КРАДЦИ

Димитър Нейчев

web

Късен ноемврийски дъжд пръска ситно-ситно и силен, студен вятър като леден трион прерязва снагата, а Русиката върви, върви - без посока. Вдигнал яката на тъничкото си късо сако, сложил ръце в джобовете на панталона, той се скита из притихналите улици на града. Притъмняваше. Иначе си имаше и шубичка, сносна що-годе, но му я задигнаха. Беше я съблякъл и закачил на едно дърво, до една чешма и докато се поизмие, тя изчезна, тъй както си висеше на клона. "Много хайдук се навъди, брей! Тия политици ще уморят народа от глад. То човек вече не може да остави нищо наяве. Все ще му се намери майстора" - разсъждаваше Русиката.

Така, вървейки, с мрачни мисли той стигна до новострояща се сграда. Огледа се насам-натам и се мушна в мазите. Те бяха студени като бетонни ковчези, но там нямаше кой да го види. Събрал разни дървени парчетии, той запали малък огън. След това в ъгъла стъкми от мръсни дъски подобие на нар и се излегна. Сети се за нещо и извади от джоба на сакото си малък будилник. Това беше цялото имане, което притежаваше. Сложи го на един сандък до себе си и се замисли, гледайки малкия пламък на огъня. А часовникът цъкаше ли, цъкаше. Така Русиката си създаваше домашен уют. Вече задрямващ от топлината, той дочу шум и някой като че ли застана до него. "Само да не е полицай - отвори очите си той." До него, махайки с опашка, стоеше малко черно кученце и се облизваше, давайки му знак, че е много гладно.

- Нямам, Черньо, нямам нищо, мойто момче! Само един крайшник. Хайде, ще си го разделим.

И той разчупи парчето хляб на две. Черньо със завидна скорост излапа хляба и го гледаше с надежда за още. Русиката го погали, говорейки му:

- Черньо, Черньо! На теб в мен ти е надеждата, ама моята я няма, моята-а-а!

- Хайде, ставай и да тръгваме. Трябва да се върши работа, че иначе гладни и голи ще умрем.

Русиката се промъкна в двора на една къща, но вратите й бяха заключени, а един голям пес се беше задърлил с Черньо и настана голяма олелия... Светнаха лампи, чу се глас: "Дай пушката!" и двамата с Черньо се ометоха набързо. Втората къща, пак нищо... Всичко заключено. Хеле, на третата къща случиха. Беше малка къщичка с две стаи. Черньо остана някъде извън двора, за да пази от неканени пришълци. Голям професионалист излезе! Русиката открехна леко незаключената врата и чу силно хъркане. "Това е добре - помисли си той, защото, докато чуваше тези звуци, значи човекът спи и той спокойно можеше да потършува. По-лошо беше когато никой не хърка, защото не си сигурен спи ли, или не... Знаеше го от опит."

Той притвори леко вратата, поопипа пода и легна на него. Чакаше да свикне с тъмнината, за да може да различава предметите. Изведнъж хъркането спря, драсна се клечка кибрит и Русиката видя как два дебели пръста запалиха малка свещ, а един дебел глас избоботи:

- Имаш ли цигари, че нещо ми застърга из гърлото!

- Имам! - отвърна Русиката, като извади една цигара от малкото джобче на сакото си и му я подаде. А оня беше един голям бяс. "Ако ме тресне, и с мене е свършено! - мислеше си той."

- Сядай, сядай! Какво си се разтреперал! На, наметни се! - и той подаде на Русиката някаква връхна дреха. Лошо време, брей, лошо!

- Да-а! Времето е много лошо. Жалко за посевите - отговори му Русиката, макар че нямаше представа от земеделие. - Ако продължи така, лошо се пише.

- Лошо, лошо! - стопанинът се почесваше по дебелия врат. И всичко стана много скъпо заради крадливите политически изедници!

И така, те дълго разговаряха и всеки бистреше политиката, както я разбира. Когато Русиката излезе навън, вече се съмваше. Беше си свършил добре работата. Дрехата, наметната, беше още на гърба му... Черньо още го чакаше и развъртя опашка, щом го видя. И когато Русиката свали палтото от гърба си, за да го облече, изведнъж с изненада откри, че това е неговата открадната шуба...

Вятърът отново бръснеше ли, бръснеше и човекът и кучето постепенно се стопиха в разсъмващия се голям град по посока на гарата, където многото чакащи хора създаваха топлина и уют!

© Димитър Нейчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.07.2015, № 7 (188)