Глава трета
ЕВРОПЕЙСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ КАТО ПРОЕКТ И КАТО ВЛАСТОВИ ДИСКУРС

Лилия Сазонова

web | Европейска идентичност...

5. Дискурсивно конструиране на европейска идентичност

Паралелно на разгледания бавно натрупващ се процес на екзистенциално оформяне на европейската идентичност, редица изследователи на европейската идея отбелязват, че се забелязва тенденция на дискурсивно оформяне на същата за целите на европейската интеграция. За Фуко човекът като субект не е извънвремева очевидност и съвременното понятие за човека е плод на дискурсивни практики - "изфабрикувано при определени условия" (Градев 1999: 30), доминиращи през последните два века. Подобно на дискурсивното формиране на понятието за човека, европейската идентичност също може да бъде интерпретирана като дискурсивно "изобретена" за определени, менящи се в съответствие с икономическия и политически европейски контекст, цели.

В този смисъл при изследването на властовото измерение на конструирането на европейска идентичност понятието за власт, с което се оперира в книгата, не я свежда единствено до тясната ѝ дефиниция като политическо господство¹, а я разбира и десубстанциализирано като принцип. Както отбелязва Майя Георгиева "Навикът да се субстанционализира властта е повече от предразсъдък или просто недостатъчна отрефлектираност на понятията" (Георгиева 1996: 75). Затова разбирането за властта, застъпено в настоящото изследване, е повлияно от постструктуралистката и постмодернистката ѝ концепция, които вече не я интерпретират в термините на политическото, а я разбират и метафорично, в нейната множественост. В рамките на тези мисловни традиции започва да се говори за "власт на езика", "власт на смислите", "идеологическа власт" и т.н.

Множествеността на властта е теза, която може да бъде демонстрирана през станалата емблематична фраза на Ролан Барт за властите, които биха могли да са много, подобно на демоните. Френският семиотик и постструктуралист заявява: "Навремето мислехме, че властта е само в ръцете на нашите политици; сега вярваме, че тя присъства и в духовния ни живот и се прокрадва там, където първоначално не я очаквахме - в нашите институции, в образованието" (Барт 1995: 222). Той илюстрира нейната множественост, заявявайки, че тя присъства и в най-интимните части на обществените отношения като семейството².

Тази линия на мисълта може да бъде проследена и при Фуко, чието разбиране за властта претърпява развитие - от по-конкретното ѝ нормативно дефиниране до схващането, че тя надхвърля сферата на политическото, разбирано в тясното му значение на институционална форма на държавата (Фуко 1997: 24). Така в "Надзор и наказание" и "История на сексуалността" той трансформира чисто негативното схващане за властта в термините на правото като отричане, в интерпретацията ѝ като технология, тактика и стратегия.

Подобно на Барт, според когото властта присъства "сгушена" във всяко слово, за Фуко властта е "сложна, плътна и разпръсната по начин, различен от този на съвкупността от закони или държавен апарат" (Фуко 1997: 41). Тя е "видоизменение, често пъти различната форма на поредица конфликти, конституиращи социалното тяло - конфликти от икономически или политически тип. Следователно властта е нещо като стратификация, институционализация, определение на техники, инструменти и оръжия, които служат във всички тези конфликти" (Фуко 1997: 79). Това разширено понятие за политическа власт и отношения интегрира в себе си различни области на социалното тяло - семейство, сексуален живот, начин на отнасяне към лудите, хомосексуалистите, отношенията между жените и мъжете (Фуко 1997: 24).

Така това, което в цикъла си от лекции "Трябва да защитаваме обществото", изнесени в Колеж дьо Франс, Фуко дефинира като научен дискурс, би могло да послужи за интерпретационна рамка за разбирането на европейския дискурс (Фуко 2003: 24). От тази гледна точка последният може да се разгледа като още един институционален дискурс, с чието учредяване и функциониране са свързани централизиращите властови ефекти, и който се опитва да подчини на своите цели области от индивидуалното поведение и избор.

За Страт "европейската идентичност", "Европа", "Западът", "европейска цивилизация", "европейска култура" и т.н. понятия са исторически и дискурсивно моделирани като носители на определени значения и следователно техните символични и геополитически граници не са естествено дадени. За да онагледи тезата си, Страт припомня, че Прага се намира на север и малко по-на запад от Виена, но въпреки това, когато Моцарт отивал в Прага, това било интерпретирано като "пътешествие на Изток" (Страт 2002а). В тази връзка Страт предлага да се реконцептуализират такива понятия като (европейска) "култура", които да не бъдат разбирани като същности, притежаващи единство и фиксирани граници. Подобно на Деланти, Шор и други изследователи според него културата следва да се интерпретира като широко понятие, описващо процеси в движение, без ясни граници, с вътрешни противоречия, което е дискурсивно оформяно посредством процес на социално договаряне.

Според Крис Шор идеята за Европа като израз на културно единство, произтичащо от споделена антична (европейска) цивилизация, е "социологически наивна и политически опасна" (Шор 2000: 58). Отличието между Страт и Шор по отношение на разбирането им за европейската култура и идеята за Европа като цяло е, че ако първият се интересува как Европа е била оформяна дискурсивно в рамките на отделните европейски нации, то вторият акцентира върху това как нациите са били "инкорпорирани" в създаваните на централно ниво в Брюксел представи за Европа. Страт заключва, че е важно да не се есенциализира понятието "Европа", но да се подчертава неговата отвореност в по-голяма степен, отколкото това се прави чрез понятието "европейска идентичност".

