Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЕОРГИ БЕЛЕВ - ПОЕТЪТ ФИЛОСОФ
По дирите на едно 70-годишно приятелство

(2)

Асен Милчев

web

В памет на моя незабравим приятел Жори,
с когото бяхме сродни души

Вестта, долетяла отвъд океана, за кончината на известния наш поет от 70-те и 80-те години на миналия век Георги Белев, който последните 30 години от живота си бе прекарал в Америка, изненадващо предизвика голям отзвук у нас. Многобройни сайтове се надпреварваха да съобщават за смъртта му. А преди почти не се сещаха за него. Както често става в нашата литературна история. С желанието да не се допуска булото на забравата да падне върху името и творчеството му си позволявам да разкажа за дните, които прекарахме заедно, когато преди осем години му гостувах в Америка.

 

Емигрантът, който стана имигрант

Всеки си има детска мечта. Моята бе да видя Америка. През годините на соца това бе непостижима химера, но аз вярвах, че един ден тя ще се сбъдне. И то стана по възможно най-приятния за мен начин. Чрез съживяване вълшебството на детството. Затова се погрижи Георги Белев, когото още от детските си години наричах Жори, който ме покани да му гостувам в Бостън. Прелитах за първи път океана. Предстоеше ми да видя и изпитам много неща за първи път. А най-вече щяхме да прекараме заедно толкова време, колкото досега не бяхме имали през целия си живот.

И всичко това на фона на един невероятен град и неговите околности. Много се вълнувах. Жори ме чакаше на летището. И тук отново усетих какво означаваше истинското приятелство - сякаш току-що се бяхме разделили. Оказва се, че от онзи момент тогава до сега са изминали повече от осем години, а аз продължавам да си мисля, че е било вчера. Отправихме се с автобус към Фреймингам, градче според местните мащаби, на около 20 мили западно от центъра на Бостън. На спирката ме посрещнаха радушно синът на Жори, помнех го като "малкия Жорко", и съпругата му Юсние. Той се беше превърнал във великолепен млад мъж. Преселили се бяха при баща му преди няколко години. Припомнихме си времето, когато му подарих първата ми детска книжка "Ловци на пеперуди", след като вече бях получил стихосбирката с поезия за деца на баща му "Смешки" (1986). А после бе харесал научно-фантастичния ми роман "Улеят на времето" (изд. "Отечество", 1984).

Къщата на Жори и Тони във Фреймингам край Бостън след преминаването на урагана „Ирене” в областта (август, 2011 г.)

Къщата на Жори и Тони във Фреймингам край Бостън
след преминаването на урагана "Ирене" в областта (август, 2011 г.)

Тук всичко ми беше интересно. Семейството живееше в типична за местната архитектура двуетажна, боядисана в бяло и облицована с дърво къща, с мазе, в което бе пералното помещение и се намираше инсталацията на локалното парно отопление, гараж, и подпокривно пространство. Първият етаж бе повдигнат на няколко стъпала, откъдето започваше холът с трапезарията и кухненският бокс. На втория етаж бяха спалните и банята. Имаше и малко спретнато дворче, което включваше подрязани храсти, декоративни дървета и тревни площи пред и зад къщата. На мен ми преотстъпиха кабинета - междинно помещение под стълбите и мазето, със самостоятелен тоалетен възел и мивка. И както се полагаше на пишещ човек като мен, имаше и бюро. Уви, не го използвах - времето на престоя ми бе запълнено с обиколки, екскурзии и разбира се, с безкрайни ежедневни разговори, към които вечер се присъединяваха и младите на по чаша бира. Къщата се намираше на улица, която сега бе част от известния някогашен път от Бостън (щата Масачузетс) към съседния щат Кънектикът. Припомних си какво знаех от историята. През 20-те години на XVII век по тия места се появяват първите английски заселници. Североизточната част от страната, обхващаща няколко съседни щата, представлява прочутият исторически район, наречен Нова Англия. Местните колонисти, английски пуритани, участват в четири войни, включително и срещу индианците и французите. От Бостън тръгват и бунтовете срещу английската корона, която иска да повиши данъците на колониите (прочутото Бостънско чаено парти), разпалва се Американската революция (1775-1783), довела до гласуването на Декларацията за независимостта (1776). Бостън става център на аболиционизма. По тези земи се заражда американската литература и философия и оттук започва Индустриалната революция. Затова сякаш съвсем естествено Жори се бе установил точно на това място. Нова Англия винаги се е отличавала с търпимост към различните и място, където могат да съжителстват пуританство с либерализъм, аграрен и индустриален имидж, изолационна и имиграционна политика.

