ДЕЦАТА МЕ ОЧАРОВАТ
Интервю със словашката писателка Моника Компаникова^*

Асен Милчев

web

На "Библиотеката" - разговор за българския превод на "Петата лодка"
(отляво надясно: писателят Павол Ранков, авторката Моника Компаникова, преводачът Асен Милчев и Мая Янчева, председател на Сдружението на българските интелектуалци в Словакия

Казвате, че читателите, както се случи и днес, често ви питат какво означава заглавието на романа "Петата лодка".

Това е една действителна история, която е станала в Чехия, където едно малко момиче е откраднало (или си заело) две бебета. Към тях се присъединило и едно 11-годишно момче и всички заедно са си основали свое "тайно семейство". После се родиха моите деца и тези две събития някак си се свързаха. Заглавието "Петата лодка" е в зависимост от броя на главните герои - пет - за всеки има своя лодка, в която плава в морето на живота. И следва своята съдба. Метафорично заглавие за свободата и независимостта на човека.

Да, има такива. Но това са едва неколцина, които издават бестселъри. Пишат по няколко книги на година и ги продават в десетхиляден тираж всеки. Може би и аз бих могла да създам такова произведение, но за това е необходимо да си избера подходящата тема - мафията или изневярата - и да раздуя от това медийния балон. Но признавам, че ми е трудно, тъй като умея да пиша само за онова, което наистина ме вълнува в живота, а не онова, което се чете лесно и добре се продава. В момента аз също се издържам от писане, но не само на книги (романи, детски приказки), но и от публицистика, рецензии, отзиви - пиша непрестанно, но и за книгите на другите и от името на издателство "Артфорум", за което работя.

Зависи от книгите. Например бестселърите могат да достигнат и до 30 хиляди. Но това са само двама-трима автори - криминалета, "розовите" серии от романи за жени. Иначе нормалният тираж е някъде около 2 000 екземпляра. За поезията - 500 броя.

Да, но аз не го схващам така. Това е естествено. В Словакия излизат някъде около 10 хиляди заглавия годишно. Как да се ориентираш в това море? Не може да сте толкова наивни да смятате, че книгата ще бъде забелязана от читателя от самосебе си. Затова трябва да рекламирате своята книга. Не само да давате интервюта, но и да участвате в дебати, в литературни четения. Иначе, да се преструвате, че някой самостоятелно ще открие точно вашата книга, е твърде романтично. Тя трябва да бъде видима на щанда. Или да си мислите, че сте създали някаква гениална творба. А моя задача в издателството и в нашата книжарница е да пропагандирам изданията и сред търговците. Аз съм свикнала да говоря за своите книги. Като майка на две малки деца за мен перфектен маркетингов инструмент са социалните мрежи. При нашия манталитет за купуване на книги трябва да се съобразява и с оформлението на книгите - трябва да бъдем прагматици. А от друга страна, не бива да имаме предразсъдъци, като например, че розовите романи непременно са типично "женско" четиво, най-вече за летните месеци (например корицата на "Петата лодка" също е розова, но това е продиктувано предимно от естетически съображения - б.м., А.М.).

Поглед към посетителите на панаира на книгата откъм щанда на Литературния информационен център в Братислава

В нашето издателство създадохме интернет страницата medziknihami.sk (между книгите - б.м., А.М.). Тя е свързана с издателството и с книжарницата ни. Там, освен на литературни критици, даваме думата на различни специалисти в зависимост от насоката на изданието (историци, физици, математици и т.н.). Изисква се голяма доза креативност. Големите списания и вестници отделят все по-малко място за култура и в частност за литература. Да попаднеш с отделно заглавие всред множеството е много трудно. Трябва да си измислиш собствени начини за пропаганда. Като пуснеш новините по телевизията накрая винаги има време, отделено за спорт или за прогнозата за времето, но няма рубрика за култура или книгопис. Това нормално ли е? Никой ли у нас не се интересува от изкуство и култура? Все пак потребителите на литературно четиво до известна степен са облагодетелствани, тъй като могат да добият информация в добрите книжарници.

Нямам такова впечатление. Появяват се всякакъв тип книги. Благодарни сме за всякo новоизлязло заглавие.

Докато при съседите ни в Чехия дебюти се правят и с произведения от по 400 страници, у нас по-скоро се предлагат два пъти по-тънки. Сякаш авторите за начало "пробват" пазара и скептицизма на критиката и читателите, които обикновено са резервирани спрямо първата авторска творба: "Почакайте да видим какво ще излезе от този храст". Ако "Петата лодка" бе първата ми книга, едва ли щяха да ми присъдят за нея най-голямата словашка литературна награда "Anasoft litera". Навярно щяха да изчакват "да се развихря" и тогава да ми отдадат признание. А това можеше и да не се случи.

