СЛАДЪК ПЕЛИН

Владимир Писарски

web

Здравей, Мъко, вечна моя спътнице! Иде ми да те задуша под фаса в пепелника. Не ти ли омръзнах с моето влудяващо хленчене?

Мрачен, дъждив следобед. Може би есен? Дърветата са мокри галапагоски дракони покрай сивия риф на улицата. Не се знае дали ръми или на облаците им е тъжно. Някакъв подлуден от педала си “Москвич” ме опръсква с локва, забъркала в себе си летен прашоляк и зимни предчувствия. Преди да го напсувам, се оглеждам, но паважа е пуст - няма смисъл да се правя на мъж. А и томчето в джоба ми, със стихове от Христо Ботьов и Стамболов, е сухо. Отвътре. Отвътре и аз съм се разсъхнал като забравена на морския бряг лодка - плуването в житейския океан си е жива лудост.

Хубаво е, когато вали ситен сняг или гъста мъгла се излегне безсрамно над квартал “Изток”. Тогава прозорците заприличват на жълти котета - иде ти да ги гушнеш. Тогава градините зад жп линията, край реката, придобиват очертанията на лафонтеновски илюстрации и не се различава, че гълъбът подава използван презерватив, за да измъкне мравката от лайняните води. Коминът на фабрика “Фурнир”, до гара “Пионер”, се превръща в средновековна кула, а затворената в нея девица пищи като свирката на парните локомотиви, пухащи бели облаци в шепите си. Блоковете на писатели, художници и архитекти, до притихналата гора, вече не се ерчат с етажите си - те са се разбягали в сивия антракт на небето. Понякога от тях се хвърлят самоубийци, заблудили се в разстоянията. Красиво е просто да си вървиш из променените преки на “Тинтява”, “Люлякова градина” или “Тарас Шевченко”. Да сънуваш с отворени очи как някой те среща и ти казва:

- Здравей!

И други небивалици.

Витрините на ресторантчето “Бордо” са украсени с дълги, мълниеносни пукнатини, скрепени от тенекиени капачки и тел. Запотени са като летни бири и крият посетителите от любопитствата на сезона. Трябва да влезеш, да окачиш балтона си, да изтръскаш каскет. Едва тогава, през воалите от евтин цигарен дим, ще те познаят. Те са там - беззъбите тролове, коремчестите джуджета, вещиците, с прогорени от летенето басмени фусти. Радиото е в следобедната си симфонична треска и всички са осведомени за нивото на река Дунав, в сантиметри. Омазнените крила на колодата карти плющят в ъгъла. Мирише на шкембе.

Трябва ти маса, стол, шише газиран пелин и пепелник. Има ги. Рано е за вечерни запои, късно е за обяд. Мързеливи мухи лазят по картата на покривката - океани от салатен сос, континенти от супа, планини с височинния цвят на лютеница. Келнерката - фея на добрите обноски, ти се ухилва иззад запалената “Стюардеса”:

- Както винаги?

Репликата, която не можеш да чуеш в къщи, на работното място, в друга кръчма или локал. Разбиране, топлота, нежност - в двете думи. “Както винаги?” не е парола, нуждаеща се от ответ, не е въпрос. Това е жестът на внимание и съпричастност, “Аве, Цезаре!” за мен - пияндето от квартала.

Вън, върху студените светкавици на стъклата, се стичат струйки дъжд. Значи все пак вали. Някой влиза, друг хлътва в амоняка на тоалетните. Интересно, дали съдържанието на пикочния му мехур също се излива в рекичката, където мравка и гълъб разтеглят латексовия предпазител в борба за живот и слава? Това е моментна мисъл, докато засъска пелинът в чашата.

Военните от квартала скоро ще озеленят улиците с дългополите си шинели, издути отзад, вляво, където са кожените кобури на ТТ-тата. Цветът в края на работния ден. На крайната спирка тролеят ще дими, изпразнен като пушечно дуло. После ще поеме по жиците - електрическа лястовица за закъснели домошари. Татул и щир ще го изпращат, клатейки глави. Жени и мъже в сини престилки ще напоят вечерния шести час. От тях дъха сладко на талаш и туткал. “Фурнир” приема нощната смяна. Много от “дневната” ще насядат наоколо по масите. Ще има и по някой землистозелен шинел...

Пелинът шупти в чашата. Кой помни цвета на люляците? Кой помни онзи, застрелял се в челото капитан, чийто некролог е залепен на вратата на “Бордо”? Жена му, може би, или нейния любовник?

