"ДЕ Е БЪЛГАРИЯ"

Иванка Павлова

web | Зрея в мълчанието

Росен трябва да научи за утре наизуст стихотворението на Дядо Вазов. Чете всеки куплет по няколко пъти и се опитва да го запомни. Спъва се в остарелите думи, мъчи се да запамети изреченията. Не му помагат моите обяснения.

Най-сетне успява донякъде да се справи и с пъхнати в джобовете на анцуга си ръце крачи в кръг из хола, така съсредоточен и напрегнат, сякаш сам сътворява стихотворението. Думите мъчително се раждат - той ги търси в паметта си, подрежда ги, възпроизвежда ги. Трудно ми е да скрия умилението си. Толкова е очарователен. Изпитвам желание да го прегърна.

Детето продължава да крачи - за кой ли път - в кръг. Големите му топли и доверчиви очи са сериозни като на възрастен човек. Усилието, което полага, ме възхищава.

А сега е време за почивка. Росен се преобразява и отново става дете - добре познатото ми дете на осем години, което се смее, забавлява се, радва се, когато ме бие на карти. Но почивката скоро свършва и трябва да се върнем към мъчното стихотворение. Малкият се опитва да го каже и сякаш напук вместо "ме й огряла" на езика му идва неканена тая странна дума "низ". Той се обърква, повтаря три-четири пъти "Питат ли ме де й зората" и с молба и отчаяние в гласа заявява: "Не мога, не мога, не мога да го науча!". Премята се като маймунче през дивана, ляга на пода пред читанката и отново се опитва да запомни текста. Търпеливо му обяснявам смисъла на стихотворението, но детето отсича: "Ще кажа на министъра да няма стихотворения в читанката. Ще откъсна първия лист". И неочаквано побягва към тоалетната.

Усещам, че нещо не е наред. Приближавам се на пръсти до вратата. Едва долавям мъчителния монолог на Росен: "Не мога, не мога да го науча това стихотворение!". И след кратка пауза се опитва да каже първия куплет. И пак така неочаквано изхвърчава от тоалетната към хола, поглежда в читанката, връща се обратно и продължава да се бори с текста.

Сърцето ми се е свило на бучка. Неволно поглеждам в огледалото и виждам в погледа си любов, разбиране, състрадание. Е, учителко, какъв урок научи днес! След известно време Росен идва при мене. Очите му и кожата край тях са зачервени. Моля детето да седне на дивана. Търся спокойни и топли думи. На всички ни се случва да не успеем в нещо, да се отчаем, да поплачем. Казвам му: "Ти си чудесно момче. Щастлива съм да бъда с тебе!". Струва ми се, че ме е разбрал и се е поуспокоил.

Ще можем ли ние, порасналите деца, да проумеем някога какво става в душите на тези малки човеци? Дострашава ме. Заради своеобразното насилие, което упражняваме над децата, заради драмите, които толкова често дори не забелязваме...

© Иванка Павлова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.05.2016
Иванка Павлова. Зрея в мълчанието. Варна: LiterNet, 2016

Други публикации:
Иванка Павлова. Зрея в мълчанието. София: Ерго, 2016.