СЪДБА В ТЯЛОТО

Емилия Дяконова

web

С дебютната си стихосбирка "Нещо не е наред ли?" и с последвалите я книги - краткият роман "Негър" и сборникът с репортажи "Бели врани" - Татяна Громача се утвърждава като едно от най-категоричните женски присъствия в хърватската литература. С последния си роман "Дечица божии" (2012) тя разширява клишираните представи за женско писане, като изгражда повествование, което впечатлява с невинност и детско откровение и подчертава прецизността в моделирането на собствения стил. Целият роман сякаш пулсира в особения ритъм от съчетанието на фрагментарната романова композиция и нежната чувствителност на поетесата Громача. На пръв поглед Татяна Громача пише роман за обществените настроения по време на войната в Хърватия (1992-1995), но това е по-скоро книга за влиянието, което тя оказва върху личността и отношението на обществото към другостта - книга, в която прозира дискретната демонстрация на хуманност и социална ангажираност към острия междуетнически конфликт от началото на 90-те години. Изборът на дете за повествовател се оказва стратегия, чрез която авторката засилва ефекта от особеното аз-изговаряне на всичко натрупано и невъзможно за изказване.

Действителният страх, следствие от сръбската политика на агресия, в романа на Громача претърпява художествена трансформация и се превръща в основа на душевната болест на една майка и в причина за нравствения недъг на човека, който живее в ужас от опасната близост между света и собствената си душа. Отделните фрагменти на повествованието илюстрират невъзможността на човека да намери отворена врата, за да избяга от конкретиката на разпокъсаната действителност, но също така и възможността да бъде видян светът през една друга оптика - тази на детето. Освен роман изповед на една невръстна дъщеря за неуравновесеното душевно и умствено състояние на собствената ѝ майка, книгата превръща болките и тревогите на една нормална, но психически нестабилна майка в огледален образ на скритите травми на хърватското общество, видяно от перспективата на детския поглед. С това тя дискретно подчертава зрелостта и опитността на детето, което има способността да види ограничеността на света, в който живее, като последица от новите обществени нагласи по време на войната в Хърватия и накрая да го сведе до пространството на една лудница, до света на един дом и до лицето на една майка. За него майката се превръща в обсесивен еквивалентен образ на целия свят, а разказването - в пасивен отказ да се изправи лице в лице с нормалността и лудостта, за да изгради като повествовател някаква обективна или субективна представа за тях.

От перспективата на детския поглед лудостта е особен вид поведение, което трябва да бъде спазвано от човека, който желае да бъде ефективен член на обществото, без да нарушава неговия установен ред, а нормалността се оказва съхранено зад болничните стени качествено различие, чието проявление е позволено единствено в убежището на лудницата. За такъв особен тип детска зрелост светът се превръща в метафора, в която невинността придобива значението на опит да се избяга от болката, причинена от телесния разпад на душата. За детския поглед на повествователката съществува неограниченост на възможностите да види през множество оптики света и човека, но само за да акцентира върху действителността като заплашително ограничение, което заклеймява различието и индивидуалността с диагнозата "психическа нестабилност". В този роман болестта за детето е средство да види света по "сюрреалистичен" начин, като набор от разкривени фрагменти в хаотична подредба, за да даде израз на болката от загубената личностна идентификация в него. Тук психическата нестабилност на майката се превръща в маркер за телесния разпад на неговия свят и в обсесия от смъртта, разбирана като загуба на интимната принадлежност към определена идентичност.

Придаването на зрелост и трезвост на детския поглед сякаш допълнително подчертава необхватността на един свят, който се отваря широко навътре в търсенето на загубената памет за "себе си". Така авторката въвежда едно дете в невъзможността да намери отговор на особения въпрос как се случва съдбата в тялото. Дете, което възкликва: "Докато се опитвах да проникна с мислите си чак до костите на майка ми, където според мен се криеше тайната на нейното заболяване, тайната на всичко (...) ми се струваше, че както обикновено (...), откривах само страх". Подзаглавието "Роман за възрастни, на които им се иска да си останат деца" се превръща именно в бягство от страха да пораснеш, но и в отказ да се луташ в разнопосочността на военното битие. Татяна Громача пише: "Всичко в тази книга е напълно откъснато и съвсем различно от действителността, на която тук се подражава само отчасти, и от време на време, единствено за целите на литературната игра", но именно тази игра се превръща в движение от враждебността на действителността към всички проявления на индивидуалната другост до най-интимните равнища на "психично болната душа".

© Емилия Дяконова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2020, № 7 (248)