ВМЕСТО СБОГОМ

Владимир Писарски

web

“Имах някога весела причина да обичам есенния ден, но внезапно тя от мен замина и остана пушекът пред мен...” “Причина” Ст. Стоянов

Горят клади.

Стари клони, гнила трева, окастрен храсталак, парцали, прослужили столове, етажерки, влажни книги, мазни найлони... Черни, тъмносиви, задушливобели димни послания кадят стегнатото в смог небе над София. Всичко ненужно трябва да изчезне, преди босите нозе на пролетта да пристъпят по булевардните дървета. Преди щъркелите да накичат със своите мартеници стълбове и комини из крайните квартали. Преди птичата гълчава да огласи градинки и паркове. Уликите от престъпления и прегрешения през зимата ще изгорят в безпристрастните пламъци. Прочетените вестници, писмата, досадно заемащи място - и те. Сега има “и-мейл”.

Виждам това прибързано, гузно оживление през прозореца на колата. Връщам се от неуспешен (предвидено) риболов. Дремя до стъклото, уморен от бездействието и чистия въздух. Отминаваме Нови хан. Пред малкото крайпътно магазинче лежи добродушно черно куче. То не вижда, а подушва посетителите. Очите му са покрити с мътна пелена. Някакъв оксиженист, насочил пламъчето срещу добродушкото - за майтап. А може би е искал да изгори от погледа на нещастното животно нещо срамно, което то е видяло, че върши?

Мислите ми са преднамерено тъжни.

А идва пролет.

През есента също горяха кладите на сухите листа, но техния дим беше чист. Имах много поводи за радост и надежди. Вече и от тях ме боли. Опитвам се да забравя, да намеря утеха... Вътре в душата ми тлее.

След мотел “Врана” има задръстване. Както обикновено. Шофьорите бибипкат с клаксоните, псуват през отворените прозорци. В “Младостите” трепкат първите запалени лампи. Витоша е в тъмнолилава рокля и снежно боне. Над лявото й рамо слънцето се сгушва, розовее сънливо. Пак ще будувам. Дрямката в колата е първата от месец насам. Може би ще направя своя клада в тревните площи, пред блока. Натрупал се е доста боклук. Така вечерта ще превали в нощ, без да усетя. А после...

А после?

Преди нещата се случваха бавно, мъчително. Все едно, че стоях на дъното на тесен и дълбок кладенец. Студено, неуютно. Очакваш всеки миг кофата да се стовари на главата ти или водни плъхове да те заръфат по слабините. Викаш, но мъхясалите стени попиват силата на гласа и горе пристига само глухо фъфлене, никой не го разбира. Бях решил, че така ще е до края на дните ми.

... тя беше пробивът, щастливо блесналият лъч отгоре...

Сега нещата ме отминават. Стоя на улицата като под стъклен похлупак. Искам да я прегърна, но ръцете ми се прекършват в погледа й; да я целуна - опирам сухи устни във въздуха; да я усетя - пропадам по-надолу и по-на студено. Усмивката й се криви зад стъклото на епруветката, зъби ми се... Отскачам ужасен, смазан от прямотата на изводите. Тя никога няма да...

Преди не допусках, че септември може да стане май.

Сега знам, че април може да ослани всяка надежда за пролет.

Между преди и сега - там беше моето есенно покълване, зимното ми израстване и бързото пролетно увяхване... Здравей, мое познато, мъртво лято! Чакат ме ледени вечности. Страх ме е, че споменът няма да е достатъчен. Тя не е същата - пази се от мен, счита ме за враг. Сигурно не е било друго. Вероятно съм си измислил всичко, на дъното на кладенеца, за да продължа...

Хубава измислица беше.

БЕШЕ.

Как боли от него.

Има една къщичка пред нашето блокче. Тя е безадресна в буквалния смисъл. Ако някой реши да напише писмо на мъртвия й стопанин, ще трябва да се откаже. Нито е на “Самоков”, нито на “Ч. Дарвин”. Не е и на нашата улица, а откъм четвъртата страна има детска площадка. Толкова е потисната от своята нелегалност, че се е обградила с храсти и ниски, криви дръвчета. За по-сигурно, от година на година, се снишава все повече и заляга в шубраците. Вече е стигнала дотам, че прозорците й са се превърнали във врати, а вратата - във вход на зимник. Потъва като напуснат кораб. Обичам я.

Преди да запаля кладата, събирам из тревата белеещите в мрака хартийки, пликове, дамски превръзки. Хвърлят ги направо от балконите. Ще е забавно ако плякнат на нечие лице! Пфу!

Преди, когато не знаех за нея, умирах бавно, сега, когато знам, че я губя... боли.

... беше неоценен Божи дар, може би, незаслужен и отнет своевременно. Може би...

След цигарата паля хартиите под купа от боклуци. Преди 14 години се ожених. Една година по-късно се сдобихме със син. След пет години - с още един. Преди 8 години започнах книга, която завърших наскоро. Преди година и нещо спрях да играя хазарт, а преди 7 се пристрастих пагубно. Думата е точна. Преди 10 години емигрирахме в Чехия и Германия. Върнахме се много скоро и безславно. От дъното на бунара успях да издам три книжки (аз съм писател).

Ала преди 321 дни се роди тя. В петък вечер. Зодия Дева. Любимият й камък е ахат - девизът й - “Аз мисля”. Беше обречена въпреки покровителството на Амбриел, нейния ангел-пазител. Нашата връзка. Моята любов.

Горят клади.

А у мен тлеят въглените на старата болка. Никога повече няма да бъда такъв.

Пролетният вятър ще ги разпали и всичко ще изгори. До шушка.

Казват ми:

- Тя е практична. Използва те докрай. Не те заслужава...

И какво от това? Ами ако продължа, въпреки всичко, да я измислям? Отново и отново, както досега. Дали един ден ще се върне?

Днес горят пролетните клади. Дано в момента, в нейната клада изгаря и моето писмо, което искаше да й каже:

“... колко пъти съм посягал в тъмното, за да те прегърна, да усетя гърдите ти, да помириша косите ти, да се напия до ръб от устните ти... Но писмото не можа да ги преброи. Те, тези “много пъти” заваляха с дъжда, капка по капка и пак не успяха да се преброят; падаха с първите снежинки, но броят на снежинките бе недостатъчен; рано сутрин, угасваха една по една звездите, но и те не стигнаха...”

Нека изгори.

Защото й желая цялото щастие!

Бъди щастлива!

24 април 2000 г.