БАЛЗАК ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЬОРД ЛУКАЧ

Венцеслав Константинов

web | Писатели за творчеството

Сред литературните теоретици, които се интересуват преди всичко от социалната природа на изкуството, унгарският мислител Дьорд Лукач, живял от 1885 до 1971 година, заема може би най-видно място. Лукач не е просто социолог-марксист, който налага върху художествените явления една предварително изчистена от противоречия догматична схема. Той има своя промислена концепция за човешката култура, която схваща като съставна, дори главна част от историята на класовото съзнание. Оттук идва и неговото принципно разбиране за същността на реализма, предизвикало толкова бурни дискусии през тридесетте години на миналия век, та и до наши дни. Като изхожда от естетическата теория на отражението и от своите лични предпочитания към литературата на деветнадесети век, Дьорд Лукач отхвърля като нереалистични редица художествени явления, дори направления в културата на предишния и своя век - например романтизма и експресионизма. Така и в есеистиката си той се занимава не толкова с биографията на един писател, дори не и с отличителните особености на произведенията му, колкото с неговите идеи и тяхното значение за опознаването на социалната действителност. Лукач - волно или неволно - очаква от литературата преди всичко да дава точни сведения за фактите на видимия живот, а не за душевните движения на писателя, предизвикани от неговата ЧОВЕШКА РЕАЛНОСТ.

Това утилитарно отношение към изкуството, произтичащо от интересите на класовата борба, е днес превъзмогнато и се възприема като анахронизъм. И въпреки това литературните изследвания на Дьорд Лукач не са загубили своето значение. Защото като всеки голям мислител Лукач надхвърля собствената си идейна система. В портретите му на Балзак, Стендал и Зола, на Гьоте и Томас Ман, на Толстой, Достоевски и Горки се открива - по думите на критиката - "дълбоко личностно присъствие - богато на вътрешни прозрения, на тънка наблюдателност, на артистичност от висок духовен порядък".

Тези особености в мисленето на Лукач са обусловени до голяма степен от неговата биография. Потомък на аристократичен род, получил солидно образование в различни области на обществените науки, той по чисто интелектуален път се свързва с борбата на пролетариата. Тук трябва да се каже, че през 1919 година - по време на Унгарската съветска република - Лукач е народен комисар на образованието, подобно на Анатолий Луначарски в РСФСР. След погрома на революцията Лукач емигрира в чужбина, а от 1933 година до края на Втората световна война живее в Москва. От този период са неговите разработки върху теорията на реализма, сред които ключово място заема есето му "Балзак. "Изгубени илюзии", създадено през 1935 година. Това е времето, когато в Москва се подготвят показните процеси срещу видни интелектуалци и държавни дейци, между които личат имената на Николай Бухарин и Кръстю Раковски. Това е времето, когато изгрява звездата на псевдотеоретика Андрей Жданов, който от трибуната на Първия конгрес на съветските писатели през 1934 година изисква реализъм, отразяващ героичните трудови дела на "работниците и работничките, колхозниците и колхозничките, партийните функционери, стопанските дейци, инженерите, комсомолците и пионерите". В тази тягостна атмосфера, когато всеки творец, заподозрян в "антиреализъм", става автоматически "враг на народа" с всички произтичащи оттук последствия, Дьорд Лукач развива своите собствени възгледи, залегнали в есето му за Балзак. В него ще прочетем следното:

"Докато по-късните писатели реалисти показват завършеното капитализиране на буржоазния дух, Балзак разкрива първоначалното натрупване в цялото му мрачно великолепие и отблъскваща същност. Превръщането на духа в стока все още не е нещо рутинно и, естествено, самият дух още не е рутинирано скучен като машинно произведена стока. Превръщането на духа в стока се разгръща пред очите ни като ново, драматично напрегнато събитие. Лусто и Блонде (в "Изгубени илюзии") СА ПРЕДСТАВЛЯВАЛИ вчера това, в което Люсиен СЕ ПРЕВРЪЩА: писатели, принудени да позволят изкуството и убежденията им да се превърнат в стока. Най-добрата част от интелигенцията в периода след революцията изнася чувствата и мислите си на пазара, най-хубавия късен цвят на онези идеи и преживявания, които буржоазната интелигенция предлага от епохата на Ренесанса насам. А това не е просто късният цвят на епигонството. Макар диалектиката на Балзаковите герои непрестанно да избива в софистична игра с противоречивостта на битието, техният дух притежава такава широта и мащабност, така чужд е на провинциалното тесногръдие, както никога преди във френската история. В това, че разцветът на духа представлява същевременно най-отблъскващо затъване в корупцията, проституция със себе си, взаимно обезличаване, се състои ненадминатата в историята на буржоазната литература дълбочина на тази трагикомедия.

Именно дълбочината на реализма така много отдалечава Балзак от фотографирането на делничната действителност. Защото определената от съдържанието сгъстеност, лишена от всякакви романтични примеси, придава мрачна и ужасяваща фантастичност на цялата картина. Само в този смисъл Балзак възприема в известните и успешните си произведения елементи от романтизма, без да се превръща в романтик. Фантастичността му представлява само радикално извеждане докрай на законите на обществената действителност, осмислянето им извън границите на делничните или дори реалните им възможности за осъществяване; така е например в новелата "Мелмот", в която Балзак показва душеспасението като тема на печеливша статия, чиято първоначална стойност стремително спада вследствие на твърде зачестилите предложения.

