НЕ, НЯМА ТАКЪВ ПЪТ КЪМ ХРАМА

Асен Милчев

web

Защо не се говори ясно и за Червения Холокост?

Месеците февруари и март са може би най-мрачните в най-новата ни история. В края на 1944 и първите месеци на 1945 г. се вихрят заседанията и се произнасят присъдите (без право на обжалване (!) и с моментално привеждане в изпълнение) на т.нар. Народен съд. (На 13 март 1945 г. е изпълнена и смъртната присъда, произнесена от V състав на пловдивския народен съд, срещу дядо ми подполковник Спас Милчев, чийто гроб е неизвестен и до ден днешен). Всъщност това е военновременен трибунал, облечен във власт в противоречие с действащата тогава Търновска конституция. "Народното" в него е това, че в съставите му преобладават полуграмотни хора - занаятчии, работници, лумпени, начело на които са поставени пишман уплашени юристи, които получават заповеди от българските комунисти в тогавашното ОФ правителство, които пък са на пряко подчинение на Задграничното им бюро в Москва начело с Георги Димитров. "Героят от Лайпциг" от своя страна коленичи пред сатрапа Сталин. И така се фабрикуват измислени обвинения, спускат се съответни "бройки" за смъртни, доживотни и с дългогодишен затвор присъди. Войната на запад още не е приключила, а тук вече се експериментира каква ще бъде разправата със загубилите. (Често сме били опитно поле за геноцид на съветските ни братя - справка: насилствената смяна на имената на българските мюсюлмани през т.нар. Възродителния процес, чрез която идеолозите на КПСС са искали да изпробват вътрешната и външната реакция на обществото). И комунистите бързат, докато вниманието на съюзниците още е ангажирано с военните действия. Те изправят българската армия срещу довчерашните ѝ съюзници от Германия, за да не е в страната, когато се вършат поголовните чистки. Десетки хиляди жертви, повечето невинни. И тук-там за "парлама" и някой оправдан. Тази червена гилотина действа от декември 1944 г. до април 1945 г. (Историчката Поля Мешкова смята, че куриозно т.нар. Народен съд официално не е прекратен, а по неговите параграфи е бил осъден обвиняем чак през 60-те години). През последните години на "демокрацията" се научиха много потресаващи факти за т.нар. Народен съд. Излезе и не малко литература по този въпрос. Неслучайно нарекоха действията му Червения холокост. Само че за разлика от нацисткия Холокост, чиято 75-та годишнина (освобождаването на концентрационния лагер в Аушвиц (Освиенцим) на 27 януари 1945 г.) бе тържествено отбелязана в цяла Европа, а и не само там, за комунистическите репресии по същото време, когато се вършат най-флагрантните престъпни деяния у нас, се мълчи, или се говори под сурдинка.

Присъствах на церемонията за почитане паметта на жертвите на Холокоста в Централната синагога на 30 януари. Там се отдаде дължимото и на двайсетимата "Праведници на народите" от България, с изключителен принос за спасяването на българските евреи. (Един от тях - Асен Суйчмезов - е другият ми дядо, чието име нося.) Бяха дошли много високопоставени гости - министърът на Външните работи Екатерина Захариева, посланиците на САЩ, Англия и други държави. Бяха запалени 20 свещи и казани прекрасни думи за нашите предци. Дотук чудесно! Стана ми мъчно само два дена по-късно - на 1 февруари, на която дата през 1945 г. са разстреляни жертвите на Първия състав на т.нар. Народен съд - регенти, министри, депутати, висши офицери, общественици. По предложение на президентите на България Желю Желев (1990-1997) и Петър Стоянов (1997-2002) на тази дата вече почитаме паметта на жертвите на комунистическия режим. Отидох на Мемориала в градинката на НДК. Сякаш от година на година ставаме по-малко. И остаряваме. За чест на председателката на Народното събрание Цвета Караянчева тя отново, както и миналата година, произнесе прочувствено слово. Някой подхвърли, че досега тук никога не е идвал президентът Румен Радев. А чул ли е изобщо някой досега той да каже и дума за този тъжен ден? Но ходи на съборите на русофилите... Защо се чудим тогава на какво се дължи разделението на нацията?