В този ред на мисли социалните и политико-икономическите трансформации в Съюза биха могли да бъдат разчетени като макро-контекст, който структурира, влияе и променя начините, по които дискурсите се оформят и на свой ред конструират европейската идентичност. Интерес представлява проследяването на връзката между промяната на макро-рамката и дискурса за европейска идентичност.

За европейска идентичност започва да се говори официално след 1973 г. Един възможен отговор защо официалният дискурс за нея се засилва тогава е, че през първите две десетилетия след Втората световна война европейската интеграция и свързаните с нея структури и институции са задвижвани в рамките на неофункционалистката концепция. Тя не цели идеологически или политически обосновани наднационални институции, а се основава на неофункционалисткия принцип за постепенна интеграция - междуправителственото сътрудничество започва първоначално в по-малко спорните области, и разчитайки на ефекта на преливането (spill-over) с времето обхваща и други сфери. В този смисъл тя не легитимира овластяването на наднационални структури, както и няма нужда от създаване на европейско съзнание у гражданите, което да подпомогне това по-високо ниво на управление и централизация. През 1973 г. обаче се присъединяват няколко нови държави към първоначалните шест - Обединено кралство, Ирландия и Дания. Със задълбочаването на интеграцията в ЕС и нейният обхват става ясно, че технократичният подход, прилаган дотогава, не е достатъчен и това налага да се мисли за нови начини за интегриране на все по-интензивно нарастващия брой страни-членки. Консолидирането около обща идентичност се явява една такава стратегия за обединяване на представителите на разнородни националности.

Тезата на Бо Страт за дискурсивния характер на европейската идентичност също хвърля светлина върху въпроса. Той защитава тезата, че европейската идентичност е резултат от опитите на ЕС да я създаде, тъй като обслужва икономическите му интереси. Според него нарочната конструкция на европейската идентичност в рамките на ЕС започва след 1970 г. в контекста на държавната криза и разклащането на международния ред, така както е установен през 1945 г. (Bretton Woods) - доларът пада през 1971 г., а през 1973 г. е шокът с цените на газта. На този фон се приема Декларацията за европейска идентичност в Копенхаген през 1973 г. (Декларация за европейска идентичност 1973: 118-122). Тогавашните 9 членки на Европейската общност се опитват да артикулират официална европейска идентичност, посредством която те ще могат да дефинират по-ясно международните си отношения с другите държави и мястото си в световния порядък. Страт тълкува това политическо решение като воля да се преподреди международният ред с Европа като ключов негов играч (Страт 2002а).

Друг етап в промяната на макрорамката се случва през 90-те години на XX век. В началото на 90-те години се подписва Договорът за ЕС, който налага легитимирането на транснационалното управление, предвидено в него и на правенето на политики на европейско ниво. В края на 90-те години, с падането на Желязната завеса, Европейската общност, локализирана дотогава в Западна Европа и идеологически удържана в голяма степен като антикомунистически съюз, загубва своя външен импулс за интеграция - "Източната заплаха". В тази посока са разсъжденията на Страт, според когото въпросът за европейската идентичност се повдига и става обект на интерес за европейските институции, когато другият важен термин "европейска интеграция" започва да губи своята политическа и идеологическа сила³. В този контекст според Страт дискурсът за европейската идентичност се явява нова идеологическа програма, която заменя понятието "европейска интеграция" (Страт, Малмборг 2002: 12). Оттук и двете понятия според него се явяват политически проекти.

Велева-Евтимова резюмира част от динамиката около инструментализирането на европейската идентичност като средство за по-ефективна управленска функция на Комисията и съответно - по-безпрепятствено реализиране на политическите и икономически цели на Съюза (Велева-Евтимова 2006б). В края на 90-те години на XX век тогавашния комисар Романо Проди изразява позиция, че ЕС се нуждае от силно правителство, способно да взема бързо решения, като според него тази управленска функция трябва да бъде поверена на Комисията. В тази връзка е настояването му за отмяна на националното вето, за изработване на собствена външна политика на Съюза и осъществяване на централизиран контрол върху бюджета на правителствата (Велева-Евтимова 2006б: 198). В публикуваната от ЕК Бяла книга за европейското управление през юли 2001 г. се отбелязва демократичният дефицит като един от основните проблеми. Според Комисията, за да бъде той преодолян е необходимо да се създаде чувство за европейска идентичност у гражданите чрез изграждане на европейска мрежа, обвързваща регионални и локални организации. По този начин би се създало политическо пространство, свободно от национална лоялност, и би могло да се премине от настоящата представителна демокрация, основана на националната държава, към съюзна консултативна демокрация.

Схващането на европейската идентичност и приобщаването на гражданите в процеса на европейска интеграция като необходими фактори за успешното реализиране на икономическите и институционални обединителни цели е широко артикулирано в политическото и академичното пространство. В тази посока на разсъждения е и тезата на Дейвид Грийн, че обществената реакция на важни събития като създаването на Монетарния съюз или отхвърлянето на Европейската конституция по време на референдуми показват дефицит в обществената подкрепа за европейската интеграция (Грийн 2007: 3-5). Той се позовава на Валтер Холщайн, избран за председател на Комисията на ЕИО през 1958 г., който предупреждава за опасностите при изграждането на икономическа общност без силна публична подкрепа, както и делегирането на много правомощия на Брюксел без осигуряване на достъпни за европейските граждани механизми за повлияване на политиките на Общността.