Запознах се с най-добрия американски приятел на Жори - адвокатът Тони Буено, който взе дейно участие в американското ми "турне". "Жори много пъти ми е казвал, че те чувства като брат" - обясни той старанието си. Никога не бях чувал по-мили думи за себе си. Самият Тони представляваше най-взривоопасната кръстоска сред местното население - с баща италианец и майка ирландка. Почувствах се сякаш в някой гангстерски филм, в който мафиотските кланове от тези две националности воюват по време на "сухия" режим.

Жори (вдясно) и Тони (вляво) често посрещат у тях гости българи

Жори (вдясно) и Тони (вляво) често посрещат у тях гости българи

 

Бостън - градът на 100-те университета

Съставихме подробна програма за уплътняване на престоя ми. Знаех, че разположеният на източното крайбрежие на САЩ град Бостън е неофициалният икономически, културен и образователен център на Нова Англия. Самият той, заедно с предградията, наброява около 4,5 млн. жители, а общо с няколко големи близки градове от съседни щати представляват внушителна агломерация от 7,5 млн. Тук е било построено и първото метро в САЩ. Годишно привлича над 16 млн. посетители от цял свят. Космополитен град с втората най-добра здравна система в света (след Токио). Когато с Жори обикаляхме улиците в центъра, ми направи впечатление, че срещахме много повече младежи с дръпнати очи, отколкото чернокожи. Той ми обясни съвсем простичко: "Тук има над 100 университета с 250 хил. студенти от цял свят". Всред тях са Масачузетският технологически институт - № 1 в световната класация на висшите учебни заведения и Харвард - № 3 в същата класация. А известно е ученолюбието на азиатците.

Забележителностите са толкова много, че е абсурдно да разгледаш всички. Ще се задоволя да спомена някои от тях. Най-напред: Музеят на науката, с изключително богата колекция от материали в областта на техниката, биологията и астрономията. Входът беше солен - 25 щатски долара. Пробвах да вляза с българската си журналистическа карта и за моя голяма изненада не само ми издадоха безплатен билет, но предложиха да ми предоставят придружител, който да ме разведе из музея. И така беше във всички държавни и обществени обекти тук. Представих си как ме бяха отпращали от разни наши музеи и галерии (не всички), гледайки едва ли не с насмешка журналистическата ми карта. В местния музей на изкуствата, освен голямата колекция от американски художници, има и много картини на любимите ми импресионисти, сред които е и може би най-значителната колекция на Клод Моне извън Франция - 37 на брой.

Може би никой друг град в Америка няма толкова много история от епохата на колониалната и революционната война както Бостън. Ако тръгнете по т.нар. Свободна пътека, която е дълга 2,2 мили, ще срещнете най-интересните места и атракции.

Церемония по връчване на американски паспорти на емигранти в Бостън

Церемония по връчване на американски паспорти на емигранти в Бостън

При разходките ни в центъра минахме през Куинси Маркет - стар градски пазар, който предлага огромно разнообразие от храни и места, където може да се вкуси от кухните на цял свят. Тук е любимо място на артисти и художници. На един площад се провеждаше някаква церемония. Свиреше оркестър, беше се струпала голяма публика. Жори ми обясни, че се връчвали документите на одобрени за американско гражданство емигранти. Синът и снаха му също бяха преминали тази процедура. Самият той бе получил "зелена карта", а после и гражданство за особени заслуги към американската култура. Лично кметът стискаше ръцете на кандидатите. Създадената обстановка бе толкова тържествена, че човек щеше да я помни цял живот. И двамата не можахме да си дадем отговор на въпроса: какво пречи и у нас да се постъпва така, а не процесът по добиването на българско гражданство да е забулен в мъгла, догадки и съмнения, скандали за подкупи и корупция. Май че както всичко у нас.

