СЪБОТАН

(Разказ)

Иванка Павлова

web | Зрея в мълчанието

Всеки път, когато някой вол провлечено изреваваше и започнеше да рие пръстта, сърцата ни се свиваха в очакване: "Дано моят победи!".

Аз и брат ми пасяхме два вола, крава и единаче, но наша гордост беше Съботан - едър сив вол с бавна, изпълнена с царствено достойнство походка. Той винаги вървеше начело на стадото като безспорно признат водач. Пристъпваше с изправена глава, която поразяваше с особената си хубост. В очите му имаше топлота и сякаш размисъл. Струваше ни се, че може мълчаливо да разбира с влажните си кафяви очи, замрежени от дълги, уморено отпуснати мигли. Десният му рог беше изкривен. Някога, когато Съботан бил едногодишен и започнал да чувства силна младата си кръв, предизвикал един от по-старите волове. Вкусил първата си победа, но рогът му се изкривил, а от хълбока му шурнала кръв.

Всички деца, от най-малките до най-големите, бяхме влюбени в Съботан и той с търпеливостта на дядо, който позволява на внучетата си да правят с него каквото си поискат, ни гледаше с големите си очи, радваше ни се и можеше да стои с часове така неподвижен. Ние се мушкахме под корема му, пипахме рогата му, кичехме челото му с венчета от маргарити и ягодов цвят, слагахме на гърба му малките си по-плашливи братчета, които ту се заливаха от смях, ту изплакваха от страх. А той стоеше търпеливо и това му доставяше някакво особено удоволствие.

Съботан приличаше на мъдрец. Силата му беше безспорна и той я приемаше като нещо толкова естествено, че никога не се поколебаваше да се напъне и да извлече почти сам някоя затънала до òсите в кал кола или да върши работата и на своя по-слаб другар, с когото е впрегнат в един ярем. Вдъхваше сигурност и с него човек се чувстваше като с надежден приятел, който няма да те изостави и при най-невероятни трудности. А към всичко се прибавяше и мекият му характер. Той съзнаваше надмощието си, това го радваше, но никога не влизаше пръв в двубой. Често, когато някой млад вол започнеше да се върти край него, усетил се силен, закопнял да се премери с водача, Съботан добродушно-снизходително махваше с глава, сякаш отпъждаше натрапливо дете. Но ако все пак се наложеше да приеме битката, спокойно и точно отмерваше всяка своя стъпка, всеки свой удар и заставяше съперника си да се отдръпне победен. Струваше ни се, че старият вол като разумно същество избягва ударите, с които би наранил. По-младите волове като че ли разбираха това и проявяваха особена почит към него.

Ние, децата, неусетно растяхме. Раждаха се нови телета, порастваха и се превръщаха в красиви волове. А Съботан си оставаше като че ли все същият. Когато през ваканцията аз и брат ми отивахме на село, по пътя се взирахме в очакване да видим нашата кола, която разпознавахме по него. И ако случайно се зададеше любимецът ни с кривия рог, ние се спускахме с радостни възгласи и го обсипвахме с най-нежни имена, притискахме се към топлото му тяло, а по дрехите ни оставаха сребристосиви косъмчета.

Минаваха години. Струваше ни се, че Съботан няма никога да остарее. Почти не забелязвахме, че започна да пристъпва по-бавно и по-трудно да отмества тежките си ходила. Вървеше все така начело на стадото, но усещаше, че силите му вече си отиват, и все по-често умно избягваше младите наперени волове. Понякога се усамотяваше край слоговете и заставаше неподвижен в разцъфналите полски треви с вдигната глава и с поглед, отправен някъде далече, сякаш не виждаше нищо, а беше потънал в размисъл. Другите деца смътно усещаха, че е време Съботан да отстъпи първенството си. Искаше им се да надвият техните млади борци, но нещо ги спираше, когато гледаха едрото му сиво тяло и добрите му разбиращи очи.

Но един ден не успяхме да предотвратим сборването. Съперникът беше немного висок, но жилав и подвижен вол. По кожата му често преминаваха нервни тръпки. Погледът му, тъмен и остър, сякаш плашеше другите животни и те избягваха срещите си с него. Това беше бъдещият водач. Младият вол усещаше в кръвта си сладостта да подчинява и нетърпеливо търсеше случай да предизвика криворогия старец, който му изглеждаше грохнал и оглупял.

Този път безобидните хитрини на Съботан не помогнаха. Той трябваше да събере всичките си сили. Чувстваше, че е ударил часът на неговото поражение и на чуждата победа. Но се напъна и както десетки пъти беше отбивал умно и точно противника, така и сега посрещаше бързите и припрени, но разтърсващи цялото му тяло удари. Отбраняваше се достойно. Ние стояхме отстрани като замръзнали и гледахме ту святкащите очи на младия вол, ту Съботан. Но старият водач само се отбраняваше. Цялото му тяло копнееше за минута почивка. Пред погледа му всичко се сливаше в гъста мъгла, в която като въглени проблясваха две тъмни очи.

Върху бързо повдигащата се кожа на хълбока му изби червено петно.

Съботан побягна. С последни сили. Изпод тежките му копита се вдигаше облак прах. Старият вол тичаше с изправена глава и ревеше. Той чуваше след себе си тропота на настигащия го съперник. Кожата му беше плувнала в пот и изглеждаше тъмносива. Струваше му се, че усеща горещия дъх на своя преследвач.

Дивият рев на Съботан сякаш се удряше в стените на пещера, от която никога вече нямаше да излезе.

© Иванка Павлова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.05.2016
Иванка Павлова. Зрея в мълчанието. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Иванка Павлова. Зрея в мълчанието. София: Ерго, 2016.