“Ардата” горчи, пелинът стопля...

“О, мой Боже, правий Боже,
не ти, що си в небесата...”

Да четеш такива стихове в това обиталище. Да чакаш да те срещнат. Като пътник, прекосил половината свят, върнал се, за да потърси прошка и спокойствие... На врата ти като чавдарска връзка синее целувката на една жена. Скрил си я под яката на полото. А ти се иска да я видят. Всички. Защото... Пелинът е хубав. Твоето питие.

Времето се влачи край стария, сив блок като клон след гърба на детството, повтаряйки неразгадаемата фраза: “Листо-писто, листо-писто!”

Скоро ще дойдат аверите, съзаклятниците. Ракия ще смени пелина. Ще се напиеш, ще измисляш себе си, ще лъжеш... Каква благодат.

Това е спомен. Или сън. Няма значение. Слънцето ласкаво гали дърветата. Като зелени котета. Колелото дрънчи по каменистата алея на парка. Една отдавнашна мечта - велосипед с три колела. Толкова отдавнашна, че радостта звучи изкуствено. Невъзможно е, както това, някой да те чака при бившите “пеещи фонтани” на “Орлов мост” и да ти каже:

- Здравей!

След това да се съгласи да го повозиш. И да не се съмнява, че ще успееш... Нали? Детинско е, глупаво е, след петнайсет години...

Ти си вече друг. Различен. Отговорен. Не е възможно да осъществяваш подобни мечти. Не. Глупости. Просто ще четем стихове. Тя е мила, вярва в мен, харесва писанията ми. Аз също харесвам написаното от нея. Харесвам гласа, очите й. Харесвам дрехите и косите й. Харесвам... Безобидно, добряшко харесване - Да?

Но аз харесвам и друго - всичко, свързано с нея. Не си го признавам, дърпам се, но е така. Когато поеме въздух - искам да съм въздух, когато поглежда другия - искам да съм другия, когато взема бутилката с червено вино - искам да съм бутилката. Пресъхнал съм като дъното на пустинно езеро, напукан съм от раните на желанията си като паднала отвисоко, крехка ваза.

Въртя педалите. Тя е върху багажника. Говорим си.

И други небивалици.

Дърветата са вечерно красиви край алеята. Жалко, че няма черници... Черницата - дървото, без което копринената нишка не би съществувала. Леката, ефирна връзка на нашето познанство, изтегляща ме все по-близо, все по-безвъзвратно... Лятото на моето узряване, а защо не съзряване...

Мисля, че е есен. 67-мицата минава за трети път. Листата на кленовете са като генералски пагони. Падат върху асфалта, разжалвани от вятъра. Падат върху раменете ми - аз съм велик полководец...

Но това е по-късно. Колелата жужат по окапалата шума. Пее ми се, но ме е срам. Тя е тук. С мен. Идва ми на гости. Небето кръжи около оста си, вие му се свят от предположения. Не ги чувам, не виждам, не мисля...

Елине-пелине, елине-пелине - горчиво-сладко-горчиво. Сбогом, Мъко, ела утре! Днес ще бъда това, което утре ще търся и което вчера не смеех. Поне веднъж. Да се запознаем. Аз съм...

Тя е готина. Звучи пошло. Пошло като всичко, което се опитвам да не бъда, когато съм с нея. Чувствам се добре. Отивам да купя пелин. Магазинът е близо, прилича на оазис, в който празнуват Коледа. Дядо Боже, дядо Мраз и дядо Коледа днес са мои покровители. А тя накара крушката да се пръсне от завист. Може би исках да я напия? Може би знаех, че иначе...

Сега се опитвам да бъда разумен.

НЕСЛУЧИЛ СЕ.

Военните от квартала отдавна се пенсионираха. Отдавна нашата улица не е крайна спирка. В “Бордо” обядват непознати. Моите приятели по чашка измират от цироза и отчаяние. Отчаяно търся следите на миналото в назъбените рамки на черно-белите фотографии. Съучениците ми побеляха.

Искам да й нарисувам кон!

А може би, аз трябваше да се напия? Защото ме беше страх, че ще ме отхвърли, че ще ми се присмее, че ще поиска “просто приятелство”... Един ден паметта ми може да забрави образа й, но сетивата ми ще я помнят вечно. Нейният мирис, нейното докосване, шепотът й...

Елине-пелине! Сладко-горчиво!!!

Още светят отпечатъците от пръстите й по етажерката.

Светят ми, когато ме боли.

19 април 2000 г.