ПОЕТИЧЕСКОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА КЕНЕТ УАЙТ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Шотландец, роден в Глазгоу през 1936 година, известно време живял в Мюнхен, а от три десетилетия заселил се в Париж, Кенет Уайт сам нарича себе си "интелектуален номад". Поезията му носи порива на това непрекъснато движение в пространството, но и във времето с неговите културни и социални феномени. Книгите на Кенет Уайт очертават архипелага на едно мислене, което - по думите му - "надхвърля психологическата противоположност между Изтока и Запада". Стремежът към раздвижване, към разширяване на пространството, към преоткриване на енергиите, които са били в началото на нашата култура, е основен двигател в идейната и образна вселена на Кенет Уайт. Всички свои далечни цели, поетът обединява в метафората за "БЕЛИЯ СВЯТ".

На този "бял свят" Уайт противопоставя бездуховното, непълноценно съществуване. Двете страни на човешката участ той разглежда в есето си "Основен поетически проект", публикувано през 1982 година в книгата "Фигурата отвън".

Ако човешкото същество замени благоденствието на живота с предимствата на смъртта - по думите на Валери, - то би могло да се издигне до върха на невъзможното, твърди Уайт. Именно в тази точка на увереност, на мощ, на невъзможност, извън обществото, което е една организирана апатия, е мястото на поета. Той не се задоволява да бъде "артист", а настоява: "Не трябва да се играе с артистичните форми, трябва така да се преобрази животът, че да започне да се изразява сам."

Всеки "смислен", "разумен", "нормален" човек би искал, между другите информации да посвети едно чекмедже от своя мозък на поезията и хода на живота, който тя включва в себе си. Но не би желал да излага там цялото свое същество. За него, когато не се придържа към концепцията за поезията като "лично чувство", "красив начин на изразяване", "фантазия", поезията винаги ще бъде излишна и у поета той ще съзира нещо нередовно, дори безумно. Човечеството се основава в делата си върху разума, интереса, ползата и реда, но никога върху поезията.

Има ли право този "нормален" и "разумен" човек, пита Кенет Уайт. Според немския философ Мартин Хайдегер самата същност на човека е поетична, индивидът не може да живее човешки без поезия. Който смята, че може да мине без нея, пребивава в една репресивна система, произлизаща от неговата "нормалност". За да бъде по-цялостен, нещо повече от своята личност и от ролята, която играе в социалния театър, човек трябва да бъде поет, заключава Кенет Уайт.

Непоетичното съществуване се промъква навсякъде, прониква дълбоко и се враства чак в плътта. Поетът трудно може да го анализира критически, но го чувства като разяждаща мъка, според Бодлер, като черна магия, според Арто, или като недостиг, според Хьолдерлин. При всички случаи го изживява като непоносимо състояние на нещата, което трябва да надмогне. А това желание за надмогване и превъзходство изисква енергия, мощ за творене и разрушаване, които веднъж получили пространство за свободна игра, доставят, според Блейк, "вечна наслада". Това е енергията на ероса, блуждаещ и разсеян, който, обуздан от реда, бликва внезапно и като буря разтърсва обективния ред на нещата, за да разкрие хаоса, където свободата осъзнава себе си. Всеки поет изразява оригиналния си опит с лично свои символи, с телесната и духовна плътност на своя език, но експериментът става основен за всички, отбелязва Кенет Уайт.

В същото време, потънал в своите лични извори, поетът прониква и в изворите на езика, изпитва думите в тяхната субстанция, а не само в тяхното означение. Зараждането на поезията предполага чувствено отношение към земята и в същото време чувствено отношение към езика - това е сливане на ероса и логоса, което прекъсва установения ред на нещата. Но това е сливане и на "аз"-а с всичко: с познанието и с вълнението, с удоволствието и с разума. Сливане на идентичности и идеи.

Ерос - според Кенет Уайт - означава носталгия по единството, стремеж към единството, а автентичният логос, открит от поета, е израз на това единство. Поетът не е цивилизован, светски. Това е животно на духа и неговата мисъл е дива мисъл, която се създава според собствените му качества, ако му е даден шанс за това.

Когато Платон осъзнал неповторимата власт на поезията и си дал сметка за опасността, която свободната игра на нейната енергия представлява за реда в републиката, той решил чисто и просто да се изгонят поетите от града. Съвременните общества обаче са измислили по-тънки и в края на краищата по-ефикасни методи. Те са създали психологически теории, които позволяват да се интегрира поетът в обществото като "специален случай", а поезията да се включи в механиката на това общество. Затова никой не се учудва защо поезията не е моторът на нашия свят, защо е социално и културно недействена. И все пак, убеден е Уайт, поезията е мотор и съществена сила. Поети винаги са съществували, колкото и невероятно да изглежда това в някои моменти. Но как съществуват те? Какви са техните отношения със света? Ето отговора на Кенет Уайт:

"Поезията започва с радикален отказ от света. По това тя прилича на религията, която има своето "царство на духа" и това нейно царство не е от този свят. Монасите и поетите имат поначало нещо общо. Но разликите изникват веднага. Докато религията в своя отказ от света измисля ДРУГ свят и живее след това двоен и често лицемерен живот, поетът продължава да прави пътувания и изследвания върху земята; от своя земен опит той ще се стреми да осъществи, в контраст с изпитания неавтентичен свят, един свят по-богат и по-интензивен.

