|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БЕЛЕЖКИ КЪМ "БАЛЪТ НА ТИРАНИТЕ"Ивайло Знеполски 1. Пламен Дойнов не престава да ни изненадва със своята творческа плодовитост, креативност и жанрово многообразие. Ето една необичайна за днешната българска литература стихосбирка - "Балът на тираните". Това е книга с ключ. В нейния край авторът ни предлага автотематизиране на характера на предложения литературен продукт - своеобразно приложение, озаглавено многозначително, но скромно "Фрагменти към нова политическа поезия". Тези фрагменти наподобяват манифест, който би трябвало да афишира ново направление в съвременната ни поезия, да говори от името на общност. Не съм в течение на цялата съвременна поезия, но в текста липсват имена, които да подкрепят такова предположение. Тогава остава тезата, че става дума не толкова за манифест на нещо случило се, колкото за самозаявяване и отворена покана. Покана за разширяване на един нов поетически проект, за ангажиране към живота днес по нов начин. Какъв е смисълът на това ангажиране? "Старата" политическа поезия беше ангажиране и воюване в името на една класа или идеология. Класически пример за говоренето от името на една класа е поезията на Смирненски, на ранния Христо Радевски и пр. Поетите на 60-те (ще използвам определението на Пламен Дойнов) - с малки изключения - говорят от името на идеологията, от името на вярата. Тук индивидът е потопен в голямата кауза, слял се с класата и Партията. Новата политическа поезия според "Фрагментите..." говори от името на индивида, освободен и необвързан класово и идеологически. Затова Пламен Дойнов нарича тази поезия "ничия". Тоест на никого извън пишещия индивид, тъй като той е субектът на тази нова политическа поезия. Тя е израз на неговата свобода да не служи, доброволно или принудително, на никого, освен на собственото си вътрешно усещане и преживяване на нещата. Но тази позиция също крие опасности, ето защо Дойнов сам си дава сметка и посочва тези опасности, които трябва да избегне. На първо място: морализаторството, нравствения максимализъм, назидателността на публицистиката, нищетата на фейлетонизма, коректното езиково поведение... Бих казал, че това е амбициозна и много трудна програма, която малцина биха могли да изпълнят в максимален вид. И в книгата нотки от изброените опасности на моралната гледна точка се прокрадват, но в никакъв случай не може да кажем, че хвърлят сянка върху цялата стихосбирка. Критичната позиция се нуждае от ценностна опора и поради това е обречена винаги да балансира по тънката линия между, от една страна - морализаторството, максимализма и от друга - освободеният от догматизъм и нарцисизъм свободен индивид. Фрагментите показват, че Пламен Дойнов си поставя въпроса как да се избегне "корумпираността на една свръхподвижна морална позиция", познава страха от клопките на "поредицата от привидни справедливи каузи". Тоест как да запазиш човешката си автономия, как да отстоиш "ничията" позиция. Не става ли въпрос за една илюзия, за един самонадеян опортюнизъм? Не е ли илюзия, че може да се говори от името на "единичния човек", обърнал се навътре към себе си? Знаем, че човекът е социално животно, че е такъв какъвто е всеки от нас в резултат на стотици видими и невидими връзки, отношения, реакции, действия... Ние сме социален продукт и когато говорим, искаме или не искаме, попадаме в матриците, които са ни създали. Ето защо Пламен Дойнов бърза да допълни: заемането на политическа позиция в новата политическа поезия е резултат на "къси напрежения между интимното същество и общественото животно". Именно с това говорене отвътре той определя новата политическа поезия като "вътрешната стая на политическото". Политиката още от времето на Аристотел е определяна като публична дейност на свободни хора.