„Стаята на призраците” в 300-годишната страноприемница Уест сайд в Съдбъри

"Стаята на призраците" в 300-годишната страноприемница Уест сайд в Съдбъри

Нова Англия, разбираемо - оттук е тръгнала колонизацията на континента, защитавана с оръжие и кръв - предлага на гостите си уникални възможности да преживеят исторически събития. И моите домакини се постараха да ми го демонстрират. Поканата да гостувам в Америка получих по случай 65-та ми годишнина. Престоят ми обхващаше и рождения ми ден 2 май, а тъй като Жори е роден два дена след това, решихме да ги празнуваме заедно. Оказа се, че в Америка обичаят е обратен - черпи не рожденикът, а него го черпят. По този повод се озовахме на едно историческо място - страноприемницата Уейсайд Ин в градчето Съдбъри. Тя е най-старата, запазена от епохата, и е на възраст над 300 години. В нея е живял големият американски поет романтик Хенри Лонгфелоу и е била собственост на Хенри Форд. Отвън се извършваха възстановки на битки от миналото. Тази страноприемница е прочута с историите си за призраци, като върхът е за легендарния дух на сестрата на собственика Джеруща, чието сърце било разбито. Това се случило през 18. век, но и до днес тя си отмъщава на всички мъже, които имат неблагоразумието да пренощуват в стая № 9. Ние поне не се осмелихме.

Накрая на вечерта Жори ми каза: "Утре Тони ще те заведе на едно много интересно място. Ще присъстваш на нещо, невиждано в Европа". Така се озовах на една от редовните срещи на "бизнес групата" на Тони. Хора с различни професии, с различни интереси, станали с годините приятели, се събираха и обсъждаха своите седмични непосредствени "производствени" задачи. На чаша кафе, в неформална обстановка, разговаряха кой на кого и с какво може да помогне. Непосредствено или чрез други свои контакти. Оказа се, че тази система действа безотказно - спестява големи средства и усилия на участниците. Изобщо - Америка си е Америка - страна на инициативните!

Жори на пристана в Бристол

Жори на пристана в Бристол

 

Да напоиш пустинята

На другия ден заминахме за Бристол, в съседния щат Род Айланд. Тони имаше наследствена къща там. Тук са дебаркирали едни от първите заселници, а в околностите му са се водели битки за американската независимост. Истински град музей. Запазени са цели квартали със сградите каквито са били тогава, повечето от които са обитавани и до днес. Обстановка като в "Отнесени от вихъра". Сякаш всеки момент от една от тези над 200-годишни къщи щяха да се появят Скарлет О'Хара и Ред Бътлър. Тук видях и нещо, което бях гледал само в английските филми от епохата - умивалник, който се пълнеше от два чучура отделно за топлата и студената вода и човек се плискаше от това коритце. На главната улица бе епископалната протестантска църква, където Тони ни покани да присъстваме на службата. Искаше да се похвали с госта си от България. За първи път стъпвах в такъв храм. Седнах на една от седалките, разгърнах евангелието и песнопойките, от които всички заедно изпълняваха определения псалм. Бях залят от сърдечността на тези обикновени хора, които не знаеха нищо за България, но ме обгръщаха със своето благоразположение и живо се интересуваха от тази за тях отдалечена на края на света страна. Разбрах защо Тони бе преминал от католическата вяра, завещана от италианските му предци, към протестантите. Когато съпругата му била болна и починала, суровите католици не бяха проявили необходимото съчувствие и подкрепа и сами го бяха тласнали към другата вяра.