Фантастиката на Балзак намира концентриран израз в образа на Вотрен. Сигурно неслучайно този "Кромуел на каторжниците" се среща тъкмо в романите на Балзак, където най-типичните герои сред младото поколение от периода след революцията изживяват поврата от идеала към действителността. Така Вотрен се появява в малката квартира, където Растиняк изживява своята идеологическа криза; появява се също във финала на "Изгубени илюзии", когато Люсиен, загубил всяка надежда, материално и морално съкрушен, прави опит да се самоубие. Вотрен се появява тук със същата мотивирано-немотивирана внезапност, с която се появява и Мефистофел в Гьотевия "Фауст" или Луцифер в Байроновия "Каин". Функцията на Вотрен в "Човешка комедия" съответства на тази на Мефистофел и Луцифер в мистериите на Гьоте и Байрон. Но времената са се променила и с това не просто дяволът, отрицателният принцип, е загубил свръхчовешката си власт и слава, като е станал обикновен и земен, а и характерът и методите на неговите "изкушения" са се изменили. За Гьоте, възприемащ все още в положителна светлина голямата промяна в света, започнала от Ренесанса - макар че е свидетел на следреволюционната епоха и великолепно пресъздава най-дълбоките й проблеми, - Мефистофел е "от онази сила част, що злото все желае, а добро създава". За Балзак доброто присъства вече само в безпочвените мечти. Мефистофелската критика на Вотрен представлява само брутален и циничен израз на това, което прави и е принуден да прави в този свят всеки, който не иска сам да се осъди на гибел. "Вие нямате още нищо - пояснява той на Люсиен, - намирате се в положението на Медичите, на Ришельо, на Наполеон в момента, когато амбицията им се е зараждала. Тези хора, драги мой, са извоювали благополучието си с цената на неблагодарност, измяна и най-крещяща променчивост. За да добиеш всичко, трябва да се стремиш към всичко." Дълбокият цинизъм на този възглед за света се състои все пак само в съдържанието. Подобни мисли са изразявани често и преди Балзак. Но изкушението на Вотрен се крие по същество в това, че той изказва своята мъдрост, присъща на всеки умен човек, без илюзии, без идеологическа окраска. "Изкушението" се крие в това, че мъдростта на Вотрен прилича на мъдростта на най-чистите и най-светлите образи в света на Балзак...

Отчаяната правдивост на Балзак представлява важен, трагичен етап от развитието на хуманизма. В сумрака на една преходна епоха, след залеза на революционния буржоазен хуманизъм и все още преди изгрева на раждащия се прогресивен хуманизъм тази форма на критика на капитализма бе най-сигурният път да се съхрани голямото буржоазно-хуманистично наследство, да се пренесе най-добрата част от него в новото развитие на човечеството. В "Изгубени илюзии" Балзак създаде новия тип дезилюзиониращ роман, ала произведението му далеч надхвърля формите, придобити от този тип роман през XIX век. Разликата, подчертаваща неповторимостта на Балзаковото творчество, е историческа: докато Балзак показва първоначалното капиталистическо натрупване в областта на човешкия дух, писателите след него, дори най-изтъкнатите като Флобер, вече са изправени пред завършеното включване на всички човешки ценности в капиталистическите стокови отношения. Следователно Балзак ни разкрива вълнуващата трагедия на възникването, а писателите след него - завършения процес, лиричната и иронична печал пред невъзвратимото. Балзак описва борбата срещу капиталистическия упадък на човека, писателите след него - само един пропаднал свят. Романтизмът, преодолян от Балзак и запазен само като момент от общата картина, непосредствено, лирично и иронично се включва от другите писатели в реализма, като го заглушава, забулва големите движещи сили на развитието и подменя вълнуващата обективност с елегични и иронични настроения и впечатления. Борческата ангажираност в голямата освободителна борба на човечеството отстъпва на скръбта от капиталистическото заробване; борческият гняв срещу обезличаването се превръща в безсилна, високомерна, патологична ирония. Ето защо Балзак не просто създаде този тип роман, но и разкри максималните му възможности. Въпреки големите художествени достойнства на последователите по-нататъшното му развитие представляваше все пак упадък, разбира се, обществено-исторически неизбежен упадък."

Ето как мислител от формата на Дьорд Лукач схваща опростено същността и функцията на реализма в литературата. Той отхвърля възможността за съществуването на един "психологически реализъм" - според определението на Достоевски. Лукач се противопоставя на всяка субективна деформация на художественото изображение, защото му се струва, че така се прикриват и изопачават движещите сили в общественото развитие, а това би отслабило позициите на пролетариата в класовата битка. Макар в есето си да разглежда и композицията на романа "Изгубени илюзии", да изследва типичното в образите и с голяма дълбочина да анализира принципа, според който житейската случайност се превръща в художествена необходимост, основната цел на Лукач е да разкрие унищожаването на културата от капитализма в света на Балзак. Това той върши с проникновение, с интелектуална мощ и критическа убедителност. Но днес, повече от половин столетие след написването му, есето на Лукач за Балзак се схваща като показателен пример за това как задачите на една частна наука като социологията трудно се съгласуват с разнопосочните движения в историята на човешкия дух.

© Венцеслав Константинов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.11.2004
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. Варна: LiterNet, 2004-2005

Други публикации:
Венцеслав Константинов. Писатели за творчеството. София: ЛИК, 2007.