Вайс демонстрира как това инструментализиране се случва на ниво дискурс. Той обвързва процесите по реформиране в ЕС, протичащи през първите години на XXI век, и особено въпросите за легитимността и представителството на наднационално ниво, от една страна, и създаването на европейски идентичности, от друга (Вайс 2002a: 59-83). Според него процесът по преформулиране на ЕС създава нови дискурсивни жанрове - т.нар. "политически речи за Европа", използващи морални аргументи за обосноваването на промените. Такива са например речта на Йошка Фишер, изнесена в Хумболтовия университет през 2000 г., определени речи на Жак Ширак, Вацлав Хавел и др.

"Политическите речи за Европа" се характеризират с две дискурсивни измерения - идейно и организационно (Вайс 2002a: 62). Първото е свързано с изработването на представи и значение на термина "Европа" и според Вайс се отнася до идеята за Европа, разбирана като нейната същност и значение. В това си качество този аспект на речите цели легитимирането на Съюза посредством идентичност, история и култура. Докато второто измерение на политическите речи има за задача да отговори на въпроса за начина, по който Европа следва да се организира - да дефинира институционалните форми на вземането на решения и политическата рамка, които са адекватни на бъдещето на Европа. Засягайки организирането на Европа, той адресира легитимирането на Общността посредством определени процедури - участие, демокрация, продуктивност. Така европейската идентичност се явява част от (политическия) дискурс, целящ легитимирането на ЕС.

Освен на наднационално равнище, Вайс илюстрира тезата си и с различните национални визии за бъдещето на Европа. Сравнявайки френските с германски политически речи, той представя различните семантични полета, когато се говори за Европа. Според австрийския социолог френския национален дискурс следва схемата за легитимиране посредством идеята за Европа и я представя като предимно цивилизационен проект, докато немската перспектива се фокусира върху правно-институционалото реорганизиране на Съюза (Вайс 2002a: 79). По този начин той онагледява ситуацията, в която европейската политика се формира не само на наднационално ниво, но и в непрестанен диалог между разнообразните историко-политически перспективи на отделните национални държави, съставляващи ЕС⁴.

Може да се обобщи, че за да могат икономическите и политическите процеси по интеграция да се случват по-ефективно, в Брюксел се приема, че е необходимо европейците да се идентифицират с ЕС - това би повишило доверието им в институциите и би дало на последните повече свобода на действие. Това обуславя и втората тенденция по конструиране на европейска идентичност - политически това се реализира посредством проекти, които да я насърчат, а дискурсивно - посредством обговарянето в публичното пространство и дори законодателното разписване на субстанциални елементи на "европейското" - общо минало, култура, ценности, които да поставят конструирането ѝ на нова - (базирана на чувството) основа - следваща "естествено" от европейското историческо развитие. Такъв тип (дискурсивно) моделиране на идентичност напомня на националното строителство от края на XVIII-XIX век и представя европейската идентичност като етническа (която черпи ресурсите си и емоционалната си сила от миналото).

Следователно могат да бъдат обособени две линии на конструиране на европейска идентичност. От една страна, тя се формира като гражданска или политическа идентичност по линия на обединяването на европейските граждани около общи (рационални) европейски принципи. Този процес се случва в политическата сфера. Конструирането ѝ на това ниво оставя възможност за договаряне на тези принципи в публичната сфера, за междукултурен диалог и създаване на смисли от европейците в културната сфера. Така, макар политическият тип европейска идентичност да се инициира от икономическата и политическа интеграция, при него политиката не се намесва в културните процеси, подчинени на свои принципи и темпо на развитие. Идентифицирането през обществено договаряни политически принципи и граждански права оставя пространство за противопоставяне в областта на културата както на технологизиращото обезличаване на човешкото същество, така и на стратегическото налагане на идентичност с оглед на ограничени, партикуларни политически или икономически интереси.

Подобна идентичност допуска възможността за себеполагане на гражданите в европейското пространство и предполага активното им участие в европейските процеси - подкрепяйки ги или съпротивлявайки им се в сферата на културата. Политическият тип конструиране на европейска идентичност позволява изявяването на разгледаните по-горе в настоящата глава характеристики на екзистенциалните измерения на формирането ѝ - осъзнат избор и отвореност към бъдещето (а не онаследяване на минало), рационалната дискусия в публичната сфера и свобода на проектиране на европейците.

От друга страна, се разгледа и тенденцията европейската идентичност да се конструира по модел, сходен на създаването на етническа идентичност - властово по линия на продуциране на дискурси, обговарящи общи за европейците "универсални" ценности и култура. В настоящия труд не се застъпва тезата, че такова конструиране на идентичност цели изграждането на европейски етнос или народ. Етническият модел на идентификация е търсен, доколкото спомага за създаването на емоционална връзка и чувство на лоялност у европейците към ЕС, по този начин спомагайки за ускоряване темпото на интерграцията.

Такова инструментално конструиране на европейска идентичност и "приплъзване" от екзистенциалния процес на проектиране в европейското пространство към опитите за нейно субстанциализиране и в определен смисъл "етнизиране" е проблематично по няколко причини.

Първият проблем, който може да бъде забелязан във връзка с такъв тип есенциално "изобретяване" на идентичност, произтича от забелязаната от Хол специфика на създаваните в постмодерната ситуация идентичности да бъдат фрагментирани, множествени и включващи. Вевер допуска, че е възможно "характерът на европейската политическа идентичност да е в по-голяма хармония с постмодерните модели на идентификация, т.е. да функционира в една матрица от "множество идентичности", в която всеки от нас може да бъде много, много неща - хлебар, праволинеен ентусиаст, майка, консерватор, от Хамбург и т.н." (Вевер 2004: 239). В този контекст резонен изглежда въпросът не се ли явява анахронизъм евентуален опит за създаване на европейска идентичност по етнически модел, което би я характеризирало с монологичност и партикулярност (етническата идентичност "отделя хората съобразно особената историческа траектория, положила дадена група като точно тази група" (Кабакчиева 2009).