Според думите на самия Жори той бил станал домашар. Рядко излизал до центъра на града. Сега по изключение, заради мен, си позволяваше понякога да ме придружава. Винаги използваше случая да си вземе някой диск. Беше голям почитател на оперната музика. Когато вече си идваше в България, посещаваше цели абонаментни цикли в Националната опера. Харесваше много оперите на Вагнер.

Критиката у нас бе единодушна, че белият стих на Георги Белев е изискан до съвършенство, деликатен, понякога непонятен. Зад него се крие един тъжен и уязвим човек. Но аз открих едно негово стихотворение, публикувано през 2011 г., в което той се изявява и като майстор на римуваното слово:

Пустиня

Посях ли зрънце в степ изпепелена,
Полях ли го, поникна ли, узря ли.
Каква е тази приказка зелена.
Какви са тези оди и възхвали.

Разбрах, че необятната пустиня
Жадувала за мъничко любов,
А не за прозаична милостиня
И не за чувства в сребърен обков.

Очаквала е само зрънце обич
И капка нежност толкова години,
И има ли ги, мигом се превръща
Във най-невероятната градина.

Когато видиш пясъци и дюни,
Застинали в гримаса безнадеждна.
Жадуват може би за зрънце обич
И може би за две-три капки нежност.

Дари живот - едничко малко зрънце.
Полей я, две-три сълзи са и стига.
И виждаш ли - пред тебе се надига
Фонтан от обич, стихове и слънце -
Най-чудната градина на света.

Разговаряхме с моя домакин надълго и нашироко как се осъществява връзка с приятелите отвъд океана, как се поддържат отношения с поетическите съмишленици. Беше ми попаднало едно уникално томче, в което по случай 60-та годишнина на Иван Цанев четирийсет български поети му бяха подарили по едно стихотворение. Ето подаръкът му от Георги Белев:

Иванов избор

Нощта е тясна къща -
лакът в лакът,
джуджета,
гущери,
пернати, черни
щъкат и проклинат.
Гласно. Гладно.

Къде се умълча, Иване?

Тук съм,
в якото юмруче -
спотайва ме
за ничието царство.

Аз пък моето си чакам -
ангелско перо
избрах за жезъл!

Това е писано през 2001 г., когато сантиментите у емигранта още са силни и носталгията го преследва. След 15 г. вече литературната академична общност, провеждаща Национална конференция за съвременните български поети, вече е "забравила" за един от доскорошните си ярки представители. Говори се (и то с пълно основание) за Иван Динков, Иван Теофилов, Николай Кънчев, Константин Павлов, Христо Фотев, Биньо Иванов, Екатерина Йосифова, за съжаление, голяма част от тях вече покойници. Това не е класация, но там не е намерил място "американецът" Георги Белев. Дали защото вече не е бил в литературното ни полезрение, или защото поначало са го подценявали. Някой ще каже, че до голяма степен той сам се е "декласирал", поемайки пътя на литературната изолация. Но никой няма да си признае за истинската причина.

Централният площад „Копли” в Бостън

Централният площад "Копли" в Бостън

Все повече се уверявах, че Жори бе избрал да се пресели да живее в най-подходящото за него място в Америка, където е открито първото обществено училище и първият колеж Харвард (през 1636) в бостънското предградие Кеймбридж. Как бе стигнал дотук? През 1983 г. се бе включил в 3-месечна Международна писателска програма към университета в Айова. Оттам се бе върнал с една купчина книги, предимно съвременна американска поезия. От нея преведе избрани стихотворения от Робърт Блай и Гиуел Кинел, включени в книгите "Подземна вода" и "Руини под звездите", издадени в "Народна култура" съответно през 1986 и 1989 г. През същата 1989 г. успя да си уреди по частен път обиколка из някои от най-престижните американски университети като Колумбия, Станфорд и други, където изнася лекции на тема "Ролята на поета в тоталитарните общества в Източна Европа". В Бостънския университет му предлагат да направи докторат, който по-късно прераства в магистърска програма по сравнителна поетика. В същото учебно заведение, откъдето след години щеше да излезе тазгодишната носителка на Нобеловата награда по литература, преподавателката по английски език, поетесата Луиз Глюк. Началото на курса му е през 1990 г., с което започва американският период в живота на Георги Белев.

