ПРЕДГОВОР
("Спомени от лагерите. Портрети на лагеристи от Белене" от Петър Байчев)

Ивайло Знеполски

web

Едно десетилетие вече Институтът за изследване на близкото минало активно издирва и събира документи и свидетелства за времето на комунизма в България. Организира конкурси за житейски разкази, разгърна широка програма по устна история, изгради богат архив от дневници, спомени, интервюта и фотографии. Това ни позволи да открием и се срещнем с десетки ценни свидетели или с оставените от тях следи. Една от вълнуващите срещи беше тази с личната история на Петър Байчев и неговото мемоарно наследство, които открихме, когато един ден синът му Веселин Байчев прекрачи прага на Института с няколко папки в ръка. Представи ни баща си - бивш "царски" офицер и концлагерист.

Лагерите са една от срамните тайни на комунистическия режим. Петър Байчев прекарва пет години в тях. Отначало в "Богданов дол", а след това в "Белене" - най-големия лагер, през който преминават хиляди хора, като в най-натоварените периоди броят на едновременно пребиваващите там достига 5000 души. В Белене е въдворен почти целият елит на "буржоазна" България - министри, депутати, генерали, съдии и прокурори, офицери, индустриалци, едри земевладелци, дейци от всички цветове на демократичната опозиция след войната, а и комунисти, попаднали в месомелачката на сталинските чистки. Редом с тях - и най-обикновени хора, дребни земеделци, чиновници, духовници и дори невръстни гимназисти... Стълпотворение от хора, срещите, общуването, сблъсъкът с които разкриват много от човешката природа и ще дадат основание на някои от оцелелите лагеристи по-късно парадоксално да наименуват въпросния лагер "Академията".

Слушали сме или сме чели много истории от този период за прекършени съдби, за насилие и смърт. Историята на Петър Байчев е друга и той самият я разказва по друг начин, макар и тя да се разгръща на обичайния фон на произвол и жестокост. Това е история не за обреченост и смърт, а за воля за оцеляване и за живот. Всъщност оставените от него свидетелства разкриват три отделни истории, различни и едновременно вплетени, три разказа, които изграждат и структурата на предлагания албум.

Първият е разказът за неговата собствена съдба, представена от Веселин Байчев. Съдбата на човек, през когото историята грубо е преминала, унизила го е, потъпкала го е, извадила го е от коловоза на смисления и целенасочен живот и му е предопределила ниския хоризонт на оцеляването. Този разказ, възстановен по документи, по досието в Държавна сигурност, по разкази на негови сълагеристи и по лични наблюдения от сина му, разкрива отказа му, въпреки всички нещастия и опасности, да се примири с този хоризонт. Отклонен от пътя си, маргинализиран, Петър Байчев остава морален човек, който се опитва да живее по собствените си правила.

Вторият е неговият собствен разказ за престоя му в лагерите. Този разказ (спомени, написани през 1970 г. въз основа на изнесени кратки стенографски бележки от лагера) говори, че с времето преживяното не само не е избледняло, а е получило по-ясен контур. Лагеристите, които дочакват освобождението си, са били задължавани да подписват декларации за лоялност и са предупреждавани да не говорят за това, което са видели и преживели. И мнозинството от тях наистина остават неми. Но не всички. Този разказ ни разкрива един интелигентен човек, с остро наблюдателно око, който не позволява на инерцията на времето да покрие със забрава преживяното, който успява да се издигне над личната обида и озлобление, над изтърпяното насилие и да запечата на листа това, което живата му памет съхранява - десетки дребни детайли от бита и ежедневието на лагеристите, истинска хроника на лагерния живот. Намира сили да разказва дори и за инквизиторите и надзирателите като за човешки същества, продукти на една епоха. Описва случилото се без никаква перспектива то да стане достояние на публиката. Прави го за себе си, за да си даде ясна сметка какво е успял да преживее и надживее; прави го за най-близките си и за тесния кръг приятели от онова време. Но го прави и защото вярва, че злото не може да продължи вечно. Байчев разказвачът се показва в двойна роля - на потърпевш и на свидетел, на човек, който отстрани наблюдава себе си като подробност от лагерния пейзаж. Тоест, още от самото начало съзнателно се е поставил в позицията на наблюдател, дори без още да знае точно пред кого ще свидетелства, но безспорно убеден, че ще има пред кого. Оставяйки следи, сякаш заявява, че животът му има смисъл, че не може да бъде безвъзвратно заличен.

Третият разказ, оставен от Петър Байчев, е по-необичаен, много рядък жанр свидетелстване и поради това представлява особена ценност. Свидетелстване не с думи, а с изображения, пренасящи до нас през времето части от самата текстура на човешките същества, затворени зад бодливата тел. Във връзка с отбелязването на двадесетгодишнината на демократичната промяна Институтът за изследване на близкото минало осъществи първата у нас изложба за комунистическите лагери под надслов "Без следа?" Въпреки старанието на стария режим да заличи всички следи от тях, успяхме да намерим редица артефакти, които позволяваха частично да се пресъздаде вещественият свят на лагерите. Междувременно бяха публикувани и мемоарите на десетки бивши лагеристи, надживели режима, за да разкажат за него. Не успяхме да открием обаче нито едно визуално свидетелство за лагерите, дори една-единствена фотография на лагера, видян отвън или отвътре, нито една фотография на лагерист от времето на престоя му там. На бившият лагерист Крум Хорозов дължим графичното възпроизвеждане на лагерната топография в Белене и на вида на бараките, в които затворените са били настанявани. На Петър Байчев дължим нещо друго - образите на десетки хора, обитавали тази територия, живели в тези бараки.