Вевер настоява, че логиката, характерна за националното строителство, според която нацията е естествена и изключителна, е неприложима при конструирането на европейска идентичност и се солидаризира с тезата на Хабермас, че в постнационална Европа "формулата" за изграждането на последната не е етническа, а политическа - тя следва да се формира чрез преданост към политическите принципи на демокрацията и европейския конституционен патриотизъм. Вевер заявява, че е "опасно и саморазрушително да се мисли за връзка между европейската история и култура, от една страна, и европейската политика, от друга, в смисъл, че първите налагат последната. Европейската интеграция не напредва, защото е "естествена" и "необходима", не и защото ние "сме" европейци и затова "трябва" да създадем политически израз на тази наша истинска идентичност, а защото е проект, в който се инвестира достатъчно политическа енергия" (Вевер 2004: 238).

Вторият проблем е свързан с едно парадоксално положение. Прочетени през всяка от трите, намиращи се във взаимодействие помежду си, сфери на Бел - култура, политика и икономика, европейските граждани се изразяват съответно като уникални личности, като електорат или гласоподаватели и като работна сила. Съществуването на отделни срезове на разбиране и проявление на европейците осигурява както пълноценното функциониране на последните, така и на социалното цяло. По-горе разгледаната динамика по конструиране на гражданска идентичност би могла да се впише в такъв тип взаимодействие между пластовете на формирането ѝ.

Проблематичността на етническия модел на конструиране е, че инструментализирането на културата от икономиката и политиката задават разбиране за човека като "осреднено" (Хайдегер) същество, лишено от индивидуалност. Парадоксалното при това властово налагане на европейската идентичност е предпоставянето, че е възможно свободното себеполагане като европейци на онези, на които е наложено да гледат на себе си като такива. Подхождайки към гражданите на ЕС като към работна сила, се очаква те да започнат да възприемат себе си като европейци.

Третият възможен проблем ще бъде анализиран по-обстойно и е свързан с разгледаните по-горе трансформиращи се с различна скорост обществени системи. Икономическите (и политически) цели на съюза изискват създаването на общностна идентичност, за да бъдат успешно реализирани. Техническо-индустриалната революция и произтичащата от нея глобална епоха на мобилност, релативизирането на границите и т.н. процеси подготвят съвременните икономически императиви. Глобалният капитал изисква наднационални формирования за своето нарастване и европейската идентичност се явява необходимост за неговото безпрепятствено развиване в рамките на ЕС.

Процесът на евроинтеграция, който протича в икономическата, а и в политическата сфера, обаче се движи с много по-бързо темпо от солидаризирането около такава идентичност в културната сфера. Подобно на демонстрираната от Козелек различна скорост на промяна на паралелно съществуващите срезове от социалната реалност след обединението на ГДР и ФРГ, и екзистенциалното преживяване на европейците като такива "закъснява" спрямо икономико-политическото темпо на интегриране на Съюза. Съществува разминаване между изискванията на глобалния капитал за конструиране на общо поле на идентификация и наследените културни, социални, икономически възможности на участващите в него субекти да се съпреживеят еднородно. Различните икономически условия, при които живеят европейските граждани от отделните страни-членки, резултират и в различни жизнени стандарти, стратегии, ценности. В този смисъл глобалните икономически фактори, обуславящи необходимостта от европейска идентичност и респективно взетото политическо решение за конструирането на такава, не кореспондират темпорално на отъждествяването на европейските граждани като принадлежащи към единно смислово поле в културната сфера. Ако бъде продължена метафората на Козелек - това са пластове, които се развиват с различна скорост и не може да се пренесе "времето" от икономическата - в културната сфера.

Споменатото разбиране на Страт за европейската идентичност като вид идеологическа програма позволява въпросът да бъде прочетен през концепцията на Козелек за диахронно изменящите се пластове. Немският теоретик на историята твърди, че както географските и правни условия се променят по-бавно в сравнение с политическите решения и действия, така и промяната на съзнанието изисква по-дълго време, за да се трансформира в сравнение с развиването на дадена идеология (Козелек 2002: 259). Той заявява: "начините на поведение и манталитетите се променят по-бавно от изкуството да ги променяме идеологически или пропагандно". От това би могло да се заключи, че идеологическото конструиране на европейската идентичност протича с по-бързи темпове, отколкото реалното отъждествяване на гражданите с европейските ценности, идея и идентичност. Според Бел обаче промените в културната сфера не подлежат на социално инженерство, на методите на социалния контрол или социална интервенция, а произтичат от споделен опит в продължение на столетия (коренят се в ценностите и моралните традиции на обществото).

Козелек отбелязва, че трансформациите в науката, техниката и индустрията през последните двеста години променят пространствено-времевите отношения и водят до създаването на такъв жизнен свят, в който метаисторичните условия биват все повече интегрирани в историчните такива, а следователно и човешката детерминираност от природния свят все повече отстъпва място на свободното действие. Тази посока на развитие кулминира в настоящата трета фаза, в която ускоряването на време-пространството превръща земното кълбо в единно пространство на опита. Така, в резултат от ускореното развитие през Новото време, икономическата взаимообвързаност цели да обхване целия свят, макар той да остава политически разнородно организиран.

Според Бел противопоставянето на културната и икономическата сфера пораждат кризи както на индивидуално, така и на колективно равнище (Бел 1994: 157). Социологът твърди, че тези конфликти възникват между непреводимостта на сферите - икономиката, която е бюрократизирана, йерархична и организирана около роли и специализация, политиката, която формално манифестира равенството и участието, и културата, целяща реализация на Аза и "цялостната" личност. Когато е налице такъв обществен дисонанс между сферите, се поражда отчуждение, деперсонализация и т.н.