Всяка сутрин пътувах с влака от Фреймингам до центъра на Бостън. В първия ден не можах да повярвам на очите си, когато видях сред излъсканите небостъргачи и старинните къщи една полуразрушена сграда, от покрива на която бе израсло дърво. "Това е американското свещено право на личната собственост - обясни ми Жори. - Никой не може да задължава притежателите да правят промени в техните владения". Помислих си дали сме били толкова мъдри, след като вземаме за пример тази "абсолютна задокеанска свобода" и оставяме и по нашите улици да се рушат сгради от културното ни наследство. Престоят ми включваше, разбира се, и обиколка на града. Качихме се на една (изненада!) военна кола амфибия, с която преминахме целия сухоземен маршрут, след което тя навлезе във водите на Бостънския залив и устието на реката Чарлс. Невероятно преживяване. В далечината се виждаха непрестанно излитащите и кацащи самолети от международното летище "Логан", които сякаш изникваха от водите на залива.

Жори на разходка с корабче в устието на река Чарлс в Бостънския залив

Жори на разходка с корабче в устието на река Чарлс в Бостънския залив

Всеки път, когато вечер, капнал от умора, се завръщах "у дома", Жори ме разпитваше какво най-много ми е харесало. Не мога да скрия, че най-много ме впечатли музеят за изящно изкуство "Изабела Стюарт Гарднър", уникално творение на личния вкус на една жена. През 90-те години на ХІХ в. силно индивидуалистично настроената и богата мисис Гарднър кани изкуствоведа Бърнард Бренсън да ѝ помогне да съберат една от най-значимите частни колекции в Америка, която тя открива за публиката през 1903 г. Над 2500 експоната от произведения на европейското, азиатското и американското изкуство. Всичко това е разположено в четириетажна сграда, копие на венециански дворец от XV век, с централен двор, изпълнен с цъфтящи растения и фонтани. Приютява картини, скулптури, мебели, гоблени, декоративни изкуства, книги и ръкописи. Интересно вплетеното в архитектурата крило на сградата, облицовано в стъкло, създава различни гледни точки и зашеметяващи пространства за музика и визуални изкуства.

Моят разказ ни подсети да коментираме малката колекция от картини, които Жори бе оставил в България. Мисля, че там имаше и творба от много популярния по онова време Генко Генков, от когото оригинал притежавам и аз. Заговорихме и за неговия опит в драматургията - телевизионната постановка "Зет англичанин" в съавторство с Паруш Парушев. През тазгодишното лято по повод 60-та годишнина на БНТ отново я представиха. Любопитна комедия с участието на театралните и кинозвезди Георги Русев и Мария Стефанова. Тогава научих, че Жори има и още една пиеса, "Сиамски близнаци", която е отпечатана през 1988 г., но не е поставяна на сцена.

Преди години на майка ми най-после изненадващо разрешиха да отиде на гости в Америка. Там тя се бе срещнала с харвардския професор д-р Томас Бътлър, световноизвестен славист и българист, гостувал и у нас. Първото нещо, което той я бе попитал, било дали познава Георги Белев. Тя му отвърнала със смях: "Вие го попитайте дали той ме познава, като се е родил в нашата къща". Колко е малък светът! Смяхме се по този повод. По онова време Жори бе подготвял магистратурата си, съветвайки се с големия учен и голям приятел на България.