Не, по-скоро авторите нямат толкова време да пишат. Обикновено те трябва да работят и нещо друго. Творческите стипендии, които някои институции раздават, са за сравнително кратък период от време, така че авторите са принудени да бързат. Да пишеш, до голяма степен е въпрос на свободно време.

Живея в Пезинок. Това е малко градче, обиколено от лозя, в което хората са свързани чрез винарските традиции. Не му липсва добра инфраструктура, а въздухът е зареден с някакъв оптимизъм. Това не съм усетила на друго място. Ставам в шест и половина, имам две деца, трябва да се погрижа за тях, пътувам до работното място в Братислава, час в едната посока, още един в другата. След работа пазарувам, готвя. Мога да работя само през нощта, отварям компютъра и работя. Много пътувам. Служебни пътувания. И по страната, и в чужбина. Ходя по фестивали, на някои лекторати...

Какво означава "нормално" семейство?

Любов между родителите, добро възпитание, добър пример. И трябва да се работи за тези взаимоотношения и на зряла възраст. А ако не сме имали такъв пример, трябва да се съсредоточим върху себе си - самообразование, за заздравяваме връзката между самите съпрузи и между тях и децата. Онова, което изживяваме в ранното си детство, ни повлиява силно и може да го пренесем със себе си чак до зрелостта. После да го предадем на нашите деца, а те от своя страна - не техните деца. Това е веригата на поколенията. Не винаги важи правилото, че когато имаш и мама, и татко, ще преживееш красиво детство. И не винаги целокупното семейство е спокойно убежище. А разводът - лош изход. В Словакия, а и по целия свят, има многобройни такива случаи, сами по себе си материал за литературни истории.

Когато пишех книгата, живеехме в един панелен блок от социализма, като "случихме" на съседи. От шест семейства, едва две, включително нашето, функционираха "нормално". В това тясно пространство имаше прекалено много асоциални "герои". Често взаимоотношения, които отвън изглеждат наред, всъщност са изпразнени от съдържание.

Не знам. Когато попитали един от нашите най-големи съвременни писатели Душан Душек защо пише само за прекрасни любовни взаимоотношения, той отговорил, че избягва останалите, но се утешава, че има кой друг да се занимава с тях...

Израснах в Поважка Бистрица. Самото ми детство беше нормално. После дойде един тежък пубертет. Често нямахме пари. Така че бях принудена да бъда самостоятелна като моята героиня Ярка. И тъй като исках да постигна повече, отколкото родителите ми, стараех се сама да си заслужа всичко. Нямаше кой да ми помогне, нито дори да ме посъветва, тъй като родителите ми бяха живели в други времена и нямаха опит в това отношение. В средата на деветдесетте години, когато бях на петнайсет, в градчето ни например действаше една анархистична и хард-рок сцена. Със сестра ми ходехме на концерти и дори правехме "самиздат". Той имаше не лошо графично оформление, макар и сътворено "на коляно", един приятел го копираше на ксерокс в съседния град Ново Место на Вах и за разлика от останалите бунтарски издания съдържаше и статии за литературата, заради които вероятно добре се продаваше. Вследствие на тази наша дейност дори ни включиха в някакъв списък на "вражеските особи", в който май че фигурираме и до днес. Разбира се, всичко това бе пубертетен протест, изобщо не разбирахме всъщност какво означава анархия, левица, десница. А и как да стане, след като семейството ми произхожда от село?

Това е точно така, но през погледа на възрастните. Децата не виждат нещата по този начин, тъй като те не познават нищо друго и на тях то им изглежда естествено. Такива деца обичат майка си, независимо дали е алкохоличка, дали го бие и какво говорят другите за нея. Едва по-късно, когато малките натрупат някакъв опит, те започват да оценяват и сравняват.

Най-лесно е да се каже - защото забравят собственото си детство. Работата, книгите, училището - всичко е впрегнато, за да се изтрият спомените. Възрастните си мислят, че знаят от какво точно имат нужда децата и кога са щастливи. Но ние никога не можем да сме сигурни, че това, което е съществено за нас, в момента интересува и тях. Никой не знае какво си мислят малките, къде е центърът на техния свят. Трябва и физиологически да се приближим към тях. Ние сме много по-високи и гледаме от друга перспектива.