Освен поради различното темпо, с което се случват промените в обществените сфери, напрежение между тях може да възникне и поради различните принципи, на които са подчинени. Разгърнатите от Бел перспективи показаха, че макар да си влияят взаимно, налагането на принципи от едната в другата подсистема може да доведе до криза в обществото.

В контекста на ЕС либерализмът (или неолиберализмът)⁵ е водещ принцип в икономическата сфера и има за задача разгръщането на свободния пазар, докато плурализмът се представя като европейски принцип в областта на културата, който цели мирното и диалогично съжителство на европейските граждани. Освен в икономическата област, либералният проект в качеството му на гарантиращ индивидуалните човешки права и основни свободи (на слово, печат, вероизповедание) намира и политическа реализация в Европейската общност. В тази връзка Бел разграничава икономическия либерализъм, който според него е разрушителен за социалните потребности, от политическия либерализъм, който гарантира защита на индивида - пазарът трябва да остане механизъм, твърди той, а не принцип на справедливост.

С доминацията на икономиката над културата отчасти може да се обясни пренасянето на либералната аргументация и в дискурса по конструиране на случващата се в културната сфера европейска идентичност. Дискурсът за универсалното (било то в модуса му на характеристики на човека, или на ценности, идентичност и т.н.) е част от репертоара на философския либерализъм, който ситуира в центъра на общ-ествения живот общото между социално-политическите субекти (като културните специфики се изнасят в частното пространство, извън границите на публичното)⁶. Властовото конструиране на европейска идентичност, подчинено на икономически съображения, внася есенциални определения посредством позоваване на универсални ценности, общоевропейски културни кодове и т.н. и в сферата на културата, което създава напрежение с принципа на плурализма и диалога, присъщи на тази област. За да се разбере това противоречие между субстанциалното определение за целите на икономиката и комуникативното изграждане на идентичността в сферата на културата, следва да се припомни, че според Хайнрихс културата е олицетворението на обществените взаимовръзки - тя е сферата, която се формира от комуникативното, ориентирано към разбиране, действие. Медиумът, който я обединява, е езикът (не кръвта), а субстанцията ѝ е комуникацията (Хайнрихс 2004: 129-130).

Вече беше анализирано екзистенциалното измерение на европейската идентичност като проектиране в културната сфера съвместно с другите, както и публичната сфера като важен фактор за конструирането на наднационална идентичност в диалог с другите. В социалната утопия, развита от Хайнрихс, основните обществени ценности ще се адаптират от парламента по етика съответно към променящите се ситуации и проблеми - утвърдената етика няма да бъде господстваща доктрина, а комуникативен метод, ценностна комуникация (Хайнрихс 2004: 178).

Хайнрихс добавя още една сфера към предложените от Бел, разграничавайки културната от етическата сфера. Той говори за "арогантност на властта" - когато дискусиите не се водят на най-висшето в предложената от него йерархия на сферите - ценностно ниво и аргументите не почиват на аксиологически основания. Дебатите по икономическите въпроси маскират или заличават фундаменталните проблеми и подчиняват на икономическите интереси ценности като истина, добро и справедливост (Хайнрихс 2004: 251, 262). Критиката му е насочена към доминиращото икономическо темпо, което в съвременното общество заглушава ценностното ниво. Както отбелязва Валери Личев: "Превръщането на икономиката в приложна математика създава илюзията, че движението на стоките и парите е независимо от човешкото поведение" (Личев 2009). Тогава хората стават обекти на икономически интереси и могат да бъдат манипулирани по подобие на вещите, вместо да бъдат проектиращи се субекти (Бел 1994: 376). За Хайнрихс вземането на решения по въпроси за формирането на самосъзнание е в пълномощията именно на това най-високо ниво на ценностните основания и не бива да бъде свеждано или да произтича от инструментализиращия принцип на икономиката.

В тази връзка Бел предлага идеята за общественото домакинство като арбитър, то е "опит - в сферата на политическата система - да се намери социална спойка на обществото" (Бел 1994: 387). Според него функцията на общественото домакинство е в признаването на разграничението между цели и средства и в определянето на социалните цели като цел за обществената политика. Тази функция определя съзнателните и публично договаряни аргументирани решения при определяне посоките на обществено развитие. В отличие от буржоазното общество, общественото домакинство хармонизира политическата и икономическата сфера, но не за да осигури повече пространство за властта, а за да се постигне по-добра координация и достоен живот за гражданите. Той пита възможно ли е обаче в плуралистичното общество нормативното определяне на общи ценности?

За да се разграничат отделните сфери и възможностите за пренос на принципи и влияние между тях в контекста на ЕС, следва да се припомни аналогията, която прави Райнхарт Козелек между история на езика и стратифицирането на отделни времеви слоеве на сложния и многопластов историчен процес, в който не всички сфери на обществения живот се променят с еднакви темпове. Според него могат да бъдат открити сходни принципи и взаимозависимости между тях. Немският теоретик на историята абстрахира три нива на езика, всяко от които със специфично траене и модел на промяна. На нивото на прагматиката си езикът може да се използва контекстуално и в този смисъл във висока степен е подчинен на субективната интерпретация и конкретика на отделната ситуация, която дискурсът реферира. Разгледан на семантично ниво обаче, той вече проявява по-голяма устойчивост и повторяемост - интерпретативните му потенциали са тези, които удържат възможността за интерсубективно разбиране и общуване. Третото равнище на езика е това на граматиката и синтаксиса, чиито структури са най-инвариантни и трудно изменящи се.