"Камбаната на свободата" във Филаделфия

"Камбаната на свободата" във Филаделфия

Програмата на престоя ми включваше една кратка обиколка из най-известните градове по източното крайбрежие. Открихме в мрежата подходяща (в парично отношение) пътническа агенция и аз се отправих към китайския квартал, защото, естествено, тя бе китайска. Той няма славата на Чайна таун в нюйоркския Манхатън, но бе спретнат и организиран. Приеха ме изключително любезно и ми обясниха системата на пътуване - екскурзиите са с различна продължителност - еднодневни, двудневни и т.н. (моята бе тридневна) и се осъществяват с автобуси. Можете да си представите каква перфектна организация е необходима, за да се спазва графикът - едни пътници слизат, други се качват, настаняванията, изхранването, и всичко това при безукорно спазване на разписанието. В групата ни имаше хора от най-различни народности, най-много бяха индусите. Тогава изведнъж си дадох сметка какво ли щеше да стане, ако целият милиарден индийски субконтинент тръгне да пътува по света, както това вече постепенно правят китайците. Индусите придаваха особен колорит всред съпътниците. Тяхното нехайно отношение към точността създаваше проблеми на организаторите. На места се наложи да ги изчакваме с часове да се върнат на сборните ни пунктове. Като например в пристанището на Балтимор, където бяха акостирали огромни лайнери. Внушително! Но ако ме питате, за мен Балтимор е градът на плувеца Майкъл Фелпс, носител на 28 олимпийски медала, от които 23 златни.

Поглед от Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк

Поглед от Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк

Следващата спирка от екскурзията ни беше Филаделфия, която е известна като родното място на страната. Тук са създадени Съединените щати. Филаделфия е била столица преди Вашингтон и е дълбоко свързана с историческото наследство. Бащите-основатели са подписали тук Декларацията на независимостта и са ратифицирали Конституцията.

Ние се срещнахме с историята в сградата на Независимостта, където е приютена "Камбаната на свободата", символ на аболиционизма и на единството след Гражданската война. Тя е станала световноизвестна и с това, че на два пъти се е пропуквала през вековете, така че днес туристите гледат третото ѝ копие (отново с пукнатина).

 

В "Голямата ябълка"

Има десетки истории, в които се опитват да обяснят защо Ню Йорк е известен с това прозвище. Повечето от тях са откровени измишльотини. Но каквото и да се каже за този мегаполис, всичко трябва да бъде в превъзходна степен (и в положителния, и в отрицателния смисъл на думата). Когато ни стовариха на Бродуей и попаднахме в мравуняка от пешеходци, който бях виждал само по филмите, почувствах ритъма на огромния град. Не знам защо в програмата ни фигурираше и посещение на музея на восъчните фигури. Ако някой го интересуваше, би могъл да види оригинала му в музея на мадам Тюсо в Лондон. Както и да е, който искаше, можеше да се фотографира с някой от манекените на любими свои политически личности, хора на изкуството и други "випове". Това, което ми се случи на излизане обаче, доста ме стресна. Имахме сборен пункт на друго място, а не там, където бяхме слезли. Оказа се, че не бях разбрал съвсем правилно къде е то. Изведнъж се оказах във вихъра на тълпите. Не знаех накъде да тръгна. Проклинах се, че не бях внимавал достатъчно в обясненията на екскурзоводката. Но и нейният английски... "Вики (екскурзоводката китайка) говори странно дори за китайка" - ми каза една млада китайска студентка, която седеше до мен в автобуса. Само че в момента това оправдание не ми вършеше никаква работа. Започнах леко да се паникьосвам. Едва ли има нещо по-неприятно да се загубиш насред Ню Йорк. И изведнъж зърнах две испанки от групата ни. Повярвайте ми, на никого не съм се радвал повече както на тях. Оказа се, че автобусът ни чакаше на 200 метра по-нататък. Препускахме из световноизвестните обекти като Статуята на свободата, която видяхме от палубата на едно корабче, с което ни разходиха из залива на Ню Йорк.

Вашингтон - Капитолий

Вашингтон - Капитолий

Изумителна гледка! Опашка от стотици туристи се виеше пред асансьорите на легендарния небостъргач Емпайър Стейт Билдинг (Имперският щат) на остров Манхатън, съществен елемент от силуета на Ню Йорк и един от най-известните символи на града. Изчакахме си реда, за да се качим на 86-ия етаж на сградата, където е разположена обществено достъпна наблюдателна площадка, от която се откриваше впечатляваща панорама към целия град, особено към Сентръл Парк. Сградата е завършена през 1931 г., общата ѝ височина е 443,2 м, включително и антената. В продължение на десетилетия това е най-високата сграда в света. Тя е била декор на десетки филми и сериали ("Кинг Конг", "Приятели", "Сексът и градът")... Наминахме и покрай стъклената сграда на седалището на ООН. Нищо особено, ако тук не се решаваха много пъти съдбините на света.