Поканата за церемонията в памет на жертвите на Холокоста и почитане делото на „20-тимата Праведници на народите” от България (вторият отдясно наляво на първия ред е Асен Суйчмезов)

Войната на паметниците

Все около тези дати средствата за масова информация биха тревога: "Вандали омазаха пловдивския Альоша с червена боя". Разбира се, никой нормален човек не може да одобрява такива постъпки. Само че те години наред се повтарят. Сценарият е един и същи. Паметниците се оскверняват, после ги изчистват, следва традиционната гневна декларация от руското посолство и пак отново... В международен план това явление носи само негативи на нашата страна. Ето например какъв отзвук е имал този случай за лауреатката на Нобелова премия за 2015 г., присъдена ѝ "за многогласното ѝ творчество - паметник на страданията и мъжеството в наше време" (отново паметници!) на белоруската и съветска писателка Светлана Алексиевич (1948). В едно свое интервю тя казва:

Четем новини как заливат с боя паметниците на "Альоша", или вършат някакви други безобразия с паметниците на Съветската армия. А на мен просто ми се ще да падна на колене пред това момче, независимо дали е родено в Рязан, или е от Белорус. Момче, пратено да се бие бог знае къде, оставяйки у дома милата си майчица, което е разгромило фашизма... Добре, победили сме фашизма. Но защо нашите политически мъже не говорят за това, че фашизмът стана възможен благодарение на Сталин, благодарение на неговата политика към Коминтерна, към левите западни интелектуалци, които му повярваха, че има алтернативен път за развитието на цивилизацията? По онова време витаеше някаква наивна вяра... И Сталин я направи на пух и прах. Баща ми влязъл в Комунистическата партия в окопите край Сталинград. И после през цялото време повтаряше, че идеята била прекрасна, но Сталин я предал. Аз съм живяла и в Швеция, и в Париж, така че съм виждала какво точно е социализъм. Съвсем не е това, което у нас се наричаше с тази дума. Социализмът в СССР - това беше някаква казарма, потънала в кръв...

След тези думи човек се пита: "Защо у нас продължава да съществува толкова силна носталгия по онези времена? И защо сме обсипали страната си с безброй паметници на Съветската армия, която (за разлика от други страни в Средна Европа) без всякакви причини нахлу у нас и ни донесе само насилие, страдания и дългогодишно комунистическо робство.

До известна степен отговор дават резултатите от анкетата на реномирания изследователски център "Пю" в края на миналата година, проведена в 33 държави от цял свят. На въпроса за отношението към Путин и Русия общото заключение е, че в световен мащаб реномето им спада. За нас интересното е, че българите са световни шампиони по харесване на този политик и тази държава. 62% от нашите сънародници имат доверие в руския президент, а цели 73 % са с положително мнение за Русия. (За сравнение в Западна Европа те са 31%, а в Средна Европа са по-големи, но винаги под 50%.). Географското положение също има значение. В страните в непосредствена близост до границите с Русия (прибалтийските държави, Полша и дори Швеция) симпатиите са по-малки. Явно в историческата памет на народите още са живи спомените за агресията и инвазиите в тях още от времето на Съветския съюз, а и за най-близките примери с анексията на Крим, намесата в Абхазия, Осетия, Приднестровието, Украйна...

Трябва да отбележим, че в Европа има над 4000 мемориала и паметници, посветени на историческата битка на Съветския съюз срещу хитлерофашизма. Но никъде няма толкова голямо преклонение към тях като у нас.

Който си мисли, че "осквернителите" от другата страна си стоят мирно, се лъже. Само че у нас няма много места, където те да могат да се развихрят. На пръв поглед освен Мемориала в НДК, се сещам, само за паметниците на Никола Петков и Георги Марков, жертви по различно време на комунистическия режим у нас. (Вълкът козината си мени...). Спомням си как преди 2-3 години яростта на тълпата се прехвърли върху един от символите на демократичните промени в източния свят. Неидентифицирани вандали, очевидно с червени сърца, омаскариха паметника на Роналд Рейгън в Южния парк на столицата. Разбирам техните подбуди. За тях този американски президент е омразна личност. Та нали той всъщност спечели Студената война и причини разпада на Съветския съюз.

