ПЪЛНОЛУНИЕ

Владимир Писарски

web

“ЛУНАТА, СТАРАТА ЗМИЯ, СЪБЛИЧА - дълбоко в черни лесове - зелената си кожа.” Гео Милев

Всички казват, че било нормално. С всеки можело да се случи.

И саксия на главата ти може да падне...

По-добре саксия.

Къщичката на бръснаря клечи сред бурените и кривите овошки. Така жените се привеждат в крайпътния шубрак, да не ги види мъжът, минаващ случайно. Те притихват, оставайки очи в очи със скакалеца на близката тревица. А белите им задници сякаш засияват по-силно и предизвикателно - “Ей, заплес, виж ме!”

Като че ли мъжете не пикаят по-комично - прави, с непременното, нещастно, препикано дърво отпред.

От прозорчето с тензухени перденца залезът се отплесва и запалва тухлените стени на строежа. Скелето - паяжина на паяк-дърводелец, обвива и дърпа нагоре ушите на етажите. Скоро ще са десет - небостъргачът на улица “Самоков”, първият. Годината е 1970. (Тя е щяла да се роди пет години по-късно) Цялата банда момчетии се събираме до варницата. Тази вечер ще ме водят да гледам голи жени, през приземните прозорци на банята в “Спортпром”. Не че не съм виждал, ама с тайфата е друго. Ще падне майтап.

Пак е вечер, тридесет години по-късно. В трамвая се ширим само двамата - аз и моето безсилие. Навсякъде стърчат многоетажни блокове, от всеки вестник кимат тежки, пълни с нега голи цици. Времената са други. Но пълнолунието е същото, както преди 50, 100, 2000 години. Луната, която ме кара да бродя по тавана на стаята, мислено (да не събудя някой), да разтварям прозореца и да тичам през крайградските поляни, както ме е майка родила. Луната, която прилича на лице на тъжна девица, на светица умислена, на кръглолика матрона, на потайна, всеотдайна доня... Луната, закръглена, се подава от нощната пазва.

Мислено (да не тревожа никой) се връщам в началото на деня. Острите ръбове на понеделника са изронили краищата на вторника; срядата е почти беззъба в прегръдките на тромавия четвъртък, а той, триейки се в гладкия като речен камък петък, стрива на ситно брашно съботата - от него, в неделя, меся празнично очакващи пити. Обикновено никой не идва, раздавам ги на птиците. Пестеливо, троха по троха. И днес е неделя, но предчувствах, че ще се случи. Очакваното.

Бях сигурен, както когато със сигурност знаех, че жената на бръснаря се досеща за присъствието ми, в короната на крушата. Защото беше пълнолуние. Затова тя не дръпна плътните пердета и не угаси лампата. Сигурно отдавна копнееше да я погледа някой. С моя пламнал поглед, с въглените на желанието, пробили дупки в пепелта на лятната нощ. Дванадесетгодишно, тревожно, непонятно момчешко желание. Щеше й се нещо чисто, без разнородни, бодящи вълма от коси, без мирис на лавандулов спирт и стипца, без омразното жужене на електрическата машинка, без коварния блясък на бръснача върху каиша... Беше вече дебела, ниска и бледа като тесто. Черният, груб сутиен едва удържаше напора на гърдите й, когато се люшваха над легена, върху паянтовия стол. Миеше се сама, бавно. Доливаше гореща вода от чайника на печката...

ГОРЕЩА ВОДА.

Би трябвало да се чувствам като попарен. В трамвая, в късната привечер... А тогава се влюбих в жената на бръснаря. Защото знаех тайната й. И защото ми я призна. На мен - изпълнен също с тайни очаквания. Под всяка пълна луна, всеки път.

Казват, че любовта е способна да извърши чудеса. Че влюбеният човек отдава изцяло както душата, така и тялото си. Значи ли, че не я обичам достатъчно?

