ПОЕЗИЯТА Е НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
Интервю с Владимир Левчев

Емилия Миразчийска

web

- Може ли поезията да разказва истории? Или поетът е този, който разказва истории?

Поезията разказва историите на ума и сърцето. Истории, които не са във времето - спомени, сънища, мечти и идеи се преплитат в това. Там има музика, картини и един вътрешен глас, който понякога разговаря или спори с други гласове, често с гласове от други времена и места. Поезията е различен разказ.

- Това ли е най-съвършеният начин да се разкаже една история?

Аз говоря за лирическата поезия, която не разказва истории в буквалния смисъл. Но има и балади, които разказват истории, и епическа поезия, която разказва важната за племето, за народа история, често фантастична, символна, но архетипна, важна. Има и драматична поезия, в която различни герои разговарят. Древногръцката драма е била също поезия. Дори с хор. Шекспировите пиеси са писани в бял стих - неримуван, но в петостъпен ямб. А има и драматична поезия, която не е драма. Такава е например поезията на Т. С. Елиът. Говоря за поезията му, а не за пиесите му. Стихотворенията на Елиът са силно драматични. А пиесата му "Убийство в катедралата" е написана в стихове.

- И понеже ти си специалист по Т. С. Елиът, сега ми се иска да те попитам в "Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок" Елиът чия история разказва?

Хубав въпрос. Тази поема е драматичен монолог на героя Дж. Алфред Пруфрок. Но Елиът ползва една любима техника на високите модернисти - пресъздаване потока на съзнанието. Ние чуваме не някакъв театрален монолог и не просто вътрешния глас на героя. Ние просто СМЕ в главата му, където освен рационални мисли има емоции, алюзии, асоциации, картини и музика. За втория и третия ред в тази поема, "...когато вечерта в небето просната мълчи/ като пациент анестезиран на масата" се казва, че с тях започва модернизмът в англоезичната поезия. Тази "операционна" метафора, този образ е обективен корелатив за ключовата емоция в стихотворението: безпокойство и хипнотичен транс. Градският пейзаж изразява настроението. А Пруфрок е един високо интелигентен, но нерешителен човек, който не смее да се обясни в любов на някого.

- Ти как реши да пишеш и разкази?^*

Не помня. Като дете пишех индиански романи. Но все не ги довършвах. Измислях заглавието, разделях тетрадката на глави, илюстрирах всяка глава и чак след това започвах да попълвам текста. Но все не стигах дори до втора глава... Първите си разкази написах в края на 1980-те. Тогава вече имах четири издадени стихосбирки. А от средата на 90-те, когато бях в САЩ, започнах да пиша романи. Но вече не индиански. И ги завършвах. Сега имам един сборник разкази "Сънувани", който трябва да излезе в издателство "Жанет 45". В него са включени и преработени стари разкази, и нови. Времето на героите и мястото на действие е от 1960-та в комунистическа България до новия век в САЩ.

- А онези чекмеджета, които отваря по плажа морето в стихотворението ти "Среща", имат ли нещо общо с онази Венера Милоска с чекмеджета на Салвадор Дали? Питам защото чак сега с това твое стихотворение ми се уясни и идеята на Салвадор Дали с тези чекмеджета, защото Венера или Афродита (в гръцката митология) е родена от вълните... Това чекмеджета на спомена ли са?

Морето, в моето стихотворение, отваря чекмеджетата на вълните и оттам излизат тела на любими умрели и катове бабини бели дантели... или спомените за тях.

- Как се появи Манифеста от корицата на книгата "Любов на площада"?

Той имаше по-есеистичен (и скучен) вариант публикуван в книгата ми "Любов и смърт". Сега стана стихотворение. Но да, това е личен манифест. В известен смисъл и пародия на модернистичните манифести от началото на миналия век. Защото днес и модерното е старомодно вече.

- Онзи ден написа във Фейсбук под една твоя снимка от изложба на Малевич в "Тейт модерн": "Кандински е "Бийтълс" на абстрактното изкуство, а Малевич - "Ролинг Стоунс". Това част от твоята история на изкуството ли е? Аз мисля, че ти можеш да напишеш такава и да удариш всички изкуствоведи в земята!

Е, най-много да ударя някоя "плесница на обществения вкус" (по Маяковски). Писах и за черния квадрат на Малевич, с който той обявява края на изкуството през 1915 г. (След това, според него, е трябвало да има само промишлен дизайн). Черният квадрат е създаден първоначално като декор към футуристичната опера "Победа над слънцето" на поетите Кручоних и Хлебников. Аз съм завършил изкуствознание, но май съм писал само една по-дълга статия за изкуство - за варненската фабрика "Вулкан", където в началото на 80-те бяха ателиетата на художниците Стоимен Стоилов, Ванко Урумов, Георги Лечев, Милко Божков, Петьо Маринов.