2. Във фрагментите не е изпуснат и проблемът за изразните средства на новата политическа поезия. На пръв поглед парадоксално, според Пламен Дойнов тя "няма специфичен език", няма своя поетика или стил. Тя е определена като "директно писане", което не означава публицистика. Новата политическа поезия работи като всяка поезия с метафората. (Знаем, че Любомир Левчев например беше встрастен в темата за метафората, написа за нея доста страници в книгата си за поетическото изкуство.) Но метафората за Пламен Дойнов или в неговата употреба, не е пренесено неочаквано значение от един обект на друг, скрита и вероломна подмяна на обекта, разменяне на местата на фиксирано и назовано, а открито пренасяне на смисъл и затова той я нарича "директна метафора". Всъщност директната метафора е една определена модалност в употребата на метафората изобщо. Нека разгледаме няколко примера. Още въвеждащото стихотворение на книгата, което е дало и заглавието й - "Балът на тираните" (книгата разкрива различни образи на тирани и различни аспекти на тиранията) ни дава пример за една такава директна метафора:
Тоест между насилието на комунизма и мечтанията за трудно сбъдващата се демокрация е разположена нашата, на индивидите, крехка и уязвима свобода, свободата, която не познава собствените си граници, собствената си употреба. Следващата метафора ще ни насочи направо към опасността от злоупотреби с тази свобода:
Друг пример - от стихотворението "Ретроактивно стихотворение. Председателят на Конституционния съд разпечатва след години книгата си за Народния съд":
Употребата на метафората по времето на комунизма беше по-скоро друга; използваше се най-вече модалността на цялостна подмяна на обектите - говорим за едно, но трябва да се разбира друго. Най-ярките примери намираме в научната литература, придобила привкус на художествена фикция. Такива са книгите на Желю Желев "Фашизмът" и на Николай Генчев - "Васил Левски". В първата книга се говори за фашизма, но трябва да се разбира комунизма, във втората - ненавистта към османската тирания трябва да ни насочи към тоталитарния произвол, както и апологията на демократизма на Дякона и неговото величие, трябва да изградят контрапункт на невзрачните фигури от партийната върхушка. В стихотворението "Балът на тираните" думите "смърт" и "сън" за Пламен Дойнов представляват по-скоро метонимии - представяне на цялото чрез частта. Комунизмът е представен чрез смъртта, а демокрацията чрез думата сън. При това смъртта също има характера на метонимия с обратно действие - общият смисъл трябва да отпрати към частните смисли на понятието. Не става дума само за физически представената смърт, а за смъртта като непълноценен живот, нисък хоризонт, живуркане... Във второто цитирано стихотворение приемствеността между единия съд - Народния, и другия - Конституционния, ни насочва директно към подмяната на промяната, към настаняването на старата система в новопридобитата свобода, конкретно - към проблемите на правосъдната система... Един съдия заема водещо място в съдебната система на две противоположни политически системи - това казва всичко за начина на установяване на новата система. И в други стихотворения съдията и съдебната система са основна тема. Ето пример от "Кратък план за убийство на върховен съдия".
Още един пример на директна, обобщена метафора за поезията на водещия поет на комунистическия режим - Любомир Левчев ("Непроизнесено слово от Любомир Левчев на тържеството в чест на 80-годишния му юбилей"):
И още:
Тези директни метафори трябва да обяснят както популярността, реномето и съблазнителността на поезията на поета Левчев, така и дълбоката неморалност на позицията на гражданина Левчев.
3. В стихосбирката се открояват няколко тематични кръга:
Особено място заема критиката на литературата на комунизма. Това е единствената по рода си поетическа критика на литературата на соцреализма. Особено силни са стихотворения като: "Продажните поети на 60-те, отново" или "Непроизнесено слово от Любомир Левчев". Но има и една поредица стихотворения, персонално насочени, в които лирическите антигерои присъстват с агентурните си имена. Трябва човек да е навътре в архивите, но и навътре в литературата, за да знае кои персони стоят зад прозвищата агент "Ирис", агент "Юрий", агент "Кънчо", агент "Власов", агент "Георги"... Надявам се стихосбирката на Пламен Дойнов да открехне завесата пред тези имена и пред двусмисления статус на певците на комунистическата идея.
4. Тематичният диапазон на поетическите реакции на Пламен Дойнов отвътре, от вътрешната стая на политическото учудва със своята широта и актуалност. Съдържанието на стихосбирката разкрива един крайно напрегнат граждански субект, който буквално живее в актуалното и търси свои призми към него. Ръката му е на пулса на медийната публичност. Всяко от стихотворенията му е не само възможна, но и спешно необходима тема и за публицистична статия, без да прераства в такава, тъй като поетическата форма го изважда от злободневното и придава един по-обобщен смисъл на реакциите му по конкретния повод.
© Ивайло Знеполски Други публикации: Преработен вариант на словото на проф. Ивайло Знеполски, произнесено на премиерата на книгата "Балът на тирините" от Пламен Дойнов (ИК "Несарт - Милен Миланов", изд. "Кралица Маб") на 24 октомври 2016 г. в Сцена-клуб "Максим" на Театър "Българска армия". |