Подобно на езика и останалите сфери на човешкия живот се характеризират със специфични субреалности и различни еднократни и повтарящи се структури, "които подредени като пластове, се променят с различни скорости" (Козелек 2002: 16). Не може да се предпостави, че промяната в отделните сфери на обществения живот - култура, икономика, политика се извършва едновременно - те следват собствен ритъм на развитие и податливост на трансформация.

В този смисъл може да се приеме, че в съвременния контекст на ЕС определени икономически цели и интереси задават насоката на политическото действие, което може както да прокара нормативните правила за тяхната реализация, така и да ги подложи на ограничение (според Хайнрихс детерминирането на социалното цяло "отдолу", от икономиката е проблем на днешните капиталистически демокрации по принцип). Такъв подход ражда (демократични) дефицити и поражда дискусии за европейската идентичност. На нивото на теоретичното му осмисляне той противоречи и на развитото по-горе разбиране на Козелек и Бел, според което културата е носител на непреходното и представлява тази относително константна обществена подсистема, която според Хайнрихс би следвало да легитимира обществените норми.

Свидетелства за невъзможността икономическият принцип да доминира едностранно са референдумите за приемане на еврото в Дания и Швеция, проведени съответно през 2000 г. и 2003 г., на които гражданите отхвърлят приемането в техните страни на единната европейска валута. Особено показателно е шведското допитване до народа, тъй като страната все още не е била членка на ЕС, когато се е съгласувал Договорът на ЕС от Маастрихт в началото на 90-те, и съответно не е успяла да договори възможността за изключение (opt-out), което да ѝ позволи да не участва в еврозоната. Това я задължава формално да въведе общата валута, независимо от волята на гражданите. Шведското правителство обаче взема решение да се съобрази с позицията на 56 процента от населението, гласували против въвеждането на еврото. Тъй като последващи допитвания показват запазване или засилване на негативния вот, актьорите в политическото пространство в Швеция се обединяват около консенсуса да не се повдига официално въпросът с въвеждането на европейската валута, докато не се получи обществена подкрепа за него.

Това показва, че колкото и да е силен капиталът, той не може да заобиколи човешкия фактор и трябва да се съобразява и с човешката свобода. В този смисъл в сферата на културата следва да бъде оставено достатъчно пространство за диалог или дори "комуникативно действие" в термините на Хабермас, в което гражданите да договорят "лексиката" на това обединение и тяхното проектиране в новото европейско пространство. Така през призмата на екзистенциалното полагане на гражданите в ЕС ролята на европейските институции не би следвало да е толкова в конструирането на задавана от икономически съображения европейска идентичност в културната сфера, колкото на осигуряване на необходимата институционална рамка, позволяваща всеки европеец сам да избира и определя своя жизнен път, без да ограничава при това свободата на другите да правят същото.

В този дух е и разбирането на Хайнрихс, според когото институционалната комуникация трябва да улеснява, защитава, подкрепя и освобождава всички други неиституционални, неформални комуникационни процеси. Тази му позиция и предложената от него социална рефлексионна теория е мотивирана от по-общото му антропологично схващане, което в отличие от Хобсовото homo homini lupus est⁷ акцентира върху необходимостта човекът да бъде ценен като човек сред други човеци. В своите антропологични предпоставки немският философ тръгва от Аристотеловото схващане за човека като zoon politikon и заявява, че тъй като човекът не е отделна единица, развиваща се независимо от политическия си контекст, то обществената организация има решаваща роля да осигури подходящата социална среда за развиването на човека и живот според собствено човешкото у него (Хайнрихс 2004: 293).

Примерът с референдумите в Белгия и Швеция, в резултат на които правителствата се съобразяват с гласа на гражданите, демонстрират как човешката свобода, "глас", може да се проектира и да усъвършенства институциите чрез гласуване. Референдумите като директна форма на волеизява на гражданите представляват практика по балансиране на това, което Робърт Дал определя като асинхронно упражняване на власт между homo politicus и homo civicus (Дал 1996). Референдумите са едно от средствата, чрез които "аполитичното мнозинство" използва своя ресурс за оказване на влияние върху процеса на вземане на решения. Съществуват допитвания до европейските граждани, които отчасти (в рамките на съответната страна-членка, в която са провеждани) или дори на ниво ЕС (референдумът в Ирландия за ратифициране на Европейската конституция) са повлиявали (изменяли или забавяли) хода на политическите процеси в Съюза. Такива са например референдумите в Норвегия, проведени през 1972 г. и 1994 г., на които гражданите гласуват страната да не стане член на ЕС; или референдумът в Дания през 1992 г., на който 50,7 % от гражданите гласуват срещу предвиденото в Договора от Маастрихт европейско гражданство и това налага допълващият му характер спрямо националното гражданство да залегне в правната формулировка на Договора и др.

В същото време следва да бъде споменат и референдумът за излизането на Великобритания от ЕС през 2016 г., на който близо 52 процента от британците гласуваха за отделянето на страната им от Съюза. Две години по-късно решението за напускането продължава да буди противоположни реакции в британското общество, като остава спорен въпросът би ли се препотвърдил изборът на гласоподавателите и към днешна дата.⁸ Последното показва колко важно е такива опити за "пряка демокрация" да бъдат предхождани от задълбочена информационна кампания и обществени дискусии, за да бъдат подготвени гражданите за последствията от своя избор.

От гледна точка на екзистенциалния аспект при формиране на европейска идентичност, тези събития са важни, тъй като демонстрират как гражданите могат реално да поставят под въпрос европейския проект, като предварително формулиран и неподлежащ на промяна, и да го поставят в позицията на отвореност към бъдещето на човешката реалност.

