МАЛКИ ПОДАРЪЦИ

Владимир Писарски

web

“Жената, която от паметни дни сърцето ми пламенно, страстно обича, живее в незнайни, далечни страни и Ничия Никога тя се нарича.” Николай Лилиев

Онези малки, непрактични подаръци...

Краката ми се ровят в окапалата шума - мишки-полевки, криещи се от безстрастното око на безмълвието. Нещата обясняват себе си, не е нужно да се кръщават, описват, формулират. Просто стой край реката и сезоните ще се изтрепят да минават през песъчливия брод.

И все пак, човек има думи, които харесва да произнася, да чува, да вижда в душата си.

- Виж, облака над планината. Прилича на мамонт.

- Не, по-скоро е лебед... Ето там, шията...

- Повече наподобява космат хобот.

- Шия е. На умиращ лебед.

Облакът е дъжд. Дъжд над стъмнените улички, над парка и телевизионната кула. Ситни, мокри, прозрачни нещица, подгонили безчадърните пешеходци. Облакът е също мълния и гръм. Мълнията блясва като гневен Божи поглед, тътенът е “благословията” във връзка с нечий грях. Или чисто и просто - електрически разряд. В заведения и магазини преждевременно се запалват неоновите светлини. Коремите на жежките улици блясват с мекотата на водни змии. Локви проглеждат в паважните дупки. Киното е съвсем наблизо, дори не се измокрям. Вътре, пред малкото барче, седят двама от постоянното присъствие. Поръчвам си водка и кола, и подслушвам:

- ... мама му стара! Как така ще те напуска? Моята, веднъж се пробва да ме стряска с развод. И знаеш ли какво получи?... - брадясалият размаха юмрук пред носа на събеседника си - блед очилатко, с рибешки ириси и в износен сив костюм. - Цела седмица носи тъмни очила! През зимата! Ама-ха! Развод...

- С бой такива работи не се оправят, Несторе. - кротко примигна другият.

- Айде, бе! А с кво? С молби ли? Питай я моята... Налегна си опашката, къде ще ходи...

Театрите ще отворят след час. Нямам време. Няма да смогна да опиша всичко. Този есенен ден бе направо горещ. Даже бронзовото чело на Ботев лъсна от жегата. По алеите с бюст-паметници разгърдиха сака и шлифери младите майки. Листата потрепваха неспокойно, преди да заплуват в гъстия въздух. Може би се страхуваха, че лятото ще се върне и ще ги завари в най-крещящи одежди да празнуват неговия край?

Проблемът ми е, че не съумявам да мълча в нейно присъствие. Хубаво ми е, когато тишината се настанява между нас, намества топлите си хълбоци - левият до нейния десен, десният - до моя ляв. След което заприда мислите ни в онази близост, от която по небцето ти се разлива тръпчив вкус и устните изпръхват. Заговарят ни тежките земни пчели, окъснели за своите зимни леговища, странстващи паячета ни свирят на тънките си нишки. В тази тишина, ако изговориш нещо, то ще прокънти като в обрана зала на Лувъра и трябва да си струва усилието. Дори шепотът й звънти и се запечатва в ума ми така изчерпателно, че прилича на малка нощна музика. Би трябвало да живея в пустинята. Есенна София е твърде разточителна за моята словоохота.

Изпивам си водката. Дъждът се е уморил и едва помръдва по страните на локвите. Гали ги. Крача сред изпаренията от асфалта, витрините са бистри езера, въздухът - вкусен...

Тя, може би, разбира всичко, което не казвам, но се страхувам да не премълча нещо важно. Да не излезе, че като всеки друг зяпам в пространството и отговарям двусрично, без изобщо да чувам думите й. А думите й са кратки, жизнени и спокойни, даже леко лениви от пълнота. Пълнотата на амазонски орхидеи, на океански риф, на японско хайку. В душата ми те се разпукват и разноцветен прашец опрашва жаждата ми да говоря. Да й опиша красотата и силата на чувствата, разпалени от нея...

Спирам се край изрисувания в кафяви отенъци ствол на поредния влажен клен по “Иван Асен”. Оттук виждам как чугунените орли пощят мократа си перушина. Цветарката ме познава и ми се усмихва заговорнически. Усмихвам й се и аз. Паля с наслада цигарата си, издишвам плавно едно димно изречение, преди да кажа:

- Съжалявам, госпожице, днес съм малко тънък.

- Няма нищо господине! - тя се навежда над вазите и в дълбокото деколте на престилката за миг просветват гърдите й. - Една червена роза ще свърши ли работа?

Смутен съм и объркан. Вдигам рамене в колебание:

- И за една нямам... - мърморя.

- Бонус от фирмата, господине! - смее се тя.

Благодаря й сконфузено. Вземам цветето. Правя кръгом. Другия път непременно ще й дам бакшиш. Или ще й подаря от непродадените мои книжки. Може би обича да чете...

Онези малки, непрактични подаръци...

Галоши в Сахара, джапанки в Сибир, пластмасова звездичка за астронавта... Не. Не точно такива.

Сигурно си мисли, че с многословието си се стремя, да я обсебя, да я парализирам непокътната в бяло, нежно пашкулче, за да бъде само моя. Настойчивостта я плаши, нахалството я отблъсква... Понякога е толкова вглъбена, че развалям всичко с моето паникьосано: “Ей!...”

Хубаво е в тишината на усмивката й. Розата ще я предизвика. А аз се заклевам, да мълча като бразилски дървесен дракон, като притаена в очите й зелена игуана. Искам да бъде моя, без да я наранявам. Нараняваме се достатъчно, дори когато нищо не искаме. Да бъда ничия земя, но тя да не подозира, че това съм аз, стъпвайки по мен. Да бъда черниците в шепите й, но никога да не издам тайното си превъплъщение и сокът ми да се стича без предисловие по устните на нейната тишина - бродница. Да забравя, че съществувам, че тя съществува, само защото всичко ще се превърне в нея и тогава липсата й няма да ме мъчи чак толкова...

- Ей, катил, къде блееш, бе?

Таксито е спряло на сантиметри от коленете ми. Чудо голямо. Хубаво щеше да бъде човек да умира с най-прекрасните и любими мисли в главата си. Изведнъж. Тихо. И там, където отиде душата му, този спомен да се сбъдне. Вместо рай.

По “Раковски” театрите са се превърнали в подводни дворци. Светофарите отварят беззвучно очите си, коли и тролеи се плъзгат без шум. Минувачите мълчат в своите малки щастия. Амин!

20 април 2000 г.