Явно, че "червените осквернители" не обичат бившия американски президент Роланд Рейгън, който фактически спечели Студената война и причини разпада на Съветския съюз

Но да се върнем към анкетата на изследователския център "Пю". Кой мислите, че се класира на почетното второ място сред европейските държави в обичта си към Путин и Русия? Словакия - с 60%! Не случайно в Братислава се намира един от най-внушителните в тази част на света мемориален комплекс с военно гробище на хълма Славин. Той е признание за падналите за освобождението на словашката столица съветски войни през април 1945 г. 6845 от тях са погребани тук. Естествено и похвално чувство на благодарност. Но тук има нещо много интересно. Чехите, с които словаците бяха съвсем доскоро в една държава, изявяват съвсем друга степен на привързаност към освободителите си - само 34% симпатии към Путинова Русия. А ето и една история, която доказва, че единствено разкриването на цялата историческа истина, може да сближи враждуващите лагери и да настъпи някакво примирие в обществото за ролята на Червената армия при няколкократното ѝ навлизане на територията на тяхната страна.

Помирение по чешки

Когато в началото на хилядолетието (колко бързо лети времето!) живеех в Прага (VI район - Дейвице), всеки ден по пътя за работата ми минавах покрай паметника в сталински стил на съветския военачалник маршал Иван Степанович Конев, два пъти герой на Съветския съюз. Право да си кажа, той не ми правеше кой знае какво впечатление. Къде, къде по-внушителни, дори импозантни паметници на Съветската армия и нейни пълководци си имаме у нас. И сигурно тази бронзова статуя щеше да си остане някъде дълбоко в спомените ми, ако един ден чешките масмедии не съобщиха, че Русия е заплашила Чехия с ответни мерки заради решение на местните власти в VI пражки район - Бубенец за преместване на паметника на съветския военачалник Конев на друго място. За сведение - маршалът е оглавявал частите на Червената армия, изтласкала нацистите от Прага и голяма част от Чехия през 1945 г. Статуята е издигната през 1980 г., когато в страната все още е имало съветски окупационни войски, нахлули като част от армиите на Варшавския договор, дошли да задушат "нежната революция" в Чехословакия. Миналата година към монумента бил прикачен обяснителен надпис, че маршал Конев е участвал и в потушаването на Унгарското народно въстание през 1956 г., и в подготовката на ръководената от СССР инвазия в Чехословакия през 1968 г., за да "нормализират" тръгналата по пътя на демокрацията държава от Източния блок. Мъдро и интелигентно решение, след което обаче обектът става прицелна точка на вандалски атаки, поради което местните власти решават да го преместят. Според чешкия министър на Външните работи Петричек решението не противоречи на нито едно от двустранните споразумения между Чехия и Русия. От другата страна следват заплахи, че това "цинично решение" може да навреди на руско-чешките отношения и няма да остане без отговор (колко много руската дипломация обича недипломатично и арогантно да застрашава непокорните си някогашни приятели). В подкрепа на казаното руският Министър на културата Владимир Медински заявява, че "някакво местно гаулайтерче" се е разпасало, и се обръща за подкрепа към чешкия президент Милош Земан (между другото изпечен стар комунист с почти сталински разбирания), когото руснаците определят като "мъдър и образован човек".

С решението на местните общински власти да се премести паметника на съветския маршал Иван Конев в VI район в Прага те си навлякоха заплахи от съветската страна

Тогава се замислих: "Е, не можем ли и ние, след като години само се заканваме да махнем паметниците на Съветската армия "освободителка", да направим нещо по този въпрос? Или и нас ни е страх нашият президент да не се разсърди?" Някой ще каже: "И какво толкова от една грамада камъни?" Какво ли? Неотдавна добронамерен към страната ни английски журналист описа България като притегателна туристическа дестинация и разказва нашироко за паметниците у нас. Като стига до Пловдив, изброява за античното му и възрожденско наследство, като завършва с възхищението си от паметника на Альоша, който е издигнат в чест на освободителите ни от турско робство?! Откъде го е разбрал? Кой му го е казал? Или това е плод на историческия миш-маш, с който десетилетия ни заливаха, а някои искат това да продължи - за двойните ни освободители, едните от които не могат да обяснят от кого са ни освободили и какви жертви са дали за това. Много показателен в това отношение е един любопитен случай от белослатинското село Бърдарски геран, където по време на войната имало летище. През октомври 1944 г. четирима съветски летци се напиват и решават, че е крайно време да отидат в Берлин и лично да се разправят с Хитлер. Качват се на един самолет и стигат до близките тополи. Трима от тях изгарят, а четвъртият оцелява. Съден е за увреждане на имущество и изпратен отвъд Полярния кръг. След това се връща у нас през 70-те години, когато тук е направена костница на тези "герои", за да разкаже своята история. Казват, че почти всички жертви, които е давала Червената армия за нашето "освобождение" са вследствие на различни инциденти (включително и масовото отравяне на стотина военни с метилов алкохол от една цистерна в Бургас).

