Глава втора
ИДЕНТИЧНОСТ

Лилия Сазонова

web | Европейска идентичност...

3. Европейска идентичност

При дефиниране на европейската идентичност са възможни два подхода. Първият включва възприемане на едно по-общо нейно определение, което да реферира самоотъждествяването на населението, живеещо на стария континент, с Европа. Този подход би включвал например чувството на приемственост и свързаност у съвременните европейци с цялостното културно наследство на Европа - още от Древна Елада до наши дни.

Вторият подход предполага възприемането на по-тясно понятие за европейска идентичност и разбирането ѝ вече не просто като неосъзнато чувство на принадлежност към Европа като географско понятие. Предложената втора дефиниция обхваща европейската идентичност като осъзнато самоопределение на европейските граждани по отношение на общо поле от смисли и реферира не толкова отъждествяването с "Европа", колкото с "Европейския съюз" като еманация (поне идеално) на общата воля за обединение, която изхожда не само от определени интелектуални елити, а от всички европейци.¹

За целите на настоящото изследване ще се приеме и използва втората по-тясна дефиниция на европейска идентичност. Подобен избор е мотивиран многостранно - на базата на формални и съдържателни принципи. От една страна, формално решението се води от практически мотиви - да се преодолее пределната обширност на изследването, която би задало по-общото определение.

От друга страна, в съдържателно отношение предпочетената дефиниция на европейската идентичност по-акуратно удовлетворява задължителния за процеса на идентификация момент на саморефлексия. Тук от значение е да се отговори на въпроса кога исторически става възможно идентифицирането с европейското като акт на съзнателна саморефлексия. Идентифицирането с такива големи политически общности става реалност на един сравнително късен етап от развитието на социално-политическия живот на стария континент. Според емблематични за изследването на нациите и националната идентичност автори като Антъни Смит или Ерик Хобсбом съзнанието на хората до втората половина на XVIII и XIX век е по-скоро локално - то е концентрирано в своята малка общност на селото, града, региона и все още не обхваща мащабни обединения като националната държава, още по-малко "постнационални констелации"² като ЕС (Хобсбом 1996, Смит 2000).

В същото време идентификацията изисква рефлектирано чувство за еднаквост с дадена група, осъзнаване (и дори решение - според някои привърженици на съвременни теории като мултикултурализма) за принадлежност към тази група, а на този по-ранен етап трудно може да се говори за публично и масово ясно заявена принадлежност към европейската идентичност като рефлектирана категория.

В този смисъл в настоящото изследване се изхожда от предпоставката, че макар и възможни, такива тенденции за масово отъждествяване на гражданите на Стария континент с европейското пространство преди официалното публично артикулиране на темата за европейската идентичност в рамките на Европейската общност са трудни за регистрация, а следователно и са обект на теоретична спекулация.

От значение е да се маркира, че въпреки избора на втората от гореописаните дефиниции на европейската идентичност, те не са взаимоизключващи се. В потвърждение на тази теза, би могъл да се приведе пример с официално артикулирана от европейските институции идея за общото европейско културно наследство на ЕС. Все пак то не е фундамент, а само част от факторите, определящи формирането на такава идентичност, и ще бъде разгледано по-подробно в частта, касаеща властовите измерения при конструирането на европейска идентичност.

В тази връзка в академичното пространство се обговарят най-общо два типа изграждане на европейска идентичност, които имат свои проекции и на нивото на политическия дискурс. За да ги разграничат, редица изследователи на европейската идентичност използват въведената от Тьониес (Tönnies)³ през 1887 г. разлика между общност (Gemeinschaft) и общество (Gesellschaft). Според Тьониес в общността сме свързани с хората от момента на раждането си, докато в обществото встъпваме като в "чужда земя" (Тьониес 2001: 18). На базата на дефинираните от него две понятия "общността" започва да се разбира като организъм, създаващ емоционални, непосредствени връзки между хората, който също така има изключващ характер. Основен момент, осигуряващ социалната кохезия в общността, е персоналната лоялност на нейните членове към групата. За разлика от жизнения свят на общността, който се саморазгръща, обществото е организирано отвън. При този втори, рационален тип човешко обединение функционален обединител на членовете се явява не предаността, а рационалните мотиви и лични интереси.

Прилагайки това теоретично и идеално-типично разделение на Тьониес към ЕС, изследователите на европейската идентичност предлагат различни визии за това, възможно ли е тя да се случи без спояващите връзки на емоционалната обвързаност на европейците, само на базата на рационалното им отношение и приемане на европейските принципи. А. Смит е сред изследователите, които акцентират върху необходимостта от емоционална връзка между европейците, за да съществува истинско европейско обединение. "Кой би умрял за Европа?" - пита той и заключава, че европейската идентичност би могла да се развие постепенно посредством формирането на европейски спомени и традиции, митове и символи, които да противостоят на горчивия спомен за войните и Холокоста и да опитат да компенсират дефицита на предмодерно минало (Смит 1995: 139). Различна е позицията на друга група философи, според които не е необходимо да се изгражда европейски народ или нация, за да се постигне реално обединение, основано върху гражданската идентификация на европейците. В тази посока на разсъждение е развиваната теза на Хабермас за конституционния патриотизъм.