- На представянето в София миналия петък, на 25-ти октомври в галерия "Натали", стихотворението ти "Теория на изкуството" получи аплодисменти... Андре Бретон ли те вдъхнови да го напишеш? Кое първо ти хрумна от тези неща, които си казал в него.

Ами то е хем любовно, хем политическо (или идеологическо) стихотворение. Пак в духа на анти-постмодернистичния ми манифест. Бретон казва "Изкуството се прави в леглото, като любовта". Бих искал в тази връзка да цитирам и друг поет-модернист, Езра Паунд, който в една своя поема казва "...неговата Пенелопа бе Флобер". За мен това се отнася за дългата Одисея на модернизма през 20-ти век. Назад към предмодерното! И дори пред-Гутенберговото. Към поезията, която е преживяла пътешествието на формализма, на "изкуството за изкуството", но говори директно с хората.

- Дора Бонева правила ли ти е портрет като момче или младеж? Т.е. позирал ли си някога за портрет?

Много пъти. Дори сега в момента майка ми има изложба, където е изложила и мой стар портрет, от началото на 1980-те.

- Така ли? Ще отида да я видя тогава тази изложба! Къде е?

Галерия "Нюанс", Денкоглу 42.

- Спомняш ли си кога показа първото си написано стихотворение на баща си?

Първото ми стихотворение започваше така: "Баща ми е голям поет/ и пише стихове навред./ По цял ден пише на бюрото,/ или лежи в леглото..." Тогава съм бил на 5, а баща ми на 26. Сега съм на 57. Значи съм писал повече от половин век. Не мога да повярвам!

- Твоя ли беше идеята да предложиш първите си стихове като Владимир Любомиров? И когато в онези години реши да публикуваш с променена фамилия, очакваше ли, че ще бъдеш толкова често свързан с баща си? Сега направо няма хейтърски коментар в интернет, който да не те свързва с баща ти...

Да, тези хейтърски коментари се пишат според мен от ченгета или червени тролове, които не могат да ми простят, че въпреки политическата кариера на баща ми по Живково време, през 70-те и 80-те, аз никога не съм бил комунист, а напротив, писал съм, както знаеш, и срещу Живков, още по Живково време. Или просто завистници. Но да, когато започнах да нося първите си стихове по редакции, реших да се подписвам Любомиров, за да не ме асоциират с баща ми. За съжаление обаче, един от първите редактори, при които отидох, преди изобщо да ми каже какво мисли за стиховете ми, ме попита: "Абе ти не си ли на Любо Левчев момчето?" Тогава разбрах, че от мен не става конспиратор или измамник.

Обичах да ходя при Константин Павлов. Много го харесвах като поет (той тогава беше забранен поет). Говорехме си за много неща, но аз му показвах и стиховете си и му вярвах абсолютно като редактор. С баща ми взаимно си показвахме стиховете и си давахме съвети. Но напоследък като че ли повече той ми показва неговите, преди да бъдат публикувани.

- Със стихотворението "Предчувствие за тържество" ли се превърна в поет с "баща велможа", ако мога да използвам онази "антистрофа" от една серия от строфи-антистрофи, публикувана това лято във в. "Стършел". Там, между другото, си в добрата компания на Борис Христов и Георги Господинов.

Не съм чел "Стършел" отдавна, така че не знам за какво става дума. За "Предчувствие за тържество" (1980 г.): Мисля, че това беше първото ми открито антикомунистическо и антиживковско стихотворение. Не съм писал "удобни" (за властта или за моята кариера) стихотворения по комунистическо време. Но си признавам, че в гимназията си падах по Че Гевара. Тогава той беше любимец на хипарите, на младежите на Запад, а нашите и съветските комунистически ръководители хич не го обичаха. Най-малко заради дългата коса... Левичарските ми илюзии свършиха дотам. Имам един разказ за това в "Сънувани". Казва се "На всеки километър".

- А къде е сега "винчестъра" на татко ти?

Нямам представа. Той отдавна не се занимава с лов. А аз никога не съм имал афинитет към оръжия. Дори в казармата си дадох сметка, че изпитвам ужас да държа в ръцете си зареден калашник, когато давам караул. Насилието, кървавите революции никога не довеждат до нещо добро за хората. Друг е въпросът, когато става дума за национално освобождение или отбранителна война. А не виждам и удоволствието в това да се убиват животни. Макар че ги ям... Синът ми е вегетарианец.