Знам каква е разликата между хората и животните. Човекът и най-вече жената, е родена за голотата си. Тя (противно на мъжа) не се срамува от нея, макар и да кокетничи. Тя, дори и некрасива, грабва мъжкото въображение, подпалва (дори и само за миг, дори и само в един ракурс, с едно движение) нашите творчески сили и страсти. Предпочитанията и вкусовете идват после. Когато усетим страха и безсилието си пред някои от тях. Когато лицемерно решим, че повече не ни привличат. Това е просто защото ни мързи да бъдем всеотдайни докрай. Уморени от перчене.

Имаше едно манастирче, недалеч от града, кацнало върху самотна могила сред голото тогава поле, сега ж.к. “Младост-2” Току на самия бряг на безводния канал Панчарево - София. Там все още тече малка рекичка, по която обичах да скитам. Слагах в раничката кутия локум, вафли от 5 стотинки, шише с вода - и тръгвах да пътешествам. В папура, по бързеите, във внезапните водопадчета и вирове откривах хиляди чудеса. Лъскави водолюбчета, водни плъхове, гнезда на неизвестни птици. Заварвах запъхтени любовни двойки в паркирани сред върбалака коли, контрабандисти на пясък със сини, озъбени “ЗИЛ-ове”, перачки на черги... Манастирчето, сред горичка петносана от белите рокли на брезите, стърчеше на отвесна скала над реката. Лятото жълтееше наоколо, топло и пухкаво като пиле. Бръмчаха насекоми, от близкото шосе изръмжаваха редки автомобили. Такава беше тишината на следобеда...

Тандъррр - а релсите на завоя пищят като заклани зайци. В трамвая се е наместила друга тишина - подла в своите панически съмнения - т.е. моите. Толкова много исках да изядем заедно неделната пита на луната... След няколко часа понеделникът - плочест, натаралежен и зъл, ще ни подгони в безводното русло на седмицата, а аз изглежда не успях да й оставя и глътчица хубав спомен. Май се провалих?

Пенесто водопадче пропадаше в тесен, дълбочък вир, точно под скалата. Но първо видях постланата, със затиснати с камъни черги, вода. Парцалени, селски черги с пастелни от влагата, разноцветни ивици. Плакнеха се. По такива черги стъпвах през лятната ваканция, в бабината къща. Затова очаквах да видя жилавата им, прошарена стопанка, със запретнати фусти, да допира последната постилка под падащите, студени води. Но не беше бабичка, а добре сложена, здрава жена на възрастта на майка ми. Тя седеше спокойно в струите на водопада и обрязваше с бръснарско ножче мъртвата кожа по петите си. Косата й падаше черна и сплъстена от водата, закриваше лицето. Гърдите й, тежки и бели като току-що замесени хлябове, се овенчаваха от кадифената маслинка на зърното, топната в кръгче от какао. Беше толкова пленителна в позата и залисията си, че изобщо забравих да се скрия. По едно време тя вдигна очи, погледна ме, усмихна ми се и посочи камъка до краката ми:

- Подай ми сапуна, зяпчо...

Побегнах слепешката, сподирен от плъния й, вибриращ в маранята смях.

И сега исках да избягам. И май, кроях планове, как най-хитро да представя всичко - възрастта, неприятностите, липсата на... Може би, ако тогава бях подал сапуна, щях да... Какво? Да приемам спокойно житейските изненади и мъжките си недостатъци?! Едва ли?

Пълнолуние е. Ситни светлинки играят в очите ми, през черните стъкла на трамвая. Нещо ми е влязло в окото. Или в душата ми? Успокоявам се, че другия път, след шестте каменотрошачки на неделята, ще съумея да й дам повече, да изкупя моментната си слабост. Няма начин да не се получи. Толкова силно я обичам, че бих прокопал подзимен тунел до лятото, за да й е топло през тази нощ. А нали казват, че с всеки можело да се случи. Винаги имало “първи път”. Особено на пълнолуние...

20 април 2000 г.