Тези две нива на конструиране на европейска идентичност - чрез опити за създаване на емоционални връзки между европейците (европейски символи - флаг, химн, ден и т.н. и създаване на дискурси, разказващи за общото културно наследство, минало, ценности на европейците) и чрез акцент върху концепцията за европейското гражданство - общите европейски принципи, правата на европейците, гражданското участие в политическите процеси в ЕС, се изследват в хода на анализа.

Дефинирането на понятието "европейска идентичност" крие трудността, че то е процес, а не факт или завършено състояние. Стюарт Хол застъпва тезата, че културните идентичности никога не могат да бъдат завършени, цялостни, а непрестанно еволюират (Хол 1997: 596-599). За Рикьор наративната идентичност винаги е разположена във времето (Рикьор 2004: 19). Напрежението между idem и ipse идентичностите е изразено и от Хайнрихс, макар и с друга терминология, който отбелязва, че идентичността е разпъната между усета за относително постоянство на дадено тъждество и крайното Аз, което "не успява адекватно да се изравни със себе си веднъж завинаги и да се познае" (Хайнрихс 2004: 81).

От своя страна европейската идентичност е двойно случваща се във времето, динамично променяща се, и в този смисъл предизвикателство за нейния изследовател. Защото освен по силата на своята априори процесуалност като идентичност, тя се отличава със спецификата да се конструира исторически в момента на рефлексията върху нея. Тя може да бъде интерпретирана като факт само в смисъла на теоретична конструкция, институционално обмисляна на ниво ЕС, но не и като вече налична и финализирана реалност за европейския гражданин.

Затова в текста се възприема Стратовото разбиране за нея като непритежаваща есенциална природа и определено съдържание, a като дискурсивно формирана в специфична историческа ситуация (Страт 2000: 13). Той, подобно на Деланти, смята, че за Европа трябва да се говори в множествено число - "Европи" и съответно "европейски идентичности". Аргументацията, която стои зад това, е, че тъй като това не е статично понятие, а мени значението си през вековете и бива дискурсивно оформяно на базата на непрестанни преговори кого изключва и кого включва Европа, множественото число индикира липсата на единна и унифицирана европейска идентичност (Страт 2002а: 1). От гледна точка на този дискурс се постулират разнообразни видове идентичности, които могат да бъдат квалифицирани като европейски, поради локализирането им в Европа.

За да защити тезата си, че всяка нация оформя дискурсивно "свой" ракурс към Европа, а дори и в рамките на отделните нации има разногласия, в сборника "Значението на Европа" Страт събира разнообразни национални наративи за Европа, представени от различни автори. В него например Робърт Франк разказва, че от "френска" гледна точка ценностите на Френската революция стават европейски ценности и по този начин Европа става само-рефлексия на Франция (Франк 2002: 311-325). Френската представа за Европа като секуларен и просветителски прогрес обаче става предизвикателство за католическото разбиране за Европа на Австрия например, която възприема своята мисия на пазител на западното християнство след победата над "мюсюлманската заплаха" през 1683 г. във Виена. В същия сборник Вайс демонстрира как този драматизъм се разгръща исторически. Според него в Австрия се изработва както значението на Европа като ориентирана по посока на бъдещето и политическия прогрес, така и понятието за Запада (Abendland), което реферира християнските корени и имперското минало на континента (Вайс 2002б: 263-285). Страт представя "шведския" образ на Европа, според който от XIX век насетне тя бива разбирана като католическа и консервативна. Този дискурс се засилва особено много по време на Световните войни, и това води до липсата на силни идентификации с европейското в шведското общество (Страт 2000б).

В тази връзка следва да се споменат и многоликите български прочити на европейското. Н. Димитрова предлага ретроспективен анализ на "част от криволиците на българските цивилизационни дилеми - на българския "европеизъм" и неговите опозиции в периода между двете световни войни" (Димитрова 2009). Тя откроява два аспекта на българските възприятия за Европа след Освобождението - карикатурната имитация на "криворазбраната цивилизация" и интелигентната форма на следосвобожденския български европеизъм. Втората е представена от кръга "Мисъл" и европейски ориентираните списания като "Златорог", "Стрелец" и др., чийто европеизъм се изразява в предоставянето на нов, по-висок статут на изкуството и третираните от него философски и общочовешки проблеми в българското общество, а по този начин се интегрира "малката и бедна култура в големия модернизационен поток" (Димитрова 2009).