"Това, което ти нарече свят - четем в "Заратустра", - трябва да бъде сътворено от твоя разум, твоето въображение, твоята воля, твоята любов, те трябва ДА СТАНАТ този свят." И от другия край на света, на Изток, в "Упанишада" четем: "Животът не би послужил за нищо на този, който напуска света, без да е осъществил свой собствен свят."

Поетът се отказва от света, защото чувства - като Рембо, че "истинският живот отсъства", или - като младия Хегел, че е възможно отвъд "царството на мъртвите" да се стигне до "царството на живота".

Този отказ, който засяга самата концепция за света, не е само морален и витален, той е чисто метафизичен.

Както във физиката няма предмети, а само енергетически явления, които човекът интерпретира като предмети поради това, че въображението му не е по-крилато, разумът по навик се занимава с обективно и мъртво подреждане дори на поезията, но тя не е част от умозрителния свят. Обективната действителност съществува за поета само като псевдосвят, през който той трябва да премине, за да открие със средствата на своята по-сложна и по-бърза мисъл най-тънките "реалности". "Свят" не означава за поета "обективна даденост", а една съгласуваща идея или чувство за единство.

Понеже за поета не съществува "подобаващ" свят и му се налага да се приспособява, той се оказва върху земята в особена ситуация - осъзнал цялата дълбочина и широта на своето същество, без установено понятие за своята самоличност и своята функция. Точно в тази трудна и опасна област, толкова неопределима, започва поезията.

Ако "свят" означава онзи модел на възприемане и съществуване, към който не-поетът се нагажда малко или повече патологично, то поетът живее и мисли в един хаос-космос, винаги незавършен, продукт на неговата непосредствена среща със земята и земните неща, възприети не като предмети, а като присъствия.

Поетът съществува следователно извън термините и точните категории, и за тази не-типична, не-шаблонна ситуация може да се говори, без да се забавляваме с "мистерията" на поезията.

Термините и категориите, които поетът малко или повече прозорливо отхвърля, в западния свят в огромната си част са резултати, натрупани от философията след Аристотел и от науката след Нютон. Защото интересно е да се отбележи, че в наши дни философията се стреми да разтопи своите ледени концепции. Дори Хегел във "Феноменология на духа" напомня за необходимостта да се "втечнят заледените мисли". Докато, по-близък до нас, Хайдегер желае да замени философията с нещо, което той нарича "изначална мисъл", "мисъл на началата". Колкото до науката: теорията на относителността и квантовата теория, така, както и вълновата теория, разбиха точния свят, механичния. Полето е открито.

Мисълта и рационалното познание достигнаха във философията и науката своите граници; сега е възможно да се сътвори един поетически свят, по-малко тесен в своите концепции, по-малко механичен в своето движение.

Но ако поетите са вестители на бъдещето, какви шансове имат знаците на поезията да бъдат приложени на практика?

Да разгледаме положението и социалнокултурните перспективи.

"Асоциалната" позиция на поета е обект на много критики. Определен тип психика би искал отдалечаването на поета от обществото да се дължи на неговата неспособност да живее социално. Ако поезията не се разположи в рамките на социалния реализъм, заклеймяват я като късна останка на индивидуализма. По-префинената критика твърди, че поетическата творба, дори да има стойност и сила, пак ще бъде неизбежно интегрирана в доминиращото мислене; самият артист лесно бива "върнат" в редиците на обществото, което той отрича, но в което има "своето" място - запазено именно за артиста.

Фактът, че един човек живее на брега на обществото, не означава, че той е поставен извън него. Възможно е поетът сам да е избрал да бъде извън, за да живее много по-непосредствено, но и по-сложно. Ако животът настрана може да е резултат от неспособност и потиснатост, също така може да бъде предпоставка за наднормално, по-мащабно съществуване. Сандрар пише: "Артистите живеят извън обществото и човечеството; поради това те са толкова велики или пък толкова незначителни. За да бъде преценена степента на величието, творбата и животът на поета трябва да се определят без умозрителност, извън всяка схема и всяка опростителска диалектика."

Запитан в едно интервю какво очаква от поезията, философът Херберт Маркузе отговаря: "Очаквам от поезията да продължи да обявява прозата като "поезия" на репресията и на експлоатацията; да продължи да говори с контраезика на въображението, който днес е единственият човешки и истински език."

Кенет Уайт смята, че трябва да се отиде по-далеч от изобличаването, да се надхвърли стадият на импулсивното отреагирване, за да се пристъпи към едно ново действие, което налага други, по-големи сили и по-дълбока концентрация. Трябва да се превъзмогне и схващането за въображението като "контраезик". Защото ако разберем ЕРОСА като основно желание на човешкото същество, като копнеж на цялото тяло, и ако приемем ЛОГОСА като израз на това желание, би могло да се каже, че поезията е една ЕРОТИЧНА ЛОГИКА. Тя не е насочена "срещу" нищо, тя е път за някъде. Желанието на поета, на цялостния човек - по думите на Хьолдерлин - е "да живее поетически върху земята". А в трактата си "За естетическото възпитание на човека" Фридрих Шилер стига дотам, че за освобождаването на хората от нечовешките условия на живот предлага "да се определи проблемът преди всичко естетически, защото чрез красотата се отива към свобода." Според Кенет Уайт това е един път, който никога досега не е изследван. Може да се започне с опита да се отворят очите. Останалото ще се отвори може би по-нататък. Защото поезията е преди всичко чувство за отвореност.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.08.2005
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.