5-и международни литературен фестивал София-2017

"ПРИВЛИЧА МЕ ТЕАТЪРЪТ НА ЖИВОТА"
Интервю със словашката писателка Яна Беньова

Асен Милчев

web

По време на 5-ия международен литературен фестивал в София (от 12 до 17 декември), фокусиран върху страните от вишеградската четворка (Полша, Словакия, Унгария и Чехия), у нас гостува словашката писателка Яна Беньова. Тя е известна и на българските читатели с романа си "Кафене "Хиена" (откъс от него можете да прочетете в бр. 7 / 2015 г. на LiterNet), за който през 2012 г. й бе присъдена Европейската награда за литература. Яна Беньова взе участие в дискусията на фестивала "Странници в света, който сами създаваме за себе си", заедно с българския писател Петър Крумов. Преводачът на "Кафене "Хиена" на български Асен Милчев направи интервю със словашката гостенка.

Имали ли сте някаква детска мечта да станете писателка?

Като малка мечтата ми бе да стана директорка на зоологическата градина. И всеки път, когато ходехме там, исках да си взема някакво животинче вкъщи. Оттам може би е останала привързаността ми към животните. Така дойде и заглавието на романа ми "Кафене "Хиена", и присъствието на всичките животни, които се срещат там. Затова на моменти атмосферата е малко опасна.

Какво влияние имаше семейството за професионалното ви ориентиране?

Тяхното влияние се свежда преди всичко до това, че ми създадоха домашна среда, важна част от която съставляваха книгите. И аз жадно ги поглъщах. Спомням си, че първата книга за възрастни, която прочетох, бе "Нещо се случи" от Джоузеф Хелър. (Американски сатирик, автор на световноизвестния бестселър "Параграф 22" - б.м., А.М.).

Словашката критика ви причислява към поколението на така наречените "литературни номадки" - авторки, които много пътуват, дори живеят в чужбина, а само гастролират в родината си?

Не, не се смятам за "номадка", а по-скоро за по-малко привързана към дома. В моментите, когато на човек му е по-весело, той е склонен да става "номад". И обратното.

Но все пак вие доста пътувате. Ще продължавате ли?

Не знам. Но преди всичко ще седя и ще пиша.

Но ще пишете в чужбина?

Какво означава чужбина? Аз нямам постоянна работа в Братислава. Домът ми досега бе там, където са родителите ми. Но аз вече поемам по свой път. Сега ще замина за Ирландия и ще продължавам да пиша. А знаете какво е там: зелена трева, овчици...

Завършили сте театрална драматургия. Кога разбрахте, че вашето изразно средство ще бъде литературата?

Още 12-13-годишна започнах да пиша стихове. След 19 дори публикувах три стихосбирки. Но по-късно разбрах, че нямам достатъчно талант за поезия. И се насочих към прозата.

Но и до ден-днешен в прозата ви има много поезия...

Макар че се отказах от чистото поетическо творчество, винаги ще бъда свързана със самата поезия, макар и в проза. Разликата между поезията и прозата е тази, че в прозата се говори за нещо, а в поезията се върши нещо. Към това се стремя и аз.

След като сте дишали от атмосферата на Висшето музикално училище, макар и в театралния му отдел, не сте ли били изкусена да напишете например либрето за опера?

Всъщност аз написах нещо подобно, участвах при създаването на либретото на постановката "Кралят се забавлява". (Както е известно това е литературната основа на операта "Риголето" - б.м., А.М). Написах текстовете към 12 песнички.

Все така ли ви привлича театърът?

Привлича ме преди всичко театърът на живота.

Заглавието на първото издание на романа ви бе "План за изпращанията" с подзаглавие "Кафене "Хиена", а после за второто издание разменихте местата им. Защо?

В първото преводно издание, което излезе в Чехия, смениха главното заглавие, тъй като смятаха, че така ще се продава по-добре. Но например в американското издание използваха само "Кафене "Хиена" и книгата имаше доста голям успех.

А как върви този роман в Европа?

Аз мисля, че книгата също върви добре. Приемат я както читателите, така и критиката.

За романа си "Кафене Хиена" през 2012 г. получихте наградата за литература на Европейския съюз. Какво се промени за вас след този момент?

Промени се това, че привлякох вниманието и то не само в моята родина, а и в чужбина, където вече книгата е преведена на 12 езика. Когато човек пътува, колкото повече се заседява навън, все повече започва да оценява това, което е получил. Например в Америка всички считаха наградата ми за нещо много важно.

А вие променихте ли се от времето, когато написахте най-успешният си досега роман "Кафене "Хиена"?

Разбира се, човек непрекъснато се променя. Така е и при мен. И писането ми се променя.

Писането е самотно занимание. Как ви се отразяват срещите с читателите, които ви четат?

Да, наистина писането е самотно занимание, но срещите с читателите са приятни, най-вече с тези, които ще ви кажат нещо конкретно. Засега се срещнах само с една своя читателка на книгата ми на български, която ми каза, че й напомням за Рей Бредбъри. А това много ме зарадва.

Какво ви накара да напишете тази книга, толкова трудна за преразказване?