- Спомняш ли си къде те завари вестта за онова, което се случи на 10 ноември 1989?

Спомням си. На сутринта се събудих в леглото на една приятелка. И трябваше да се скрия в банята, защото баба й внезапно влезе. Бях безработен, защото ме бяха уволнили от "Народна култура" заради моето списание "Глас". Така че обикалях дълго града. През този ден София беше странно мълчалива. Имаше някакво стъписване. Във вестниците, отпечатани предишния ден, нямаше нищо за събитието и разбрахме новината от радиото и телевизията. Първо чух, че хората говорят вече за това, в трамвая, още преди да чуя радиото. Отидох и до кафенето на Съюза на писателите, разговарях с различни хора, някои за първи път си позволиха да ругаят вече падналия Живков. Но всички бяхме просто зяпнали от изненада. За празниците се подготвяш предварително. А това беше някакъв внезапен, изненадващ голям празник. Трудно се асимилират такива неща. Вечерта, доколкото си спомням, прекарах пред телевизора.

Аз съм роден по времето на Тодор Живков и в един момент се опасявах, че ще умра по негово време. През 1989-та бях на 32 години, но се чувствах вече "на попрището жизнено в средата", едва ли не остарял. И въпреки списание "Глас", което публикувах нелегално, и цялата активност на така наречените "неформални групи", в които участвах, оставката на Живков ме стъписа. Не се очакваше от никого. Предполагам, че би била подобна реакцията - на стъписване, - ако изведнъж разбереш, че си спечелил много пари от тотото, след като си играл без резултат години наред.

10 ноември си беше един вътрешнопартиен преврат. Едва ли и тези комунисти, които го извършиха, са очаквали, че връщане назад няма да има. И Горбачов не е подозирал, че всъщност закрива комунизма.

В края на 1989-та беше революционна промяна дори да се премине от обръщението "другарю" или "другарко" към господине и госпожо. Учителката в училище беше все още "другарката", а не "госпожата". И дори някакви работници се възмущаваха (в репортаж по телевизията), че новият Генерален секретар на Партията Петър Младенов бил наречен "господин", а той ги успокояваше: "Другар съм, другар съм, не съм господин!" (Цитирам по памет.)

- Теб кой те покани да се присъединиш към Клуба за гласност и демокрация?

Никой не ме е канил. Аз отидох при Блага Димитрова и Йордан Василев и поисках да подпиша писмото в защита на поета Петър Манолов, който беше тормозен от милицията, и да стана член на Клуба за гласност. Беше януари на 1989-та. По това време вече работехме над първите броеве на нашите списания "Глас" и "Мост" с Едвин Сугарев.

- Ти нали подписа онази петиция, внесена в Народното събрание на 3 ноември от група граждани, която сигурно се пази в архивите на Народното събрание?

Аз тогава бях член на Екогласност, т.е. бях от тези, които събираха подписите. И разбира се, че съм я подписал и бях на митинга, за който става дума в стихотворението ми "Трети ноември" за "групата граждани", написано на следващия ден.

- Когато спечели Фулбрайтовата стипендия и замина за Америка през 1994 г., с кого мечтаеше да се срещнеш, когато се озовеш там? Имаше ли вече кореспондеция с Алън Гинзбърг? Твоето лично познанство с Гинзбърг е мечта за мнозина поети. Кога и откъде му писа за първи път?

Бях му писал още от България, защото бях негов преводач. Отговорът му беше написан на ръка. С доста четлив почерк, впрочем. Имах и телефона му. Обадих му се в Америка в края на 1994-та и му отидохме на гости с жена ми и сина ми - тогава по-малко от двегодишен. Гинзбърг живееше в доста скромен апартамент в югозападен Манхатън. Коридорът беше и кухня. Над леглото му висеше известната снимка на Ричард Аведън - Гинзбърг и приятелят му Питър Орловски голи. Имаше и будистки кът. Гинзбърг беше американски евреин от руски произход, открит гей и будист. Ние живеехме във Вашингтон и той ни попита къде ще спим вечерта. Казах му, че ще си пътуваме за Вашингтон - пътят беше три часа и половина, колкото е до Бургас сега с магистралата. А той ни каза - аз заминавам довечера извън града, но мога да ви оставя ключа от апартамента си, останете тук. Бях доста шокиран и отказах. Не бях очаквал така непосредствено да се държи една световна знаменитост. А ние за първи път се виждахме, макар че той знаеше от кореспонденцията ни, че съм му преводач. Взех и интервю от него. Той почина две години по-късно. Когато се срещнахме, вече е знаел, че е болен от рак.