И така, за да ги разберем, трябва да се "снижим" до тяхното равнище, да приклекнем и да погледнем в очите им. Да бъдем по-толерантни. Аз имам огромното щастие, че децата ме очароват. За мен начинът, по който те гледат на живота, е истинско чудо. Не е необходимо да се "оправят" техните възгледи, да ги караме да се държат "разумно".

Чета различни наръчници на тази тема, но напразно. Имам две момчета и не ги разбирам. За мен децата са загадка, друг животински вид. Когато в моя роман "Петата лодка" момичето открадва две чужди бебета с количката им, което от гледище на възрастните изглежда като недопустимо хулиганство, за нея това е съвсем естествена постъпка, геройство. Има деца, които бягат от къщи, независимо че нищо не им липсва, други се самоубиват заради лоша бележка в училище. Дълбоко размишлявам къде са корените на тяхното поведение.

На щанда на Литературния информационен център по време на "Библиотеката"

Въпросът за строгостта при възпитанието е важна тема за всеки родител. Мисля, че понякога и децата трябва да се оставят да усетят, че навън е студено, за да могат да реагират, ако настъпи такава житейска ситуация. На децата и на родителите им, които ги държат под похлупак, бих пожелала малко по-тежък живот. Няма да им навреди.

Когато по-големият ми син беше на три години, много се вълнуваше от дълбоководните риби. Разказвах му приказки за тях. Така се родиха "Дълбокоморските приказки", които се излъчваха и по радиото в емисиите "Лека нощ, деца". Оттам излезе и аудиокнижка. После заедно с художничката Вероника Холецова подготвихме едноименна печатна книжка (изд. "Артфорум", спечелила наградата "Най-красива книга в Словакия за 2013 г.", и отличие на Словашкия литературния фонд за детска и младежка литература - б.м., А.М.). И електронна книжка. В случая е важно да се следи какво забавлява децата, какво следят със затаен дъх и кои страници прескачат. Спомням си как като дете, както и хиляди други словашки деца, се страхувах от илюстрациите на големия наш график Албин Бруновски. Те са брилянтни, но това няма никакво значение за децата - просто ги ужасяват. Стремя се да избягвам подобни случаи.

За мен специално е по-лесно да пиша за деца, това ме забавлява, заедно с тях. Не го схващам като по-малка отговорност, но ми доставя по-голяма радост.

Завършили сте Висшия институт по изобразително изкуство в Братислава. Би трябвало да сте професионален художник. А вече не рисувате! Нямате желание или нямате време за това.

И двете. Но по-важното е, че нямам желание. Писаното слово ми е напълно достатъчно. Докато рисуването често се нуждае от обяснение, срещу което душата ми се бунтува, при писането обяснението дава самата книга.

Да, в момента работя върху книга за словашката национална галерия, но пиша само текста. За изобразителния материал си има чудесна илюстраторка. Задачата ми е само да измисля сюжета и да съставя текста.

Тъй като книгата обхваща няколко линии на действието и няколко времеви хоризонта, е трудно да бъде филмирана буквално според текста. В романа главната героиня Ярка се представя в различно време - на десет, дванайсет и почти трийсет години. Гледа на едни и същи ситуации с очите на дете, а по-късно и на зряла жена. Затова с режисьорката решихме историята да се опрости. Избрахме единно време, в което действието се разиграва, когато тя е на десет години.

Всъщност става въпрос за деца - непрофесионални актьори, които преминаха през кастинг в няколко кръга. Доста дълго се избираше. Ярка присъства във всички сцени, тъй като историята се разказва чрез нея. Претворява я десетгодишната Ванеса, която режисьорката срещнала на стълбите на едно братиславско училище. А осемгодишният Матуш, изпълняващ ролята на Кристиян, открили в летен лагер в Северна Словакия.

Харесва ми как режисьорката Ивета Грофова се справя със задачата. Предварително малко се страхувах, че краските ще бъдат доста мрачни, а филмът ще звучи почти документално. (Режисьорката има опит именно в документалното кино - б.м., А.М.). Но не, главните герои са се получили достатъчно интересни и симпатични. А читателите на книгата ще могат да познаят на екрана много от местата, където се разиграва действието в романа.

Какво значи млади? Тези, които доскоро минавахме за такива, вече май, че не сме. Вие вече преведохте Михал Хворецки и Яна Беньова. Може би остава още Ивана Добраковова... (Талантливата писателка е от български произход, а романът й "Белвю" е включен в плановете на издателство "Наука и изкуство" през следващата година - б.м., А.М.).

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.01.2017, № 1 (206)