МАЛКА РЪЧИЧКА ЗА СБОГОМ

Димитър Нейчев

web

Вървях по тихата улица и размишлявах върху битието си. Очакваше ме жадувана среща. Не бях виждал сина си няколко месеца. И сега, вървейки двамата, стисках малката ръчичка. Русата като малко слънчице главичка сгряваше душата ми със своите три години.

- Татко, нали зайчето е хубавичко?

- Да, татко!

- Татко, нали и сърничката е хубавичка? Вълкът не... Нали татко?

- Да, сине!

- Татко, аз като порасна, ти ще станеш ли дядо?

- Да, татко!

- Ъ-ъ-м... Не искам да порасна!

- Татко, ти вече тръгваш ли си?

- Още не, татковото. Трябва да те заведа при мама и тогава...

Ходихме в зоокъта. Посетихме разни люлки и сладкарници, но мъка по необясним начин стягаше гърдите ми. Тя съществуваше и от по-рано, но сега беше толкова силна, та усетих как влага изби в очите ми. Не можех да издържа срещу детската невинност. Тази детска душа, която нямаше представа за време и разстояния, не можеше да почувства дългата раздяла. Усмихнатото личице и свиващите се и разпускащи се пръсти на малката длан никога нямаше да бъдат знак за сбогом от негова страна, а само необяснима с време раздяла. Като че ли татко ще отиде в близката сладкарница за кифличка и веднага ще се върне.

Старата ми вярна кола изръмжа и потегли. Тръгнах, гледайки в огледалото малката ръчичка за сбогом, отдалечаваща се все повече и повече. Влагата в очите ми се появи отново. На едно кръстовище ме спряха и глобиха.

- Е-е-е, не е чак толкова страшно, та да се разкисвате, успокояваше ме полицаят, гледайки влажните ми очи.

- Изглежда, че май съм настинал и ми текат очите, послъгах аз.

- Ей, май и аз нещо посбърках, сконфузи се старшината. Нищо! Следващия път за компенсация ще те глобя по-малко. Хайде със здраве!

Този ме разсмя. Хубави хора имало по света. Някакъв облак ливна краткотраен дъждец по асфалта и отмина. Ръчичката се появи отново в огледалото. Не, това беше дете, което махаше от следващата ме кола. Задушаваха ме куп мисли, свързани със съпругата ми Денка. И защо тя не подаваше молба за развод! Нали тя си замина! Нали на нея всичко й беше омръзнало, а и аз бях сбъркал...

Тръгнах да изпреварвам някаква голяма машина, която се движеше много бавно и видях как синя кола изпреварваше камиона, идващ срещу мен. Беше късно за бягство. Удар... Страшна болка прониза главата ми... И една ръчичка със свиващи се към дланта пръсти ми махаше за сбогом. Денка се моткаше насам-натам с булчинска рокля, а около мен се бяха наредили свещеници и попяваха на няколко гласа: "В името на Отца и Сина и Светия Дух, венчава се..." В това време се появи и Гоцата автомонтьора, плюнчеше си пръстите и броеше някакви пари, като доволно поглаждаше мустак. Синът ми се качи в някакъв автобус и ми махаше през прозореца. Побягнах да го настигна, но той все повече и повече се отдалечаваше. Когато се спрях задъхан и се обърнах, извиках от ужас, защото Гунчо касапина, точейки два стари ножа един в друг, пристъпваше със зловеща усмивка към мен, като че ли аз бях свинята, която трябваше да заколи.

- Ще прескочи трапа! - чух глас около мен, а нямаше никой. Само някаква огромна черна дупка, в дъното на която ръмжаха някакви гладни зверове... Сигурно бяха вълци... А зад тях прозираше някаква ярка, блага светлина, сред която прозираше силуетът на сина ми, който се мъчеше да ме спаси от зверовете, но аз трябваше да спася и него. Засилих се и... скочих до него, а зверовете, учудени, прибраха гладните си езици.

- Татко, татко, татенце, аз съм Джорето. И мама е тука. Събуди се! Татко!

Отворих очи и понечих да стана, но ми попречиха разни гипсове, системи и прочие. Денка и Джорко стояха до мен, усмихнати, с букет цветя, и плачеха Те плачеха от радост и ми прощаваха. Те ме обичаха и се връщаха! При мен...!

© Димитър Нейчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.11.2014, № 11 (180)