Когато се прибрах от пътешествието, докато споделях впечатленията си от обиколката, изведнъж Жори ме попита: "Знаеш ли кой живее в Ню Йорк? Евичка". Това бе "примадоната" на нашата детска пиеса "Мефтук", чиито автори бяхме ние с Жори. (Името на главната героиня измисли той). Играехме я пред приятелите ни от махалата на стълбищната плошадка на нашата къща. Една черга за завеса, зрителите си носеха столчета. Не се изненадах, че Евичка се бе озовала в Америка. Семейството ѝ имаше традиции в това отношение. През двайсетте години на миналия век в търсене на по-добър поминък, баба ѝ Васа и дедо (по шопски) ѝ Петре Сапунджиеви бяха емигрирали зад океана. Установили се бяха в някакво градче на брега на Мичиганското езеро, където имало цяла българска колония. Тук се родила и голямата им дъщеря, майката на Евичка. Не знам дали обущарският занаят на дедо Петре бе потръгнал, но той се разболял от туберкулоза. Лекарите били единодушни, че трябва да смени климата. И само след няколко години престой в Америка злополучните емигранти се завърнали в родината. Не се знае дали от напредъка на медицината, или от наистина великолепния въздух в подножието на боровата гора в Хисарлъка (и досега там има климатично училище), където те живееха непосредствено до нашата къща, но дедо Петре оздравял. Имам една снимка от онова време, на нея е той и моя дядо Асен Суйчмезов, също занаятчия, с когото навярно са били приятели. Баба Васа обичаше да разказва за Америка, като сравняваше живота там и у нас. Караше се на каруцарите, които шибаха кончетата, влачещи каруците по нанагорнището в нашата махала. "Ако такова нещо се случеше в Америка, Дружествата за защита на животните щяха да ги съдят". А Евичка мърмореше зад гърба ѝ: "Баба ми е живяла 7 години в Америка, а 70 в България, а говори сякаш е било обратното." Едва ли тогава нашата връстничка е предполагала, че един ден също щеше да тръгне да осъществява фамилната им "американска мечта".

Мемориалът на жертвите от Корейската война във Вашингтон

Мемориалът на жертвите от Корейската война във Вашингтон

 

Наваксахме годините раздяла

Последната спирка от тура ми беше Вашингтон. Не мога да си кривя душата - чудесен, спокоен (в сравнение например с Ню Йорк) град, излъчваш някакъв аристократизъм. Какво ми бе направило впечатление? Не е Капитолия, седалището на федералната или щатската законодателна власт, нито най-големият в света музей на авиацията и космоса (с над 66 000 експонати и повече от 8,5 млн. посетители годишно), нито величественият мемориал на Линкълн, а един скромен мемориал на жертвите от Корейската война (1950-1953), осветен едва през 1995 г. Необяснимо цели 40 години тук за нея почти не се е говорело. Това е била единствената война с участието на американски войници, за чиито жертви не е бил издигнат паметник. Натъкнах се на него случайно, вървейки из едно паркче в центъра на столицата. Изведнъж сред зеленината и дърветата изникнаха сякаш от небитието призрачните оловносиви фигури на войници. Една невероятна по въздействие скулптурна композиция, която внушава послание от отвъдното. И предизвикваше чувство на скръб и преклонение, а заедно с това и гняв за дадените безсмислени жертви.