Когато попитали един словашки писател за какво е тази негова книга, той отвърнал, че тя е за всяко едно изречение, за което е написана. Смятам, че в книгите не може да се раздели това, за какво се разправя в тях, от това как се разправя. Те са създадени да бъдат четени, а не някой да ни разказва нещо си.

В "Кафене "Хиена" ключовата дума е Петржалка (братиславският Люлин - б.м., А.М.) - чудовищен панелен жилищен комплекс, една метафора на лабиринта, в който живеем и от който не можем да се измъкнем. И понякога се отчайваме. Какъв изход намирате вие от тази ситуация?

Има такива места по света, където не бихме искали да живеем. Такива Петржалки има навсякъде по света. Затова смятам, че може да се живее навсякъде, стига да има за кого.

В романа си казвате, че Петржалка е територия, на която времето не играе роля. Дали все повече наши съвременници не живеят в своята Петржалка?

Когато дойдох в София, ми е стори, че съм в Братислава през 80-те години. Има градове, в които хората се обличат и се държат като в миналото. Такова е чувството ми за София.

А каква е атмосферата в Братислава сега?

Всъщност не мога да преценя точно, тъй като, както вече стана дума, много не се задържам там.

В книгата си ни срещате с Елза и Ян, които, както пишете, "се числяха" към братиславските "десперадо" - "отчаяните". Защо?

Винаги са ме интересували аутсайдерите - хората на края на обществото, защото в началото и аз като писател се чувствах такава. Но и до днес не се приемам като човек, който се носи по теченето на живота - ходи на работа, прехранва се и т.н.

Затова ли се съгласихте да участвате в дискусията на фестивала "Странници в света, който сами създаваме за себе си"? Като че ли все повече стават тези "странници" в нашия живот.

Мисля, че винаги е имало такива хора и ще ги има и те според мен са по-интересни от останалите.

Тази година фестивалът е насочен към страните от вишеградската четворка. Безспорно ние от източна Европа имаме обща съдба, общи проблеми, общи белези и така да се каже, общи рани. Чувствате ли, че някъде ви разбират по-добре, отколкото другаде?

Имам добро преживяване с читателската публика например в Скопие, но също така и в Бруклин, в Ню Йорк, където също много добре ме разбраха. Така че си мисля - разбирането не е въпрос на националност, а това доколко се третират общочовешки теми.

Участвахте във фестивала заедно с Петър Крумов, който получи наградата "Перото" за дебютния си роман "Катафалка, два носорога". Запознахте ли се с тази книга?

За съжаление, не. Но няма и как. Тя сигурно все още не е преведена на словашки или на английски.

А какво изобщо знаете за съвременната българска литература?

Признавам си, че трябваше да се подготвя по-добре за този въпрос. Спомням си, че преди години имаше някакви български сатирици, чиито радиопиеси следях с интерес. А в съзнанието ми изплува един цитат от Йордан Радичков: "Снегът падаше и се смееше..."

Дали интересът ви към нея сега, след като дойдохте на литературния фестивал у нас, ще се повиши?

Естествено. Така например с Петър Крумов, с когото участвахме заедно в една от дискусиите на фестивала, си разменихме контакти. Много ме заинтригува това, което той разказа за наградения си роман и с удоволствие бих го прочела, стига да го преведат на някой от езиците, които владея. От цялото ми сърце му го пожелавам.

А откъде дойде журналистическият ви псевдоним Яна Паркрова?

Много просто. Използвах това име като псевдоним, тъй като във вестника, в който работех тогава, имаше една редакторка с моето име.

Вдъхновението дойде от новелата ви "Паркър", така ли?

Да, така стана. Вдъхнових се, защото свързах името си с писалките марка "Паркър", което навеждаше на мисълта за литература и изобщо за писане.

Колко трае написването на един роман?

Различно. Пет, десет, а може и двайсет години.

С какво се издържате в момента? Може ли да печелите достатъчно с литература?

Да, издържам се основно с писане - на книги, а също така пиша и рецензии за книги - за един вестник, по цяла страница на всеки две седмици. До известна степен материално ме поддържат и хонорарите от преводите на моите произведения.

А как се стимулират в Словакия младите автори?

Мисля, че никой не ги стимулира. Поне в началото. Но навсякъде по света е въпрос на талант и желание да се изявиш и ако имаш какво да кажеш, го казваш. Все пак, ако такива личности се появят, всяко културно общество би направило всичко възможно да ги подпомогне да преживяват и творят.

Няма ли някакви програми за подпомагане - на правителствено или общинско равнище?

Има, разбира се. Например вече два пъти аз бях стипендиантка на Фонда на страните от вишеградската четворка. Те са за по три месеца - отиваш в една от тези страни и пишеш там. Има и фонд за независимо изкуство в Словакия и от тях също съм получавала средства за написването на нова книга.

Какво следва след "Кафене Хиена" за българския читател?

Не знам. Много бих се радвала, ако го разбера от самите български читатели.

Нима не работите над ново заглавие?

Да, работя над нов роман, обаче не искам да издавам заглавието, за да не го използва своевременно някой друг.

В интервюто са използвани и въпроси от други медии.

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.12.2017, № 12 (217)