хам утвърждава, че европейската идентичност, изграждаща се в епохата на глобализацията, рефлектира необходимостта от нов тип наднационално съзнание на европейските граждани в постмодерната ситуация (Ван Хам 2000: 85). В този смисъл "постнационална" Европа осигурява необходимия контекст на безпрецедентно в историята на европейските обединителни опити приближение и дори съвпадение на "полето на опита" с "хоризонта на очакванията" (Козелек). Европейският гражданин има възможността да съ-участва в писането на проекта за Европа. Макар, както отбелязва Шмале, това често да е в относителната анонимност на хилядите хора, участващи в избора на мото на съюза, в дизайна на европейския флаг или на евробанкнотите, те участват в писането, в "дискурсивното конструиране на Европа" (Шмале 2005: 15).

Един от първите изрази на готовността на европейските маси от хора за нов тип общуване и обединение, а дори и съзнание може да бъде регистриран по линия на пацифизма. Паралелно на политическите движения за обединение и като цяло политическата цел на ЕС да се изгради мирно европейско пространство след Втората световна война, се зараждат и разнородни неформални движения, целящи реалното обединяване и опознаване на представители на различни културни общности, което да доведе до мирното им коекзистиране. Servas (Сервас 2000-2005) е една от първите такива организации, създадена през 1949 г., която изгражда неформални мрежи от хора, които да подслоняват гостуващите в страната им чужденци в домовете си и да ги доближават до по-непосредствената местна реалност (за разлика от официалните туристически места, които обикновено се посещават от чужденците). Тази оригинална идея цели посредством стимулиране на интеркултурното опознаване и съпричастност да укрепи мира. Тя бива последвана от десетки други организации от най-различно естество - християнски, към Червения кръст, на стопаджиите, на колоездачите, на говорещите есперанто, на жените пътешественички и т.н., които подобно на нея създават връзки за неформално общуване и гостоприемство за чужденците.

Идеята, която стои зад тези организации, е, че ако даден човек е създал лични взаимоотношения с конкретните Жан (французин), Матилда (германка) или Костя (руснак) и е опознал тяхната култура, той ще бъде в по-слаба степен податлив на негативните стереотипизации по отношение на нациите, които те представляват. Съответно тази интерперсонална връзка би затруднила използването на националните стереотипи като мощен инструмент за манипулация на масите по време на война.

На концептуално равнище тези неформални движения адресират изначалната враждебност, която според Сартр изпитваме към Другия, лишаващ ни в екзистенциален план от битието чрез погледа си. За философа на екзистенциализма "поглед се нарича съвкупността на феномена да съм обект за всички останали живи хора" (Сартр 1994б: 98), той е "смъртта на моите възможности и ме кара да изпитвам свободата на другия - аз съм захвърлен и изоставен в лоното на свободата на другия" (Сартр 1994б: 80). Ситуацията Лице-в-Лице, обаче работи за трансформирането на това властово отношение, превръщащо Другите от хора в предмети. Междукултурният, а защо не и междуличностен, диалог спомага за преодоляването на идеологическите и нереалистичните представи, които ни пречат да видим в Другия човек, подобен на нас.

Макар Втората световна война да е повратна точка при създаването на такъв нов тип съзнание у европейците, е важно да се отбележи, че тя става катализатор на процеси, които са се подготвяли по-отдавна. За да посочи тази връзка между средносрочни и дългосрочни процеси, Козелек дава пример с Френската революция, която според него е била подготвяна и предвидима в дълбинните основания на своите дългосрочни структури (от деспотичната система на господство и търсещия правата си народ) и, както отбелязва Дидро е бил нужен само подходящ повод (подходящи момент и човек), за да избухне. Тези пластове могат да бъдат разграничени и на нивото на ЕС и той да бъде видян като уникално и непостигнато по-рано в историята обединение, за което разрушителните последствия от Втората световна война и последвалите ги политическа и икономическа воля за промяна, са били средновременните събития, отключили дълготрайно назряващи процеси.

Проектирането на европейските граждани като коекзистиращи в обща европейска реалност става възможно и с оглед на изграждащото се интерсубективно европейско пространство - веднъж създаден, Съюзът променя ежедневието на европейците като ги прави все по-свързани едни с други. Европейската идентичност се формира в сферата на културата посредством интеркултурния диалог, общата социална рамка, постепенното уеднаквяване на правилата на живот, процеса на създаване на европейска публична сфера и т.н., които спомагат себеполагането на европейците и разгръщането на техните жизнени проекти. Както беше посочено по-горе, европейската идентичност, като създаваща се от развиването на хоризонтална интеграция в публичната сфера, се случва по линия на проблемното, на практически значимото за европейците. Ситуациите, които изискват дискусия от европейците и създаване на общи смисли (военни конфликти, генномодифицирани храни и т.н.), стимулират създаването на "ние"-позиция.

Това обаче е бавен и динамичен процес. Според проучването на общественото мнение, проведено от Евробарометър през 2008 г., 49% от европейските граждани се чувстват привързани към ЕС, докато 87% от тях споделят такава привързаност към населеното си място, а 91% - към страната си (Евробарометър 68: 68-70). Интересно е, че според авторите на проучването голямата разлика в привързаността на европейците към националното и наднационалното ниво се обяснява с това, че те се чувстват емоционално обвързани с националните си държави, докато връзката им в ЕС се основава на много по-рационална основа. В рамките на проучване на Евробарометър през 2015 г. процентът на европейците, които се чувстват привързани към ЕС е 67 (Евробарометър 83: 15)². Следователно на базата на представения до момента теоретичен и емпиричен материал, би могло да се заключи, че има основание да се говори за зараждане на идентифициране през европейското у гражданите на ЕС, но това е продължителен и непредвидим процес, който изисква време и следва да бъде оставен да се развива със свое темпо.

БЕЛЕЖКИ

1. Козелек дефинира "поколенческите единства" като хора със сходни модели на социално приспособяване и прагове на политически преживявания. Той добавя, че конкретната им взаимосвързаност е комуникативно реконструируема. [обратно]

2. Следва да се отбележи промяната във въпроса, който се задава на респондентите: от "Колко привързани се чувствате към ЕС?" през 2008 г. (Евробарометър 68: 67) към "Чувствате ли се граждани на ЕС?" през 2015 г. (Евробарометър 83: 15). [обратно]

© Лилия Сазонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.12.2018
Лилия Сазонова. Европейска идентичност: дискурсивно или екзистенциално? Варна: LiterNet, 2018