През тези три седмици, които прекарахме заедно в Америка, наваксахме години раздяла. Днес, посягайки към неговите стихове, си мисля: Трябва ли поетът да си отиде, за да го преоткрием. Критиците отбелязват богатата му образна система, подчинена на дисциплинираната форма, както се полага на един дипломиран инженер. Симбиоза между математическо мислене и изтънчена чувствителност. Ето една илюстрация на казаното досега:

Елха

Елхата си подпалих, чак сега признавам

от билото на трийсетте си зими.
Не давах да я хвърлят, все я гледах,
гирляндите ѝ лъскави оправях.
А тя жълтееше и ронеше иглици,
накрая се превърна на старица,
нахлузила ламена рокля -
по сгърчените отънели китки
потракваше фалшиво злато...
Какво момче! - мърмореха  наоколо.  -
Защо упорства, март е вече...
Седях и пазех моята избраница,
неравен брак ни свързваше, разбирах,
но вместо нея, себе си намразвах
и тялото си с детски мъх и рани
предлагах ѝ в замяна...
И ето го, узря следобеда,
запалих всичките ѝ свещи,
зачаках я, не се излъгах, скочи,
в отвесни пламъци усукана...
Пердетата! - извика някой,
аз грабнах факлата огромна
и хълцащ, хукнах с нея -
в снега се проснахме и двамата...
Пращи в ушите ми до днес...

Елхата си подпалих, детството ми изгоря,
потъна скелетът му в оня сняг.
Но в жилавите режещи треви,
с които все се боря оттогава,
понякога ме сепва стъкълце -
блестящо и опушено по края...

Усещате ли изострената наблюдателност за предметите около нас, които са инспирирали моя приятел и са извадили най-съкровеното от душата му. Надзърташ в нея, а там долу се усмихва едно малко момче, на което му се ще да лудее с приятелчетата си из кюстендилските дворове. Една непрестанна реминисценция към детството. А там имаше място и за мен.

Съдбата ни подари още една среща на българска земя. Усещах, че трябваше да се бърза. Прехвърляхме много случки от детството и младостта си, от пътешествието ни из България. Обикаляйки я, си припомняхме преживяното от детските и младежките години. Душата му бе зажадняла да се докосне до родината. Сякаш предусещаше неизбежната среща с "долната земя".

Гълъб

А на балкона ми умира гълъб,
умира тоя знак за мир и обич,
осажден от комините, в които
последна топлина си е изпросвал.
Мушици, червейчета го превземат
перце подир перце все по-навътре...
Разграждат го, калта му съхне вече,
а само в кладенчето на окото
се вие нещо, блеска долу ситно.
Надвесвам се, небе отвъдно зейва
и дълъг вятър бузите ми близва,
притяга шията, полека дръпва...
Напразно се запирам в стиховете,
прекършват се шубраците им крехки
и се повлича тежкото ми тяло,
а думите внезапно изпълзяват,
усещам, малките им клещи щракат,
перце подир перце все по-навътре...

Ей, гълъбе, ще литнем, ида, братец,
из долната земя ще си побродим
тъй леки - връхчетата на тревите
под нас ще се изпъчат удивени.
Когато черната гора ни срещне,
ще махнем само - път ще се открие...

Времето ни изтичаше. Един ден ми се обади синът му, с когото бяха дошли заедно в София. Жори бе получил лек удар. Изпратих го на летището. Седеше в една от количките, с които транспортираха възрастните, немощните и инвалидите от залата на летището до самолета. Разговаряхме, проявяваше известни затруднения с паметта. Гледахме се дълго време в очите. И двамата усещахме, че вероятно се виждаме за последен път. И така се случи.

После дойде страшната вест отвъд океана. Синът му, Жоро-младши, донесе урната с праха на баща си. Желанието му било да я погребат във фамилния гроб в Кюстендил. Тук почиваха и много от моите близки. Слушахме опелото на свещеника. Жорко ми каза: "Когато бяхме за последен път на това място, баща ми, гледайки имената на своите родственици върху надгробната плоча, се просълзи и каза: "Идва и моят ред".

Ех, къде си, приятелю, да тръгнем отново по безкрайните пътища на надеждата и красотата? Спомних си епитафията, която стоеше на гроба на вуйчо му Дойчин: "Мъртви са само тези, които забравяме".

 

 

© Асен Милчев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.12.2020, № 12 (253)