Какви сигнали даваме на нашите приятели от Европейския съюз с безбройните паметници на Съветската армия? Има ли изход от това положение?

Паметникът на Съветската армия в София е империалистически и обиден

Това не е мое мнение, а на главния редактор на вестник "24 часа" Борислав Зюмбюлев. В една своя статия той заявява: "Смятам, че този паметник трябва да бъде демонтиран, фигурите от него да се приберат в Музея за тоталитарното изкуство, а огромният обелиск просто да го няма. Защото в този си вид Паметникът на Съветската армия не е войнишки, а символ на съветската окупация. А продължаващото му присъствие в центъра на София има за цел да показва кой се разпорежда в татковината ни. На негово място да се вдигне скромна черква в памет на всички загинали военнослужещи от антихитлеристката коалиция." (Зюмбюлев 2019). Прекрасна идея! Само че според мен утопична. Представете си каква олелия ще вдигнат съветските власти от един такъв факт. Да си припомним неотменните им гневни реакции, и то на най-високо равнище при всяко едно, макар и дребно посегателство срещу паметника, който десетилетия вече пръска имперско високомерие. (За това по-нататък). А май че и никой не иска да рискува да го стори в една страна и с един народ, който открито се обявява за "русофилски" (виж анкетата на "Пю").

Паметникът на Съветската армия в София. Размахващият шмайзер съветски воин бе призван десетилетия наред да брани вечно наложения комунистически режим у нас. А днес?

Да си припомним изложбата на руското посолство на миналия 9 септември: "75 г. от освобождението на Източна Европа от комунизма". Тя предизвика протести пред руския Културно-информационен център в София и бе определена като провокация. За чест на нашето МВнР то реагира доста остро и изтъкна, че "идването на Съветската армия у нас е донесло 50 години репресии". Отговорът бе светкавичен и излезе от устата на говорителката на руското министерство на Външните работи Мария Захарова: "България пренаписва историята, това е опасна тенденция". Кой всъщност пренаписва историята? Вече не е тайна, че на 9 септември е извършена насилствена промяна на конституционния ред в България с помощта на Съветската армия. По същество това си е окупация с монтиране на марионетен режим.

А иначе реакцията на руската страна ни напомни, че имперските амбиции на Москва не са изчезнали и трябва да сме много предпазливи. Но това не значи например да не създадем музей на комунизма, какъвто има във всички бивши социалистически страни. Имам чувството, че войната на паметниците ще продължи. Да не забравяме, че тя вече взе една "свидна жертва" - бе съборен мавзолеят на героя от Лайпциг. (Не съм сигурен, че това бе най-удачното решение). Но все пак той бе свързан с руската страна само косвено: Генералният секретар на Коминтерна Димитров е бил само маша в ръцете на диктатора Сталин, по чиято заповед у нас се извършва Червеният Холокост.