Редица изследователи на нацистките и сталински концлагери с изненада са откривали, че мнозина концлагеристи в нечовешки условия, приравнени до скотове, изправени пред небитието, успяват да оцелеят, да се съхранят, да спрат психическия срив и се съхранят като морални личности благодарение на това, че по чудо са попаднали на някаква книга за четене, че са рецитирали поезия или са съзерцавали с наслада залеза. Това им помага да запазят в себе си чувството за красиво и духовно. Българската литература за лагерите ни предложи един добър пример за това - книгата-река на Стефан Бочев "Белене - сказание за лагерна България". Годините, прекарани на остров Персин, са в основата на великолепните му описания на природните красоти на мястото, на страници, изпълнени с опиянение, хармония и пречистване. Тези истински естетически екзалтации са опората на Бочев в лагерната реалност, ярък контрапункт на насилието и човешката низост на инквизиторите.

Петър Байчев е вгледан по-скоро в човешката красота на клетниците, които го заобикалят, търси и намира близост и хармония с тези, с които споделя една съдба, макар и невинаги едни и същи възгледи. На каквото парче хартия му попадне, понякога дори откъснато поле на вестник, той рисува портрети на хората, които го заобикалят - постепенно изгражда нещо като представителна галерия от над 200 портрети на лагеристи от всички категории, населяващи въображаемата "Академия". В нея намираме не всеки попаднал му, а онези, от които е имал възможност да извлече познание и мъдрост. Да рисуваш някого, означава да установиш отношения с него - да стоиш пред него, да го гледаш в очите, означава между модел и художник да има доверие и взаимно разбиране за смисъл на действието рисуване. Дали някои тайно не са се надявали образите им да преминат отвъд стената, да достигнат до близките им?

Хората, които Байчев рисува, биха били загубени в потока на времето, не само защото редица от тях намират гибелта си в земята на остров Персин, но и защото немалко са тези, загубили своя глас и поради това останали напълно анонимни. Благодарение на Байчев днес, макар да не знаем имената им, имаме изображенията им, свидетелството, че и те са били там, на острова на загубените надежди. Но рисунките ни показват и нещо повече - лицата, гледащи ни от портретите, са запечатали самата истина за лагерите. Дори оцелели, тогава, в момента на рисуването, не са си давали сметка как изглеждат в костюмите, надянати им в организирания от режима кървав маскарад. Но тези рисунки и скици са нещо повече от свидетелстване за хората от лагера, за състоянието, до което са доведени. Нямам предвид проблема за чисто художествената им стойност, в случая този аспект го оставяме настрани, изкуствоведите да дадат своите професионални оценки. Става дума вече не за отношението между обектите на художника и нарисуваното, а за връзката между самия рисуващ и заобикалящата го реалност.

Петър Байчев не е художник по образование или професия, но в лагера преоткрива вродената си дарба да рисува и тя прераства в истинска страст, в един вид убежище. Защо става така? Рисунките свидетелстват за още нещо не по-малко важно от документирането на присъствия. Свидетелстват за своя създател, за самият Петър Байчев. В ситуация на чудовищна принуда, в която всяка стъпка на лагеристите е строго регламентирана, а най-малкото отклонение се наказва сурово, неговото непозволено рисуване е израз на стремежа на индивида с цената на риска (предвид характера на обектите, които рисува) да реализира свободната си воля. В това свободно действие той не само реализира себе си, но казва на себе си, на другите, а косвено и на своите надзиратели, че вътрешно е свободен човек, макар и превърнат в съвременен роб, че може да прави нещо по свой избор, по собствено желание, нещо, което отхвърля натрапената му реалност.

Петър Байчев определено е притежавал чувството, че рисунките му представляват ценност, макар че в момента на правенето им може и да не е съзнавал точно каква. Но е факт, че е направил всичко възможно да ги изнесе нелегално и да ги запази в превратностите и на следващите почти четири десетилетия. През тези години те остават скрити, в един вид нова нелегалност, опазени от подозрителността на Държавна сигурност. Можем уверено да кажем, че рисунките на Петър Байчев притежават удивително дълъг живот по критериите на художествения живот и пазар. Те надживяват не само концлагера, където са правени, но и самия режим, който е създал тези концлагери, а стойността им, историческата им стойност, непрекъснато се е увеличавала.

И днес те са пред нас като свидетелство за лагерите на комунизма, но също така и като свидетелство за съпротивата на духа, за куража да помниш и да разказваш за злото. Вдъхват увереност, че злото е победимо.

© Ивайло Знеполски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.12.2014, № 12 (181)

Други публикации:
Петър Байчев. Спомени от лагерите. Портрети на лагеристи от Белене. София: Институт за изследване на близкото минало, издателство "Сиела", 2014.