- Сети ли се тогава, когато отиде за пръв път в Америка и в Ню Йорк, че имаш едно стихотворение за статуята на Свободата?

Не. И сега не се сещам. Припомни ми!

- Ами мисля, че е в една от ранните ти стихосбирки от началото на 80-те години, трябва да проверя точно в коя книга го видях... със сигурност не е в първата "Аритмии" от 1977, която четох миналата неделя. А онова стихотворение за полета София-Вашингтон от предпоследната ти книга "София (сънища и спомени)", издадена миналата година, което лично на мен ми е особено скъпо, в самолета ли го написа?

Да. Още в Европа. Когато долу се виждаше земя, а не океан. И после дългия залез над океана. Но не при първия ми полет. Аз по принцип се страхувам от самолети и ми трябваше време да свикна и да започна да се радвам на красотата на полета.

- Преподаваш тук в Американския университет в Благоевград. Т.е. да живееш в България или Америка за теб е въпрос единствено на личен избор, точно както е въпрос на личен избор и на Филица Софиану-Мълен да живее и да работи от 10 години в Благоевград...

Да. Разбира се, че е личен избор. С Филица, както и с мъжа й Джон, сме колеги и приятели. Тя е прекрасен човек, поет и преподавател. Изумително е, че освен че е двуезична, гъркиня по рождение, е научила чудесно и български. Малкият им син също говори без проблем и трите езика. Те всъщност живеят в Солун, както аз живея в София. Благоевград е на два часа и половина път от Солун и на един час от София... Още не мога да се нарадвам на този нов (за нас българите) свят без граници. Едно време беше такъв проблем да получиш паспорт (с изходна виза, освен входната), за да отидеш до Гърция. И малко хора го получаваха. В Гърция някак винаги съм се чувствал у дома си. Може би защото първата ми жена Цветана (Атинула) Панициду беше половин гъркиня.

- Това, което исках да разбера, е добре ли се чувстват американските поети в университетите... Чувала съм, че в Америка най-хубавото място са университетите, за хората на писаното слово имам предвид, но говорите ли за поезия помежду си, лесно ли се създават такива приятелства в Америка?

Да, в Америка повечето писатели са и университетски преподаватели. Това е нож с две остриета, особено за прозата. Ако си преподавател, жизненият ти опит е ограничен, фокусираш се върху езика и техниката на писане.

В Америка станах приятел с моя преподавател Хенри Тейлър, лауреат на Пулицърова награда, който ми помогна и с преводите на стиховете ми на английски. Той не знае български, но неговата редакция на моите буквални преводи помогна много. Благодарение на него издадох първите си две американски книги. После имам още две. Стихове. Проза започнах да пиша по-късно и нямам проза, издадена в Америка. Върнах се преди седем години, една година след като беше излезал първият ми роман, за Крали Марко.

- Каква е първата ти асоциация със заглавието "Профетикон", книгата на Филица Софиану-Мълен, която е първата книга в нашата нова поетична поредица, и заради която всъщност аз ти писах това лято, а после станахме приятели и решихме и твоята книга "Любов на плащада" да излезе именно в новата поредица "поезия poesia ποίηση poetry" на издателство "Скалино"?

Пророчеството и поезията са дълбоко свързани от най-древни времена. Да кажем, че връзката е сънят. Поетичното мислене е подобно на движението и образността на съня. Има пророчески (архетипни - по Юнг) сънища. А митовете са сънищата на колективното безсъзнателно (пак по Юнг).

- Какво мислиш за отварянето на българската литература към Новия свят, който отдавна вече не е толкова нов, и за появата на такива българо-американски автори, ако изобщо можем да ги наречем така? Какво би могло да предизвика интерес у читателите по света към българските автори?

Вече има много български автори, публикувани в САЩ, и това е чудесно. Ние вече не живеем в изолацията от времето на Студената война. И по-младите са напълно освободени, струва ми се, от провинциалните ни комплекси.

Но особено в Америка има автори от всяка националност. Да кажеш "български автор" в съвременния глобален свят, е все едно за мащабите на България да кажеш варненски автор, или автор от Долно Камарци. Важното е да си добър автор. А ако освен това носиш национална, или локална специфика - още по-добре, още по-интересен си.