Краят на Долината на падналите

Май че вдъхновението всички, загинали в името на някакви идеи - независимо дали човеконенавистни (отначало те трудно се разпознават), или високоблагородни, да бъдат погребани в общ гроб и да им бъде издигнат общ паметник, е на път да изчезне. Подобна помирителна теза изказваха мимикриращите комунисти по време на най-разгорщения стадий на промените у нас, когато се обсъждаше съдбата на различните паметници: "Нека и "червени", и кафяви" да намерят покой и дори да им се издигне общ мемориал" - предлагаха "левите". Разбира се, по този начин те искаха да скрият своите неизмерими грехове в миналото зад греховете, сторени откъм противниковата страна. Несравними величини! Не стана! Едва ли и някога ще стане! Дълго време ни даваха пример с маршал Франко. 44 години диктаторът почиваше в Долината на падналите - националистически монументален комплекс с помпозен мавзолей, - заобиколен от неподдържани гробове, повечето анонимни, на 34 хиляди, загинали по време на Гражданската война (1936-1936) в Испания, изправила едни срещу други подкрепящите демократичното републиканско управление (най-вече анархисти и по-малко комунисти) и разбунтувалите се, настроени националистически военни, предвождани от Франко. Но дългогодишното желание на много испанци, които смятат грандоманския мавзолей, построен от самия Франко, за оскърбление срещу десетките хиляди жертви на гражданската война и на последвалия режим, страната им да изглежда модерна и демократична, доведоха до нещо доскоро немислимо. По решение на временно управляващото тогава лявоцентристко правителство на премиера Педро Санчес на 24 октомври миналата година тялото на Франсис Франко бе ексхумирано и пренесено в много по-скромна семейна гробница. По случая имаше траурна церемония, при която въпреки официалната забрана да се провеждат протести срещу ексхумацията, не малко привърженици на някога могъщия маршал, носещи знамена и символи от епохата на диктатурата, скандираха "Да живее Франко!" Ето ти едно помирение и обединение на нацията в огледалото на европейската цивилизация. Можем само да си представим какво би станало в подобна ситуация на "помирение след смъртта" и общи мемориали между левите и десните у нас. Между другото мемориалният комплекс в Долината на падналите, върху който се издига 152-метров кръст, виждащ се от километри, все още е част от националното културно наследство на Испания. Може би един ден, след като се изчистят от агресивните си символи, и паметниците на Съветската армия у нас, ще бъдат част от културното ни наследство?

Момент от ексхумацията на тленните останки на диктатора Франко, престояли 44 години в мавзолея на Мемориалния комплекс в Долината на падналите в планината Гуадарама в Испания

Виждаме, че да се правят "Долини на падналите", където да се приютяват останките на загиналите от двете страни и да имат общ паметник, май че вече е безсмислено. А какво може да се направи евентуално с един храм, построен върху развалините на паметника на Съветската армия с внушението, че отдаваме почит на всички съветски войни от различни националности и където би могло да се почетат и жертвите на комунизма? Може, но за да има помирение, преди това трябва да има разкаяние. Десетки, а може би и стотици хиляди, известни и неизвестни жертви на комунизма очакват извинение от наследниците на своите мъчители. Да сте чули нещо такова от тях? Не, те дори нямат и намерение да го сторят. Така съзнателно блокират пътя към храма.

За разкаянието, прошката и помирението

Тази тема се третира по великолепен начин в незабравимия филм от времето на съветската Перестройка "Покаяние" на съветския грузински режисьор Тенгиз Абуладзе, награден с Голямата награда на кинофестивала в Кан през 1987 г. Там се поставя въпросът за границите на човешката съвест. Централна тема е отказът от покаяние на извършителите на комунистическия терор и техните наследници. Филм за участта на пречупените, но запазили достойнството си хора, за покаянието, живота и смъртта. Това е един универсален прочит на величието и падението на човешката личност, за ролята ѝ в тоталитарната епоха, за дълбокото отчаяние и непреклонността да бъдат защитени справедливостта и човешките ценности.

Нека си припомним финала на филма: една старица странница пита за разрушения от диктатора храм:

- Кажете, този път води ли към храма?

- Не, тази улица не води към храма.

Тогава за какво е нужна тя? За какво е един път, ако той не отвежда към храма?

На безименния си пръст на лявата ми ръка нося златен пръстен с корона. От вътрешната страна има надпис; "От офицерите на 13-та рилска пехотна дружина". Връчиха ми го моите близки, когато навърших 18 години. Пръстенът на моя дядо подполковник Спас Милчев, една от многобройните невинни жертви на комунизма. Тогава не можех дори да се похваля с него на приятелите се. Беше опасно. Този пръстен и сабята му е единственото, което ми е останало от този мой дядо - герой от три войни. Никога не съм го свалял от ръката си. Внушил съм си, че ме пази като талисман. Пък и кой знае? Но когато го поглеждам от време на време, ме спохожда мисълта (за някои може би "ни в клин, ни в ръкав"): кога ли ще дойде времето да чуем на висок глас цялата истина за Червения Холокост? И да наберем сили да махнем паметника на Съветската армия в София - тази отлята в бронз и камък пропаганда на наложения отвън комунистически режим. И така да разчистим пътя към храма...

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Зюмбюлев 2019: Зюмбюлев, Борислав. Скромна черква в памет на всички жертви. // 24 часа, 16.09.2019 <https://www.24chasa.bg/mnenia/article/7655987> (01.03.2020).

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2020, № 3 (244)