ПО АСФАЛТА

Иванка Павлова

web | Зрея в мълчанието

Пътят, широк и равен, се виеше стремително напред, отхвръкваха крайпътните дървета, а от японския транзистор се разсипваше дрезгавият глас на Рита Павоне. Бяхме само двама в колата. Той сякаш се беше сраснал с волана и по кръвта му препускаше опиянението от високата скорост на автомобила, подчиняващ се на волята му. Аз сравнявах зеленината на горичките с родопски губери, а цветчетата на маковете - със зачервени от безсъние очи.

От дясната страна на пътя група хора чакаха автобус. Някакво момче махна с ръка. Той се поколеба и с неудоволствие намали ход. Момчето, а след него и едно по-голямо момиче грабнаха претъпканите си сакове и затичаха към нас. Отворих вратата и отдалече запитах закъде пътуват, почти сигурна, че пътищата ни ще се окажат различни. Децата с нескрита надежда побързаха да назоват името на своето село. Аз се усмихнах извинително и с облекчение отговорих, че съвсем наскоро ще се отклоним към близкия град. Малчуганите се зарадваха: оказа се, че за селото им се отива тъкмо по този път.

Ние слязохме, за да седнат момчето и момичето отзад, защото колата ни беше само с две врати. На седалката имаше фотоапарат, транзистор и няколко книги. Шлиферите ни висяха закачени отстрани. Погледите ни се спряха на нещата едновременно. Налагаше се да ги преместим в празното място зад облегалката. И двамата изпитахме раздразнение.

Децата се настаниха и тръгнахме. Момченцето беше така изпръскано с кал, че чак по лицето му личаха няколко засъхнали капки. "Сега ще измачка и ще изкаля шлиферите" - си казах наум. Усетих, че в същия момент той допусна, че може да откраднат нещо зад гърба ни, и го доядя на мене. Явно смяташе, че аз съм виновна: нали не успях да ги отпратя. Чувствахме се неловко пред малките си спътници и минутното мълчание натежа неестествено. Обърнах се назад и ги заразпитвах откъде идват и защо са сами. Били ученици на пансион. Днес свършвала учебната година. Сега си отивали на село, но автобус имало късно вечерта, а искали да си стигнат по-скоро у дома.

Момченцето беше с простичко, грубовато селско лице, с големи кафяви очи, които оживяха, когато заговори, и го разхубавиха, щом се засмя. Момичето беше с две години по-голямо. Имаше много лунички, избелялосини очи и недоверчив и еднообразен израз на лицето. То по-малко участваше в разговора и се държеше като възрастна селска жена. Каза, че днес имали трудов ден и идвали направо от полето. И двете деца бяха облечени във вехти, лошо ушити дрехи, а палтото на момчето беше отесняло и ръцете му стърчаха голи из окъселите ръкави.

Разговорът ни пооживи, но аз неволно поглеждах с края на очите към момчето. Ние продължавахме да чувстваме децата като нещо, от което трябва да се освободим, и затова все още той ме стрелваше с обвиняващ поглед. Струваше му се, че ако не ме беше послушал да се отклоним, а бяхме продължили за София, е щял да свърши много работа. Въпреки че беше събота. И откъде ли ми хрумна да се отбиваме в този проклет град!

- Сега, като свърши бензинът, ще те питам какво ще правим! - стрелна ме с враждебен поглед мъжът ми. - Но за тебе пътуването е само забавление!

Малките мълчаха. Аз се надявах да минем край бензиностанция, преди да свърши бензинът, но не отговорих нищо.

Не след много време отзад се обади момичето и каза, че наближаваме тяхното село. Децата взеха багажа си и се приготвиха за слизане. Бяха малко смутени. Момичето извади от джоба на жилетката си изтъркано кожено портмоне и започна да рови в него. Разбрахме, че иска да ни плати, и с шеговито строг глас го накарахме да си прибере паричките. Стана ни неудобно - селянчетата се чувстваха виновни за нашето скарване. Те ни пожелаха добър път, махнаха неумело за довиждане и се заизкачваха по баира.

Пътят отново побягна пред нас, а изоставените дървета примирено гледаха подире ни. Той машинално държеше волана и се мъчеше да се съсредоточи, сякаш някаква натрапчива мисъл го разсейваше. Аз се опитах да си припомня на какво ми приличаше зеленината на горичките, но не успях. Пуснах транзистора, но музиката не ми хареса. Оставаше ни скоростта, която щеше да ни върне изгубения половин час. Но бяхме загубили и доброто си настроение.

И да ни пита човек: защо?

© Иванка Павлова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.05.2016
Иванка Павлова. Зрея в мълчанието. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Иванка Павлова. Зрея в мълчанието. София: Ерго, 2016.