Н. Димитрова отбелязва, че след края на Първата световна война Европа престава да бъде еднозначен символ на "българската мечта" и разбирането за европеизма през 20-те години на XX век като създаване на национален културен продукт, съизмерващ се и опитващ да отговори на критериите на европейската култура, бива заменено от началото на 30-те години на същия век от дискурса на самобитността. Следвоенният прочит на Европа е свързан и с обособяването на още един дискурс - този за двете поколения - "старото" на проевропейски настроените "предвоенни" интелектуалци и новото, което нарича себе си "Трето поколение" (С. Попов, Н. Шейтанов, А. Илиев, Ал. Цанков и др.), и застъпва тезата за необходимостта от националното обособяване на културата (включително и създаване на национална научна традиция) и еманципиране от европейските ценности и култура (Димитрова 2009).

Обратно на визията за множествените идентичности, европейските институции поддържат тезата за единна европейска идентичност. Прави впечатление, че в първия официален документ, който въвежда понятието в употреба в ЕС - Декларацията за европейската идентичност от 1973 г., се акцентира върху нейния официален статут като думата "идентичност" се изписва с главно "И". В настоящия текст се използва терминът "европейска идентичност" в единствено число, без това да бъде обвързано със субстанциално разбиране за нея.

В заключение представлява интерес да се илюстрира емпирично реалното преживяване на европейците като такива. Въпреки че от 1992 година Маастрихтският договор официално дава правен статут на гражданите на ЕС, тяхното социално-психологическо отъждествяване с европейското културно пространство е все още в процес на случване. Емпиричното потвърждение на тезата идва от проучването на Евробарометър през пролетта на 1999 г., което наред с другите въпроси отразява и отношението на европейците към Европа и европейската идентичност. Независимо че шестдесет процента от гражданите заявяват, че се чувстват силно свързани географски с европейското пространство, на въпроса дали се чувстват европейци и дали споделят обща европейска културна идентичност едва тридесет и осем процента от тях отговарят утвърдително, а четиридесет и девет процента - негативно⁴. Последното показва, че психологическата готовност на европейците да последват политически мотивирания проект за създаване на общоевропейско поле на идентификация е дълъг процес, който се движи със собствено темпо.

Макар, както беше посочено по-горе, в настоящия труд европейската идентичност да се дефинира като колективна такава, предвид антропологичната насоченост на изследването следва да се отбележи, че тя би могла да има и личностни аспекти. Сред авторите, които откриват нейни проекции както на равнището на колективната, така и на нивото на личната идентичност, е Деланти, който под "европейска идентичност" разбира "колективна идентичност, която е фокусирана върху идеята за Европа, но която също така може да бъде основа на лична идентичност" (Деланти 2004: 19). Той разграничава появата на двете нива на идентичността и в исторически план като отбелязва, че колективната европейска идентичност като част от елитната култура съществува под някаква форма от края на XVI век, но като съставна част от личните идентичности на европейците може да се допусне зараждането ѝ едва от края на XIX век, макар постепенно да еволюира от Просвещението насам. От тогава идеята за Европа започва да рефлектира и в личния живот на индивидите, и в масовите движения (Деланти 2004: 19-29). В настоящия труд се акцентира върху колективното измерение на европейската идентичност, а горе-обособените ѝ личностни аспекти са търсени предимно по линия на екзистенциалните ѝ импликации.

БЕЛЕЖКИ

1. Едуардс, която диференцира двете възможности, ги проиграва лингвистично посредством разграничението между идентифициране с European и EUropean (Едуардс 2003). [обратно]

2. По израза на Юрген Хабермас, озаглавил и едноименната му книга (Хабермас 2004). [обратно]

3. В текста се възприема транслитерацията на името като Тьониес, макар в отделни текстове да се среща и използването на Тьонис от български социолози (Г. Фотев). Изборът на първия вариант следва първата статия, съдържаща превод на български език на част от негово произведение (Тьониес 1987). [обратно]

4. От значение е да се отбележи, че след 2010 г. сякаш се забелязва смяна в акцента - дотогава задаваните въпроси дали гражданите се чувстват европейци и дали споделят обща европейска идентичност се заменят с въпроси, адресиращи по-общото понятие за европейско гражданство - "Чувствате ли се граждани на ЕС?", "Какво знаете за правата си като граждани на ЕС?" и т.н. Така например през 2015 г. на въпроса: "Чувствате ли се граждани на ЕС?" 67 процента от респондентите отговарят утвърдително. [обратно]

© Лилия Сазонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.12.2018
Лилия Сазонова. Европейска идентичност: дискурсивно или екзистенциално? Варна: LiterNet, 2018