Ако се проиграе отново лингвистичната аналогия на Козелек, може да се приеме, че тъй като всички човешки взаимодействия са символно опосредствани, институциите могат да бъдат разгледани семиотично като задаващи "граматиката" на интеграцията. Както беше дискутирано в предходните параграфи, за да се проектира, човекът като езиково същество влиза в комуникация с другите. Пренесено на онтично равнище, реализирането на диалог в ЕС указва необходимостта от оформяне на мета-езици, чрез които може да се проблематизира и противодейства на безостатъчното рационализиране и манипулативно инструментализиране на човешкото съществуване. Семиотично езикът може да бъде разгледан като система от правила. Тогава диалогът и кооперирането на различните култури в Съюза са тясно свързани със съществуването и на ясни правила, които да организират съвместния живот на европейските граждани.

Оттук функцията на институциите би била да удържат разбирането между индивидите, така щото да бъде възможен съвместният живот, без да се изпадне във въображаемото. От тази призма може да се допусне, че създаването на европейска политическа идентичност е процес на изработване на нова институционална граматика в ЕС. Тези нови кодове на поведение осигуряват поле за проектиране без значение от етноса.

Рикьор дефинира етичната интенция като "стремеж към "добър живот" със и за другия в справедливи институции" (Рикьор 2004: 271). Според него "доброто живеене" е първата съставка на етичната интенция и представя индивидуалния план. Вторият момент - "за другия", извежда анализа в плана на междуличностните отношения - другият има медиаторска роля по пътя от способността към осъществяването (Рикьор 2004: 286). Третата съставка на интенцията - "институциите" отвежда етичната нагласа на нивото на общественото. Под институция Рикьор разбира свързаната, но несводима до междуличностните взаимоотношения, структура "на съвместното-живеене на една историческа общност - народ, нация, район и т.н." (Рикьор 2004: 358).

Такава институция може да осигурява на различните структури на желанието за коекзистиране траене, кохезия и отличаване или да подчинява посредством принудителните правила (юридически норми и политическа организация). Според Рикьор двете идеи за институция резултурат в две различни дефиниции за властта и съответстват на разграничението, което прави Хана Аренд на властта-заедно от господството. В тази връзка френският философ предлага класификация на четири различни употреби на термина "власт", които включват, но не се свеждат единствено до асиметричните ѝ проявления (Рикьор 2004: 347-348). Йерархично разделение на властовите отношения между властван и властващ се откриват при два от тях - властта над⁹ и политическото насилие¹⁰. Способността за правене (действане) и съвместната способност са "позитивните" форми на власт. Първата реферира способността на даден извършител да се конституира като автор на своето действие с всичките гранични трудности и апории, докато втората се отнася до способността на членовете на дадена историческа общност да упражняват заедно (съ-упражняват) своето желание за съвместен живот.¹¹

Така справедливите европейски институции могат да бъдат разбирани като такива, които осигуряват комуникативна среда и правят "прагматичния консенсус" (Хайнрихс) между европейците възможен. Те би следвало да могат да бъдат променяни и подобрявани от гражданите - в тях гражданите имат "глас", както показват референдумите в Швеция или Дания. "Справедливите институции" се характеризират с максимално загрижена за другите власт - "властта заедно" на Аренд или "съвместната способност" на Рикьор. В този смисъл истинското изграждане на европейските институции ще се случи, когато европейските граждани се усетят като техни творци, а не творени от тях.

Ако не мога да живея в справедливи институции с другите, не мога да реализирам свободния си проект. В този смисъл европейската идентичност би могла да се изгради в процеса на успешно себеполагане в европейското пространство. Политиката би могла да създаде структурите за разгръщането на европейския гражданин в социалното пространство, би могла да насърчи такъв процес.

Но опитът да се субстанциализира създаващата се идентичност, да се конструира вън от съзнателното себеизграждане на европейските граждани през обща политическа идентичност, ограничава възможността им за екзистенциално преживяване и проектиране на себе си като европейци. Такова подменяне на реалния граждански избор чрез опити за дискурсивно създаване на "естественост" или емоционална обвързаност с "европейското", за да бъде "ускорен" процесът на създаването на европейската идентичност до темпото на икономическото интегриране, вече я инструментализира. Такъв тип институции не подпомагат "съвместното-живеене" чрез властта, разбирана като "съвместната способност" - осигурявайки структури за екзистенциалното свободно полагане на европейците. Те по-скоро се доближават до асиметричния модел на властта, разбирана като господство. Подобна предзададеност на процеса и целта вече умъртвява разгръщането на субекта като битие-за-себе-си, способно да се направи преди всеки смисъл, съществуващ вън от него, и се вписва в наблюдението на Хайнрихс: "културното измерение не се взема насериозно, а по-скоро се премазва между икономическите и политическите властови интереси" (Хайнрихс 2004: 388).

В този смисъл, ако могат да се очакват трансформации, това може стане единствено по линия на културата. За Стефан Цвайг "нациите са подчинени на двойствената тенденция, от една страна, да подчертават своята национална индивидуалност, своята духовна и културна личност, а, от друга - винаги да търсят по-висши наднационални общности, за да се обогатяват и сами да дават на другите народи от своето лично богатство" (Цвайг 1989: 58). Свободното придвижване на хора в рамките на Съюза и опознаванията лице-в-лице, което това носи, биха могли да спомогнат за създаването на европейска идентичност в диалог с Другия в сферата на културата. Мирното съжителство на представители на различни етноси и традиции би могло да поражда нови символни форми по силата на това, че човешкото същество със своята откритост към битието е и символно творящо.