Напълно възможно е човек да бъде едновременно гражданин на света и да запази личната си и национална специфика.

- По различен начин ли си се чувствал като поет в България и в Америка?

Езиците и културите са различни, но поетическото мислене, както и мисленето на музиканта или художника, е нещо универсално. Проблемът с литературата, и особено с поезията, е, че се нуждае от превод, за разлика от музикалната пиеса или картината. Има непреводими стихотворения - тези, които разчитат повече на музиката на езика. Тя не може да се преведе, а може само да се имитира. Защото думите и фразите звучат различно на всеки език. Непреводими са и игрите на думи. Образната, визуалната поезия е много по-лесна за превод. Първата ми книга, която написах в Америка, беше "Черна книга на застрашените видове". Стиховете в нея са в свободен стих, прости и образни. За животни.

- Как се почувства в Лондон, когато в Българския културен институт чете от книгата си "Любов на площада" този месец? Изобщо как се чувства един български или българо-американски поет в Лондон със син, който учи там и иска да се занимава с рап?

Синът ми Боян учи електронна музика. А с рап се занимава отдавна. Мисля, че Лондон е любимият ми град. Бях там само за 4 дена, но се чувствах щастлив, че съм със сина ми на рождения ми ден. Боян отрасна в Америка и е повече гражданин на света от мен. Макар че не е престанал да бъде българин и да обича България.

- Чел ли си книгата с лекции на баща ти "За поетическото изкуство", издадена през 1986 г., мисля, когато самият ти вече си имал няколко издадени книги със стихове, обсъждали ли сте я? И мислил ли си някога да напишеш такава книга, в която да дадеш примери с любими стихове и да се занимаваш с начините да се прави поезия? Питам те, защото самият ти водиш такъв уъркшоп.

Аз реално имам един "самоделен" учебник по поезия на английски за студентите ми в Американския университет. Мислил съм да напиша истински учебник на български, но това изисква страшно много време. И си е академична работа. Просто нямам време. А в Америка има стотици такива учебници.

- Да, и на мен са ми попадали такива американски учебници и със сигурност ще бъде хубаво един ден този твой "самоделен" учебник по поезия, както сега го наричаш, да излезе като книга, макар че не знам колко поети, които пишат на български, биха имали нужда от такъв учебник. Докато се подготвях за този наш разговор случайно попаднах на един текст на Дерида "Що е поезия", публикуван в един брой на "Литературен вестник" от 1996 и си мислех, че не мога да не те попитам имаш ли за себе си отговор на този въпрос?

Поезията е начин на мислене.

- Снощи попаднах на определенията, които си дал за поезията в първата си книга със стихове "Аритмии". Там има едно стихотворение със заглавие "Поезията". И в него казваш: "Поезията е дъга, простряна/ върху дълбокото небе след дъжд -/ вълшебен мост между безлюдни облаци./ Поезията е спектралната усмивка/ на слънчевата локва в парка./ Поезията е трептенето на въздуха/ в горещи дни." Добре, но с последното двустишие след един празен ред ни разкриваш, че това стихотворение, независимо че е озаглавено "Поезията", е всъщност за вярата... Кое е по-важно за теб? Поезията или вярата?

Това е все едно да ме попиташ кое е по важно - прозата или скептицизма :-) Поезията е литературен жанр, или е специфичен, по-особен, по-кондензиран език. Би могло да се каже и, че е начин на мислене - асоциативен, образен, интуитивен. Вярата е насъщният хляб на душата. Без вяра не може да се живее. А без скептицизъм не може да се мисли рационално.

- Казваш, че много от любимите ти поети са жени - Емили Дикинсън, Марина Цветаева, Анна Ахматова, и ми е любопитно следиш ли най-новата българска поезия на автори като Белослава Димитрова, Яна Пункина... Те имат своите читатели и почитатели...

Да, и Белослава и Яна са чудесни поети! Чета ги и се радвам, защото виждам света по нов начин чрез тях. От нашето поколение бих споменал Миглена Николчина и Данила Стоянова, която за съжаление почина на 20 години. Можем да се върнем и по-назад - към Блага Димитрова и, разбира се, Елисавета Багрияна. Но има и много други чудесни български поети-жени. (Не знам кое е по-политически коректно - да се каже жена поет или поетеса, жена колега или колежка, жена лекар, или лекарка. Патриархализмът е заложен и в езика, не само българския.) В литературата, в поезията, още от Сафо, има като че ли по-малко сексуална дискриминация, отколкото в други области.

© Емилия Миразчийска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.11.2014, № 11 (180)