БЕЛЕЖКИ

1. Вебер разграничава власт (Macht) от господство (Herrschaft), като първата според него има по-общ характер, докато второто е частен случай на властта и има политически, силов характер. Той дефинира господството като "възможността да се срещне подчинение сред дадена група от хора за специфични (или за всички) заповеди, т.е. не всеки вид възможност да се упражнява власт и влияние върху други хора." (Вебер 1992: 63). [обратно]

2. Забелязва се тенденция моята лична болка, която преди десетилетие е била от проблем на личната сфера, да става и обществен ангажимент. С разгръщането на дискурса за човешките права, в който ЕС има активна роля, се наблюдава упражняване на контрол над сфери, които преди са били предмет на семейния морал и неприкосновеност - например криминализирането в ЕС на домашното насилие. В този смисъл личното преживяване на болката се запазва, но с интензифицирането на дискурса за човешките права и с въвеждането на наднационалното политическо действие (а и предвид тенденциите, свързани с глобализацията като цяло) тя става значима и за социума. Индивидуалното страдание вече се изнася от сферата на личното и става обект на внимание (колективна безлична солидарност) и дори санкция и в колективен план. [обратно]

3. В същото време Дарио Кастилионе смята, че от своя страна процесът на европейска интеграция отслабва чувството за принадлежност на европейските граждани към ЕС. За европейците от т.нар. "Стара Европа" това е свързано с вътрешните миграционни потоци от работна сила от Източна към Западна Европа, които събуждат националния рефлекс за социална защита. За централно- и източноевропейците евроскептицизмът към европейското "семейство" се дължи според него на продължителния процес на интеграция и разминаването между очаквани и действителни ползи от членството (Кастилионе 2009: 37). [обратно]

4. По-горе беше спомената темата за националните стереотипи, зад които се крие потенцията за конфликт и вражда. С оглед на дискутираните от Вайс отделни гледни точки към Европа, може да се спомене една анекдотична история, илюстрираща, макар и в иронична форма, проблематизирането на спецификите на националния манталитет. Съществуващите стереотипи за представителите на европейските нации се осмиват в станалата част от европейския фолклор шега за разликата между европейския рай и европейския ад. Според хумористичната история "в европейския рай полицаите са британци, готвачите са французи, банкерите са швейцарци, инженерите - германци, а любовниците са италианци. В европейския ад полицаите са германци, готвачите - британци, банкерите са италианци, инженерите са французи, а любовниците - швейцарци". Виж: Големият европейски виц 2009). Появата на виц показва, че нещо се е случило, възникнали са нови форми, които ангажират общественото внимание и стават тема на остроумието. Такива вицове за националните специфики е имало и по-рано, но сега те реферират една нова социокултурна и политическа ситуация, в която представители на различни национални култури делят общо социално пространство. [обратно]

5. Според Страт неолибералната реторика с едностранния си фокус върху понятието за пазара и методическия индивидуализъм се вписва в много по-голяма степен в американската, отколкото в европейската история. Това свое твърдение той включва в по-общата рамка на възгледа си, че концептуализирането в социалната теория след колапса на марксистката теория е предимно от американска гледна точка и следва да се развие европейска рефлексия върху обществото, която да отразява специфично европейската историческа опитност в цялото ѝ многообразие (Страт 2002а). [обратно]

6. Например Лок като представител на ранния либерализъм в "Писмо за толерантността", за да обоснове принципа на толерантността, полага разделението между църквата и държавата. По този начин се открива пространство за извеждането на религиозните различия извън сферата на политиката, икономиката, правораздаването и т.н. и обединяването на социалните агенти около гражданските им права (Лок 1689). [обратно]

7. Чрез фразата "Човек за човека е вълк" Хобс реферира изначално индивидуалистичната и покварена човешка природа. Хайнрихс противопоставя на "монологичния и егоистичен индивид" на Хобс разбирането си за диалогичния или солидарен субект. [обратно]

8. Поради относително малката процентна разлика между противниците и поддръжниците на Брекзит е трудно да се прогнозира какъв би бил резултатът от евентуален нов референдум. Съществуват социологически проучвания, според които мнозинството от британските граждани биха подкрепили оставането в ЕС, след като са придобили по-реалистична представа за последствията от напускането на Съюза (Фолкънбридж 2018). [обратно]

9. При "властта над" съществува изначална дисиметрия между причиняващ и търпящ. Тази форма на господство изразява злото на насилието, при което се цели да се деструктира способността-за-правене и самозачитането на жертвата, от цел сама по себе си човекът се инструментализира до средство, служещо на нечия чужда воля. Тази е властта, при която правилото за реципрочност при взаимодействието между извършителя и потърпевшия е най-силно нарушено. [обратно]

10. Отношението на господство - политическо насилие - управлявани-управляващи, напомня за "властта над", доколкото експлицира негативните аспекти на понятието и определен дисбаланс на агентите на властта, но вече в плана на политическото действие. Тя съвпада с "властта над" по линия на атрофията на способността за правене на управлявания, но се дисоциира от нея, доколкото не се цели деструкцията на последния, нито дискредитирането на неговото самоуважение. [обратно]

11. Следва да се отбележи и "аскезата на властта", при която в името на съвместното действие имащият власт доброволно се отказва от императивното ѝ използване ("да забранява или налага нещо") (Рикьор 1996: 164). [обратно]

© Лилия Сазонова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.12.2018
Лилия Сазонова. Европейска идентичност: дискурсивно или екзистенциално? Варна: LiterNet, 2018